Р Е Ш Е Н И Е
№.............
Гр. София, 29.11.2019 год.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на
двадесет и девети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 16768
по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258-273 ГПК.
С решение №
451440 от 16.07.2018 г. по гр. дело № 43671/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 120
състав, съдът е: признал за нищожна клаузата
на чл. 14, ал. 4 от Договор за жилищен кредит № 0010-0206-000 000 00887/2007
г., обезпечен с ипотека, сключен между П.С.Д., ЕГН **********, с адрес: ***,
със съдебен адрес:***-Б, адвокат Д.Д., и „Б.П.Б.” АД, ЕИК********, със седалище
и адрес на управление:***, представлявано от Е.А.А., Л.И.П.и Й.К., чрез
Адвокатско дружество „А. и Ш.“, БУЛСТАТ *******, чрез мл. адв. Г.К., съдебен
адрес:***, на основание чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 146 от ЗЗП, поради неравноправност на клаузата; е осъдил „Б.П.Б.” АД, ЕИК********, да
заплати П.С.Д., ЕГН **********, сумата от 13 307.97 лв. (тринадесет хиляди
триста и седем лева и деветдесет и седем стотинки), недължимо платена сума по
Договор за жилищен кредит № 0010-0206-000 000 00887/2007 г., за периода
29.05.2012 г. - 02.05.2017 г., която ответникът е получил под формата на
възнаградителна лихва, надвишаваща дължимата съгласно Договора за жилищен
кредит, сключен между страните, при начална липса на основание, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 30.06.2017 г. до
окончателното плащане, на основание чл. 55, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД, като е
отхвърлил иска над тази сума и до пълния размер от 13 567.54 лв., като неоснователен;
е осъдил „Б.П.Б.” АД, ЕИК********,
да заплати на П.С.Д., ЕГН **********, сумата в размер на 159.27 лв. (сто
петдесет и девет лева и двадесет и седем стотинки) - лихви върху главницата от
13 307.97 лв. за периода от 20.05.2017 г. до 30.06.2017 г., на основание чл. 86
от ЗЗД, като е отхвърлил иска над тази сума и до пълния размер от 2795.89 лв.,
като неоснователен; е отхвърлил изцяло
иска, предявен от П.С.Д., ЕГН **********, срещу „Б.П.Б.” АД, ЕИК********, с
правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, за сумата от 1982.71
лв., недължимо платена за периода 29.01.2013 - 30.01.2017 г. под формата на
такси по чл. 16, б. „в“ от Договора, която ответникът е получил при начална
липса на основание, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното плащане, като неоснователен; е
осъдил „Б.П.Б.” АД, ЕИК********, да заплати на П.С.Д., ЕГН **********,
сумата от 2346.22 лв. (две хиляди триста четиридесет и шест лева и двадесет и
две стотинки) за разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
съразмерно на уважената част от исковите претенции; е осъдил П.С.Д., ЕГН **********, да заплати на „Б.П.Б.” АД, ЕИК********,
сумата в размер на 511.92 лв. (петстотин и единадесет лева и деветдесет и две
стотинки) за разноски, направени по делото, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Недоволен от
така постановеното решение в ЧАСТТА, в която предявените искове са уважени, е
останал ответникът „Б.П.Б.” АД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, го
обжалва с оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, както и
нарушения на съществени съдопроизводствени правила при разглеждане на делото и
постановяването на решение по него. По-конкретно поддържа, че оспорената клауза
от Договора не е неравноправна като в тази връзка се излагат подробни
съображения. Искането към въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение и
да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира сторените по делото съдебни
разноски.
Въззиваемата
страна – П.С.Д., оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК и моли същата, като неоснователна, да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение потвърдено в обжалваните части. Претендира
разноски.
По делото е
постъпила и насрещна въззивна жалба от П.С.Д., с която се обжалва решението в
частта, с която е отхвърлен изцяло искът с правно основание по чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД за сумата от 1982.71 лв., недължимо платена за периода
29.01.2013 - 30.01.2017 г. под формата на такси по чл. 16, б. „в“ от Договора,
която ответникът е получил при начална липса на основание, ведно със законната
лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, като неоснователен,
както и в частта, с която е отхвърлен частично искът с основание чл. 86 от ЗЗД
за сумата над 159.27 лв. и до пълния размер от 2795.89 лв. - лихви върху
главницата от 13 307.97 лв. за периода от 30.06.2014 г. до 30.06.2017 г.
