Р Е Ш Е Н И Е № 1268
23.10.2018г, гр.Пловдив
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивски
окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
девети състав,
в публичното заседание на двадесет и седми септември
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател:
Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
Велина Дублекова
С участието
на секретаря П.Георгиева като разгледа докладваното от съдията Ф.Рабчева
в.гр.д.№ 1683/
2018г.
по описа на ПОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното производство
е образувано по две въззивни жалби
: от адв.Х. В.Д., като пълномощник на Х.С.Ш. ***, както и от същия пълномощник
адв.Х. В.Д. като пълномощник на Д.С. ***
против Решение № 173/ 30.04.2018г. постановено по гр.д.№ 2150/ 2017г. по описа
на Асеновградски районен съд – 4 гр.с., в частта, в която е признато по отношение на жалбоподателките в
качеството им на солидарни длъжници вземането на „Първа инвестиционна банка“ АД
– гр.**** в размер на главницата от 9 581, 45 лева, договорна лихва в
размер на 4 934,88 лева и наказателна лихва в размер на 6 576,26 лева за периода 09.03.2012г. –
06.03.2017г., ведно със законната лихва от 06.03.2017г. до изплащане на
вземането, както и присъдени в полза на банката и в тежест на ответниците
направените разноски за заповедното производство в размер на 613, 30 лева и за исковото производство
пред РС в размер на 730,30 лева. С
въззивните жалби се мотивират доводи, свързани с отговорността на
жалбоподателките като поръчители, която отговорност съобразно чл. 147, ал.1
от ЗЗД следва да се погасява след
изтичане на шестмесечния преклузивен срок. Сочи се, че когато в договора е
уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора ще се
погасява на отделни погасителни вноски с различни последователни падежи, то
несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната
част от главното задължение. Сочи се, че когато дадена вноска не бъде погасена
на съответния падеж, от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно
може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска.
От това според жалбоподателите следва и изводът, че от същата дата от падежа
на вноската започва да тече и
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД който е преклузивен и прекратява
поръчителството и за него съдът следи служебно
съобразно т. 4б. от ТР №
4/18.06.2014 г.на ОСГТК на ВКС и ако кредиторът бездейства и и не предяви иск
срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява
задължението на поръчителя за плащането на същата вноска, т.е. преклудира се
отговорността му за съответната част от главното задължение. При това положение
се сочи, че не е необходимо да настъпи падежът и на последната вноска
респективно не е необходимо целият дълг
да е станал изискуем, за да започне да тече шестмесечния преклузивен срок по
чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на предходните вноски, чийто падежи вече са настъпили. Според жалбоподателите
тези изводи не се променят ако в договора е уговорено и, че целият дълг става
предсрочно изискуем при настъпването на определени обстоятелства. В тази насока
се сочи, че ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства нито води
иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на
последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, положението
не се променя и шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече за
всяка отделна вноска от съответната дата на настъпването на падежа й. В
подкрепа на изложеното жалбоподателите цитират и съдебна практика на ВКС –
Решение № 83/ 26.05.2017г. по т.д.№ 50394/ 2016г. на ВКС – Четвърто ГО, както и
решение № 139/ 05.11.2014г. по търг.д. 57/ 2012г. – Първо търг.отд. на ВКС.
Въз основа на изложеното във въззивните жалби
се моли да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови друго, с
което да се отхвърли предявеният иск срещу Д.С. Т. и Х.С.Ш..
Постъпил е писмен отговор
от въззиваемата банка – „ПИБ“ АД-****, в който се оспорва основателността на
въззивната жалба по следните съображения:
съгласно чл. 147 от ЗЗД срокът е обвързан с датата на падежа на главното
задължение като Законът свързва прекратяването на поръчителството с
бездействието на кредитора в периода от време след падежа на главното
задължение, а не с този на отделните анюитетни вноски по погасителния план.
На следващо място се сочи,
че банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем, нито се е възползвала
от това свое право, с оглед на което разпоредбите за предсрочната изискуемост
не намират приложение. Излага се, че
предсрочната изискуемост на кредита не настъпва автоматично при спиране
плащанията на една или повече погасителни вноски или при определено просрочие, както и се сочи, че
спирането на плащанията е необходима обективна предпоставка, която обаче не е
достатъчна за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Отнемането на
преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза на
кредитора и преценката дали ще го упражни и кога принадлежи изцяло на титуляра
на това право, от което според въззиваемата банка следва, че настъпването на
предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта –
неизпълнението на длъжника по отношение на договорения брой погасителни вноски
или допусната забава в договорения срок и нарочно волеизявление на кредитора за
отнемане преимуществото на срока на договора.
Сочи се, следва да се вземе предвид, че
страните по договора за кредит са уговорили връщането на заетата сума да стане
на погасителни вноски на определени дати, но тази договореност представлява
съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части –по
арг. от разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД, поради което се касае за неделимо
плащане, а не за периодични плащания, и следва да се приеме, че давността за
процесните главно и акцесорни вземания, както и 6 месечния срок по чл. 147, ал.
