Решение по адм. дело №294/2025 на Административен съд - Монтана

Съдебното производство е по реда на чл. 118, ал.1 и 3 КСО, във вр. чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба от Д. И. С. от [населено място], [улица]срещу Решение №2153-11-43/25.08.2025г. на Директора на ТП на НОИ-Монтана ,с което е отхвърлена жалбата на Д. И. С. ,като неоснователна и е потвърдено Разпореждане №111-00-773-3/04.07.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Монтана, с което на осн. чл.54ж,ал.1 вр. с чл.11,§3,буква“а“ и чл.65,§2 от Регламент/ЕО/ 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

В жалбата са наведени доводи за неправилност и незаконо-съобразност на обжалвания административен акт. Оспорват се изводите на административния орган досежно коя е компетентната институция на държава- членка на ЕС,която следва да отпусне парично обезщетение за безработица/ПОБ/, като се изтъква, че има разлика между двете понятия- компетентна държава – членка и държава-членка по пребиваване. Неправилно според жалбоподателя е прието от органа ,че компетентна държава-членка е Германия ,а не България, като в тази връзка неправилно е отказано на лицето парично обезщетение за безработица.Изтъква се ,че след като жалбоподателя е български гражданин и има постоянно местопребиваване в Република България, то именно последната е компетентна да се произнесе по заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица. Моли за отмяна на решението на директора на ТП на НОИ-Монтана и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне по случая. В с.з. жалбоподателката ,чрез

служебно назначения по реда на ЗПП ,адв. П. П. от АК-Монтана поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена със законните последици.

Ответникът – Директор на ТП на НОИ – Монтана, чрез процесуалния си представител ст.юрк. Р. К. , моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана и да бъде потвърдено обжалваното решение. Излага подбробни аргументи, не претендира юрисконсултско възнаграждение.

Доказателствата по делото са писмени.

С Разпореждане №893/25.09.2025г., делото е насрочено в открито съдебно заседание с призоваване на страните и е указана доказателствената тежест.

Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното:

Със заявление вх.№508-02-23/ 07.04.2025г. до директора на ТП на НОИ-Монтана /л.9/, жалбоподателя Д. И. С. е заявила желанието си да й бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, като е посочила, че е безработна и е упражнявала трудова дейност в страна- членка на ЕС в периода от 01.02.2023г.-31.03.2025г.при работодател в Германия.

На 10.04.2025г. са приложени заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от Германия и декларация относно определяне на пребиваване във вр. с прилагане на чл.65/2/ от Регламент/ЕО/№883/2004г.

С Разпореждане №111-00-773-1/10.04.2025г./л.20/, ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Монтана е спрял производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по заявлението, за потвърждаване осигурителния период от Германия и определяне на пребиваването на заявителя със съответните документи от Германия.

На 16.05.2025г. е получен документ-СЕД Н006-информация за пребиваване от компетентата институция в Германия ,като е удостоверено ,че Германия е държава по пребиваване по последна заетост.

На 02.07.2025г. по получен ,чрез електронен обмен на социално -осигурителна информация документ- структуриран електронен документ СЕД U017–осигурително досие-трансграничен работник от компетентната институция на Германия е потвърден осигурителен период на заетост на Д. И. С. по нейното законодателство, за периода от 01.02.2023г.до 31.03.2025г.-2г.2м и 0 дни ,и е посочено като основание за прекратяване на заетостта-прекратяване на договора по взамно съгласие.

С Разпореждане №111-00-773-2/03.07.2025г.на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Монтана , производството по заявлението на жалбоподателя е възобновено.

На 04.07.2025г. е издадено Разпореждане №111-00-773-3/ 04.07.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Монтана, с което на осн. чл.54ж,ал.1 вр. с чл.11,§3,буква“а“ и чл.65,§2 от Регламент/ЕО/ 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.В мотивите си ръководителя на осигуряването за безработица се е позовал на удостовереното от СЕД Н006-че държава по последно пребиваване е Германия и тя е компетентна да отпусне ПОБ.

С жалба от 17.07.2025г./л.35/ жалбоподателя Д. И. С. е оспорила това разпореждане ,като след указание от органа да уточни основание, на което го оспорва , същата с молба вх.№1023-11-84/04.08.2025г./л.38/ е изтъкнала ,че Германия е държава по последна заетост ,не и по пребиваване ,като е цитирала чл.61 и чл.65,ал.2 от регламент/ЕС/883/2004 и гл.ІV от Директива 2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета от 29.04.2004 .

