№ 4560
гр. София, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20221110160645 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на П. В. Д. срещу [*********], с която
са предявени осъдителни искове за сумите от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени
вреди, и 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от повдигането на
обвинение по ДП № 1270/2011 г. по описа на 02 РУ – СДВР, пр. пр. № 23271/2011 г. по
описа на СРП, за което ищецът е оправдан с Присъда № 102/11.04.2017 г., постановена по
ВНОХД № 838/2017 г. по описа на СГС, НО, II въззивен състав, ведно със законната лихва
от 11.11.2017 г. до окончателното плащане. Претендират се разноските по делото.
Ищецът твърди, че досъдебното производство е образувано на 11.05.2011 г., когато е
задържан за срок от 24 часа и му е извършен личен обиск, като на същата дата му е
предявено Постановление за привличане на обвиняем за извършено престъпление и е
задържан с Постановление от 11.05.2011 г. на СРС за срок до 72 часа. Излага, че с
Определение от 14.05.2011 г. по НЧД № 8779/2011 г. по описа на СРС, НК, 19 състав, му е
взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, впоследствие отменена с Определение
от 20.05.2011 г. по ВНЧД № 2162/2011 г. по описа на СГС, НО, V въззивен състав, без да му
бъде вземана друга мярка за неотклонение. Сочи, че въпреки мотивите на въззивния съд за
несъставомерност на деянието на 28.06.2011 г. и на 17.11.2011 г. са му предявени
прецизирани постановления за привличане на обвиняем, след което е разпитан в качеството
на обвиняем, а на 01.12.2011 г. е внесен обвинителен акт в съда, с който му е повдигнато
окончателно обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл.
28, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК. Твърди, че въз основа на него е образувано
НОХД № 22978/2011 г. по описа на СРС, НО, 18 състав, по което са проведени пет съдебни
заседания, на които е присъствал, но с протоколно определение от 24.06.2013 г. съдебното
производство е прекратено, а делото – върнато на СРП за отстраняване на допуснато
съществено нарушение на процесуалните правила на досъдебна фаза. Излага, че на
12.08.2013 г. е внесен отново обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД №
14341/2013 г. по описа на СРС, НО, 18 състав, по което са проведени осем открити
заседания, а в заседанието на 02.11.2015 г. е взета спрямо него мярка за неотклонение
„задържане под стража“, като с Присъда от 02.11.2015 г. е признат за виновен по
повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр.
1
чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 НК и е осъден на наказание „лишаване
от свобода“ за срок от 2 години при първоначален строг режим на изтърпяване в
затворническо общежитие от закрит тип, както и е активирано отложено наказание по друго
наказателно производство. Твърди, че по подадена от него и другия подсъдим жалба е
образувано ВНОХД 838/2017 г. по описа на СГС, НО, ІІ въззивен състав, по което са
проведени две открити заседания, като с Присъда № 102/11.04.2017 г., влязла в законна сила
на 11.11.2017 г., е отменена първоинстанционната присъда и ищецът е признат за невиновен
по повдигнатото му обвинение. Срещу въззивната присъда е подаден протест от СГП на
12.04.201 г., който е върнат с Разпореждане от 25.10.2017 г. Твърди, че заради воденото
срещу него наказателно производство в периода от 11.05.2011 г. до 11.11.2017 г. е
претърпял неимуществени вреди – постоянен стрес и дискомфорт; несигурност за бъдещето;
притеснение, че може да бъде осъден; шок от първоинстанционната присъда; страдания от
задържането му под стража, което станало достояние на близки и съседи; напрежение
между него и близките му; изнервеност, депресия, избухливост, ограничаване на социалните
контакти, безсъние, загуба на вяра в справедливостта и законността; притеснения за
близките му, които разчитали на него; чувство за непълноценност; проблеми в работата
заради честите отсъствия; срам и унижение, справедливото обезщетение за които счита, че
възлиза на сумата от 20 000 лв. Твърди, че като пряка и непосредствена последица от
незаконното обвинение е претърпял и имуществени вреди, изразяващи се в заплатен от него
адвокатски хонорар за защита по НОХД № 14341/2013 г. по описа на СРС, НО, 18 състав, за
което е сключил Договор за правна защита и съдействие от 17.03.2015 г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът [*********] е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва оправдателната
присъда да е влязла в законна сила. Изтъква, че досъдебната фаза е продължила 6 месеца,
като счита, че за останалия период наказателното производство е продължило в съдебна
фаза и [*********] не носи отговорност за нейната продължителност. Оспорва настъпването
на твърдените неимуществени вреди и причинно-следствената им връзка с предявеното
обвинение, като изтъква, че ищецът има регистрирани и други криминални деяния, водени
са срещу него наказателни производства и е осъждан, поради което вредите не са пряк и
непосредствен резултат от процесното обвинение. Оспорва размера на претендираното
обезщетение за неимуществени вреди като прекомерен, като счита, че в случая са налице
множество обстоятелства, сочещи на ниска степен на увреждане. Оспорва исковата
претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско
възнаграждение. Релевира възражение за изтекла погасителна давност за законната лихва.