1 от ЗЗД са започнали да текат от датата на падежа на главното задължение по
договора за кредит от 09.09.2016 г. В подкрепа на главните аргументи в отговора
се излагат и допълнителни такива, като се сочи, че ако се приеме, че преклузивният
срок по чл. 147 от ЗЗД тече индивидуално за всяка отделна вноска, то следва да
се приравнява вземането за главница с това за лихва, което е неправилно и
незаконосъобразно. Също в горната насока се сочи, извод, подкрепящ горното
твърдение за това, че може да бъде направен и от различния правен режим на
вземанията по главница и лихви, съобразен в казуалната практика на ВКС и на
други съдебни инстанции досежно погасителната давност за отделните вземания,
като се сочи, че постановеното в ТР № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС трайно приема, че вземанията за главница по договор за
заем/кредит, платима на вноски, не са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“
от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност. В
подкрепа на изложените мотиви се извършва позоваване на Решение № 261/
12.07.2011г. по гр.д.№ 795/ 2010г. на ВКС – Четвърто ГО, както и Решение № 399/
19.01.2015г. по гр.д.№ 7589/ 2014г на СГС. В този смисъл се иска потвърждаване решението
на Районен съд в обжалваната му част.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените по
делото доказателства във връзка с доводите на страните, намери следното:
Жалбите изхождат от надлежни страни и са в законния по
чл.259, ал.1 ГПК срок, като процесуално допустими подлежат на разглеждане по
същество.
При безспорност на фактите относно наличието на сключен от
09.09.2009г. договор за банков кредит между банката „ПИБ“ АД и
кредитополучателя Т. И. Т. за предоставяне на сумата в размер на
12 100 лева с краен срок на погасяване – 09.09.2016г., платима съгласно
погасителен план, неразделна част от договора, районният съд е уважил
предявените против настоящите жалбоподателки искове
за заплащане на претендираното за установяване по реда на чл.422 , ал.1 ГПК изцяло
падежирано вземане за главницата от
9 581, 45 лв, както и акцесорните нему вземания за договорна лихва от
4 934,88 лева, наказателна лихва в размер на 6 576,26 лв за периода
09.03.2012г. – 06.03.2017г. , ведно със законната лихва считано от подаване на
заявлението по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 436/ 2017г. на АРС, поради обезпечаване
на задълженията на кредитополучателя със сключен към основния договор договор
за поръчителство между банката и жалбоподателките
в качеството им на поръчители и солидарно отговорни за задълженията на
кредитополучателя. Конкретните размери на процесните претендирани от
банката-кредитор вземания се явяват установени по допусната и приета по делото
ССчЕ, неоспорена от страните, във връзка с което исковете се явяват доказани по
размер след отчитане на възражението за погасителна давност, предявено от
ответниците. В първоинстанционното
производство е повдигнато основно правното възражение на ответниците като
поръчители по процесния договор относно
погасяване правото на кредитора да реализира отговорността им по договора за
поръчителство поради погасяване по давност на задължението по дължимите суми за периода 14.09.2009г – 09.03.2012г. , както и възражението, основано на разпоредбата на
чл.147, ал.1 ЗЗД за преклудиране вземането на ищеца, поради това,
че не е предявил иск по отношение
вземането на кредитополучателя в шестмесечния срок. Пред въззивната инстанця е
висящ спорни въпрос относно дължимостта на процесните суми за вземанията : за
главницата от 9 581, 45 лв, както и акцесорните нему вземания за договорна
лихва от 4 934,88 лева, наказателна лихва в размер на 6 576,26 лв за
периода 09.03.2012г. – 06.03.2017г. , ведно със законната лихва считано от
подаване на заявлението по чл.417 ГПК, като в останалите първоначално
претендирани по размер вземания на банката , в които части исковете са
отхвърлени поради погасяването им поради изтичане на общата пет годишна давност по чл.111 ЗЗД за вземанията за периода
14.09.2009г – 09.03.2012г., решението е влязло в законна сила.
С депозираните въззивни жалби от ответниците се поддържа възражението по чл.147, ал.1 ЗЗД , по
което районният съд е констатирал
началната дата, от която е започнал да тече шестмесечният по посочената
разпоредба срок, съответно от крайния падеж на задължението по кредита –
09.09.2016г. и неоснователността на възражението поради това, че заявлението по
чл.417 ГПК е било подадено на 06.03.2017г. , съответно в шестмесечния срок. С
отговора по исковата молба ответниците са заявили поддържаната и в настоящото
въззивно производство защитна теза относно това, че главното задължение се
погасява на отделни погасителни вноски с различни последователни вноски, поради
което се застъпва становището, че погасяването на всяка от тези вноски води до
погасяване на съответната част от главното задължение, както и съответно от падежа на всяка вноска започва да тече
шестмесечния по чл.147, ал.1 ГПК срок в полза на поръчителите. Съдебната
практика , на която жалбоподателят основава
главно възражението си относно срока по чл.147, ал.1 ГПК са решенията на
ВКС - Решение № 83/ 26.05.2017г. по т.д.№ 50394/ 2016г. на ВКС – Четвърто ГО,
както и решение № 139/ 05.11.2014г. по търг.д. 57/ 2012г. – Първо търг.отд. на ВКС. Справката с Решение № 83/ 26.05.2017г. по т.д.№ 50394/
2016г. на ВКС – Четвърто ГО показва , че разгледаният случай по цитираното дело
касае като цяло обявено за предсрочно изискуемо от страна на кредитора
вземането по целия кредит, касателно
вноските с ненастъпили падежи, настъпването на която изискуемост е към момента
на получаване на волеизявлението на кредитора от длъжника, при което е
застъпено становището, че относно
вноските с настъпили падежи към тази дата преклузивният срок тече от съответната
дата на падежа на всяка една от тях. В тази насока не е споделена формираната
по реда на чл.290 ГПК практика, съгласно която шестмесечният срок по чл.147,
ал.1 ЗЗД тече от момента, когато главното задължение е станало изискуемо и з ц я л о, а не от падежа на всяка отделна
анюитетна вноска / Решение № 58/ 15.04.2009г. по т.д.№ 584/ 2008г. на Второ ТО
на ВКС, Решение № 130/ 27.10.2009г по т.д. № 139/ 2009г на Първо ТО на ВКС,
решение № 345/ 12.11.2012г. по гр.д.№ 481/ 2012г. на Трето ГО на ВКС, решение №
23/ 24.03.2015г. по т.д.№ 1717/2013г. на Първо ТО на ВКС, решение № 40/
17.06.2015г по т.д.№601/ 2014г на Първо ТО на ВКС, решение № 132/ 02.10.2015г.
по т.д.№ 1907/ 2014г. на Първо ТО на ВКС.
Видно от цитираната в самото цитирано от жалбоподателките във въззивната
жалба решение на Четвърто ГО , формирана е сравнително трайна съдебна практика
в периода 2009г – 2015г. , вкл. чрез
постановени по реда на чл.290 ГПК
решения на ВКС, в които се застъпва становището във връзка с правното
възражение на жалбоподателките, че началният момент , от който следва да тече
преклузивният по чл.147, ал.1 ЗЗД шестмесечен срок, е моментът, в който
главното задължение изцяло е станало изискуемо, какъвто е настоящия случай. По
отношение на цитираното във въззивната
жалба Решение № 139/ 05.11.2014г. по
т.д.№ 57/ 2012г. – Първо ТО на ВКС следва да се отбележи, че същото не се
намира за пряко относимо към конкретния казус, доколкото касае предимно отговорността на кредитополучателя.
От друга страна принципно споделя се застъпената от въззиваемата страна теза
относно характера на процесното задължение по сключения договор за банков кредит
като неделимо задължение, което по арг. на противното от разпоредбата на чл.66 ЗЗД по съгласие на кредитора е уговорено
паричното задължение да бъде погасявано на части, съответно на погасителни
вноски, съобразно договорен между страните погасителен план. В тази насока
действително следва да се държи сметка за
вида на задълженията с оглед
характера на главното вземане и акцесорните нему - за лихви, при което
доколкото задължението по главницата не съставлява периодично плащане по
смисъла на чл.111, б.“ в“ ЗЗД съобразно съдебната практика в тази насока, което
съответно не се погасява с кратката тригодишна давност. В тази насока тезата се
обосновава с постановеното Решение № 261/ 12.07.2011г. по гр.д. № 795/ 2010г.
на ВКС.
По така изложените по – горе съображения жалбите на
жалбоподателките Х.С.Ш. и Д.С. ***, се намериха за неоснователни, а
решението на районния съд ще се потвърди като правилно в крайния му правен
резултат.
Разноски от въззиваемата страна не се претендират.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
173/ 30.04.2018г. постановено по гр.д.№ 2150/ 2017г. по описа на Асеновградски
районен съд – 4 гр.с., в частта, в която е
признато за установено вземането на
„Първа
инвестиционна банка“ АД ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление гр. ****, по отношение на Х.С.Ш., ЕГН **********
и Д.С. Т., ЕГН **********, и двете с
адрес *** в качеството им на солидарни длъжници, в размер на главницата 9581,45 лв,
договорна лихва от 4934,88 лв и наказателна лихва в размер на 6576,26 лв
за периода 09.03.2012г – 06.03.2017, ведно със законната лихва от 06.03.2017г
до изплащане на вземането, КАКТО и в частта на присъдените в полза на банката
разноски за заповедното производство в размер на 613,30 лева и за исковото
производство пред районния съд – в размер на 730,30 лева.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на
основание чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: Членове: