Р Е Ш
Е Н И Е № 78
гр. Хасково 17.06.
2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд ……………...................…..............…................ колегия в публично
заседание на единадесети
юни .………………………….………...........................................
през две хиляди и
деветнадесета ………………………………...........................година в състав:
Председател :МИЛЕНА ПЕТЕВА
Членове :ФИЛИП ФИЛИПОВ
ИРЕНА
АВРАМОВА
при секретаря Веселена Караславова ……..................................................
в присъствието на
прокурора ............…………………….
…........……………….......като
разгледа докладваното от
.........................чл.съдия ПЕТЕВА.…………………...........ВНЧХ дело № 232…......... по описа
за 2019 год., ...........................................….….……… за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С присъда № 15/11.02.2019 година, постановена по НЧХД № 646/2018 година Районен съд-Свиленград е признал подсъдимия К.И.Д. *** за виновен в това, че на 12.10.2018 година в гр.Л., област Х. причинил на А.Д.К. *** лека телесна повреда, изразяваща се в причиняване на страдания без разстройство на здравето – контузия в поясния отдел на гръбнака, поради което и на основание чл.130 ал.2 и чл.78а ал.1 от НК е освободил същия от наказателна отговорност и му е наложил наказание „глоба в размер на 1 000 лева“. Съдът е уважил предявения от А.К. против подсъдимия К.Д. граждански иск за сумата 200 лева – обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, а в останалата част до пълно предявения размер от 500 лева е отхвърлил претенцията като неоснователна. В тежест на подсъдимия са възложени дължимата към бюджета държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, както и част от разноските, направени от частния тъжител. Искането на подсъдимия за присъждане на разноски е оставено без уважение. Постановено е връщане на вещи.
Недоволен от присъдата е останал защитникът на подсъдимия, който навежда доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на същата. Първоначално бланкетна, по-късно жалбата е допълнена с подробни съображения, в които е заявен и довод за непълнота на доказателствения материал, както и за превратно и неточно оценяване на събрания такъв от страна на решаващия съд. Твърди се, че последният не отчел липсата на обективни находки върху тялото на тъжителя при прегледа от съдебния лекар, обстоятелството, че прегледът е извършен седмица след деянието, както и това, че не е била потърсена медицинска помощ, въпреки поддържаното в тъжбата физическо страдание. Не били взети предвид и близките отношения между тъжителя и свидетеля С.П., както и логическите противоречия в показанията му, които поставяли под въпрос тяхната достоверност. Такива били показанията и на свидетелката К., която в двата си разпита описала различна последователност на действията си по време на инцидента, което с основание пораждало въпроси за действителните й възприятия или за верността на представеното пред съда. От друга страна, показанията на ангажираните от защитата свидетели били тълкувани превратно и без нужната съпоставка с другите доказателствени източници, а това компрометирало сериозно оценъчната дейност, начина на изграждане на вътрешното убеждение и правилността на заключителните изводи относно фактите и отговорността. Искането на защитника е за отмяна присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Алтернативно се поддържа и искане за отмяна на съдебния акт и постановяване на друг, с който подсъдимият да бъде признат за невиновен по предявеното му обвинение.
Подсъдимият не взема становище по жалбата на защитника.
Повереникът на тъжителя оспорва жалбата. Той счита, че събраните по делото доказателства по непротиворечив начин установяват не само авторството на извършеното, но и неговата противоправност. Уличаващите доказателства били еднопосочни и неразколебани от тези, които ангажирала защитата, чиято отхвърляща деянието версия останала недоказана. Искането е атакуваният съдебен акт да бъде потвърден.
Частният тъжител също оспорва жалбата, като се присъединява към изложените от повереника доводи.
Направените в жалбата доказателсвени искания бяха частично уважени, като беше допуснат разпита на свидетеля П. Т. Й., както и преразпит на свидетеля С. Г. П..
Проверката на обжалваната присъда по направените оплаквания, изтъкнатите доводи и цялостния й служебен преглед, констатира следното :
Съдебното производство по делото е образувано по тъжба на А.Д.К. ***, в която са изложени обстоятелства, сочещи на извършено от К.И.Д.,***, престъпление по чл.130 ал.2 от НК. За такова престъпление последният е бил предаден на съд с разпореждане на съдията-докладчик от 09.11.2018 година. Със същото разпореждане делото е било насрочено в открито съдебно заседание. В хода на съдебното следствие са били събрани посочени от страните и допуснати от съда доказателства, като при провеждането на тази процесуална дейност нарушения на закона не се констатират – гарантирано е било в пълна степен правото на страните да участват в събирането на доказателствата, да правят искания, да сочат други доказателства в подкрепа на защитната си позиция. Ето защо, направените от съда фактически изводи са били базирани на доказателствен материал, събран по надлежния процесуален ред и при съблюдаване на правата, с които страните разполагат. Съобразителната част на съдебния акт отговаря на произтичащия от разпоредбата на чл.305 ал.3 от НПК стандарт, като доказателствените източници са анализирани изцяло, без да бъдат пренебрегнати някои от тях или да бъде отдаден неоправдан превес на други, поради което наведените от защитата доводи за пороци в оценъчната дейност, дължащи се на процесуални неудачи при формирането на вътрешното убеждение, съдът намира за несъстоятелни и некореспондиращи с действителното съдържание на съдебния акт. Допуснатият от съда пропуск да приложи служебното начало и събере всички относими към предмета доказателства беше отстранен от настоящия съд, който допусна до разпит свидетели, чиито показания приобщи към доказателствената маса, анализът на която установява следната фактическа картина:
Към месец октомври на 2018 година както подсъдимият, така и тъжителят, били жители на гр.Л. Подсъдимият заемал длъжността „***** ****** “ в „******** ******* ***** * ******“ към Дирекция „*******“-***. В същия сектор на държавната администрация работел и **** на тъжителя – свидетелят Д. К., както и живеещата с него на ***** ***** свидетелка А. И. Вечерта на **.**.2018 година свидетелят Д. К. бил на работа, а ***** му, както и ***** и ******* му – А.К. и К. К., били в дома си. Д. К. и А. И. обитавали постройка, намираща се в общ двор с друга, в която живеели тъжителят и ****** му К. К. Жилището на Д. и А. представлявало къща, която имала два входа, единият от които се използвал обичайно и водел към остъклена тераса, а другият имал помощно предназначение. Общият за двете жилищни сгради двор бил ограден с висока около 1,70 метра ограда от масив с изпълнени ромбоидни по форма празни пространства. Оградата граничела с улицата, към която водела метална пътна врата. Към горепосочената дата – **.**.2018 година подсъдимият поддържал ***** отношения със свидетелката А. И. На тази дата, използвайки отсъствието на свидетеля Д. К. от дома му, подсъдимият решил да гостува на И. Придвижил се до жилището на същата с автомобила си, който паркирал на съседна улица, преминал в двора пред незаключената пътна врата, след което влезнал през обичайно ползвания вход на къщата. Това било забелязано от свидетеля С.П., който връщайки се с автомобила си от гостуване в дома на свидетеля П. Й., забелязал движението на подсъдимия към обитаваната от К. къща. Решил да информира за това свидетеля П. Й., както и сторил, а от своя страна Й. уведомил приятеля си Д. К.. Последният пък телефонирал на ****** си с молба да проверят дали в жилището му наистина се намира подсъдимия. В изпълнение на тази молба свидетелката К. К. и тъжителят излезли от своето жилище и тръгнали към постройката, в която живеело ****** на **** им. Свидетелката К. К. отключила входната врата на постройката и се насочила към жилищната част, а тъжителят останал на двора, като включил осветлението навън. Когато К. влязла в една от стаите, заварила разсъблечените А. И. и К.Д., които силно се смутили. Свидетелката И. загърнала тялото си с кърпа, а подсъдимият излезнал от стаята и с бърз ход се насочил към помощния вход на къщата, който се намирал по-близо до пътната врата. Той не могъл да облече дрехите си, част от които останали в стаята, която бързо напуснал. След като излязъл от къщата, подсъдимият побягнал към пътната врата, в непосредствена близост до която се намирал тъжителят. Подсъдимият понечил да отвори вратата, за да излезе на улицата, блъснал я няколко пъти, но тя се оказала заключена и той останал в двора. В същото време тъжителят се обърнал към него с думите: „Какъв си те бе, момче“, приближил се към него и опитал да го хване за ръката. Тогава подсъдимият с ръце блъснал тъжителя в областта на гърдите, а последният залитнал назад, но останал на мястото. След това Д. ритнал К. с крак в областта на корема. От този удар тъжителят загубил устойчивост и паднал върху терена, върху който установил седалищната част от тялото си. Изпитал болка в тази част, както и в областта на кръста и десния крак. Веднага след това подсъдимият прескочил оградата и тръгнал надясно по улицата в посока към паркирания автомобил. Това било забелязано от останалия на пътя пред къщата свидетел С.П.. В същия момент този свидетел разговарял по телефона с Д. К., като непосредствено преди появата на подсъдимия на улицата чул охкане, в което разпознал гласа на тъжителя. След като първоначално тръгнал с автомобила си в посоката, към която побягнал подсъдимият, П. се върнал към къщата на К. и влезнал в двора, също прескачайки оградата. Там заварил тъжителя и съпругата му. Видял, че К. стои приведен и хванат за парапета на стълбището. Малко след това на мястото пристигнали свидетелите Д. К. и П. Й., които също видели държащия се за парапета тъжител, който обяснил, че бил блъснат, ритнат в корема и съборен на земята от подсъдимия.
Тази фактическа обстановка установяват показанията на разпитаните по делото свидетели – К. К., С.П., П. Й., Д. К., отчасти показанията на свидетелката А. И. и обясненията на подсъдимия, а също и заключението на медицинската експертиза. Еднопосочни са всички от изброените гласни доказателствени източници относно факта, че на инкриминираната дата и час подсъдимият се е намирал в дома на К., като целта му е била да посети свидетелката И. – среща, която двамата не са желаели да оповестят, нещо повече, искали са да запазят в тайна. Безспорно е също, че в резултат на проведените между свидетелите С.П., П. Й., Д. К. и К. К. телефонни разговори се е стигнало до разкриване на гостуването на подсъдимия във въпросното жилище, както и че непосредствено след влизането на свидетелката К. в стаята, в която са се намирали И. и Д., последният е предприел бързо и внезапно напускане на къщата – факт, за който несъмнено свидетелства оставянето на част от облеклото в жилището на И. Това, което се оспорва по делото и което е определящо за отговора на въпроса – има ли извършено деяние, е начинът, по който подсъдимият е напуснал двора на къщата, а от тук и – имал ли е той съприкосновение с тъжителя чрез механизма и на пространството, които се описват в тъжбата. В тази връзка следва да бъдат обсъдени показанията на свидетелката К., заявяваща, че е очевидец на движението на Д. от момента, в който той е напуснал стаята, до момента, в който се е озовал на двора до пътната врата, в близост до която се намирал и ****** й А.К.. В тази връзка свидетелката е категорична, че е наблюдавала как подсъдимият се опитал да отвори пътната врата, а впоследствие и след като не успял да излезе през нея на улицата, бил хванат за ръката от тъжителя и именно в този момент Д. избутал с ръце **** й, който залитна назад, а след това в резултат на последвалия удар с крак в областта на корема, който подсъдимият му нанесъл, паднал върху терена. Искането на защитата за критичност в отношението към показанията на тази свидетелка е изцяло основателно, доколкото тя като съпруга на пострадалия безспорно има интерес да подкрепи обвинителната теза. Именно такава е била и оценката на първоинстанционния съд към разказа на К., сведенията от който са били съпоставени със събраните чрез други източници доказателства, включително чрез казаното от същия свидетел при извършения преразпит, макар че в хода на последния приложението на разпоредбата в чл.281 от НПК да е било напълно неуместно, защото тази разпоредба цели сравнение и приобщаване на показания, дадени в различни фази на наказателния процес, каквито не се откриват в настоящото производство. Това нарушение на процесуалните правила, разбира се, не е съществено, защото то не се е отразило по никакъв начин нито на доказателствената, нито на оценъчната дейност на съда. Същественото е това, че съдът не се е доверил безрезервно на представеното от К., а е извършил нужната проверка на показанията й в тези на останалите свидетели. Такъв доказателствен контрол направи и настоящият съд и той сочи следното: Първо, неоснователно е твърдението на защитата, че при първия и втория разпит К. е описала по противоречив начин действията си след момента, в който подсъдимият е напуснал стаята. Напротив, още при първия разпит свидетелката е заявила, че веднага, след като Д. предприел напускане на къщата, тя е излязла на терасата, откъдето е наблюдавала действията му, а едва след това е отшила в детската стая, за да успокои разплаканото дете /вж стр.42 от НЧХД № 646/2018г./. Именно тази последователност на действията си К. е описала и при извършения втори разпит /преразпит/, както и по време на очната ставка между нея и свидетелката И. Съпоставено с казаното от свидетелите Й. и П., представеното от очевидеца К. не може да се счита изолирано и некореспондиращо с фактите, изводими от другите доказателствени средства. Свидетелят С.П. /включително в показанията, дадени пред настоящия съд/ е категоричен, че непосредствено преди подсъдимият да излезе на улицата, прескачайки дворната ограда, той е чул гласа на А.К., когото познавал отпреди, като уточнява, че не е възприел отправените към подсъдимия думи, но със сигурност чул стенанието, което тъжителят издал. Известно време след това същият свидетел влезнал в двора и именно там забелязал стоящия до парапета К., който му разказал, че бил блъснат и ритнат от подсъдимия. Същото състояние на пострадалия и същия разказ от него възприели и пристигналите почти в същото време Д. К. и П. Й. И с тях тъжителят споделил ситуация, идентична на тази, която представил пред П. и която в същото време е аналогична на тази, съдържаща се в показанията на свидетелката К. Следователно, фактът, че тъжителят се е намирал на двора пред къщата и то именно в непосредствена близост до пътната врата в момента, в който подсъдимият се е опитал да напусне двора, а по късно и сторил това, следва да се приеме за безспорно доказан, защото е логично изводим от това, което свидетелят П. е чул, а по-късно той, както и свидетелите К. и Й. са видели. В този смисъл показанията на свидетелката И., която твърди, че в двора нямало никого, а подсъдимият е прескочил оградата без да приближава водещата към улицата врата, следва да се приемат за хипотеза, неподкрепена от други доказателства и целяща потвърждаване на обясненото от подсъдимия и на формираната от него защитна позиция. Всъщност това, че подсъдимият е искал да напусне двора именно от пътната врата се подкрепя и от други факти, които свидетелите представят – попадането на ключа за вратата извън двора /от другата страна на вратата/, невъзможността да се прескочи оградата по описания от Д. и И. начин /директно през стълбищната площадка/, преодоляването на оградата в близост до вратата /съгласно видяното от П./. А това, че към момента, в който подсъдимият се е приближил до вратата, там се е намирал тъжителят, е факт, който установяват не само показанията на неговата съпруга /както твърди защитата/, но и цялостната, ясна и непротиворечива картина, която изгражда установеното чрез останалите ангажирани от обвинението свидетели. Тук следва да се посочи, че тъжителят не само е бил заварен в приведеното към парапета на стълбите състояние от дошлите на мястото П., Й. и Д. К., но и веднага след появата на тези свидетели той е описал механизма, по който му е било причинено телесното увреждане – падане върху терена в резултат на ритане с крак в корема и предхождащо го бутане в снагата с ръце. Тримата свидетели не само са категорични относно разказаната им от пострадалия технология на инцидента, но и еднозначно описват физиологичното състояние, в което са възприели пострадалия – трудно дишал, оплакал се от болки в корема, а също и от болки в кръста, казал, че не може да седне, защото всичко го боли. И ако свидетелят Д. К. може да се счита за заинтересован от изхода на делото /в това число заради ревност или служебни отношения/, то за свидетелите П. и Й. такива обстоятелства не се откриват, а и подробният, точен и логически издържан разказ при описанието на фактите и отговорите на поставените въпроси изключват съмненията, че те представят информация, несъответстваща на действителните им възприятия. Не може да не бъде отчетено и това, че тъжителят е разказал за телесното си нараняване за първи път не на своя син /към когото защитата адресира подозрения за преднамерено уличаване/, а пред свидетеля С.П., който пръв го е заварил на мястото сред срещата с избягалия навън Д.. Не може да не се вземе предвид и това, че към този момент А.К. не е имал представа кое всъщност е лицето, предизвикало падането му върху терена – факт, който допълнително подкрепя извода, че описаният от тъжителя пред тримата свидетели механизъм не е целял уличаване на някого в деяние, което в действителност не е било извършено. Обстоятелството пък, че свидетелят П. ясно разграничава фактите, които е възприел /движението на подсъдимия в периметъра около къщата и оградата и блъскането на вратата/ от тези, които не е успял да забележи /случилото се зад вратата, ограничаваща видимостта му/ е поредната илюстрация за достоверност на представената информация и за липсата на неадекватна на реалността целенасоченост в подкрепата на обвинителната теза, въпреки установената близост със семейството на К. Такава близост за свидетеля П. Й. не се установява, поради което кореспонденцията на неговия разказ с показанията на принципно заинтересованите свидетели аргументира извод за достоверност на техните показания, а не за тяхното отхвърляне, в каквато насока е искането на защитата.
Наложително е да бъдат обсъдени и доводите, касаещи липсата на потърсена от тъжителя медицинска помощ, както и отсъствието на видими белези върху тялото на същия при извършения преглед от съдебния лекар, резултатите от който са възпроизведени в заключението на назначената по делото медицинска експертиза. Действително по делото не се доказа К. да е потърсил лекарска консултация както в деня на инцидента, така и няколко дни след това. Този факт не е трудно обясним и то по няколко причини: Първо, категорично не са касае за тежко телесно увреждане, нито за такава сила на удара, която да е причинила сериозно телесно страдание, каквото всъщност не се и твърди. Второ, напълно споделими са изложените от първия съд съображения, че обстоятелствата, при които е била причинена телесната увреда са били свързани с деликатна житейска ситуация, която разбираемо семейството на тъжителя не е желаело да оповестява, с което напълно съвместим е и фактът, че прегледът е извършен след като е била депозирана жалбата в полицейското управление /още на следващия ден/ и след като същата е била входирана и разгледана по съответния ред. Липсата пък на ясно видими следи от бутане или ритане при извършения на 18.10.2018 година преглед от съдебния лекар не е дало повод на последния да отхвърли достоверността на описания от тъжителя механизъм, по който му е било нанесено увреждането, като в устния си доклад експертът потвърждава възможността установения при прегледа болезнен процес в областта на кръста /поясния отдел на гръбнака/ да е резултат от падане от собствен ръст върху терена. В този смисъл заключенията на съдебния лекар не могат да отхвърлят сами по себе си нито наличието на увреда, нита механизма на нейното причиняване. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно разрешенията, дадени в ППВС № 3/1979 г. телесните повреди, които не водят разстройство на здравето, засягат единствено физиологичните функции на организма, свързани с болката /като краткотрайно неприятно усещане/ или страданието /като продължаваща болка/, като при тях е възможно, но не е задължително да са налице обективни следи, свидетелстващи за болезнения процес. Достатъчно е извършеното посегателство да е от такова естество, че да предизвика такива последици при нормални условия. Именно такъв е и разглежданият случай – падане върху терен от собствен ръст, предизвикано от удар с неголяма сила в съчетание с намалената устойчивост на тялото от предшестващото блъскане върху снагата.
Всъщност характерът на настъпилите от деянието вредоносни последици, преценени в контекста на по-рано разигралите се събития, а и при липсата на предходни отношения между тъжителя и подсъдимия, са свидетелство и за субективната страна на извършеното, която неправилно първоинстанционният съд е квалифицирал като пряк умисъл, приемайки, че Д. е предвиждал настъпването на общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване. Доказателствата по делото обаче установяват друга форма на умисъла. Както вече се посочи, между подсъдимия и тъжителя не са съществували предходни отношения, които да генерират мотив за причиняване на телесно увреждане. От друга страна, показанията на свидетелката К. установяват, че преследваната от подсъдимия цел е била да напусне къщата и възможно най-бързо да се отдалечи от мястото. Хронологията на действията на Д. – първо се приближил към вратата и се опитал да я отвори, а избутал тъжителя едва когато бил хванат за ръката от него, също сочат, че преследваната цел е била осигуряване на безпрепятствено напускане на двора чрез избутване на тъжителя от определено пространство. При реализацията на това намерение чрез нанасяне на двата удара върху тялото на К. подсъдимият е допускал, че ще причини телесно увреждане, но това не е било контрамотив за предприемане на противоправните действия, чийто резултат е бил допълнителна, а не пряко целяна последица от иначе правомерния ефект, който е бил преследван. Ето защо, в случая се касае за евентуален, а не за пряк умисъл, в който смисъл изложените от първия съд съображения следва да бъдат ревизирани.
Изложеното сочи, че противно на поддържаните в жалбата доводи, по делото е налице достатъчен и в същото време несъмнен по характера си доказателствен обем относно съществените за отговорността на подсъдимия обстоятелства – авторство, противоправно деяние, общественоопасен резултат и вина. Съдът правилно е оценил установяващите по делото факти като престъпление по чл.130 ал.2 от НК и правилно е приел, че за неговото извършване подсъдимият следва да понесе административна отговорност, доколкото основанията на чл.78а ал.1 от НК за освобождаването му от наказателна отговорност са били установени. Наложеното от съда наказание „глоба в размер на 1 000 лева“ е предвидения от закона минимален размер, поради което съответствието му с имотното състояние на подсъдимия не се налага да бъде обсъждано. Оплаквания досежно гражданския иск в жалбата не се съдържат, но следва да се посочи, че определеното от съда обезщетение е адекватно на претърпените от тъжителя физически страдания, в това число и на тяхната продължителност, посочена от експерта. Не се налага ревизия на присъдата и в частта за разноските, нито в частта, касаеща връщането на вещи, макар съдът ненужно да се е произнесъл по този въпрос, след като изрично е отказал да приеме предоставените му от повереника предмети като веществени доказателства по делото.
Имайки предвид изложените съображения, съдът намери, че атакуваният съдебен акт е правилен, защото не се констатират поддържаните от въззивника пороци, нито се откриват други основания за отмяна или изменение на съдебния акт. Затова последният следва да бъде потвърден.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 15/11.02.2019 г., постановена по НЧХД № 646/2018 г. по описа на Районен съд-Свиленград.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.