Р Е Ш Е Н И Е
№ 260653
гр. Пловдив, 14.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, V въззивен състав, в открито съдебно
заседание на дванадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
КОСТАДИН
ИВАНОВ
при участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1570 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е въззивно такова за проверка на решение на Районен съд – Пловдив, постановено в първа фаза на производство по делба на недвижим имот – по допускане на делбата.
Образувано е по въззивна жалба на Т.П.В., ЕГН: ********** и Р.П.В.- М., ЕГН: **********, подадена чрез адв. Н.А., против Решение № 1485 от 22.04.2020 г., постановено по гр. дело № 17413/ 2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV гр. състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите против Е.Д.П. с ЕГН **********, В.В.Т. с ЕГН ********** и А.В.Г. с ЕГН **********, последните като наследници на В. Д. И., ЕГН: **********, иск за допускане до делба между страните на следния недвижим имот: ЖИЛИЩЕ - АПАРТАМЕНТ, разположен на третия и четвъртия етажи от четириетажната жилищна сграда, намираща се в гр. П., ***, което жилище е заснето като самостоятелен обект с идентификатор 56784.519.802.1.1 по кадастралната карта на гр.Пловдив, който обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с ИД № 56784.519.802, с посочен по-горе адм. адрес, с брой нива на обекта- две, със застроена площ на целия от 93 кв.м., с изложение на същия: изток- запад, състоящ се / съгласно описаното в договора за продажба/: на първо ниво /трети етаж/: една стая, вестибюл, готварна, мивка и килер; и на второ ниво /четвърти етаж/:една стая, вестибюл и омивалня, клозет на стълбището между двете нива, както и ведно с едно таванско помещение, 2/6 ид. части от общото стълбище до втория етаж и цялото самостоятелно стълбище, водещо за жилището на III и IV етаж, както и 1/2 ид.ч. от всички общи части на сградата по смисъла на чл. 38 от ЗС, при съседни самостоятелни обекти/съгласно издадената схема от СГКК/: на ниво 1: на същия етаж- няма, под обекта- СО с ИД № 56784.519.802.1.4, над обекта- няма; на ниво 2: на същия етаж, няма, под обекта- няма, над обекта-няма, а така също и ведно с 1/2 ид. част от правото на строеж върху дворното место, представляващо ПИ с ИД № 56784.519.802 / имот пл.№ 6, кв.12- стар, 230- нов по плана на II-IV гр. част на Пловдив/, и с което е оставено без уважение искането на жалбоподателите за възстановяване на запазената им част от наследството на Т.П.В., починал на *** г., и Р. Т.В., починала на *** г.
В жалбата се излагат доводи за необоснованост на атакуваното решение и противоречие на същото с материалния и процесуалния закон. Изразява се несъгласие с извода на съда, че алеаторният договор за прехвърляне на 1/2 ид. част от процесния имот на наследодателката на въззиваемите – И. И., обективиран в Нот. акт № ***, том VII/*** г. на нотариус при РС – Пловдив, не бил развален. В тази насока се сочи, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства можело да се направи положителен извод, че този договор е развален по съдебен ред още през 1992 г. Оспорва се и приетото от районния съд относно годността на представеното завещание на единия от общите наследодатели – Т.В., в полза на неговата дъщеря – И. И.. За същото се твърди, че е нищожно поради липса на дата и годен предмет. Оспорва се и извода на съда, че евентуалното искане за възстановяване на запазена част на ищците от наследството на двамата общи на страните наследодатели било погасено по давност. По изложените съображения, развити и в подробни писмени бележки, се иска от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да допусне до делба процесния имот при квоти 3/8 ид. части общо за жалбоподателите и 5/8 ид. части общо за въззиваемите страни. Претендира разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК са постъпили отговори на въззивната жалба от Е.Д.П. и А.В.Г., чрез адв. М.Х., и В.В.Т., чрез адв. Л.М., с които се оспорва въззивната жалба и се излагат съображение за нейната неоснователност, както и такива в подкрепа на атакуваното решение, което се моли да бъде потвърдено. Въззиваемите страни претендират и заплащане на сторените от тях разноски.