Моли за отхвърляне на исковете, евентуално – за присъждане на обезщетение в по-нисък
размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ срещу
[*********] за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от повдигането срещу
ищеца на обвинение в извършването на престъпление, за което впоследствие е оправдан.
Нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ предвижда, че държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от разследващите органи, [*********] или съда, при
обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Отговорността на
държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което
съгласно чл. 4 ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение. Отговорността на държавата за
дейността на правозащитните органи е обективна, безвиновна – тя отговаря независимо
дали вредите са причинени виновно от длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ държавата
отговоря чрез органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вреди. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато
е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то
отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска, в конкретния случай –
[*********], поради което възражението на ответника, че не следва да носи отговорност за
вредите, свързани с продължителността на наказателното производство в съдебната му фаза,
2
е изначално неоснователно.
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1. че срещу него е водено
наказателно производство, приключило с оправдаването му с влязъл в законна сила съдебен
акт; 2. настъпили неимуществени и имуществени вреди за ищеца и техния размер; 3.
причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и причинените на
ищеца неимуществени и имуществени вреди.
В случая от доказателствата по делото се установява, че на 11.05.2011 г. при
условията на чл. 212, ал. 2 НПК е започнато ДП № 1270/2011 г. по описа на 02 РУП-СДВР,
пр. пр. № 23271/2011 г. по описа на СРП, срещу неизвестен извършител за извършено
престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, но още същия ден ищецът е задържан по реда на ЗМВР,
предявено му е Постановление за привличане в качеството на обвиняем за извършено
престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 вр. чл. 18 НК,
разпитан е като обвиняем и с Постановление на прокурор от 11.05.2011 г. е задържан под
стража за срок до 72 часа. С Определение от 14.05.2011 г. по НЧД № 8779/2011 г. на СРС,
НК, 19 състав, по отношение на него е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“,
но същото е отменено с Определение от 20.05.2011 г. по ВНЧД № 2162/2011 г. на СГС, НО,
V въззивен състав, о ищецът е оставен без мярка за неотклонение и е постановено
незабавното му освобождаване, като той е фактически освободен същия ден. На 15.08.2011
г. и на 17.11.2011 г. са му предявени прецизирани Постановления за привличане на
обвиняем, като непосредствено след всяко предявяване е извършван разпит на Д. в
качеството на обвиняем. На 01.12.2011 г. е внесен в съда Обвинителен акт срещу ищеца и
още едно лице, като срещу Д. обвинението е за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т.
3 и т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 НК. Въз
основа на него е образувано НОХД № 22978/2011 г. по описа на СРС, НО, 18 състав, по
което са проведени пет открити съдебни заседания с участието на ищеца, за две от които е
бил довеждан от Затвора в гр. София. С протоколно определение от 24.06.2011 г. съдебното
производство е прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на съществено
нарушение на процесуалните правила. На 12.08.2013 г. е внесен отново Обвинителен акт
срещу Д. и още едно лице, като обвинението срещу първия е за извършено престъпление по
чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1 и т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл.
