Решение по дело №541/2024 на Административен съд - Велико Търново

Номер на акта: 3698
Дата: 29 ноември 2024 г.
Съдия:
Дело: 20247060700541
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 16 юли 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

№ 3698

Велико Търново, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административния съд Велико Търново - VI състав, в съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Съдия: РОСЕН БУЮКЛИЕВ
   

При секретар Д.С. и с участието на прокурора ВЕСЕЛА ДИМИТРОВА КЪРЧЕВА като разгледа докладваното от съдия РОСЕН БУЮКЛИЕВ административно дело № 20247060700541 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК вр. с чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

 

Делото е образувано по искова молба на търговското дружество „Елваис“ ООД със седалище и адрес на управление град Елена, улица „Крайбрежна“ №3 чрез процесуалния му представител адв.П. Н., предявена срещу ответника Регионална дирекция по горите – Велико Търново.

С исковата молба се претендира осъждането на ответника за заплащане на обезщетение в общ размер от 1 500 лв., представляващо имуществени вреди, претърпени с оглед заплатени адвокатски хонорари за обжалване на незаконосъобразни административни актове, представляващи заповеди на Директора на РДГ – Велико Търново, с които е постановено обезсилване на шест позволителни за сеч, чиито адресат е дружеството, които заповеди са отменени при административно обжалване от страна на Изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по горите в хода на административно обжалване.

Излага се в молбата, в резултата на подадените шест жалби до горестоящ административен орган, въпросните заповеди са отменени, като жалбите са изготвени и предявени от процесуален представител – адвокат, видно от приложените договори за правна защита и съдействие. Съответно по всеки от тези договори е заплатен ефективно адвокатски хонорара от 250 лева или общо 1500 лева. Въпросната сума според ищеца представлява вреда, която подлежи на репариране, доколкото платените хонорари са в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразните заповеди. Посочено е, че е депозирана молба до ответника по иска с посочване на сметката, по която се иска възстановяване на сумата, заплатена за реализираната правна помощ, като в нея е било посочено, че при липса на доброволно изпълнение, ищецът ще търси правата си по съдебен ред, като така или иначе въпросната сума не е заплатена. Допълнителни аргументи за основателността на претенцията си развива в представеното по делото писмено становище. Претендира разноски.

Ответникът по иска, Регионалната дирекция по горите – Велико Търново, чрез представителя си отрича основателността на исковата претенция. Поддържа, че обжалването на административен акт по административен ред е регламентирано в Глава Шеста от АПК, като липсва текст, установяващ право на разноски в това производство, като в чл.12, ал.3 от АПК било посочено, че в това производство не се присъждат разноски. Искането за заплащането на такива разноски представлявало заобикаляне на процесуалния закон. В специалният закон също не било предвидено правомощие да се присъждат от ИД на ИАГ такива разноски. Поддържа, че след като няма норма, която да предвижда присъждане на направени разноски за защитата пред горестоящия орган, то за законодателя те не представляват основание за вид отговорност. Извън това се сочи, че липсвали и вреди, които да са в пряка и непосредствена връзка с отменените актове. С тези и други аргументи иска отхвърлянето на иска.

Прокурорът дава заключение за основателен и като основание и като размер иск, който следва да се уважи.

По допустимостта:

Съдът счита, че исковата молба е допустима. Съгласно разпоредбата на чл.203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни административни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. В процесният случай се претендират вреди от твърдени като отменени поради незаконосъобразност административни актове – заповеди за обезсилване на позволителни за сеч, като адресат на неблагоприятните последици, предвидени от тях е именно настоящият ищец. Дали следва да се присъжда обезщетение за вреда, която представлява заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във фазата на административно обжалване, което представителство е резултат на сключен договор за правна защита и съдействие, е въпрос по същество, а не по допустимостта.

От друга страна искът, обективиран в предявената искова молба, е предявен срещу надлежен ответник по разума на чл.205 от АПК, предвид обстоятелството, че издателят на отменените по административен ред заповеди е директор на РДГ- Велико Търново, като тази регионална дирекция е юридическо лице на бюджетна издръжка – аргумент от чл.158, ал.2 от ЗГ, в системата на която се намира органът, издал отменените актове. Предявеният иск е допустим и с аргумент от чл.204, ал.1 от АПК, тъй като е безспорно, че са налице отменени административни актове, видно от представените преписки.