С Решение №2153-11-43/ 25.08.2025г. на Директора на ТП на НОИ-Монтана , е отхвърлена жалбата й ,и е потвърдено Разпореждане №111-00-773-3/04.07.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Монтана, с което на осн. чл.54ж,ал.1 вр. с чл.11,§3,буква“а“ и чл.65,§2 от Регламент/ЕО/ 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

С така установените факти и обстоятелства и получени документи от компетентната институция на Германия, административния орган е приел, че компетентна институция да отпусне ПОБ е Германия, базирайки се на СЕД Н006-че държава по последно пребиваване е Германия и тя е компетентна да отпусне ПОБ , и на това основание е отказал отпускане на ПОБ на жалбоподателя.

Предмет на оспорване в настоящето производство е Решение №2153-11-43/ 25.08.2025г. на Директора на ТП на НОИ-Монтана , с което е отхвърлена жалбата на Д. И. С. ,и е потвърдено Разпореждане №111-00-773-3/04.07.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Монтана, с което на осн. чл.54ж,ал.1 вр. с чл.11,§3,буква“а“ и чл.65,§2 от Регламент/ЕО/ 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

При гореизложените факти и в рамките на съдебната проверка, съгласно чл. 168 във връзка с чл. 146 от АПК, съдът прави следните изводи:

Жалбата е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 118, ал. 1 КСО от лице, имащо правен интерес, срещу подлежащ на обжалване административен акт и след като е осъществено обжалването по административен ред, съобразно изискванията на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. “б” от КСО.Решението е получено на 28.08.2025г./видно от известие за доставяне на л.48/ ,а жалбата е подадена на 09.09.2025г. т.е. в срока по чл.149,ал.1 АПК.

Разгледана по същество същата е ОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения:

При извършената служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК съдът намира, че оспореното решение е издадено от компетентен орган-директор на ТП на НОИ-Монтана, при спазване на изискуемата от закона форма. В обжалвания акт са посочени фактическите и правните основания за издаването му, а в производството по постановяването му не се установиха съществени нарушения на процесуалните правила.

Съдът обаче намира крайният извод на административния орган ,че след като съгласно удостовереното от СЕД Н006-че държава по последно пребиваване е Германия , именно тя е и компетентната държава –членка ,която следва да отпусне ПОБ, като неправилен и противоречащ на материалния закон, като съображенията за този извод са следните:

По делото няма спор, че жалбоподателя има право на парично обезщетение за безработица по чл. 54а, ал. 1 от КСО, при зачитане на осигурителен стаж, придобит в държава - членка на ЕС –Германия, в която е последната му трудова заетост. Спорно е коя е компетентната държава-члнка на ЕС ,която следва да отпусне ПОБ, респективно коя е държавата по пребиваване на лицето,съгласно Регламент/ЕО/883/2004 –чл.65,ал.2 и ал.5,б“а“.

Доколкото жалбоподателят е български гражданин, то той попада в персоналния обхват на чл. 2, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност. Регламентът се прилага пряко във всички държави-членки и неговите разпоредби са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, като в случай на противоречие с националните законодателства имат приоритет (аргумент от чл. 288 от ДФЕС).Съгласно чл. 61, §1от Регламент (ЕО) № 883/2004, компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. Въпреки това, когато приложимото законодателство поставя правото на обезщетения в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на друга държава-членка, такива периоди не се зачитат, освен ако такива периоди биха били зачетени като осигурителни периоди, ако са били завършени в съответствие с приложимото законодателство.

Съдът счита, че, както ръководителят на осигуряване за безработица, така и директорът на ТП на НОИ –Монтана разсъждават погрешно и съобразяват доказателствата и фактите едностранчиво, в посока на отказ за отпускане на обезщетение за безработица.

Република България е част от ЕС и, като такава, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т. н.

Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1 §“л“ ) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т. ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3 § 1 б. „з“).

Няма спор по делото, че Д. И. С. е гражданин на РБ, държава - членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента).

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Спорът в случая е свързан с тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11 § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и, естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.В член 1, б. й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“.В изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави - членки.Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и, съответно, само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.В случая, мотивите и конкретна преценка от страна на административния орган за определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващия, са погрешни и не почиват на правилното тълкуване на цитираните по-горе правила.Вярно е, че в документа, на който се позова административният орган за отказ за отпускане на търсеното обезщетение - предоставения от Германия оригинал на СЕД Н006, е посочено „държава на пребиваване“; държава „Германия“; и е посочен адрес:, а от СЕД U017 – осигурително досие – трансграничен работник, се установява, че този адрес е свързан с времето на полагане на трудова дейност – фиксиран период от 01.02.2023г.до 31.03.2025г.., като конкретно е посочено „заетост, която представлява осигурителен доход“.

Намерението на лицето, видно и от декларацията и заявлението, които е подал, относно определяне на пребиваването му, във връзка с прилагане на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сочат, че тя възнамерява да се установи трайно в Република България – установяването му трайно в населено място и в населено място, където е по настоящ адрес, заедно със семейството си, за което няма данни да е напускало страната и да е пребивавало при заявителя в Германия; в СЕД U017 – осигурително досие – трансграничен работник в кл. „Има право на обезщетение“ е посочено „Не“,и основание-не съществува право на плащане съгласно законодателствата на институцията,издаваща този СЕД, а като основание за прекратяване на заетостта: „прекратяване на договора по взаимно съгласие“; в СЕД Н006 по отношение: член на семейство – съпруга; място на пребиваване – съпруга; член на семейсдтво – деца; - място на пребиваване на деца и място на училище на деца – от страна на КИ на Германия е посочено – „Отрицателен отговор на искане за информация“.

Горните факти налагат извода, че жалбоподателя е наеман на работа с осигуровки за процесния период 01.02.2023г.до 31.03.2025г.,както и, че няма право на помощи от осигурителната служба на Германия. Горният извод се подкрепя и от представените преведени формуляри от осигурителя на заявителя в Германия, от които се установява, че през спорния период жалбоподателя е работил като наето лице при работодател в Германия, което обстоятелство обаче, не е взето предвид от административния орган, който е подходил едностранчиво, ползвайки информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал отпускане на обезщетение за безработица.

Не са взети предвид и други факти и обстоятелства, имащи пряко отношение към изясняване на въпроса „кое е мястото на обичайното пребиване на Диана Иванова Стефанова“. Не са събирани доказателства в тази насока, а това нарушава чл. 35 от АПК и е причина съдът да формира извода, че от страна на административния орган е допуснато съществено нарушение на административно-производствени правила. Приложено е удостоверение за настоящ адрес в [населено място], ул“Трети март“№5 от дата 26.08.2022г./л.8/.

От всички подадени заявления, молби, водена кореспонденция между административния орган и жалбоподателя, се установява, че настоящият адрес на лицето е в България, което налага извода, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващия е в Република България, в [населено място], където е настоящият му адрес, където живее и семейството му.

В периода на заетост в Германия , оспорващият е бил на територията на страната, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение с работодател в Германия, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност, като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

По делото обаче няма спор, че жалбоподателят Д. С. не е пограничен работник и е била напълно безработно лице. Същата е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно, в Германия. Безспорно установено е, че оспорващият не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава - Германия, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за това и, не се е регистрирал, не се е поставил на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на трудова заетост - Германия, а се е регистрирал в Р България, където се е завърнал трайно и, където обичайно пребивава.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Именно Р България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от Д. С. правилно е поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Предвид изложеното, съдът намира жалбата за основателна и, като такава, следва да бъде уважена.

Решението, оспорено пред настоящата съдебна инстанция и потвърденото с него разпореждане следва да бъдат отменени, поради допуснати от административния орган съществено нарушение на административно-производствени правила, нарушение на материалния закон и целта на закона, и заради неправилното тълкуване и прилагане на разпоредбите от Регламент/ЕО/ 883/2004 г. и Регламент № 987/2009 г.Преписката, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК следва да бъде върната на административния орган за ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на материалния закон, в 14 – дневен срок от съобщаване на решението.При произнасяне да се съобрази периода на осигуреност ,както и основанието-взаимно съгласие ,което обосновава прилагане на чл.54б,ал.3 КСО.

При този изход на спора , ответникът -ТП на НОИ-Монтана следва да заплати в полза на НБПП за осъщественото процесуално представителство на служебно назначения адв.П. П., като процесуален представител на жалбоподателя ,адвокатско възнаграждение ,определено от съда в размер на 200лв.,с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото,приключило в едно с.з. , съгласно чл.78,ал.7 ГПК, вр. с чл.37 ЗПП, вр. с чл.24 от НЗПП /ред.бр. 53 от 2025 г., в сила от 1.10.2025 г.).

Воден от горното, Административен съд – Монтана, ІІІ състав,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №2153-11-43/ 25.08.2025г. на Директора на ТП на НОИ-Монтана ,с което е отхвърлена жалбата на Д. И. С. ,като неоснователна и е потвърдено Разпореждане №111-00-773-3/04.07.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Монтана, с което на осн. чл.54ж,ал.1 вр. с чл11,§3,буква“а“ и чл.65,§2 от Регламент/ЕО/ 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ИЗПРАЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Монтана, за ново произнасяне по заявление за отпускане на ПОБ с вх.№508-02-23/ 07.04.2025г. до директора на ТП на НОИ-Монтана , от жалбоподателя Д. И. С., съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона, като определя на основание чл.174 АПК 14 – дневен срок за произнасяне, който тече от получаване на административната преписка.

ОСЪЖДА ТП на НОИ-Монтана да заплати в полза на НБПП за осъщественото процесуално представителство на адв. П. П.-служебно назначен по реда на Закона за правната помощ за процесуален представител на жалбоподателя Д. И. С. , сумата от 200/двеста/ лева адвокатско възнаграждение .

Решението не подлежи на обжалване.