Номер /10.02.2023 год., град Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Х касационен състав, в публичното заседание на двадесет и шести май през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВГЕНИЯ БАЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЛИЦА АНДОНОВА
СТОЯН КОЛЕВ
секретар: Добринка
Долчинкова
прокурор при Варненска окръжна прокуратура: АЛЕКСАНДЪР АТАНАСОВ
като разгледа докладваното от съдия Ралица Андонова
к.адм.д. № 965
по описа на съда за 2022 година,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.208 и
сл. от АПК вр.чл.284 ал.1 от ЗИНЗС и чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и е образувано по две
касационни жалби – от В.И.П. и от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ –
София против решение №113/09.02.2022г по адм.д. №1093/2021г по описа на
Административен съд – Варна, ХХII с-в.
Касаторът - лишеният от свобода В.П. чрез пълномощника
си адв.Т.С. *** оспорва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от
него против ГДИН иск за горницата над 400лв. до претендираните 5000лв, ведно
със законната лихва, считано от 25.05.2021г до окончателното изплащане на
сумата. Поддържат се две касационни основания по см.чл.209 т.3 от АПК –
неправилност на обжалваното решение поради необоснованост с твърдение, че част
от оплакванията не са били обсъдени и съобразени от съда, което е довело до
определяне на обезщетението в занижен размер; и поради неправилно приложение на
материалния закон, като се цитира актуална практика на ЕСПЧ относно присъдени
размери на обезщетения по същия материален закон и на същото основание, и се твърди,
че присъденото в случая обезщетение в размер на 7.41лв./ден е занижено и
значително по-ниско от присъжданото от Европейския съд обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от престоя в условията на следствен арест. Претендира
се отмяна на решението в частта, с която предявеният иск е отхвърлен над
присъдените 400лв. и присъждане в полза на касатора и остатъка от
претендираната от него сума от 4600лв. ведно със законната лихва. Претендира се
и присъждане на адвокатско възнаграждение на осн.чл.38 от Закона за
адвокатурата. В съдебно заседание П. се явява лично и с адв.С. и поддържа
изцяло жалбата си, като оспорва жалбата на насрещната страна.
Касаторът ГД „Изпълнение на наказанията“ – София чрез
процесуалния си представител ст.ю.к.С. С. поддържа идентични касационни
основания по чл209 т.3 от АПК - неправилност на обжалваното решение поради
необоснованост с твърдение, не са обсъдени всички ангажирани от този касатор
доказателства и не е установено по несъмнен начин изпълнението в цялост на
фактическия състав на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, а именно – извършени умишлени
действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне
на ищеца в неблагоприятни условия; ищецът не е доказал настъпила отрицателна
промяна в емоционалното и здравословното си състояние и то с оглед заключението
на приетата по делото СПЕ; и незаконосъобразност поради неправилно приложение
на материалния закон при определяне размера на обезщетението без съобразяване с
разпоредбата на чл.62 от ЗЗД. Претендира се отмяна на решението и отхвърляне на
предявения иск. В съдебно заседание, редовно призовани, този касатор не се
представлява. С писмено становище ю.к.Славова поддържа изцяло жалбата си и
настоява за уважаването й, като претендира и юрисконсултско възнаграждение.
В отговора си по касационната жалба В.П. чрез адв.С. оспорва
всяко от възраженията с подробно мотивирани съображения и настоява за
оставянето й без уважение.
Участващият в производството представител на Окръжна
прокуратура – Варна дава мотивирано становище за неоснователност и на двете
касационни жалби и предлага те да бъдат оставени без уважение.
Касационният
съдебен състав намира касационната жалба на В.П. за частично основателна, а
тази на ГД „ИН“ – за неоснователна.
Производството по адм.д. №1093/2021г e по реда на чл.203 и сл. от АПК вр.чл.1
ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС и е образувано по искова молба на В.И.П., ЕГН **********,
изтърпяващ наказание лишаване от свобода в затвора Варна, чрез адв.Т.С., против
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ с претенция за заплащане на сумата
от 5 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
незаконосъобразни бездействия в периодите на пребиваването му в Ареста към
Областна служба „Изпълнение на наказанията“ -Добрич от 02.04.2019г. до
05.04.2019г.; от 11.12.2019г. до 13.12.2019г.; от 23.01.2020г. до 27.01.2020г.;
от 24.02.2020г. до 26.02.2020г.; от 21.05.2020г. до 26.05.2020г.; от
25.06.2020г. до 29.06.2020г.; от 27.08.2020г. до 28.08.2020г.; от 29.10.2020г.
до 02.11.2020г.; от 26.11.2020г. до 30.11.2020г.; от 13.01.2021г. до
15.01.2021.; от 28.01.2021г. до 02.02.2021г. и от 09.03.2021г. до 15.03.2021г –
общо 54 дни, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на исковата молба 25.05.2021г., до окончателното изплащане на
сумата. Касаторът П. е поддържал, че е претърпял неимуществени вреди в резултат
на противоправно бездействие на администрацията на Следствения арест – Добрич,
изразяващо се в неосигуряване на достатъчна жилищна площ; неосигуряване на
достъп до прозорец, дневна светлина и естествено проветряване; липса на място
за престой на открито; неосигуряване на непосредствен достъп до санитарен
възел, до течаща вода в условията на пандемия; лоша хигиена; лоши
материално-битови условия; неефективна дезинфекция и дезинсекция. Касаторът е
твърдял, че поставянето му в неблагоприятни условия по см.чл.3 от ЗИНЗС само по
себе си представлява третиране, способно да породи у него физическо,
емоционално и морално страдание. Липсата на елементарен битов стандарт, свързан
с липсата на течаща вода и хигиенни препарати, както и липсата на нормална
разполагаема площ, са от такова естество, че да предизвикват у всяко нормално,
психически здраво човешко същество твърдяното от ищеца въздействие върху
психиката и здравето му, което обосновава и настъпилата неимуществена вреда за
него – в този смисъл се е позовал на Решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото
на „Йовчев срещу България“ и Решение от 10.01.2012г. на ЕСПЧ по делото на
„Шахъмов срещу България“.
В хода на съдебното дирене първоинстанционният съдебен
състав е събрал многобройни писмени и гласни доказателства, въз основа на чийто
анализ е приел за установено от фактическа страна, че В.П. е пребивавал в
Следствения арест – Добрич в следните периоди: от 02.04.2019г. до 05.04.2019г.
в спално помещение № 1 с площ от 4.93 кв. м. заедно с А.С.Г.; от 11.12.2019г.
до 13.12.2019г. в помещение № 13 с площ от 9 кв.м. заедно с В.Г.А., И.К.А.и
Е.Й.А.; от 23.01.2020г. до 27.01.2020г. в помещение № 8 с площ от 4.93 кв.м. заедно с В.Г.Д.;
от 24.02.2020г. до 26.02.2020г. в помещение № 13 с площ от 9 кв.м. заедно с П.И.М., Ш.Р.М.,
С.Н.Н., Г.В.Р.и И.Г.К. от 21.05.2020г. до 26.05.2020г. в помещение № 13 с площ от 9
кв.м. заедно с И.Д.Г., С.Н.С., Х.М.Х. и Г.В.Г.; от 25.06.2020г. до 29.06.2020г.
в помещение № 11 с площ от 4.93
кв.м. заедно с Е.И.М.и М.Б.К.; от 27.08.2020г. до 28.08.2020г. в помещение № 3 с площ от 4.93
кв.м. заедно с Б.О.И.; от 29.10.2020г. до 02.11.2020г. в помещение № 13 с площ от 9
кв.м, заедно с И.П.И., Д.Н.А.и Д.Х.К.; от 26.11.2020г. до 30.11.2020г. в
помещение № 13 с площ от 9
кв.м, заедно с Д.Х.К., М.И.Х.и С.К.К.; от 13.01.2021г. до 15.01.2021г. в
помещение № 1 с площ от 4.93
кв.м. заедно с М.И.Х.; от 28.01.2021г. до 02.02.2021г. в спално № 1 с площ от 4.93
кв.м. заедно с И.Г.Т., и от 09.03.2021г. до 15.03.2021г. в помещение № 1 с площ от 4.93
кв.м. заедно с Р.Й.М.и Н.Ю.Я.. Всички тези спални помещения били без прозорци,
достъпът до дневна светлина е през направени във вратите им отвори с метални
решетки, а самите врати са отделени от външните прозорци от арестния коридор. В
спалните помещения нямало мивка, нито обособен санитарен възел – имало е само
общ такъв за всички задържани лица, като ползването му било осъществявано
покилийно, при спазване на принципа за неотваряне на две килии едновременно; на
П. не са били предоставяни санитарни материали. Дезинсекцията на спалните
помещения се извършвала от външна фирма, определена от ГДИН – София, като след
извършване на същата се съставял протокол. Санитарният контрол в ареста се е
осъществявал от медицинско лице – фелдшер; макар в гражданските договори на
двете медицински лица не са вписани изрично посочените в чл.68 от Наредба № 2/22.03.2010г. за
условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода
задължения, се считало, че би следвало същите да бъдат спазвани от тях при
работа в местата за лишаване на свобода. По отношение на медицинското обслужване
било установено, че за процесния период били сключени договори с двама лекари.
Според информацията за хигиенни и противоепидемиологични мерки, взети във
връзка с разпространението на Ковид-19, за периода 2019г. - 2021 г. нямало
допуснат случай на заразено задържано лице, като са били закупени термометри за
измерване на температура от разстояние и дезинфекционни материал; графици за
ежедневна дезинфеция не са се съставяли. От писмените доказателства било
установено също, че независимо от извършваните ремонти на спалните помещения, условията
в ареста през исковия период не отговарят на нормативно установените. Установено
е, че сградата, в която се помещава ареста до преместването му в нова сграда,
няма възможност за конструктивни изменения, осигуряващи европейските стандарти
за третиране на задържани лица, касаещи жилищна площ, престой на открито,
санитарен възел в спалните помещения. През м. април 2021г. задържаните лица са
преместени в новопостроения арест, като в старата сграда, където пребивавал касаторът,
лисвало обособено място за престой на открито на арестантите.
От разпитите на свидетелите Г. и Г., пребивавали
заедно с В.П. при част от престоя му в ареста през исковия период, се установило,
че с изключение на едно по-голямо, всички останали помещения били еднакви – с
дължина около 3.00м. - 3.50м. и ширина около 1.60м – 1.70м., така че с
разперени ръце било възможно да се пипнат двете срещуположни стени. Вътре в
помещенията имало по две вишки (две легла едно върху друго) или по три много
тесни легла. Когато арестантите имали нужда да ползват тоалетна чукали на
решетката на старшината, за да бъдат заведени. Около 30-40 човека били
настанени едновременно в ареста, поради което се е налагало арестантите да
удовлетворяват естествените си нужди в шишета. Свидетелите потвърдили, че
условията в ареста били мизерни, и за арестантите не било възможно да се хранят
нормално като правели това на леглото, нямало нормална светлина, осветлението
представлявало една крушка, зазидана в
стената и почти не светела, а през нощта не се загасяла. В коридора на
ареста имало прозорци, които обаче не се отваряли. В спалните помещения нямало
маса, тоалетна, както и вода за миене, а хигиенните условия били много лоши и
на арестантите не се давали препарати за почистване. В Следствения арест нямало
място за престой на открито, което според свидетелите водело до напрежение у
арестантите, поради непрестанния застоял въздух. Разходката им се свеждала в
изминаване на пътя между банята, тоалетната и килията. Къпането в банята било
под режим, само два пъти в седмицата, за по 10 минути. Спалните помещения не
били измазани отвътре. Вътре било пълно с паяжини, дървеници, буболечки, паяци
и други вредители. По време на престоя на първия свидетел в ареста помещенията не
били обработвани за вредители, пръскали само вратите на килиите против
разпространението на коронавирус. На арестантите не са давани дезинфектанти,
нито защитни средства, а само по един некачествен сапун.
Според заключението на допуснатата по делото съдебно-
психологична експертиза, кредитирана от предходния състав като обективно и
компетентно дадена, вещото лице е провело психологично изследване на личността
на В.П. посредством различни
специализирани тестове. Установени били нормални интелектуални възможности и
правилен по структура и съдържание мисловен процес, както и високи стойности на
депресия, изпитване на тревожност. Констатирани били завишени стойности на
психастения и шизоидност: предразположеност към възникване на тревожни реакции;
трудно понася напрежение, има повишено внимание към отрицателните сигнали и се
фиксира бързо към тях, незначителна фрустрация води до възникване на силни и
продължителни отрицателни емоции, а компенсацията се постига по пътя на бягство
от обкръжаващата среда към вътрешния свят. Личността на ищеца е поставена в
условията на депривация - психично състояние, което възниква в резултат на
житейски ситуации, при които на човек не е предоставена възможност да задоволи
най-важните си нужди за достатъчно дълъг период от време. Това се дължи както
на поставянето му в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода,
така и поради обективните факти - загуба на семейството в юношеска възраст и
др. Незадоволените нужди в психологически план се изразяват в усещания като
страх, постоянна тревожност, загуба на жизнена активност, продължителна
депресия и дори агресия. Вещото лице не е открило психологически маркери, които
да дават основание за по - тежки реакции у ищеца, и е констатирало липса на
психиатрично заболяване, а понесения от касатора емоционален дискомфорт в
ареста в Добрич не е достигнал до ниво психично разстройство. При разпита му в
съдебно заседание експертът е уточнил, че независимо, че посочените от него стойности
са завишени, това не прави В.П. психично нездрав – той е психично здрав към
момента на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, и няма отклонения във
функционирането си. Това, че стойностите са завишени, не означава, че личността
има някакъв сериозен проблем. Хипотетично, при различни условия могат да се
проявят тези личностни характеристики, които са установени с по-високи
стойности; т.е. касаторът ги е притежавал и при освидетелстването, но те не са
актуални / активни.
Според експерта П. е споделил с него, че условията в
Затвора - Варна са по-добри от условията в Ареста - Добрич. По своя характер, кратковременният престой в ареста
е дало основание на вещото лице да посочи липса на психологически маркери, тъй
като при едно по-силно емоционално сътресение настъпва разстройство в
адаптацията, има остра стресова реакция. Вещото лице сочи липса на документация,
която да наведе на извод, че касаторът е имал подобни проблеми, които по своя
характер биха се проявили, ако емоционалното сътресение е било по своята степен
толкова силно, че да възпрепятства нормалното му функциониране в ежедневието.
Към момента на изследването е установил, че личността е емоционално стабилна и
не са установени маркери, които да водят на извод, че е имало някаква
по-сериозна дезадаптация на личностното функциониране.
В друга част на интервюто П. споделил, че заради
дървениците в ареста в Добрич е стоял на пода. Вещото лице е използвало тестове
за депресивна скала, за социално избягване или стрес, които биха дали
информация при личностово дисфункциониране при изследваното лице, каквото не е било
установено. Експертът е посочил, че не може да отговори към момента на
освидетелстването както е било състоянието на касатора през процесния период на
престоя му в ареста в Добрич, поради липса на психологическо изследване към
онзи момент като база за сравнение, но към момента липсва основание да се
приеме наличие на сериозна дезадаптация.
Лишаването от свобода е депривация по своя характер. Вид депривация е и
когато на 13г. е починал баща му, семейството остава само с един родител. В
заключение досежно отговора на въпрос № 2, във второто изречение, а именно „Към
настоящия момент при Осв. не са констатирани разстройства по отношение на
социалното функциониране,…“ вещото лице уточнява, че следва да се чете „Към настоящия
момент при Осв. не са констатирани разстройства по отношение на когнитивното
функциониране,…“.
При така установената фактология от правна страна първоинстанционният
съд анализирал приложимите правни норми: - Чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, според който държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3. – Чл.3 ал.1 от ЗИНЗС, забраняващ осъдените и задържаните под стража да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. –
Чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, според който за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. – Чл.240 от ЗИНЗС,
според който разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат
и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане
под стража, доколкото не е предвидено друго в закона. – Чл.43 ал.2 от ЗИНЗС,
според който всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с
необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително
въздействие, а арестите - за поддържане на физическото и психическото здраве и
уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.
Съдът приел, че с текста на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС е въведена
специална отговорност на държавата за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 от същия закон. В тази връзка посочил, че основателността
на претенцията за вреди по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС изисква доказването на три
кумулативно свързани предпоставки – акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от Закона; настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се
предполага до доказване на противното на основание чл.284 ал.5 от ЗИНЗС; и
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт,
незаконосъобразното действие и/ или бездействие и настъпилата вреда.
По отношение на отговорните за осъществяване на ръководство
и контрол върху дейността по изпълнение на мярката за неотклонение „задържане
под стража“ органи съдът посочил, че те са длъжни да осигурят на лицата по
чл.241 от ЗИНЗС подходящи условия за поддържане на физическото и психическото
им здраве и зачитане на правата и достойнството им. По-нататък приел, че прякото
ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода се
осъществяват на осн.чл.12 от ЗИНЗС от Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – ЮЛ към министъра на правосъдието, като затворите и областните
служби „Изпълнение на наказанията“, в които по силата на чл.16 ал.1 от ЗИНЗС са
включени и арестите, са териториални служби на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“. Така предходният състав приел, че отговорността на ответника ГДИН
произтича пряко от закона и административния характер на дейността по
ръководство и контрол върху местата за лишаване от свобода, която включва
организация, ръководство и наблюдение на реда и условията в тези места. Като
административен орган със статут на юридическо лице, който следи дейността по
изпълнение на наказанията да бъде извършвана в съответствие с нормативно
установените изисквания, той носи отговорност за вредите от незаконните
действия и бездействия на включените в състава му административни звена и
длъжностни лица при извършване на дейността на основание чл.284 ал.1 от ЗИНЗС.
Първоинстанционният съд по-нататък приел, че със
събраните по делото безпротиворечиви доказателства относно състоянието,
поддържането и пребиваването в помещенията в Следствения арест – Добрич, вкл. и
с писмени такива от ответника, представляващи признание на неблагоприятни
факти, твърденията на ищеца за незаконосъобразни бездействия на администрацията
в нарушение на чл.3 ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС твърденията на П. са доказани.
Конкретно доказани са твърденията, че при престоя му в Следствения арест за процесните
период същият е бил поставен в неблагоприятни условия – в килиите, в която е
бил настаняван, е нямало осигурена достатъчна жилищна площ за двама арестанти –
минимум 4 кв.м. в противоречие с изискването на чл.43 ал.4 от ЗИНЗС, приложим
на осн.чл.240 от ЗИНЗС. Помещенията не са разполагали с прозорци, които да
осигуряват непосредствен достъп на свеж въздух и естествена светлина за
настанените в тях, а изкуствената светлина е била слаба, с което не е спазено
изискването на чл.20 ал.2 от ППЗИНЗС. В помещенията, където касаторът е
настаняван, е нямало санитарен възел и течаща вода в нарушение на изискването
по чл.20 ал.3 от ППЗИНЗС, според което в заведенията от закрит тип ползването
на санитарен възел и течаща вода следва да се осъществява в спалните помещения,
както и на изискването по чл.151 ал.1 т.2 от ЗИНЗС за осигуряване на условия за
поддържане на личната хигиена на задържаните лица. Съдът е приел, че наличието
на изградена организация и график за покилийно ползване на общата баня и
тоалетна в коридора не е можело да замести изискването санитарният възел да е
разположен в самите спални помещения, и да санира нарушението на чл.3 ал.2 от
ЗИНС. Безспорно доказана била и липсата на обособено място за разходка и
престой на открито в ареста в Добрич поради липса на техническа възможност за
това, като задържаните лица са извеждани от килиите само при ползването на
общата баня и тоалетна, в нарушение на изискването по чл.256 ал.1 от ЗИНЗС.
Първоинстанционният съд приел, че всички тези безспорно
доказани факти обосновават извод за унизително отношение, уронващо човешкото
достойнство и предпоставящо увреждане на касатора като последица от
претърпените лишения, унижения и неудобства от неблагоприятната жизнена среда.
По отношение на настъпилите неблагоприятни последици за П. съдът се позовал на
презумпцията на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС и приел, че ответникът е този, който
следва да докаже, че условията, при които е бил настанен ищецът, са били
различни от твърдените в исковата молба. В случая такова доказване не било
проведено – напротив, твърденията в исковата молба били потвърдени от данните,
съдържащи се в представените по делото справки. Поради изложеното съдът приел,
че в случая са налице доказани нарушение по см.чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, несъмнено въздействали
негативно върху личността на ищеца, и поради това – в пряка причинна връзка с
изпитаните от него отрицателни чувства и изживявания.
Предходният съдебен състав посочил, че неимуществените
вреди по своето естество засягат изцяло емоционалната сфера на лицето, което ги
търпи, и се изразяват в причинени душевни болки и страдания. Безспорно е, че
недостатъчната жилищна площ ограничава напълно възможността за елементарна
двигателна активност. Липсата на санитарен възел в килиите, неосигуряването на
постоянен достъп до тоалетна и течаща вода, липсата на естествена
светлина, свеж въздух и възможност за проветряване в изключително
тясно помещение създава психически и физически дискомфорт, който е довел до
негативно въздействие в личната сфера на ищеца. Съдът приел, че този извод не е
опроверган от заключението на съдебно-психологичната експертиза – от една
страна поради липсата на медицинска документация за актуалния психичен статус
на П. през процесния период на престой в ареста в Добрич, а от друга и поради
това, че условията, търпяни от него при този престой не отговарят на критериите
за хуманна среда. Въз основа на всички събрани доказателства съдът приел, че неблагоприятните
условия на задържане са причинили душевни страдания, подтиснатост и чувство за
унижение у В.П., като са увредили психическото и емоционалното му здрав, а тези
вреди са причинени от бездействието на ответника, задължен по силата за специалния
Закон да изпълни административното си задължение да осигури на лишения от
свобода/задържан под стража елементарни битови и хигиенни условия при престоя
му в ареста. Така първоинстанционният съд обосновал извода си, че в случая е
изпълнен фактическият състав на отговорността на държавата по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС и претърпените неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени.
По отношение на техния размер съдът се е позовал на
чл.52 от ЗЗД, приложим по изричното препращане на §1 от ДР на ЗОДОВ и чл.284
ал.2 от ЗИНЗС, според който обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от
съда по справедливост. Посочил е, че справедливостта не е абстрактно понятие, а
се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни
характеристики, за да се намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо
обезщетение – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които
е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, обществено и социално положение. Приел е, че като база за определяне
паричния еквивалент на неимуществените вреди е важно да бъдат съобразени и икономическият
растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация.
Същевременно размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на
обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната
практика ориентир, относим към аналогични случаи.
Съдът е посочил, че според доказателствата по делото неблагоприятните
условия, в които е бил поставен касаторът, са съществували трайно и в цялост през
целия период на престоя му в ареста в Добрич и се характеризират с негативно
влияние върху физическото му здраве (липсата на възможност на двигателна
активност), психическото и емоционалното здраве, като преживените ограничения и
лишения в ареста са били травмиращи за задържания поради унизителния им
характер, както и морално негативните им последици. Същевременно се е позовал
на възприетата от СПЕ липсата на доказателства условията в ареста да са довели
до болестни изяви у П., съответно до болестни състояния след напускане на
ареста, налагащи медицинска намеса, т.е. за открити психологически маркери,
които да дават основание за по-тежки реакции у него, както и констатира липса
на психиатрично заболяване. Не на последно място при определяне размера на
обезщетението съдът е съобразил и практиката на Европейския съд по правата на
човека относно размера на присъжданите на национално ниво обезщетения за
задържане в лоши условия, според която също следва да бъде съобразяван и жизненият
стандарт в съответната държава. В тази насока е съобразен и фактът, че съгласно
данни на Евростат, Р България е сред държавите с ниска минимална заплата, както
и социалната пенсия в страната за процесния период е със значително по-ниски
стойности от тези в останалите страни-членки на ЕС – равняваща се средно 150
лева. Съгласно НСИ за 2019г. минималната работна заплата в страната е 560 лева,
за 2020г. – 610 лева, за 2021г. – 650 лева.
При тези данни, отчитайки продължителността на периода
на престой в ареста от 54 дни, но не непрекъснати, а на периоди от по 2-3 дни,
естеството и интензитета на търпените негативни последици, както и жизненият
стандарт в страната, първоинстанционният съд е приел, че справедливото
обезщетение за претърпените от В.П. неимуществени вреди за процесния период е в
размер 400 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозиране на исковата молба в съда - 25.05.2021 г. до окончателното
изплащане на сумата. В този смисъл съдът присъдил посочената сума на настоящия
касатор, и отхвърлил иска му за горницата над тази сума до претендираната
такава от 5000лв.
На първо място следва да бъде изрично отразено, че
предвид липсата на възражения за допуснати в хода на първоинстанционното
производство съществени процесуални нарушения при събирането и обсъждането на
доказателствата по делото, и с оглед изричната забрана на чл.220 от АПК за нови
фактически установявания, касационният съд е обвързан с фактическите
установявания на предходния, които с конкретния казус са безспорни между
страните. Поради това настоящият състав ще извърши преценка само за правилното
приложение на материалния закон по поддържаните от страните касационни
основания.
Касационната жалба на ГД „ИН“ – София против
проверяваното решение е неоснователна. Основното им възражение е за
недоказаност на фактическия състав на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, и то е
неоснователно. С проверяваното си решение първоинстанционният състав е извършил
подробно мотивиран и задълбочен анализ както от фактическа, така и от правна
страна, и е мотивирал извода си за наличие на трите кумулативно изискуеми предпоставки
за ангажиране отговорността им по реда на чл.284 ал.1 от специалния закон.
Представените от ответната страна писмени доказателства – както правилно е
отбелязал предходния състав – не просто потвърждават твърденията на В.П. в
исковата му молба, те по същество представляват признание за неблагоприятни за
тях факти. Твърдяното предприемане на
възможни и разумни действия от страна на администрацията очевидно не са
били достатъчни, за да осигурят не оптимални, а елементарни от гледна точка на
хуманност условия по време на престоя му в ареста в гр.Добрич. Противно на
поддържаното с касационната жалба, служителите на ГДИН не са изпълнили
регламентираните си със специалния закон задължения, като нарушението правни
норми са конкретно и подробно описани в проверявания съдебен акт. Твърдяната
организация и график в ареста в Добрич в процесния период са съдействали за
претърпените от В.П. неимуществени вреди, понеже са в противоречие с
изискванията за хуманно отношение към арестантите и за опазване на човешкото
здраве и достойнство. Както обосновано е възразил П. в отговора си по
касационната жалба – ирелевантни за ангажиране на отговорността е
обстоятелството дали незаконосъобразните действия на служителите в
администрацията на ГДИН са били умишлени или непредпазливи, понеже това не е
елемент от фактическия състав на отговорността по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС. Неоснователно
е и възражението, че претърпените от П. неимуществени вреди били останали
недоказани – то противоречи и на въведената от законодателя презумпция по
чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, според която при поставяне в условия, сходни с тези в
следствения арест, където е пребивавал П. през процесните периоди, настъпването
на неимуществени вреди под формата на негативни психични изживявания и
страдания се предполага. В настоящия случай тази презумпция не е оборена от
ответната администрация, и е потвърдена със заключението на СПЕ. Вярно е, че в
резултат на така установените условия в следствения арест не се е стигнало до
психично заболяване на П. в тесния смисъл на понятието, но наличието на
претърпени неимуществени вреди е безспорно доказано, и те следва да бъдат
обезщетени по съответния ред. В заключение – касационният състав действително
намира, че размерът на определеното обезщетение не е съответен на принципа по
чл.52 от ЗЗД, но не в смисъла, претендиран от ГДИН, а в този, поддържан от
касатора П.. Изложеното налага отхвърляне на неоснователната касационна жалба
на администрацията против проверяваното решение.
В противен смисъл е становището на настоящия съдебен
състав относно жалбата на В.П., споделяйки възражението, че при правилно и
безспорно установени факти, размерът на присъденото обезщетение все пак не е
съобразен с принципа на чл.52 от ЗЗД, според който обезщетението за
неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост, като липсва скала за
сумите, които следва да се присъждат. През 2020 г. Европейският съд по правата
на човека няколко осъдителни решения срещу Република България по дела относно
оплаквания по чл.3 и чл.13 от Конвенцията за защита на правата на човека поради
лошите условия при задържане под стража или изтърпяване на наказание. По делата
Йорданов и Джебелов срещу България и Иванов и други срещу България ЕСПЧ приема,
че компенсаторното средство за защита по чл.284 и сл. от ЗИНЗС принципно е
ефективно, но присъдените от националния съд обезщетения са много ниски. В свое
решение Stella and Others v. Italy, ЕСПЧ приема, че обезщетение от 8 евро на
ден за подобни оплаквания е адекватно за Италия. Съдът установява, че
обезщетение в размер между 4 и 5,3 евро на ден за задържане в лоши условия в
Унгария е адекватно съобразно жизнения стандарт (Domjan v. Hungary). От
посоченото може да се направи извод, че обезщетение присъдено от националния
съд, което се равнява на минимум 4
евро на ден е адекватно и не поставя под съмнение ефективността на
производството за обезщетяване на вредите, съответно - би било достатъчно, за
да обезщети вредите, произтичащи от нарушение на забраната за поставяне в лоши
условия на задържане по смисъла на чл.3 от Конвенцията.
Съгласно чл.284,ал.2 от ЗИНЗС в случаите по чл. 3, ал.
2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в
които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на спора. Размерът на обезщетението зависи от степента и
характера на вредите и от продължителността на периода, през който те са били
претърпени. От доказателствата в конкретния казус се установява, че
неблагоприятните условия, в които е бил поставен касаторът, не са съществували
трайно – престоят му в ареста в гр.Добрич е общо 54 дни през различните
периоди, т.е. по-кратък от 2 месеца, което не е продължително. Според настоящия
съдебен състав обаче степента на претърпените от него в този сравнително
непродължителен период от време неимуществени вреди е значителна с оглед доказаните изключително неблагоприятни,
нездравословни и унизителни условия на пребиваване, което доказва по-висок
интензитет на претърпените страдания. Поради това съдът намира, че обезщетение
в размер на 12.00лв. на ден престой за всеки от 54-те дни, или общо 650 лв.
представлява адекватно и справедливо обезщетение, което е в състояние да обезвъзмезди
най-точно причинените на касатора емоционални и физически притеснения и
неудобства съобразно обществения критерий за справедливост. В този смисъл
касационният състав намира, че проверяваното решение на предходния съдебен
състав следва да бъде изменено чрез увеличаване размера на присъденото
обезщетение до този размер – съответно – потвърждаване на решението относно
отхвърлянето на претенцията за горницата над тази сума до претендираните
5 000лв.
При този изход на делото претенцията на ГДИН за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение е неоснователна, а тази на касатора П. за
присъждане на адвокатско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена
в размер на 50лв, от които 41.30лв., изчислени на осн.чл.8 ал.1 вр.чл.7 ал.2
т.2 от Наредба №1/09.07.2004г за минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно уважената част от претенцията му пред настоящата
инстанция – 250лв. от претендираните 4600лв, ведно с дължимия по реда на §2а от
ДР на Наредбата ДДС върху сумата от 8.26лв.
Мотивиран от изложеното и на осн.чл. от АПК касационният съд
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение №113/09.02.2022г по адм.д.
№1093/2021г по описа на Административен съд – Варна, ХІІ с-в, с което Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ - град София е осъдена да заплати на В.И.П.,
ЕГН **********, понастоящем в затвора в гр. Варна, обезщетение за претърпени от
него неимуществени вреди за периода от 02.04.2019г. до 05.04.2019г.; от
11.12.2019г. до 13.12.2019г.; от 23.01.2020г. до 27.01.2020г.; от 24.02.2020г.
до 26.02.2020г.; от 21.05.2020г. до 26.05.2020г.; от 25.06.2020г. до 29.06.2020г.;
от 27.08.2020г. до 28.08.2020г.; от 29.10.2020г. до 02.11.2020г.; от
26.112020г. до 30.11.2020г.; от 13.01.2021г. до 15.01.2021.; от 28.01.2021г. до
02.02.2021г. и от 09.03.2021г. до 15.03.2021г., като УВЕЛИЧАВА размера на
присъденото обезщетение от 400 (четиристотин) на 650 (шестотин и петдесет) лева, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на депозиране на исковата молба 25.05.2021г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОСТАВЯ В
СИЛА решение №113/09.02.2022г
по адм.д. №1093/2021г по описа на Административен съд – Варна, ХІІ с-в, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОТХВЪРЛЯ касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – София против решение №113/09.02.2022г по адм.д. №1093/2021г по
описа на Административен съд – Варна, ХІІ с-в.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – София да заплати на адв.Т.С. *** адвокатско възнаграждение в
размер на 50 (петдесет) лева на осн.чл.38 от Закона за адвокатурата.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.