Окръжен съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема следното:
Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата съдебна инстанция приема следното от фактическа страна:
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с иск за допускане до делба между страните на недвижим имот – апартамент, находящ се в гр. П., ***, който е заснет като самостоятелен обект с идентификатор 56784.519.802.1.1 по кадастралната карта на гр. Пловдив, намиращ в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.519.802. В хода на делото безспорно е установено, че общите наследодатели на страните – Т.П.В., починал на *** г., и Р. Т.В., починала на *** г. са придобили процесния имот през 1970 г. Последните са оставили наследници по закон Т.В. и Р.В.-М., деца на починалият им син П. В., и В. И. (починал в хода на процеса) син на починалата им дъщеря И. И., който пък е оставил наследници Е.П. - съпруга, и две дъщери В.Т. и А.Г.. Това е видно от представените писмени доказателства, а именно: договор за продажба на държавен жилищен имот от 26.09.1970 г., схема № 15-463015/25.09.2017 г. на СГКК гр. Пловдив, удостоверение за наследници на Т.В., Р. В. и на В. И..
Безспорно е също така, че с договор за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка, обективиран в Нот. акт № ***, том 5, дело № *** г., общите наследодатели са прехвърлили на дъщеря си И. И. 1/2 ид. част от имота на дата 14.05.1986 г. В хода на производството са събрани данни, че между Т.В. и др. против И. И. е водено дело за разваляне на алеаторен договор, което е образувано след смъртта на наследодателите, архивирано е през 1992 г. и е унищожено, ведно с постановените съдебни актове, след изтичането на срока за съхранение. Спорно между страните е как е приключило производството.
По делото са приобщени нот.дело № *** г. и нот.дело № *** г. и двете на нотариус при РС – Пловдив, към които са приложени съответно саморъчно завещание от 28.01.1984 г. на Р. В. и саморъчно завещание от 07.04.1986 г. на Т.В.. От първото е видно, че Р. В. е завещала на дъщеря си И. И. 1/2 ид. част от процесния имот, като завещанието е обявено на 31.01.1992 г. от нотариус по молба на И. И.. От второто се установява, че Т.В. е завещал на дъщеря си 1/2 ид. част от притежавания от него имот на ул. „***“ в гр. Пловдив - четвърти етаж и таванско помещение, а завещанието е обявено от нотариус на 21.12.1989 г. по молба на И. И.. Подписите на двете завещания са оспорени от ищците, поради което е изготвено и прието заключение на съдебно-почеркова експертиза, съгласно което и двете завещанията са подписани от сочените като техни автори лица. Заключението не е оспорено от страните, изготвено е от компетентно вещо лице, което е отговорило на поставените задачи и правилно е било кредитирано от съда.
В хода на делото са приобщени още писмени доказателства, неоспорени от страните, а именно Нот.акт № ***, том I, рег. № ІІ3518, дело *** г., с който на 27.12.2000 г. И. И. е призната за собственик на 3/4 ид. части от процесния имот, от които по наследство - 1/2 ид. част, и 1/4 ид. част въз основа на завещание обявено с протокол от 12.04.1989 г.; Констативен протокол № ***, том 2, рег. № *** г., относно връчена нотариална покана от В. И. до Т.В. и Р.В.-М., за закупуване от последните на основание чл. 33, ал. 2 ЗС на неговите 3/4 ид. части от имота; оригинал на заверен препис на саморъчно завещание от 20.04.1988 г., обявено на 12.04.1989 г., с което Р. В. е завещала на дъщеря си И. И. 1/4 ид. част от процесния имот.
За да отхвърли иска за делба районният съд е приел, че не е налице съсобственост между страните, тъй като И. И. – наследодател на ответниците, била изключителен собственик на имота. Т.е. съсобственици били единствено Е.П., В.Т. и А.Г., които обаче не искали имота да бъде поделен помежду им. До този извод съдът достигнал, като приел, че алеаторният договор от 1986 г. между И. И. и общите наследодатели не бил развален по надлежния съдебен ред, доколкото липсвало данни касателно изхода на воденото дело. Действителни били и направените завещания в полза на И. И.. Направеното от Т.В. и Р.В.-М. искане за възстановяване на запазената им част от общото наследство пък било оставено без уважение, като погасено по давност.
С въззивната жалба се оспорва изводът на първостепенния съд, че алеаторният договор не е бил развален по съдебен ред, както и че настоящите въззиваеми страни черпят права от завещанието на починалия Т.В. в полза на дъщеря му. Не се оспорва, че И. И. е придобила право на собственост върху идеална част от имота по силата на завещание от Р. В.. Поддържа се обаче от жалбоподателите искането за възстановяване на запазената им част от наследството на последната. Предвид тези оспорвания, с жалба са направени доказателствени искани, като в хода на въззивното дело са разпитани по един свидетел на всяка страна и е прието представеното решение № 1997 от 07.01.1992 г. на ВС, II ГО, с което е оставена без уважение молба на И. Т. И. за отмяна по реда на надзора на влязло в сила решение по същество по гр.д. № 935/1991 г. на ПОС. В основната си част на своите показания двете свидетелки – М. Д. и Р. Л., изразяват личните си впечатления досежно отношенията между починалата И. И. и жалбоподателката Р.В.-М., които обаче се явяват неотносими към предмета на делото и не са ползвани от въззивния съд. Св. Д. споменава за наличие на договор за издръжка и гледане, но не за спорния, а за такъв между Р.В. и И. И., за какъвто няма никакви данни по делото, поради което в тази част показанията ѝ не са кредитирани. Все пак от изложеното от двете става ясно, че Р. В. ползва част от делбения имот от дълги години – поне от 17 години предвид показанията на св. Д., която в случая излага лични впечатления.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:
С въззивната жалба не се оспорва приетото от районния съд, че И. И. е придобила част от процесния имот по силата на завещание от 1984 г. от своята майка Р. В., като не се оспорва и валидността на завещанието. Следователно и предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивния съд е обвързан от този извод. В първоинстанционното решение не е посочена обаче идеалната част, придобита от И. И.. За такава следва да се приеме 1/4 ид. част. Същата е заявена още с отговора на исковата молба, този размер не се оспорва и от жалбоподателите, а същото така се извежда и от данните по делото. Със завещанието от 1984 г. Р. В. е завещала на дъщеря си своята 1/2 ид. част от имота. Впоследствие е прехвърлила на дъщеря 1/4 ид. част от имота с договора за прехвърляне срещу гледане и издръжка от 1986 г. На основание чл. 41, ал. 1 ЗН завещанието е запазило действие по отношение именно на 1/4 ид. част. Налице са данни и за последващо саморъчно завещание от 1988 г., с което Р. В. завещава на дъщеря се отново 1/4 ид. част от процесния имот. Действително оригинал на това завещание не е представен по делото, а единствено нотариално заверен препис от него, но същото не се оспорва от жалбоподателите, не отменя на основание чл. 38 ЗН, съотв. чл. 39 ЗН, изрично или мълчаливо първоначалното, доколкото не му противоречи, а го потвърждава по смисъл с оглед цялостното поведение на починалата Р. В. преди смъртта й.
Въззивният съд намира за основателно твърдението на жалбоподателите, че договорът за прехвърляне на процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в Нот. акт № ***, том 5, дело № *** г., е развален. Същият, като договор прехвърлящ право на собственост върху недвижим имот, подлежи на разваляне по съдебен ред, на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Видно от данните по делото между Т.В. и др. и И. И. е било водено дело за разваляне на този алеаторен договор. В хода на въззивното производство е представено Решение № 1997 от 7.01.1992 г. на ВС, II ГО, постановено по реда на надзора, с което не е допусната, по молба на И. И. от гр. Пловдив, отмяна на решение от 12.07.1991 г. на Пловдивски окръжен съд по гр. д. 935/1991 г. В мотивите на ВС се чете, че ПОС е развалил алеаторен договор, обективиран в нот. акт № *** г., поради неизпълнение на молителката. Последната не била „престирала ежедневно, непрекъснато, пожизнено и в пълен битов обем издръжка и гледане спрямо продавачите-кредитори по алаторния договор.“ Следователно от представеното решение може да се направи косвен извод, че процесният договор, от който въззиваемите черпят права, е развален по съдебен ред, доколкото по делото не е представено решението по същество. Този извод се подкрепя и от други косвени доказателства – факта, че И. И., при снабдяването си с Нот.акт № ***, том I, рег. № ІІ3518, дело 282/27.12.2000 г., не се е позовала на алеаторния договор като придобивно основание, ведно с размера на идеалните части, за които е призната за собственик; изпратената нотариално покана за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС от В. И. до жалбоподателите; обстоятелството, че Р.В.-М. от дълги години живее в процесния имот, без противопоставянето на И. И. (това е индиция за наличие на съсобственост, която не се оспорва от последната). От съвкупния анализ на тези доказателства се достига именно до извода, че договорът, обективиран в Нот. акт № ***, том 5, дело № *** г., е развален по надлежния съдебен ред. Касателно възражението на въззиваемите, че не било ясно в какъв обем е развален договора, следва да се посочи, че доколкото насрещното задължение по този договор е за престиране на издръжка и гледане, то няма как същият да се развали за по-малка част, отколкото първоначално е прехвърлена, предвид и това, че задълженото лице е едно. Видно от мотивите на ВС пък задължението не е престирано и на двамата кредитори. Следователно единствения възможен извод е, че договорът е развален за целия обем от прехвърлени права. Съгласно Тълкувателно решение № 122 от 01.12.1986 г., ОСГК на ВС, развалянето на договор за прехвърляне на собственост срещу гледане и издръжка има обратно действие. Т.е. прехвърлените на И. И. от общите наследодатели по 1/4 ид. част от имота се възстановяват в техния патримонуим към момента на смъртта им и стават част от тяхното наследство.
Не се споделя изложеното в жалбата, че завещанието на Т.В. в полза на неговата дъщеря И. И. е недействително. Изписаната в край на завещанието дата, но преди подписа, както е в случая, следва да се отчете като редовен реквизит на завещанието и не води до неговата нищожност. В тази насока е и цитираната от районния съд съдебна практика, която настоящият състав споделя. Неоснователно се твърди и че завещанието няма предмет. Напротив с оглед начина на описание на имота в завещанието може да се направи обоснован извод, че същото се отнася именно за 1/2 ид. част от целия процесен имот. Това е така, доколкото посоченият адрес – гр. Пловдив, ул. „***“ (сега „***“) № 21, е същият, притежаваните от завещателя идеални части – 1/2 ид. част, са същите, както и етажа на имота. Освен това самите страни са заявили, че общите наследодатели не са притежавали друго имущество освен процесния имот, т.е. завещателя не би могъл да завещае нещо различно. Като се има предвид и извършената след завещанието разпоредителна сделка в полза на неговата дъщеря, то при направеното на основание чл. 20 вр. чл. 44 ЗЗД обследване действителната воля на завещателя следва единствения възможен извод, че е завещана идеална част от целия имот, а не конкретна реална част от него. Самото завещание е от дата 7.IV.1986 г., а договорът за прехвърляне на 1/2 ид. част от имота (1/4 ид.част от страна на Т.В.) на И. И. срещу гледане и издръжка е от 14.05.1986 г., т.е. след завещанието. В тази насока и предвид разпоредбата на чл. 41, ал. 1 ЗН, по силата на завещанието на Т.В., И. И. е придобила собствеността върху 1/4 ид. част от процесния имот.
За неоснователно се намира поддържаното искане по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството на Р. В. и Т.В.. Предвид задължителните указания в ППВС № 7/1973 г. искът за намаляване на завещания за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която започва от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. Съгласно трайната съдебна практика упражняването на правата по завещанието е момента на отправеното искане да бъде отворено и обявено то (вж. Решение № 176 от 15.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 673/2009 г., II г. о., ГК и др.). В случая и двете завещания са отворени от съответния нотариус по молба на И. И., с което тя е упражнила своите права на заветник и от този момент е започнал да тече давностния срок за предявяване на правата по чл. 30, ал. 1 ЗН. Не се споделя изложеното във въззивната жалба, че доколкото завещанията не били вписани в службата по вписванията, жалбоподателите не са могли да се запознаят с тях. Първо, съгласно съдебната практика релевантно е не кога ищецът по иска по чл. 30 ЗН е узнал за съществуването на завещателното разпореждане, а кога заветникът е изразил изрично или мълчаливо волята си да приеме наследството по завещание, тъй като съгласно чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му (вж. Решение № 142 от 21.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 988/2011 г., II г. о., ГК). И второ, към момента на обявяване на завещанията все още не са били приети измененията в ЗС и ПВ, предвиждащи вписване на завещанията. Освен това са били налични нотариални книги, които са публични и наследниците са могли да се уведомят за наличието на завещание и за лицето, в полза на което е направено то. Допълнително, на 27.12.2000 г. И. И. се сдобива с констативен нотариален акт за собственост, с който се легитимира като собственик на идеални части от процесния имот на основание наследство и завещание. Т.е. това е още един момент, в който тя е упражнила правата си по завещанията. Следователно петгодишния давностен срок е изтекъл далеч преди образуването на настоящото дело, поради което искането по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част няма да се уважи.
Предвид горното въззвивният съд намира, че е налице съсобственост между страните по отношение на процесния имот, при следните квоти 1/4 ид. част общо за жалбоподателите, или всеки от тях притежава по 1/8 ид. част, и 3/4 ид. части общо за въззиваемите, или всеки от тях по 2/8 ид. части. До тези квоти се стигна, като се съобрази, че преките наследници на общите наследодатели са придобили от последните по наследство и завещание следните идеални части от имота: И. И. по 1/4 ид. част от всяко завещание, а останалата 1/4 ид. част от останалото наследство, което е било в общ размер на 1/2 ид. част от имота, явяваща се обща и на двамата починали наследодатели. От тази останала обща 1/2 ид. част по заместване на своя баща П. Т. В. – син на общите наследодатели, жалбоподателите Т.В. и Р.В.-М. са получил в наследство, на основание чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 10, ал. 1 ЗН, общо 1/4 ид. част от имота, която се разпределя поравно между тях или всеки от жалбоподателите получава по 1/8 ид. част. Притежаваните от И. И. 3/4 ид. части са преминали при нейния единствен наследник по закон – В. И., който пък е наследодател на въззиваемите. Следователно последните наследяват на основание чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН при равни квоти тези 3/4 ид. части или всеки от тях получава по 2/8 ид. части. Съгласно изричното заявление на страните, общите им наследодатели не са притежавали друго имущество към момента на смъртта им освен съответните идеални части от процесния имот.
По изложените съображения въззивната жалба се намира за частично основателна, поради което първоинстанционното решение ще се отмени, а делбата на процесния имот ще се допусне, съобразно посочените по-горе квоти.
Относно
разноските:
Разноски за първоинстанционното дело няма да се присъждат, тъй като в хода на производството искане в тази насока не е направено. Предвид трайната съдебна практика направените пред настоящата въззивната инстанция разноски се дължат на общо основание по реда на чл. 78 ГПК, тъй като са във връзка с повдигнат спор за законосъобразността на постановения от първата инстанция съдебен акт, а правилото на чл. 355, изр. 1 ГПК не намира приложение в случая, защото е налице спор между страните относно наличието на съсобственост. С оглед изхода на делото в полза на жалбоподателите ще се присъдят сторените от тях разноски съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и ДПЗС, в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение и 40 лв. за държавна такса. Доколкото въззиваемите оспорват изобщо наличието на съсобственост между страните по делото, то в тяхна полза няма да се присъждат разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му при наличието на предпоставките за това съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1-3 и ал. 2 от ГПК.
Така мотивиран съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 1485 от 22.04.2020 г., постановено по гр. дело № 17413/ 2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV гр. състав, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА извършване на съдебна делба между Т.П.В., ЕГН: **********, с адрес *** и Р.П.В.- М., ЕГН: **********, с адрес ***, и Е.Д.П., ЕГН **********, с адрес ***, В.В.Т., ЕГН **********, с адрес *** и А.В.Г., ЕГН **********, с адрес ***, последните три като наследници на В. Д. И., ЕГН: **********, на следния недвижим имот: ЖИЛИЩЕ - АПАРТАМЕНТ, разположен на третия и четвъртия етажи от четириетажната жилищна сграда, намираща се в гр. П., ***, което жилище е заснето като самостоятелен обект с идентификатор 56784.519.802.1.1 по кадастралната карта на гр.Пловдив, който обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с ИД № 56784.519.802, с посочен по-горе адм. адрес, с брой нива на обекта- две, със застроена площ на целия от 93 кв.м., с изложение на същия: изток- запад, състоящ се / съгласно описаното в договора за продажба/: на първо ниво /трети етаж/: една стая, вестибюл, готварна, мивка и килер; и на второ ниво /четвърти етаж/:една стая, вестибюл и омивалня, клозет на стълбището между двете нива, както и ведно с едно таванско помещение, 2/6 ид. части от общото стълбище до втория етаж и цялото самостоятелно стълбище, водещо за жилището на III и IV етаж, както и 1/2 ид.ч. от всички общи части на сградата по смисъла на чл. 38 от ЗС, при съседни самостоятелни обекти/съгласно издадената схема от СГКК/: на ниво 1: на същия етаж- няма, под обекта- СО с ИД № 56784.519.802.1.4, над обекта- няма; на ниво 2: на същия етаж, няма, под обекта- няма, над обекта-няма, а така също и ведно с 1/2 ид. част от правото на строеж върху дворното место, представляващо ПИ с ИД № 56784.519.802 / имот пл.№ 6, кв.12- стар, 230 - нов по плана на II-IV гр. част на Пловдив/,
ПРИ КВОТИ:
За Т.П.В., ЕГН: ********** – 1/8 идеална част;
За Р.П.В.- М., ЕГН: ********** – 1/8 идеална част;
За Е.Д.П., ЕГН ********** – 2/8 идеални части;
За В.В.Т., ЕГН ********** – 2/8 идеални части;
За А.В.Г., ЕГН ********** – 2/8 идеални части;
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Т.П.В., ЕГН: ********** *** и Р.П.В.- М., егн: ********** *** за възстановяване на запазената им част от наследството на Т.П.В., починал на *** г. и Р. Т.В. починала на *** г.
ОСЪЖДА Е.Д.П., ЕГН **********, с адрес ***, В.В.Т., ЕГН **********, с адрес *** и А.В.Г., ЕГН **********, с адрес ***, да ЗАПЛАТЯТ солидарно на Т.П.В., ЕГН: ********** *** и Р.П.В.- М., егн: ********** ***, сумата от 500 лв. разноски за един адвокат за въззивното дело и сумата от 40 лв. платена държавна такса.
Въззивното решение подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба, в едномесечен срок от връчването му при наличието на предпоставките за това съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1-3 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./