В срока за
отговор на
насрещната въззивна жалба е депозиран такъв от „Б.П.Б.” АД, в който се излагат
твърдения за нейната неоснователност. Искането му към въззивната инстанция е да
се остави без уважение подадената насрещна въззивна жалба и да се потвърди
решението в обжалваните с нея части.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на
въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата. В случая съдържащите се в жалбата оплаквания са неправилно нарушение
на материалния и процесуалния закон и необоснованост.
В
исковата молба ищците твърдят, че на 27.11.2007 г. между страните е сключен
Договор за жилищен кредит № 0010-0206-000 000 00887/2007 г., обезпечен с
ипотека. Твърди се, че: съгласно чл. 24, ал. 1 от Договора, кредитът следвало
да бъде издължен на месечни погасителни вноски, включващи част от главница и
лихва за срок от 360 месеца от датата на първото по ред усвояване; съгласно чл.
14, ал. 1 от Договора, годишният лихвен процент по кредита се формирал от Базов
лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, плюс надбавка от 2 %; чл.
14, ал. 3 от Договора, изр. първо предвиждало, че Базовият лихвен процент се
формирал от тримесечния Софибор плюс надбавка от 3.2 %, по който начин ясно и
недвусмислено бил уреден методът за изчисляване на лихвата по кредита и нейните
компоненти в изискуемата от закона писмена форма, като единствено промяната в
стойността на тримесечния Софибор водел до автоматична промяна на годишния
лихвен процент в съответствие със стойността и посоката на изменението на
тримесечния Софибор; от средата на 2009 г. стойността на тримесечния Софибор
започнал да се понижава трайно и запазил нива, по-ниски от стойността, която е
имал при сключване на Договора, но ответникът не прилагал изрично установените
в Договора индекс и метод за изчисление на годишния лихвен процент и не привел
лихвата в съответствие с настъпилите промени в стойността на тримесечния
Софибор, като вместо това ответникът прилагал и събирал по-висока от
договорената лихва, която била определена произволно и по неясен метод, какъвто
не е договорен между страните; ищецът продължил да осигурява средства по
сметката си за плащане на вноските в претендирания от банката размер,
независимо че не бил съгласен с неправомерното поведение на ответника,
изразяващо се в събиране на завишени вноски без договорно или законово
основание, за да избегне предсрочна изискуемост на кредита и принудително
изпълнение срещу ипотекираните имоти и друго свое имущество; ищецът направил
пет частични предсрочни погасявания на главница, за да ограничи размера на
сумите, с които банката се обогатявала неправомерно; поради несъобразяването на
годишния лихвен процент на разходите със стойностите на тримесечния Софибор,
ответникът събрал от сметката на ищеца под формата на недължимо платени лихви
сума в размер на 19 228.43 лв.; поканил писмено банката да му възстанови
посочената сума на 12.05.2017 г., като на 28.06.2017 г. банката възстановила
сума в размер на 5685.63 лв., като със сумата от 5660.89 лв. възстановявала
надвнесени суми по Договора за периода 29.05.2012 до 29.04.2017 г. и с 24.74
лв. възстановявала надвнесена сума за лихви по договора за вноската от
29.04.2017 г., като по този начин недължимо заплатените суми за лихви за
посочения период били намалени с доброволно възстановената от банката сума и
задължението на банката възлизало на 13 567.54 лв.; съгласно чл. 16, букви „б“
и „в“ от Договора кредитополучателят заплащал на Банката такси, подробно
изброени в същия: такса за управление в размер на 1.25 % върху размера на
кредита (еднократна) годишна такса от 0.5 % от първоначално отпуснатия кредит,
съответно от остатъка за всяка следваща година, платима годишно на датата на
усвояването на кредита, в случай че застраховките по чл. 21 са за сметка на
Банката; застраховките по чл. 21 от Договора - „Живот“ и „Имущество“ - били за
негова сметка, ответникът начислявал и събирал таксата по чл. 16, буква „в“ от
Договора, като от ищеца била събрана и втори път такса управление в размер общо
1982.71 лв. за периода 29.01.2013 - 30.01.2017 г.; клаузата на чл. 14, ал. 4 от
Договора не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП и
същата била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като била
във вреда на потребителя и счита, че банката се е обогатила неоснователно с
удържаните суми, тъй като същите били платени на банката без
правно основание и подлежали на връщане. Предвид изложеното, моли да бъде
постановено решение, с което да бъде обявена за нищожна клаузата на чл. 14, ал.
4 от Договор за жилищен кредит № 0010-0206-000 000 00887/2007 г., обезпечен с
ипотека, сключен между П.С.Д. и „Б.П.Б.” АД, на основание чл. 124 от ГПК във
връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 146 от ЗЗП, поради
неравноправност на клаузата и да осъди „Б.П.Б.” АД да заплати на П.С.Д.: сумата
от 13 567.54 лв., недължимо платена по Договор за жилищен кредит №
0010-0206-000 000 00887/2007 г., за периода 29.05.2012 г. - 02.05.2017 г.,
която ответникът е получил под формата на възнаградителна лихва, надвишаваща
дължимата съгласно Договора за жилищен кредит, сключен между страните, при
начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба на 30.06.2017 г. до окончателното плащане, на основание чл. 55,
ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД;
сумата от 2795.89 лв. - лихви върху главницата от 13 307.97
лв. за периода от 30.06.2014 г. до 30.06.2017 г., на основание чл. 86 от ЗЗД,
сумата от 1982.71 лв. - недължимо платена за периода 29.01.2013 - 30.01.2017 г.
под формата на такси по чл. 16, б. „в“ от Договора, която ответникът е получил
при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба до окончателното плащане.
В срока по чл.131 ГПК, „Б.П.Б.” АД е депозирало отговор на
исковата молба. Ответникът не оспорва, че на 27.11.2007 г. между страните е
сключен Договор за жилищен кредит № 0010-0206-000 000 00887/2007 г., обезпечен
с ипотека, с твърдяното в исковата молба съдържание. Ответникът не оспорва и че
сумата по кредита е отпусната и усвоена, че месечните вноски по него са били заплащани, както и че
размерът на дължимата месечна вноска е бил променян от ответника. Прави
възражение за изтекла погасителна давност за надвнесени суми под формата на
възнаградителна лихва и такса по чл. 16, б. „в“ от Договора за периода от
неговото сключване до 30.06.2014 г. За разликата до пълния предявен размер на
исковете, както и в случай че съдът приеме, че вземанията не са погасени по
давност, моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Позовава се на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. Признава
обстоятелството, че след отправена покана от кредитополучателя Банката е
предприела действия по обстоен преглед на прилагания по договора лихвен процент
и събраните по кредита лихви, като от извършената проверка е установена
надвнесена сума в размер на 5660.89 лв., която била възстановена на ищеца.
Твърди, че клаузата на чл. 14 от Договора не била неравноправна. Сумите,
дължими за лихви и таксата за управление, представлявали цената на заетите
парични средства, която се заплащала от ползвателя на средствата. С чл. 14, ал.
4 от Договора била уговорена минимална приемлива за банката база на тримесечния
Софибор - 4.3 %, като така уговореният лихвен процент по своята същност
съставлявал цена на предоставената от банката услуга. Банката не можела да
влияе пряко или косвено върху промяната на лихвения процент, с оглед нейните
компоненти. Позовава се и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета на Европа от
05.04.1993 г. и приложението към нея, в която се давало примерно изброяване на
клаузите, които следва да бъдат считани за неравноправни. Оспорва се, че ищецът
не бил представил на Банката доказателства, че е сключил изискуемите по чл. 21
от Договора застраховки „Живот“ и „Имущество“ с одобрен от Банката застраховател,
поради което за Банката бил настъпил правен интерес от включване на вземанията
по предоставения кредит в групова застраховка. Моли исковете да бъдат
отхвърлени.
От фактическа
страна по делото се установи следното: наличие на валидно сключен Договор
за жилищен кредит № 0010-0206-000 000 00887/27.11.2007 г., по който ответната
банка е предоставила сумата от 100 000 лв. на ищеца, обезпечен с ипотека;
възстановяване на ищеца на надвнесена сума за лихви в размер на 5660.89 лв. за
периода 29.05.2012 - 28.04.2017 г. и надвнесена сума за лихви за вноската от
29.05.2017 г. в размер на 24.74 лв., които обстоятелства са отделени за
безспорни между страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Съгласно
оспорваната клауза на чл. 14, ал. 4 от Договора, минималната приемлива за
банката стойност на тримесечния Софибор е 4.3 %, като банката има право по
време на действие на договора едностранно да променя размера на приложимата
лихва, в случай че тримесечният Софибор достигне нива с 0.25 % по-високи от
посочените в договора в рамките на един месец, като промяната на лихвения
процент влиза в сила за страните от деня на приемането й от Банката, за което
Банката уведомява Кредитополучателя чрез съобщения в банковия салон и в
интернет страницата на Банката.
С Покана от
12.05.2017 г. ищецът е поканил Банката-ответник да му възстанови всички суми, с
които платените от него вноски за лихва надвишават дължимите, съгласно
процесния договор. Отправена е покана в едноседмичен срок от получаване на
поканата да бъде възстановена сума от 19 255.83 лв., представляваща недължимо
платена през периода от 28.05.2012 до 28.04.2017 г. сума за възнаградителни
лихви, надвишаваща дължимата по договора за кредит лихва, както и лихвата върху
тази сума за периода от 12.05.2014 г. до датата на плащането. В отговор на
поканата до пълномощника на ищеца е отправено писмо по електронна поща, с което
лицето е уведомено за приетото решение за възстановяване на суми в размер на
5660.89 лв. - надвнесени суми по Договора за кредит за периода 29.05.2012 г. до
29.04.2017 г. и 24.74 лв. - надвнесена сума за лихви по договора за вноската от
29.05.2017 г. Приложена е справка за надвзети суми по месеци и за
претендираната законна лихва. Ответната страна е представила Справка за
прилаганите лихвени проценти и начислени такси по Договор за жилищен кредит №
0010-0206-000 000 00887/2007 г. с кредитополучател П.С.Д., от която е видно, че
за периода 29.05.2012 - 02.05.2017 г. върху непогасени суми за главница по
кредита е събирана годишна такса в размер на 0.5 % и е отразено с какви лихвени
проценти са олихвявани непогасените суми за главници за същия период. Лихвеният
процент за периода е 10.75 %.
По делото са
допуснати и изслушани съдебно-счетоводна
експертиза и допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза. В основното заключение вещото лице е дало
отговор на поставените му въпроси от двете страни, като е посочило, че: за
периода 29.05.2012 г. до 02.05.2017 г. удържаните суми за месечни вноски за
възнаградителна лихва по кредита възлизат общо на 43 161.39 лв., като същата е
изчислена при лихвен процент, формиран като сбор от тримесечен Софибор плюс
надбавка от 3.2 % плюс надбавка от 2 % за периода, с общ размер 24 043.35 лв.
за исковия период; получената в резултат от изчислението разлика възлиза на сумата
19 118.04 лв. платена в повече за възнаградителна лихва; след приспадане на
заплатената от банката сума след поканата до нея в размер на 5685.63 лв. сумата възлиза на 13457.15 лв.; сумата от
1982.71 лв. е събрана от сметката на ищеца за годишни такси за застраховка на
обезпечението по договора за кредит, съгласно чл. 16, б. „в“ от Договора; размерът
на лихвения процент, уговорен между страните по процесния договор се определя
въз основа на годишен лихвен процент в размер на 10 %, представляващ Базисен
лихвен процент (БЛП) на банката, плюс надбавка от 2.00 %, като към структурата
на БЛП на банката е включен лихвеният индекс тримесечен Софибор със стойност
4.80 % плюс надбавка от 3.2 %.; в оспорената клауза на чл. 14, ал. 4 от
Договора минималната приемлива стойност за лихвения индекс тримесечен Софибор възлиза
на 4.30 %, като в случай че този индекс достигне нива с 0.25 % по-високи от
посочените в Договора, в рамките на един месец, лихвеният процент, приложим по
договора, подлежи на промяна едностранно от банката; за процесния период
прилаганият по кредита годишен лихвен процент е в размер на 10.75 %.; на вещото
лице не са представени доказателства относно това дали от събраните като
годишни такси за застраховка на обезпечението по кредита в размер на 1982.71
лв. са заплатени застраховки на обезпечението през периода; данните за
стойностите на Софибор вещото лице е взело от страницата на БНБ.
В допълнителното
заключение вещото лице е отговорило на допълнително поставени от ответника задачи
чрез представяне на изчисление на възнаградителната лихва при годишен лихвен
процент, формиран като сбор от тримесечния Софибор плюс надбавка от 3.2 %, плюс
надбавка от 2 % за процесния период, съобразно първия работен ден от всеки
месец, като е представил сумите в табличен вид. Според заключението, в резултат
на изчислението за процесния период е изплатена възнаградителна лихва в повече
в общ размер на 19 214.60 лв.