28, ал. 1 НК. Въз основа на него е образувано НОХД № 14341/2013 г. по описа на СРС, НО,
18 състав, по което са проведени шест открити заседания с участието на Д.. С Присъда от
02.11.2015 г. той е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, осъден е на наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 2 години при първоначален строг режим на изтърпяване в
затворническо общежитие от закрит тип и е постановено изтърпяване на отложеното
наказание по друга присъда. В заседанието на 02.11.2015 г. е взета по отношение на него
мярка за неотклонение „подписка“. По жалба на двамата подсъдими е образувано ВНОХД №
838/2017 г. по описа на СГС, НО, II въззивен състав, по което е проведено едно открито
заседание с участието на ищеца и е постановена Присъда от 11.07.2017 г., с която е
отменена първоинстанционната присъда и Д. е признат за невиновен и оправдан по
повдигнатото му обвинение. Присъдата е влязла в законна сила на 11.11.2017 г.
Винаги, щом има влязъл в сила оправдателен съдебен акт /присъда или решение/,
обвинението в престъпление се явява неоснователно /незаконно/. Следователно осъществен
е първият елемент от сложния фактически състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ.
За доказване на претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат от
незаконното обвинение и техния вид по делото са събрани гласни доказателства чрез
показанията на свид. [*********]. Той разказва, че с Д. се познават от деца, като от много
години са и колеги. Знае, че през 2011 г. той е бил задържан и обвинен за престъпление – за
кражба на ограда или платна, защото майката на ищеца му се обадила, за да я закара в
полицията, и е ходил да му носи храна в ареста, където ищецът престоял за кратко – около
1-2 седмици. Докато бил в ареста, Д. бил притеснен, че е задържан, а е невинен. По време на
първоинстанционното производство двамата контактували редовно, защото през целия
период са били колеги. По това конкретно дело ищецът се явявал над 30 пъти. Заради
отстъствията заради делата, както и поради това, че обвинението е за кражба, работодателят
много пъти искал да го уволни, но не се стигнало до уволнение, защото колегите му го
3
прикривали, когато ходел по дела. Докато делото се гледало на първа инстанция, Д. приемал
обвинението на шега, а не го вземал насериозно, въпреки че адвокатът му казал, че
съществува вероятност да влезе в затвора. По това обвинение Д. бил осъден пре 2015 г. с
ефективна присъда на 2 години „лишаване от свобода“. През 2015 г., когато получил
ефективната присъда, жена му била бременна и след присъдата той се променил – взел
обвинението насериозно, бил притеснен, че ще остави жена си и детето си, станал
психически нестабилен, замислен, често обяснявал на колегите си, че ще го вкарат в затвора,
и заръчвал на свид. [*********] да се грижи за жена му и детето му, докато излезе. След
осъдителната присъда делото продължило още около 2 години, през което време му се
родило второ дете. През този период често обяснявал, че е обжалвал присъдата и чака, но
адвокатите не му дават надежда, че ще бъде оправдан. Свид. [*********] не знае Д. да е
посещавал здравни заведения по време на наказателното производсто, но след осъдителната
присъда започнал да получава паник атаки – изведнъж казвал: „Лошо ми е, върти ми се
главата, усещам, че потъвам някъде“, и започвал да го обзема страх от това, че му става
лошо, като това се случвало по 1-2 пъти в месеца и продължава да му се случва и
понастоящем със същата честота. По време на процеса свид. [*********] не го е виждал да
пие нещо за успокоение, но след това го е виждал всеки ден да пие мента, глог и валериан,
като му е казвал, че ги пие за успокоение. Свид. [*********] знае само за едно друго
наказателно дело срещу ищеца – за управление на мотопед без номера и без шофьорска
книжка, по което той бил осъден на пробация.
Съдът кредитира частично показанията на свид. [*********] – досежно отношението,
което ищецът е имал към процесното наказателно производство, промяната в отношението
след постановяване на осъдителната присъда и започналата след това проява на
здравословни оплаквания заради стреса, продължаваща и понастоящем. В тази част неговите
показания представляват добросъвестен разказ за обстоятелствата, които са станали
достояние на свидетеля поради близките им приятелски отношения от детството,
прерастнали впоследствие и в колегиални отношения, и дали му възможност да има преки и
непосредствени впечатления относно отражението на повдигнатото обвинение и
провежданото наказателно производство върху Д.. Заявеното от свид. [*********], че
оплакванията на ищеца след осъдителната присъда представляват паник атаки, обаче не
може да бъде възприето, защото свидетелят няма медицински познания, поради което не
може само на база неговите показания да приеме, че тези оплаквания могат да се окачествят
като паник атаки, а други доказателства относно медицинския им характер не са събрани.
Съдът не кредитира показанията на свид. [*********] в частта, в която разказва, че по
време на целия наказателен процес с Д. са били колеги, че той се е явявал по това дело над
30 пъти и заради това е щял да бъде уволнен от работа, доколкото от писменото
доказателство на л. 153 от делото се установява, че ищецът е започнал да полага труд по
трудово правоотношение за първи път в края на 2016 г. /т.е. едва след постановяване на
осъдителната присъда/, а от материалите по наказателното дело е видно, че по него са
проведени значително по-малък брой от посочените от свид. [*********] процесуални
действия с участието на Д.. В тази връзка съдът отчита и обстоятелството, че свидетелят
говори за „дела“, както и че действително е установено провеждането срещу Д. на
множество наказателни производства. При тези съображения съдът счита, че показанията му
относно опасността от уволнение на ищеца не касаят процесното наказателно дело.
В практиката /например Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., ІV Г. О.
на ВКС/ е възприето, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие е
оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно;
накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му
общуване и трудовата му сфера. Затова е възприето разбирането, че при установяване на
този вид неимуществени вреди не бива да се изхожда само от формалните, външни
доказателства. Повдигането на обвинение в извършване на престъпление и цялото
наказателно производство нормално влияят негативно върху психиката на всяко лице и този
извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото
липсват други, установяващи обратното.
В случая, преценявайки доказателствата по делото, съдът намира, че до
4
постановяване на първоинстанционната присъда повдигнатото обвнение и провежданото
наказателно производство, които са предмет на настоящото дело, са имали минимално
отражение върху ищеца – значително по-малко от обичайното. От показанията на свид.
[*********] се изяснява, че до този момент Д. не е бил особено притеснен от тях, а основно
се е притеснявал по времето, когато е бил задържан, като едва след осъждането е променил
отношението си към делото, което е станало видимо за околните. Това е житейски
правдоподобно предвид събраните писмени доказателства, от които се установява, че
процесното дело не е първият му досег с наказателното правосъдие, а се касае за лице с
обременено съдебно минало. Ето защо съдът счита, че в този период Д. не е претърпял
обичайните за ситуацията неимуществени вреди в резултат от процесното незаконно
обвинение, а понесените от него неимуществени вреди до 02.11.2015 г. са със значително
по-нисък интензитет.
Доказва се, че след постановяване на първоинстанционната присъда ищецът е
променил напълно отношението си към повдигнатото му обвинение, осъзнал е сериозността
на ситуацията и съществуването на реална възможност да бъде осъден и да изтърпи
ефективно наказание „лишаване от свобода“, започнал е да се притеснява за себе си и за
семейството си, което от 2015 г. е започнало да се увеличава, при него са дебютирали леки
здравословни оплаквания, които обаче не са го мотивирали да потърси медицинска помощ
въпреки продължаването им и понастоящем. При тези факти съдът намира, че за периода
след 02.11.2015 г. житейската презумция, според която всяко лице, спрямо което се води
наказателно произвоство, претърпява в резултат на това поне обичайните неимуществени
вреди, е неопровергана. Този извод не се променя заради множеството други наказателни
производства срещу Д., някои от които са приключили с осъдителни присъди, щом се
установява от показанията на свид. [*********], че промяната в поведението на ищеца и
началото на здравословните му оплаквания са започнали именно след постановяване на
първоинстанционната присъда по процесното наказателно дело. Ето защо съдът приема за
установено, че ищецът е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в обичайните за
ситуацията отрицателни емоционални преживявания и епизодични леки здравословни
оплаквания, като всички те са резултат именно от процесното незаконно обвинение.
Предвид разпоредбата на § 1 ЗР ЗОДОВ и даденото задължително тълкуване по т. 11
от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за търпените
неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ се определя по справедливост във връзка с чл. 52
ЗЗД, като се преценяват особеностите във всеки конкретен случай, както и връзката между
вредите и незаконните актове на правозащитните органи. С оглед даденото задължително
тълкуване с ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценката на конкретни обстоятелства. Съобразно предмета на предявения иск
по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ относимите обстоятелства при определяне на размера на
дължимото обезщетение са тежестта на обвинението, взетите мерки за неотклонение и други
мерки за процесуална принуда, броят и интензивността на извършените с участието на
обвиняемия следствени действия, продължителността на наказателното производство,
преживените от пострадалия страдания и тяхната интензивност. Следователно относими
към въпроса за размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди са показанията на
свид. [*********] и материалите по приключилото наказателно производство, от които е
видно какви действия са извършвани спрямо ищеца и с негово участие на досъдебната фаза,
колко открити заседания са проведени в съдебната фаза, каква мярка за неотклонение е взета
по отношение на него и в какъв период от време е прилагана тя.
При определяне размера на обезщетението в конкретния случай съдът съобрази:
повдигането срещу ищеца на обвинение само за едно престъпление и тежестта на
престъплението – по чл. 195, ал. 1 НК, представляващо тежко престъпление по смисъла на
чл. 93, т. 7 ДР НК; сравнително голямата продължителност на наказателното производство –
6 години и 6 месеца; вземането на мярка за неотклонение спрямо него, нейния вид и
продължителността на нейното прилагане – „задържане под стража“, която е най-тежката
мярка за неотклонение, прилагана в периода от 11.05.2011 г. до 20.05.2011 г., след което по
отношение на него не е взета никаква мярка за неотклонение до 02.11.2015 г., когато е взета
мярка за неотклонение „подписка“, представляваща най-леката такава; липсата на други
прилагани по отношение на Д. мерки за процесуална принуда; малкия брой процесуално-
следствени действия, извършени с негово участие в хода на досъдебното производство;
5
сравнително големия брой открити съдебни заседание, явяването му на които е било
задължително; видът на причинените му неимуществени вреди – отрицателни емоционални
преживявания и леки епизодични здравословни оплаквания, както и техния интензитет,
който за периода до постановяване на първоинстанционната присъда е значително по-нисък
от обичайното, а след това не се установи да надхвърля обичайното за ситуацията. На
основание § 1 ПЗР ЗОДОВ вр. чл. 52 ЗЗД, отчитайки наличието предимно на обстоятелства,
сочещи на извод за ниска степен на увреждане, и съобразявайки и общото ниво на
икономическо благосъстояние в страната, съдът намира, че справедлив паричен еквивалент
на претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение
представлява сумата от 4 000 лв., а за разликата до пълния предявен размер искът следва да
бъде отхвърлен.
Изцяло основателен е искът за обезщетение за имуществени вреди, защото е
доказано, че Д. е извършил разход в размер на 600 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение за защита по наказателното производство, представляващ за него
имуществена вреда, намираща се в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение.
Върху обезщетенията се дължи от ответника и законната лихва, считано от датата на
влизане в сила на оправдателното присъда – 11.11.2017 г., до окончателното плащане на
задължението. Основателно е обаче възражението на ответника за изтекла за част от периода
погасителна давност. Приложима съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД е 3-годишната давност. Тя е
спряна по силата на закона по време на въведеното в страната извънредно положение.
Въпреки това тя е изтекла за периода до 31.08.2019 г. включително. Поради това ответникът
следва да заплати на ищеца и законната лихва върху двете обезщетения за периода от
01.09.2019 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат разноски
съразмерно на уважената част от исковете, а именно сумата от 12 лв. – държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на неговия
процесуален представител се дължи възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска
помощ в размер на 840 лв., което е определено съразмерно на уважената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА [*********], с адрес: [*********], да заплати на П. В. Д., ЕГН
**********, с адрес: [*********], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ сумата от 4
000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 600 лв. – обезщетение за
имуществени вреди, претърпени от повдигането на обвинение по ДП № 1270/2011 г. по
описа на 02 РУ – СДВР, пр. пр. № 23271/2011 г. по описа на СРП, за което ищецът е
оправдан с Присъда № 102/11.04.2017 г., постановена по ВНОХД № 838/2017 г. по описа на
СГС, НО, II въззивен състав, ведно със законната лихва от 01.09.2019 г. до окончателното
плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 12 лв. – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ, както следва: иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 4
000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв.; искането за присъждане на законна лихва
върху обезщетенията за периода от 11.11.2017 г. до 31.08.2019 г.
ОСЪЖДА [*********], с адрес: [*********], да заплати на адв. В. Г. Т. от САК, с
адрес: [*********], на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 840 лв. – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на П. В. Д..
Решението подлежи на обжалване пред СГС в 2-седмичен срок от връчването му
на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6