Най – сетне, исковата молба е предявена пред родово компетентния съд – административен съд, при съобразяване с Тълкувателно постановление №2/19.05.2015 г. на Общо събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховен касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по ТД №2/2014 г. по описа на ВКС.

 

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и съвкупно, приема за установена следната обстановка:

По делото няма спор за факти и обстоятелства, като спорна е правната им оценка и съответно правните последици от порявлението им.

Безспорно е по делото, че настоящият ищец е адресат на шест броя позволителни за сеч, както следва: позволително за сеч №0638723 от 19.11.2021 година; №0646085 от 08.01.2022 година; №0646065 от 07.01.2022 година; 0640523 от 24.12.2021 година; № 0646050 от 07.01.2022 година; №0636576 от 28.10.2021 година; №0646135 от 08.01.2022 година; №0638740 от 19.11.2021 година; №0646081 от 08.01.2022 година; №0636444 от 27.10.2021 година, №0646122 от 08.0202 година.

Съответно, със заповед №РД069 от 14.01.2022 година на Директора на РДГ – Велико Търново е обезсилено позволително за сеч №0646085 от 08.01.2022 година; със заповед №РД06-10 от 14.01.2022 година на този орган е обезсилено позволително за сеч №0646065 от 07.01.2022 година; със заповед №РД06-11 от 14.01.2022 година на този орган е обезсилено позволително за сеч №0646050 от 07.01.2022 година; със заповед №РД06-12 от 14.01.2022 година на същия орган е обезсилено позволително за сеч №0646135 от 08.01.2022 година, със заповед №РД06-13 от 14.01.2022 година на този орган е обезсилено позволително за сеч №0646081 от 08.01.2022 година и със заповед №РД06-14 от 14.01.2022 година на същия орган е обезсилено позволително за сеч №0646122 от 08.0202 година.

Съответно, настоящият ищец е обжалвал с идентични жалби тези заповеди пред Изпълнителният директор на Изпълнителна агенция по горите.както се установява от представените преписки, жалбите са подадени чрез адвокат П. Н. от АК Сливен, като са придружени с адвокатски пълномощни и договори за правна защита и съдействие, както следва: серия С, № **********, серия С, № **********, серия С, № **********, серия С, №**********, серия С, № ********** и серия С, № **********. Във всички договори е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение за обжалването на съответната заповед от по 250 лева, като е налице отбелязване, че възнаграждението ще се заплати по банков път. Съответно, видно от представеното преводно нареждане с вальор 26.01.2022 година, по сметката на Адвокатско дружество „Н., Домусчиева“ е преведена сумата от 1500 лева, като е отбелязано, че основанието е договори за правна помощ и съдействие от номер 79577 до 79582 от 25.01.2022 година.

Съответно, с решение №ЗАП - 107 от 15.02.2022 година изпълняващият длъжността ИД на ИАГ отменя заповед №РД06-09 от 14.01.2022 година и връща преписката за ново произнасяне, с решение №ЗАП - 106 от 15.02.2022 година този орган отменя заповед №РД06-10 от 14.01.2022 година и връща преписката за ново произнасяне, с решение №ЗАП-105 от 15.02.2022 година този орган отменя заповед №РД06-11 от 14.01.2022 година и връща преписката за ново произнасяне, с решение №115 от 17.02.2022 година този орган отменя заповед №РД06-12 от 14.01.2022 година и връща преписката за ново разглеждане, с решение №ЗАП-104 от 15.02.2022 година този орган отменя заповед №РД06-13 от 14.01.2022 година и връща преписката за ново произнасяне и с решение №№ЗАП-108 от 15.02.2022 година този орган отменя №РД06-14 от 14.01.2022 година и отново връща преписката за ново произнасяне. Тези решения не са обжалвани.

Какви са изводи на съда при така констатираното?

Следва най-напред да се отбележи, че отговорността по чл.1 от ЗОДОВ има деликтен характер и тя произтича от извъноблигационен източник, който, най-общо казано, представлява неправомерно действие на администрацията при или по повод на упражняване на нейните властнически функции, което се проявява като незаконосъобразно действие или бездействие или като издаване на незаконосъобразен акт. Извън това следва да се маркира и, че за разлика от класическия деликт, уреден в разпоредбите на чл.45 – 54 от ЗЗД, отговорността за специалния деликт, произтичащ от фактическия състав на чл.1 от ЗОДОВ е обективна и безвиновна – арг. от чл.4 от ЗОДОВ, като от състава на нормата не се изисква наличието на вина под форма на умисъл или небрежност.

В разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се регламентира, че държавата носи отговорност за действията на нейни органи или длъжностни лица при и по повод изпълнението на административна дейност. При това във фактическият състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се включват следните предпоставки, посочени в чл. 4 от ЗОДОВ, който се прилага субсидиарно, предвид чл. 203, ал. 2 от АПК: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт – имуществена или неимуществена и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат.

Съдът намира, че е налице първата предпоставка за реализиране на отговорността на ответника по чл.1 от ЗОДОВ. Едно от условията за реализацията на фактическият състав на чл.1, ал1. от ЗОДОВ е наличието на незаконосъобразен административен акт, отменен като такъв по съответния процесуален ред. Както се отбеляза, всички шест заповеди на Директора на ДРГ – Велико Търново, засягащи правата и интересите на настоящият ищец, са били отменени в хода на административния контрол за законосъобразност. Няма никакво съмнение, че тези заповеди са типичен израз на административната дейност, която извършва администрацията на Регионалната дирекция на горите.

Налице е и причинно - следствена връзка между отменените като незаконосъобразни актове /заповеди за обезсилване, издадени от Директора на РДГ/ и платеното по повод на обжалването им адвокатско възнаграждение. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл.56 на КРБ. Всъщност едно от условията за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл.1 от ЗОДОВ е административният акт да е отменен по съответният ред – административен или съдебен. Такова обжалване, във всичките му фази, не е задължително да бъде осъществено с помощта на адвокат, но за съответният субект би било трудно да осъществи адекватно обжалване без специализираната помощ на адвокат. Ако в производството по административно обжалване лицето е ползвало адвокатска защита, което е негово нормативно установено право, заплатеното възнаграждение за осъществяване на тази защита съставлява увреждане на имуществената сфера на адресата от незаконосъобразния административен акт. В това отношение следва да се напомни и тълкувателната практика на ВАС, отразена в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г., ОСС, I и II колегия, в мотивите на което изрично е отбелязано следното:“Да се приеме, че заплатения адвокатски хонорар на адвокат за обжалването на едно отменено като незаконосъобразно наказателно постановление не е имуществена вреда за обжалващия, тъй като адвокатската защита по тези дела не е по закон задължителна и този хонорар е платен по силата на свободно договаряне, и че за гражданина е нормално сам да се защитава пред съда, е все едно да се приеме абсурдната теза, че заплатения хонорар за преглед и лечение при лекар или зъболекар е луксозен разход и не е имуществена вреда за лицето, на което е причинена телесна повреда от непозволено увреждане, тъй като лекарската помощ не е по закон задължителна и лекарския хонорар също е на свободно договаряне и за увредения е нормално да се самолекува, като тук могат да се посочат и много други подобни абсурдни примери.“.

Не по – различни са аргументите на състава на съда и досежно обжалването по административен ред на административен акт, при което се ползва адвокатска защита.

Що се касае до цитираната от ответника разпоредба на чл.12, ал.3 от АПК, то именно забраната за заплащане на разноски обуславя процесуалната възможност за обезщетяване на сторените разноски при условията на ЗОДОВ по аргумент от чл.8, ал.3 от този закон.

Най – сетне, налице е и имуществено увреждане, представляващо заплатени възнаграждения за адвокат за обжалването на описаните по горе шест заповеди пред Изпълнителния директор на ИАГ – София, като посочените доказателства по делото установяват, че действително е заплатено адвокатско възнаграждение от страна на ищеца на ангажирания от него адвокат за изготвянето на шестте жалби и депозирането им пред горестоящия административен орган.

Дотук изложеното води до извода, че искът е надлежно установен като основание.

Съдът обаче счита, че размерът на исковата претенция е завишен. Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се превърне обаче в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", т.е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството, като втози смисъл са и част от мотивите, изложени в цитираното тълкувателно решение.

Съдът вече маркира, че всъщност жалбите, подадени до административният орган, са абсолютно идентични като съдържание и аргументация, като единствената разлика се състои в посочването на обжалвана заповед и посочването на съответното позволително за сеч, което е обезсилено с нея. При това положение според съда обосновано като размер е обезщетение от 250 лева за първата от отмените общо шест заповеди, което е равностойно на заплатеното адвокатско възнаграждение. Останалият претендиран размер на обезщетението представлява автоматичен сбор от заплатените още пет еднакви като размер адвокатски възнаграждения от по 250 лева /или общо сума от 1250 лева/ е необосновано висок. От гледна точка на исковото производство тези размери, претендирани като имуществено обезщетение, според съда са несъразмерно високи, доколкото не са израз на положени такива процесуални и материално правни знания и усилия за изготвянето на съответните жалби, които да са съпоставими със същите знания и усилия, необходими на процесуалния представител на настоящият ищец за изготвянето на първата жалба. Присъждането на обезщетения за заплатен адвокатски хонорар в същия размер за изготвяне на жалби, за които не е било необходим същият интензитет на съответните усилия, умения и знания, респ. са свързани с изследването и познаването на абсолютно същата правна материя, би довело до неоснователно обогатяване. Т.е. определеният размер на обезщетението следва да е съразмерен на правната защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от административния орган непозволено увреждане, без обаче да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е страна в производството.

В изложеният смисъл е например решение на ВАС по АД №6260/2019 година.

От друга страна следва да се има предвид решението на СЕС по дело C‑438/22 СЕС. Според диспозитива му член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение, респ. член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Съответно, правилата на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не се съобразяват от съда.

Предвид горните аргументи съдът намира, че следва да присъди обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконосъобразен административен акт – отменената заповед №РД06-09 от 14.01.2022 година в размер от 250 рева, като за обезщетенията за причинените от останалите пет незаконосъобразни заповеди на Директора на РДГ – Велико Търново предвид изложеното следва да са от по 50 лева за всеки от тези незаконосъобразни актове или общо 250 лева.

Следователно исковата претенция съдът приема за основателна за сумата от общо 500 лева, като в останалата си част иска е неоснователен.

С оглед точка 4 от диспозитива на приложимата в случая част от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., върху тази сума се следва и законна лихва, дължима за част от обезщетението в размер от 450 лева, считано от 16.02.2022 година, и за останалата част от обезщетението в размер от 50 лева, считано от 18.02.2022 година предвид датата на решение №115 от тази дата на ИД на ИАГ до окончателното изплащане на сумите.

Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ „Ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.“.

Ищецът е направил разноски за държавна такса в размер от 60 лева, които следва да му се присъдят изцяло. Видно е от представеният договор за правна помощ, че е заплатено от дружеството адвокатско възнаграждение от 600 лева, но предвид действителната правна и фактическа сложност на делото и с оглед участието на представителя на ищеца в процеса и при съобразяване на вече цитираното решение на СЕС, настоящият съд намира, че адвокатското възнаграждение за представителството на ищеца следва да е в размер от 400 лева. Предвид размера на уважената част на иска, следва на ищеца да се присъди адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер от 133 лева. Следователно общо за ищеца се следват разноски от 193 лева.

Според разпоредбата на чл.10, ал.4 от ЗОДОВ „Съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.“. В случая ответникът е защитаван от юрисконсулт, като предвид разпоредбата на чл.37 от ЗПП във връзка с разпоредбата на чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, при което следва да му се присъдят разноски от 100 лв. при съобразяване със спечеления от тази страна материален интерес.

 

Водим от горното, Великотърновският административен съд, шести състав

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Регионална дирекция на горите – Велико Търново да заплати на „Елваис“ ООД, със седалище и адрес на управление град Елена, улица „Крайбрежна“ №3, ЕИК *********, обезщетение за вреди, причинени в резултат на шест незаконосъобразни заповеди за обезсилване на позволителни за сеч в общ размер от 500 лева /петстотин лева/ в едно със законните лихви, които за сумата от 450 лева текат от шестнадесети февруари 2022 година, а са сумата от 50 лева текат от осемнадесети февруари 2022година, до окончателното изплащане на обезщетението.

ОТХВЪРЛЯ исковата претенция на Елваис“ ООД, със седалище и адрес на управление град Елена, улица „Крайбрежна“ №3, ЕИК *********, в останалите и части.

ОСЪЖДА Регионална дирекция по горите – Велико Търново да заплати на „Елваис“ ООД, със седалище и адрес на управление град Елена, улица „Крайбрежна“ №3, ЕИК ********* разноски по делото в размер от 193 /сто деветдесет и три/ лева.

ОСЪЖДА „Елваис“ ООД, със седалище и адрес на управление град Елена, улица „Крайбрежна“ №3, ЕИК *********, да заплати на Регионалната дирекция по горите – Велико Търново юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 /сто/ лева.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и протестиране с касационна жалба или касационен протест пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

Съдия: