Р Е Ш Е Н И Е
№ V-29
24.07.2019 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданска колегия, пети въззивен състав
На осемнадесети март през
две хиляди и деветнадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 133 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №1992 от 12.10.2018г. постановено по гр.д.№9351 по описа за 2017г. на Районен съд - Бургас е
уважен иска на М.П., ЛНЧ **********, живущ ***, със съдебен адрес ***, офис 6,
чрез адв.Лина Георгиева, против „Л.С.М. Лоджистик Сървиз мениджмънт” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Г. Бенковски”№14,
ет.2, представлявано от Джордано Билоти, като дружеството е осъдено да заплати
на ищеца сумата от 36329,09 лв., представляващи обезщетение за периода от
19.06.2017г. до 27.09.2017г., през който трудовата му книжка, серия З, №783221
е била незаконно задържана, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
предявяването на иска на 14.12.2017г. до окончателното изплащане на
задължението. Дружеството е осъдено да заплати на ищеца и разноски в размер на
1820 лв., а в полза на бюджета на съдебната власт- държавна такса в размер на
1416,16 лв.
В законния срок е подадена въззивна жалба от „Л.С.М. Лоджистик Сървиз
мениджмънт” ООД, представлявано от адв.Цветан Терзийски, с която решението е
обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че решението е неправилно,
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила /не били
съобразени всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, мотивите не
отговаряли на установената по делото фактическа обстановка, не били обсъдени
всички противопоставени от ответника възражения/, а освен това е постановено в
противоречие с приложимия материален закон и е необосновано. Развити са
подробни съображения. Намира, че в конкретния случай не е налице поведение на
работодателя, с което да е нарушено право на работника или служителя или
действията на работодателя да са против волята на работника или служителя и да
имат негативен ефект в неговата правна сфера. Работодателят е изпълнил
задължението си да върне трудовата книжка на ищеца по начина и в срока, посочен
от ищеца в нарочно уведомително писмо, съобразен с времето, в което същия
пребивава в България, поради което не е налице хипотеза на незаконно задържане
на трудовата книжка. Моли се за отмяна на решението и постановяване на ново, с
което исковете бъдат отхвърлени. Претендират се разноските за двете инстанции.
Въззиваемият М.П., действащ чрез пълномощника си адв.Г. е представил
своевременно отговор на жалбата, с който я оспорва като неоснователна.
Въззиваемата страна намира обжалвания съдебен акт за правилен и обоснован,
съобразен със събраните доказателства и установената съдебна практика, поради
което моли същият да бъде потвърден, а на въззиваемия да се присъдят разноските
за въззивната инстанция. Изложени са подробни съображения. Акцентира се на
обстоятелството, че защитната теза на въззивника, че забавата за връщането на
трудовата книжка е по волята на въззиваемия, не кореспондира на вменените със
закон задължения на работодателя да отрази необходимите данни и да я върне
незабавно на работника/ служителя, в противен случай е в забава съобразно
разпоредбата на чл.350, ал.1 КТ. Писменото искане за връщане на трудовата
книжка отстрана на служителя е постъпило при работодателя след множество други
искания, когато работодателят вече е бил в забава. Несвоевременното предаване
на трудовата книжка е попречило на служителя да постъпи на работа при другия
работодател и да реализира трудов доход, поради което законът презюмира
вредите, които не следва да се доказват – така чл.226, ал.2 КТ.
Пред въззивната инстанция процесуалният представител на въззивника поддържа
въззивната жалба и оспорва отговора на въззиваемия.
Страните не са ангажирали доказателства във въззивната инстанция.
По допустимостта на производството Бургаският окръжен съд намира, че жалбата
е подадена в срок, срещу акт, който подлежи на обжалване от ищцовата страна,
която има интерес да го обжалва. Тя изхожда от пълномощник с надлежно учредена
представителна власт. Затова въззивният съд приема, че същата е допустима и
следва да я разгледа по същество.
По същество:
Ищецът твърди, че изпълнявал длъжността „експерт
логистика“ в ответното предприятие, в офиса на дружеството на територията на
Пристанище Бургас при уговорен 8 часов работен ден и последно уговорено
възнаграждение в размер на 10860 лв. На 19.06.2017г. трудовото му
правоотношение с ответното дружество било прекратено по молба на ищеца. Понеже
водил преговори за сключване на ново трудово правоотношение, предоставил за
оформяне трудовата си книжка на работодателя, но въпреки молбите на ищеца
ответникът забавил връщането ѝ. Същата била предоставена на ищеца едва на
27.09.2017г., което осуетило възможността му да сключи нов договор. Моли
ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение за задържането на трудовата
книжка в размер на 36529,09 лв. за периода на забавата- 19.06.2017г. до
27.09.2017г., ведно със законната лихва от датата на завеждането на иска до
окончателното изплащане на задължението. Претендира разноски. Ангажира
доказателства.
Предявеният главен иск е с правно основание чл.226, ал.2 КТ, а акцесорната претенция за лихва за забава е с правно основание чл.86 от ЗЗД.
Ответното дружество своевременно е представило писмен
отговор, с който е направил възражение за местна и родова неподсъдност на
делото на БРС, възражение за нередовност на исковата молба, възражение за
недопустимост на същата. По съществото на спора са изложени доводи, че не са
налице предпоставките за отговорността на работодателя по чл.226, ал.2 КТ.
Нямало незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца. Не била налице забава
на работодателя за връщане на трудовата книжка, понеже служителят писмено
заявил, че желае същата да му бъде върната в периода, в който е в България- от
25.09.2017г. до 1.10.2017г., а книжката му била върната на 27.09.2017г. При
условията на евентуалност, ако се приеме, че е налице забава от страна на
работодателя счита, че забавянето е по вина на служителя. Оспорва твърденията
на ищеца, че при прекратяването на ТПО е предоставил трудовата си книжка на
работодателя за оформяне, като сочи, че трудовата книжка на ищеца е издадена от
работодателя непосредствено след сключването на трудовия договор, а страните са
договорили трудовата книжка да бъде съхранявана от работодателя. След
прекратяването на ТПО на 19.06.2017г. работодателят незабавно обработил
трудовата книжка на ищеца и я подготвил за връщане на служителя, но последният
си заминал за И., без да изчака трудовата книжка да му бъде върната като
заявил, че ще я получи при следващото си идване в България. Налице било
недобросъвестно поведение и явно нежелание на служителя да получи трудовата
книжка, понеже не изчакал да мине технологичното време за оформянето на
документа. Работодателят, чрез своите служители положил многократни опити да се
свърже по телефона с ищеца, за да уточнят къде и кога ще му е удобно да получи
трудовата си книжка. Невярно било твърдението на ищеца, че имал активно
поведение за получаването на трудовата книжка, понеже веднага заминал за И.,
без да изчака връщането ѝ. Ако имал реално желание да сключи нов трудов
договор, той следвало да прояви инициатива за получаване на трудовата книжка, а
не да си замине за И.. Ищецът имал възможност да изиска трудовата му книжка да
бъде изпратена по имейл като сканирано копие, което да предостави на новия си
работодател още в деня на прекратяването на трудовия договор. Цитирана е съдебна практика, според която, за
да възникне отговорност на работодателя за задържана трудова книжка, в случай
когато същата се съхранява у него, е необходимо ищецът да е отправил искане до
работодателя за връщане на трудовата книжка, което да му е отказано. Признава,
че такова писмено искане от страна на ищеца е постъпило, но с него е посочен
периода , в който ищецът ще бъде в България, като работодателят е удовлетворил
това негово искане добросъвестно, коректно и в срок. Затова счита, че не е
налице незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца. На следващо място се
акцентира, че за настъпването на отговорността по чл.226, ал.2 КТ е необходимо
да бъде установено настъпването на вреда, която да е пряка и непосредствена
последица именно от незаконното задържане на трудовата книжка. Оспорва като
антидатирани и съставени за целите на процеса писмените доказателства,
представени към исковата молба- предварителен трудово договор и удостоверение.
Оспорва предварителния договор като нищожен, поради това, че разпоредбата на
чл.19, ал.3 ЗЗД е неприложима за трудовото правоотношение като противоречаща на
чл.48 от КРБ с оглед на това, че никой не може да бъде заставен да извършва
принудителен труд. Освен това счита, че липсата на трудова книжка не е пречка
за сключване на трудов договор, доколкото е въведена възможност чрез личен ПИН
код всеки гражданин да се снабди с удостоверение от НОИ за издаване на
удостоверение за трудов /осигурителен стаж. Изтъква, че при липса на вреди не
следва да се присъжда и исканото обезщетение. Предвид липсата на вина на
работодателя, намира че не е налице и причинно-следствена връзка между
твърдяното задържане на трудовата книжка и вредоносния резултат. Моли исковете
да се отхвърлят като неоснователни. Ангажира доказателства.
Първоинстанционният съд е приел писмените доказателства
по делото, представени от страните и е разпитал свидетели.
С
обжалваното решение предявените искове/ са уважени. Съдът е
приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, е провел пълно и главно
доказване на кумулативното наличие на юридическите факти от състава на чл.226,
ал.2 от КТ, обуславящи правото на обезщетение- прекратен трудов договор,
незаконно задържане на трудовата книжка и вреди, които са в причинно-следствена
връзка с незаконното задържане и които се презюмират, доколкото размерът на
обезщетението е нормативно определен. Посочил е, че задължението на
работодателя да върне трудовата книжка възниква от момента на прекратяването на
трудовото правоотношение и същият не следва да бъде канен, за да изпадне в
забава, който извод следва от нормата на чл.350, ал.1 КТ. Приел е също, че за
процесния период- 19.06.2017г.- 27.09.2017г. работодателят е задържал незаконно
трудовата книжка на ищеца, която била съхранявана при него и не била върната
едновременно с връчването на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение, като е счел, че задържането не се дължи на липса на съдействие
от страна на ищеца.
При извършената служебна проверка в рамките на
правомощията по чл.269 ГПК Бургаският окръжен съд приема, че обжалвания съдебен
акт е валиден и допустим, а по
същество- правилен.
По делото не се спори, че страните са били в
трудовоправна връзка до 19.06.2017г., когато трудовият договор на ищеца като
служител в ответното дружество, заемал длъжността „Експерт логистика“ било
прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ- по взаимно съгласие. Не се спори
също, че към момента на прекратяването на договора трудовото възнаграждение на
ищеца е било в размер на 10860 лв., като това обстоятелство се установява от
вписването в трудовата книжка /л.10 от делото на БРС/ и от приложените фишове
за изплатено възнаграждение /л.26 от делото на БРС/. Безспорно е и
обстоятелството, че в деня, когато трудовия договор на ищеца е бил прекратен,
трудовата книжка на ищеца не е била върната от работодателя /в тази насока са и
показанията на св.М./. Това е станало едва на 27.09.2017г. , видно от
приемо-предавателния протокол на л.6 от делото на БРС.
Първият спорен въпрос е дали трудовата книжка е била
съхранявана при работника или при работодателя. Не отговарят на истината
твърденията на ищеца, че при прекратяването на договора е предоставил трудовата
книжка за оформяне от работодателя. Същите се оборват от показанията на
разпитаните по делото свидетели- А. М. /колега на ищеца/ и С. М.- която към онзи
момент работела в същото дружество /първо като преводач, после като
офис-мениджър, била и към момента на разпита същата е съдружник в дружеството/ и
съхранявала трудовите книжки. Тези свидетели установяват, че трудовите книжки
на служителите, включително на ищеца били съхранявани от работодателя.
Въззивната инстанция намира, че липсват пречки свидетелските показания на
двамата свидетели да бъдат ценени, при съобразяване възможната тяхна
заинтересованост от изхода на делото с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК /това,
че св.М. води съдебен спор по повод прекратеното си трудово правоотношение с
ответника, а за св.М., че е съдружник в ответното дружество/, в случай, че не
противоречат на останалите доказателства по делото.
Вторият спорен въпрос е дали е налице незаконно задържане
на трудовата книжка от ответника.
От показанията на св.М., която е очевидец на действията
на страните при прекратяването на ТПО се изяснява, че след като ищецът подписал
всички документи свидетелката го подсетила /казала му/, че трябва да си получи
трудовата книжка. Същия ден занесли книжката в счетоводството, но тогава във
фирмата нямало счетоводител, а свидетелката нямала компетенциите да оформи
трудовата книжка. В рамките на ден-два книжката била оформена от счетоводството
и подписана от управителя на дружеството. Тази свидетелка твърди, че в деня на
прекратяването на трудовото правоотношение ищецът не проявил инициатива веднага
да си получи книжката, а казал, че няма да бъде в страната, понеже му
предстояло да пътува за И. и когато се върне ще я получи. Свидетелката твърди също, че ищецът не бил
правил опити да се свърже с ответното дружество до момента, в който не получили
от него писмо, че желае да си получи трудовата книжка. Понеже били от един и
същи град в И., управителят на фирмата се опитал да осъществи контакт с ищеца,
но не успял. Свидетелката установява, че дружеството не е отправяло покана до
ищеца да си получи книжката.
В обратна насока са показанията на св.М.. Този свидетел
сочи, че до средата на м.юни 2017г. двамата с ищеца живели в един апартамент и
понеже имали сходни проблеми с ответното дружество си споделяли. Свидетелят
научил от ищеца, че последният не успява да си получи трудовата книжка, макар
че бил в очакване за това до м.юли 2017г. Сочи, че ищецът отправял многобройни
молби за връщане на трудовата книжка, на които бил свидетел докато живели
заедно с ищеца. Сочи още, че ищецът не бил в състояние да ползва компютър и
кратки съобщения на телефона /видно от данните по делото ищецът е бил на 69 г.
към датата на предаването на трудовата книжка/.
Не се спори по делото, че ищецът е отправил покана до
ответното дружество за връщане на трудовата книжка. Същата /л.53-54 от делото
на БРС/ е с дата 11.09.2017г. В нея е посочено, че ищецът изисква да му бъде
предоставена трудовата книжка. Посочено е още, че ищецът ще бъде в Бургас
/България/ от 25 септември до 1 октомври.
При така установената фактическа обстановка настоящият
съдебен състав намира, че трудовата книжка на ищеца е била задържана
неправомерно от работодателя.
По въпроса от кой момент възниква и става изискуемо
задължението на работодателя по чл.350, ал.1 КТ да предаде надлежно оформена
трудовата книжка на работника или
служителя, кога изпада в забава, както и кога и как се освобождава от
последиците на тази забава е налице противоречива съдебна практика, като
понастоящем е образувано тълкувателно дело №1/2019 на ОСГК на ВКС, по което и
към настоящия момент няма постановено решение.
Въззивната инстанция споделя изцяло доводите на БРС, че
от анализа на разпоредбите на чл.226, ал.2 КТ и чл.350, ал.1 КТ
безпротиворечиво следва извод, че задължението на работодателя да предаде трудовата
книжка на служителя възниква от момента на прекратяването на трудовото
правоотношение и същият не следва да бъде канен от служителя, за да изпадне в
забава. В кодекса /чл.350, ал.1 и чл.6, ал.2 от Наредбата за трудовата книжка и
трудовия стаж/ ясно е посочено, че при прекратяване на ТПО работникът или
служителят е длъжен да представи трудовата книжка на работодателя, който да
отрази необходимите данни и да я върне незабавно срещу подпис на
работника или служителя. По аргумент за по-силното основание същото задължение
има работодателят в случая, когато трудовата книжка се съхранява от него, както
е в настоящия казус. В цитираните норми е посочен срок за изпълнение
задължението на работодателя- незабавно, което означава, че с връчването на
заповедта за прекратяване на ТПО следва да се върне и трудовата книжка на
служителя. След като в закона е определен изричен срок, в който работодателят
следва да изпълни това свое задължение, не е необходима каквото и да било
покана от страна на работника за връщане на трудовата книжка, за да изпадне
работодателят в забава.
В тази връзка следва да се посочи още, че задържането на
трудовата книжка е незаконно винаги, щом трудовото правоотношение е прекратено.
Ирелевантно е дали е налице виновно поведение на длъжностните лица.
С оглед на изложеното, въззивната инстанция намира за
неоснователни оплакванията на въззивника, че не е налице незаконно задържане на
трудовата книжка на въззиваемия. Категорично се установява, че тя не е
предадена на ищеца при прекратяването на ТПО на 19.06.2017г. Че вината за това
не е на ищеца следва от показанията на св.М., че при прекратяването на ТПО
книжката не е била оформена с надлежните вписвания и не е имало служител на
дружеството, който да ги извърши. Предаването е осъществено едва на
27.09.2017г. и то след писмено поискване от страна на ищеца. Несъстоятелна е
тезата на въззивника, че отлагането е станало по молба на ищеца с оглед
отсъствието му от България. Видно от писмото на ищеца, поканата към
дружеството, в която са посочени и конкретни дати, в които ищеца ще бъде в
България е с дата 11.09.2017г., т.е. близо два месеца след като ответното
дружество е изпаднало в забава да изпълни задължението си за незабавно връщане
на трудовата книжка на ищеца.
В допълнение следва да се посочи, че дори да е вярно
изложеното от св.М., че в деня на прекратяването на трудовия договор между
страните ищецът не настоявал да си получи трудовата книжка /което по мнение на
съда е оправдано, доколкото от нейните показания е очевидно, че дружеството е
било в невъзможност да изпълни това си задължение на същата дата/, които
противоречат на показанията на другия разпитан свидетел, че ищецът е останало
още известно време в България и е правил опити да получи трудовата си книжка,
това не освобождава ответното дружество от последиците на забавата. В чл.6,
ал.3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж е предвиден ред за
освобождаване на работодателя от забавата, когато причина за задържането на
трудовата книжка е бездействието на служителя- работодателят е длъжен с писмо с
обратна разписка да го уведоми да се яви, за да получи лично трудовата книжка.
Предвидено е същата да бъде изпратена по пощата или предадена на определено от
него лице, само ако е налице писмено съгласие за това. Това
/уведомяването за явяване в офиса на дружеството/ очевидно не е било сторено
/липсват твърдения и доказателства в тази насока/, а и се изяснява от
показанията на св.М..
Неоснователно е и оплакването на въззивника че не се
установява ищецът да е претърпял вреди вследствие задържането на трудовата
книжка.
Съгласно трайната съдебна практика /например решение №519
от 9.01.2012г. по гр.д.№1741/2010г. на ВКС , IV гр.отд./, с разпоредбата на чл.226, ал.3, изр.2 от КТ
законодателят презюмира настъпилите вреди от незаконното задържане на трудовата
книжка, като нормативно определя размера на обезщетението за това. По тази
причина не следва да се обсъждат ангажираните от ищеца доказателства-
предварителен трудов договор и удостоверение от потенциален работодател, както
и показанията на св.М. в тази насока, както и оспорванията на същите от
ответника.
Тежестта да установи твърдението си, че служителят не е
претърпял вреди е за работодателя. В случая от събраните доказателства-
вписванията в трудовата книжка на ищеца, както и от удостоверението от НАП
/л.142 от делото на БРС/ не се установява ищецът да е работил по трудов
договор, респективно- да е реализирал доходи, посредством което да е оборена
презумпцията по чл.226, ал.3, изр.2 КТ за претърпени вреди. Следователно възражението
на ответника за липса на вреди е недоказано.
Пред въззивната инстанция не е оспорен размера на
вредите, определен от БРС при спазване на изискванията на чл.226, ал.3 КТ,
поради което въззивната инстанция не разполага с правомощия да преизчислява
същите, а приема, че за процесния период от прекратяването на ТПО до връщането
на трудовата книжка същите се равняват на 36529,09 лв.
Предвид изложеното съдът намира за установени
предпоставките на чл.226, ал.2 КТ- прекратено ТПО; трудовата книжка да е предадена
на работодателя /респективно – да се съхранява от него, както е в случая/; трудовата
книжка да е задържана незаконно от работодателя, за ищеца да са настъпили вреди
/като последното обстоятелство се презюмира предвид разпоредбата на чл.226,
ал.3, изр.2 КТ/. Ето защо за ищеца е възникнало правото на обезщетение по
чл.226, ал.2 КТ.
В заключение Бургаският окръжен съд приема, че искът по
чл.226, ал.2 от КТ е основателен, поради което следва да бъде уважен в
претендирания размер, като ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
дължимото обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за процесния
период- от 19.06.2017г. до 27.09.2017г., в размер на 36529,09 лв., ведно със
законната лихва за забава, считано от 14.12.2017г. до окончателното изплащане
на главницата.
Предвид съвпадането на фактическите и правни изводи на
двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на делото искането за присъждане на разноски в полза на въззивното дружество е неоснователно и следва да се
остави без уважение. Съответно за въззиваемата страна възниква
принципно право за присъждане на разноски- чл.78, ал.3 ГПК. Предвид липсата на доказателства за реалното плащане на
адвокатското възнаграждение съгласно уговореното от страните- по банков път (договор
на л.27 от делото на БОС), разноски на въззиваемия не следва да се присъждат.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №1992 от 12.10.2018г. постановено по гр.д.№9351 по описа за 2017г. на Районен съд - Бургас.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ
искането на М.П., ЛНЧ **********, живущ *** за присъждане
на деловодни разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ
искането на „Л.С.М. Лоджистик Сървиз мениджмънт” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Г. Бенковски”№14, ет.2 за присъждане
на деловодни разноски за първата и въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.