№ 162
гр. София, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20221800500523 по описа за 2022 година
С Решение № 84/02.06.2022г., постановено по гр.д. № 230/2021г. на
Сливнишкия районен съд, е признато за установено на основание чл. 422, ал.
1, вр. чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, че К. Б. К. дължи на М. Б. М. сумата 6649,27 лева,
представляваща съответстваща на квотата му в съсобствеността част от
разходите за ремонт на покрив на двуетажна жилищна сграда - югоизточен
близнак - на адрес гр. С., ул. „Св. К.О.“ № 57, ведно със законната лихва от
депозиране в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното й плащане, за която сума е издадена заповед № 313 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.12.2020 г. по ч.гр.
д. № 585/2020 г. по описа на Районен съд – С., като искът е отхвърлен за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 7649,40 лева.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на К. К. срещу горното
решение. Жалбоподателят счита същото за недопустимо, като постановено по
непредявен иск. При условията на евентуалност го обжалва само в частите му,
с които е признато за установено, че ответникът К. Б. К. дължи на ищеца М. Б.
М. сумата 6649,27 лв. ведно със законна лихва върху нея, както и разноски в
исковото и в заповедното производство. Счита, че първоинстанционният съд
неправилно се бил произнесъл по иск с правно основание чл. 61, ал. 2 от ЗЗД
вместо по такъв по чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността. Подчертава
твърденията на ищеца, че бил извършил ремонта на покрива на съсобствената
сграда поради неотложност и с цел запазване целостта на сградата, както и
възприетото от съда в определението по чл. 140, ал. 1 от ГПК, че исковата
претенция касае съответната част от разноските за необходим ремонт на
1
покрива, а също и разпределената доказателствена тежест за доказване на
релевантните обстоятелства (заплащане на разноски за неотложен ремонт на
покрива на сградата и че това е било в интерес на ответника по иска). Намира,
че, ако процесните разноски са били извършени по неотложност и са били
необходими за запазване на общата вещ, отношенията между страните би
следвало да се уредят по правилата на чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността
и не би било необходимо съгласие на другия съсобственик. Поддържа, че по
делото не била доказана неотложна необходимост за предприетите от ищеца
ремонтни дейности. Вместо това, свидетелските показания и приложеното
Решение № 4/07.08.2018 г по гр.д. № 326/2015 г на РС - С. сочели, че достъп
до тавана и покрива на съсобствената сграда има само ищецът, а ответникът
не бил допускан до тях. Прави извод, че ищецът не бил дал възможност на
ответника да види евентуалната нужда от ремонт на покрива, и активно се е
противопоставял на това. Намира, че, при тези данни, правилната правна
квалификация на иска е била по чл. 30, ал. 3 от ЗС, а иск по чл. 61, ал. 2 от
ЗЗД (по който съдът се произнесъл) не бил предявяван, което обуславяло
недопустимост на решението. Анализира предпоставките за уважаване на иск
по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД и счита, че същите не са налице: не било релевирано
наличие на подобрения, не бил доказан интересът на ответника от
извършените ремонтни дейности, не било доказано уместното предприемане
на работата. Също така нямало данни за обогатяване на ответника, нито за
преценка, коя е по- малката стойност измежду извършените разходи и
увеличената стойност на имота. Жалбоподателят оспорва извода на районния
съд за нужда от ремонта на покрива като неверен, незаконосъобразен и
неподкрепен от доказателствата по делото. Позовава се свидетелските
показания и сочи алтернативна причина за извършване на процесния ремонт.
Моли съда да отмени решението в обжалваните части и да постанови друго, с
което да отхвърли изцяло исковете като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв. К., която поддържа
жалбата и моли съда да я уважи. Счита за недоказани както нуждата от
предприетия ремонт, така и отношенията между страните като съсобственици,
т.е. наличие или липса на съгласие или противопоставяне. Подчертава, че К.
не е имал достъп до покрива. Счита, че претендираните от ищеца разноски
следва да останат за сметка на предприелата ги страна. Представя писмени
бележки и списък по чл. 80 от ГПК. Претендира разноски. Оспорва
разноските на насрещната страна с възражение за прекомерност.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият
не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител, адв. А., е
постъпила молба, с която оспорва въззивната жалба и моли съда да я остави
без уважение, като потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна помощ.
Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз
основа на тях фактическа обстановка са описани в обжалваното решение,
поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в настоящия съдебен акт.
2
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
1. По валидност
В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт, а формираната от него воля е ясно и разбираемо
формулирана.
2. По допустимост
Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за упражняване на правото на иск и са липсвали отрицателни
такива.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователен довода на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд се бил произнесъл по
непредявен иск, независимо че споделя изложеното във въззивната жалба
относно погрешната правна квалификация на иска.
На първо място следва да се отбележи, че изложените в исковата молба
твърдения касаят извършване на необходими разноски за ремонт на покрив на
жилищна сграда в режим на етажна собственост, като ищецът признава
собственическите права на ответника (т.е. не се явява владелец на неговите
идеални части от общите части на сградата), а същевременно изрично заявява,
че ремонтът бил наложителен за поддържане и възстановяване на покрива,
както и за запазване целостта на сградата. При това, правилната правна
квалификация на иска е по чл. 41 от ЗС, съгласно която разпоредба „всеки
собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участвува в
разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, и в
полезните разноски, за извършване на които е взето решение от общото
събрание“.
От друга страна, съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение
№ 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, ако въззивният съд
прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е
неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни
указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без
да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на
материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти
и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните
необходимостта да ангажират съответни доказателства, но без да извършва
нов доклад на делото. Независимо от горното, в случая не е било нужно да се
дават такива указания, тъй като релевантните обстоятелства от предмета на
3
доказване по иск с правна квалификация чл. 41 от ЗС са част от по- широкия
предмет на доказване по иск с правна квалификация чл. 61, ал. 2 от ЗЗД.
Поради това, щом с доклада на делото СлРС е указал на ищеца, че в негова
тежест е да докаже заплащането на разноски за необходим ремонт на покрива
на сградата (в която не се спори, че страните са етажни собственици), той е
изпълнил задължението си да разпредели правилно доказателствената тежест
по иска по чл. 41 от ЗС. А това, че излишно и неправилно е указал на ищеца
да докаже, че предприетите от него действия са били в интерес и на
ответника по иска, не прави първата част от указанията погрешни, нито
налага даването на нови такива от страна на въззивния съд. Така, страните са
били надлежно уведомени за релевантните обстоятелства, които следва да
докажат и които ще бъдат взети предвид от съда при постановяване на акта
му по съществото на правния спор. Поради това, независимо че СлРС е дал
неправилна правна квалификация на иска, той се е произнесъл по
действително заявените от ищеца фактически основания, т.е. по действително
предявения иск.
Поради това, противно на поддържаното от жалбоподателя,
произнасянето по иск с неправилна правна квалификация не е равнозначно на
произнасяне по непредявен иск. След като съдът се е произнесъл по
действително заявената от ищеца претенция и в рамките на релевираните от
последния фактически обстоятелства, като е дал правилни (макар и отчасти
излишни) указания по разпределяне на доказателствената тежест, той се е
произнесъл по предявен иск, независимо че го е квалифицирал неправилно.
На последно място, аргумент в полза на извода за произнасяне по
действително предявения иск е и фактът, че основанието и размерът на
претенцията са едни и същи, независимо дали се възприеме квалификация на
иска по чл. 41 от ЗС или по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД (виж. по- долу мотивите
относно термина „обогатяване“).
С оглед гореизложеното, обжалваното съдебно решение е допустимо.
3. По същество
Както се обоснова по- горе, предявен е иск с правна квалификация чл.
41 от ЗС от един етажен собственик срещу друг етажен собственик за
заплащане от страна на последния на припадащата му се част от разноските,
необходими за поддържане и възстановяване на обща част на сградата в
режим на етажна собственост (покрив).
Видно от разпоредбата на този нормативен текст, задължението на
етажните собственици да участват в тези разноски е безусловно.
Законодателят не го обвързва нито с тяхно знание или съгласие, нито (за
разлика от подобренията) с взето решение от общото събрание, а още по-
малко – с уместно предприемане на работата в чужд интерес и доказване на
последния. Поради това съдът намира за неотносими към предмета на спора
доводите на жалбоподателя, касаещи липса на предпоставките за уважаване
на иск по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД. Поради същите съображения се явяват
ирелевантни и съображенията, че му е бил отказван достъп до тавана и
покрива на сградата, а такъв е имал само ищецът.
4
Също така, доколкото ищецът не е твърдял да е извършил подобрения
(т.е. полезни разноски), е безпредметно да се обсъждат както доводите на
жалбоподателя за собственото му обогатяване, така и тези за съотношението
между размера на извършените разходи и увеличената стойност на имота, тъй
като тези обстоятелства биха имали значение само в хипотези, различни от
настоящата (напр. чл. 74, ал. 1 от ЗС). Те са ирелевантни и в разгледаната от
районния съд хипотеза на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, тъй като под „обогатяване“
този нормативен текст няма предвид увеличената стойност на имота (каквато
би се очаквала в резултат от подобрения), а терминът е използван, за да се
разграничи ползата на гестора от тази на доминуса. Затова и при такава
правна квалификация в конкретния случай „обогатяването“ се изразява в
спестените от ответника разходи за необходимия ремонт на общите части, т.е.
същото, което той би дължал по реда на чл. 41 от ЗС.
Неоснователно жалбоподателят оспорва извода на районния съд за
нужда от ремонта на покрива. Противно на поддържаното във въззивната
жалба, за установяване и доказване на такава нужда не е необходимо нито
извършване на предварителен оглед от специалисти, нито даване на
експертна оценка и препоръки за ремонт. В настоящия случай съдът намира
необходимостта от ремонт за доказана от показанията на св. Рангелов, чиито
впечатления са, че преди ремонта покривът е бил в много лошо състояние,
като го конкретизира в детайли – греди, улуци, течове и др. На няколко пъти
в разпита си е заявил, че е разговарял с ищеца за необходимостта от
извършване на ремонт, както и че лично е възприел състоянието на покрива и
извършваните по него дейности. В същия смисъл са и показанията на св.
Радков – непосредствен съсед на имота, който съобщава директните си
впечатления за компрометирана покривна конструкция, счупени керемиди,
както и последици от овлажняване на тавана. Поради това ремонт
действително е бил необходим.
Не обосновават обратен извод показанията на другите двама разпитани
свидетели (Михайлов и Борисов), тъй като незнанието им да е имало течове
от покрива не доказва, че е нямало такива. Освен това техните впечатления от
обекта не са нито трайни нито непосредствени, като единственото посещение
на св. Борисов на втория етаж на сградата е било 3 – 4 години преди
депозиране на показанията му, поради което не може да се приеме за
информативно към момента на извършване на ремонта.
Във връзка с горното, неоснователно жалбоподателят се позовава на
недоказаната неотложност на ремонта, тъй като наличието на такава не е част
от нормативно установените предпоставки за уважаване на иска. Както се
посочи по- горе, етажните собственици следва да понесат съответен дял от
всички разноски, които са били необходими за поддържане или
възстановяване на общите части, независимо дали са били неотложни.
Релевантни по смисъла на чл. 41 от ЗС са необходимите разноски, дори
извършването им да не е било неотложно. Следователно, недоказването, че
ремонтът е бил неотложен, не обуславя отхвърляне на иска.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че са доказани
предпоставките за уважаване на иска по чл. 41 от ЗС, а именно –
необходимост от ремонт на покрива (обща част в етажна собственост) и
реално извършени разноски за неговия ремонт само от ищеца.
5
За пълнота на изложението, съдът отбелязва, че, при така дадената
правна квалификация от страна на въззивния съд, на обезщетяване подлежат
реално извършените разноски, а не пазарната стойност на резултата от
ремонтните дейности, въз основа на която районният съд е постановил
решението си. Тъй като в отхвърлителната част, обаче, решението не е
обжалвано, съдът не следва да се произнася по този въпрос.
По аналогични съображения и с оглед липсата на наведен довод за
различни дялове на етажните собственици в общите части, определени по
реда на чл. 40, ал. 1 от ЗС, съдът не дължи произнасяне и по този въпрос (арг.
от чл. 269 от ГПК).
С оглед гореизложеното, въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
4. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемия следва да се присъдят направените от него разноски във
въззивното производство. Такива се установяват в размер на 1000 лв. –
адвокатско възнаграждение (л. 25 от делото). Основателно, обаче, е
възражението на насрещната страна за неговата прекомерност, поради
следните съображения. Съгласно актуалната редакция на НМРАВ към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие
(16.11.2022г.) вече са били в сила новите минимални размери на адвокатските
възнаграждения, регламентирани с изменението на тази наредба от
04.11.2022г. Така, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ,
минималното адвокатско възнаграждение, съответно на защитавания в
настоящото производство материален интерес от 6649,27 лв. е 964,93 лв.
Наистина, настоящият съдебен състав многократно е изразявал становище, че
всяка страна има право да избере такъв адвокат, за когото счита, че по най-
добър начин би защитил интересите й, като не може да се очаква, той
задължително да оценява труда си по минималните цени от НМРАВ, а това
оправдава известно завишаване на възнаграждението. В конкретния случай,
обаче, няма основание за такова завишаване, тъй като процесуалният
представител не е подал отговор на въззивната жалба, нито е изразил
становище по нея в открито съдебно заседание, а единственото му участие
във въззивното производство се свежда до подаване на бланкетна молба за
потвърждаване на обжалваното решение и претендиране на разноски. Според
настоящия съдебен състав, на тази минимална степен на ангажираност със
съдебното производство съответства именно минималният размер на
адвокатското възнаграждение по НМРАВ, до който реално заплатеното
такова следва да бъде намалено.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 84/02.06.2022г., постановено по гр.д. №
6
230/2021г. на Сливнишкия районен съд.
ОСЪЖДА К. Б. К. с ЕГН ********** да заплати на М. Б. М. с ЕГН
********** разноски във въззивното производство в размер на 964,93 лв. –
адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7