При тази фактическа
обстановка, настоящият съдебен състав приема следното от правна страна:
Предвид изискванията на материалния закон за служебна
проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуването и упражняването на правото на иск, поради което
първоинстанционното решение е допустимо. Правилно първоинстанционният съд е
приел за установено наличието на договорни отношения между страните в процеса,
възникнали от сключения между тях Договор за жилищен кредит № 0010-0206-000 000
00887/2007 г., обезпечен с ипотека. Правилно
и обосновано СРС приема, че клаузата на чл. 14, ал. 4 от Договор за Договор за
жилищен кредит № 0010-0206-000 000 00887/2007 г. е нищожна като неравноправна.
Процесният договор попада в приложното поле на Закона за защита на
потребителите, тъй като ищецът има качеството на потребител съгласно § 13, т.1
от ЗЗП, а ответникът е търговец по
смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП. Съгласно чл. 146 от ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите, сключени с потребители, са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, като според ал. 2 на чл. 146 от ЗЗП, не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им. В тежест на ответника е да докаже,
че те са били индивидуално уговорени, но по делото не са ангажирани писмени
доказателства, които да са в състояние да установят посочените по-горе факти и
не може да се приеме, че с искането за кредит е налице „индивидуално
уговаряне“.
Съгласно дадената в
чл. 143 от ЗЗП дефиниция, неравноправни са тези клаузи от договор, сключен
с потребител, които са във вреда на
потребителя, не отговораят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя,
като в последващото изчерпателно изброяване са посочени някои от типичните
случаи на неравноправни клаузи. По силата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП,
неравноправна е клаузата, която позволява на търговеца да променя едностранно
условията по договора въз основа на непредвидено в него основание, а съгласно
чл. 143, т. 12, пр. 2 от ЗЗП неравноправна е и клаузата, която дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора. Не е приложимо и изключението на чл.145,
ал.2 ЗЗП, че не се прилагат правилата за неравноправните клаузи при определяне
основния предмет на договора. Договорът за банков кредит е особен вид договор
за заем. Характерната престация по него е за заемополучателя и се изразява в
заместване на предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество
и качество. Поради това следва да се приеме, че основното съдържание на
договора за банков кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му
да върне на банката предоставените му пари. Задължението за лихва се явява
допълнително, а начинът на изчисляване на нефиксирана лихва със сигурност не
може да се приеме за основно съдържание на договора на банков кредит в смисъла,
който чл.145, ал.2 ЗЗП влага в това понятие – а именно като „основна
престация“, „типичен предмет“ по договора. Аргумент за това значение на
понятието „основен предмет“ дава и граматическото тълкуване на разпоредбата,
която говори за основния предмет на договора за продажба, например – цената и
стоката (вещта). Поради това следва да се приеме, че чл.146, ал.1 във връзка с
чл.143 ЗЗП е приложим към оспорената от ищеца клауза.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следващите алинеи
предвиждат, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а
обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва
прилагането на този раздел към останалата част от договора. Когато търговецът
или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказването пада върху него. Наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако
договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Съпоставяйки
горните правила, както и чл. 4 от Директива № 93/1 З/ЕИО на Съвета, при анализа
на оспорваната клауза на чл. 14, ал. 4 от Договора между страните, предвиждаща,
че минималната приемлива за банката стойност на тримесечния Софибор е 4.3 %,
като банката има право по време на действие на договора едностранно да променя
размера на приложимата лихва, в случай че тримесечният Софибор достигне нива с
0.25 % по-високи от посочените в договора в рамките на един месец, като
промяната на лихвения процент влиза в сила за страните от деня на приемането й
от Банката, за което Банката уведомява Кредитополучателя чрез съобщения в
банковия салон и в интернет страницата на Банката, настоящия съдебен състав
напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че същата е неравноправна
такава. Правилно съдът е анализирал и отнесъл в конкретиката на процесния казус
приложимимите законови норми и Европейско законодателство, както и цитирната от
съда съдебна практика, според която клаузите, даващи право на търговеца
едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят да има право да се
откаже от договора, в случай че окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, са
неравноправни клаузи по принцип. Изключението от това правило, предвидено в чл.
144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, има за основен критерий за приложимостта на това
изключение изменението на цената да се дължи на външни причини, които не
зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор като за да се
прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия
принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно
чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, потребителят да е получил предварително достатъчно
конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да
може на свой ред да реагира по най-уместния начин при настъпване на такава
промяна. При съобразяване наличието на горните предпоставки, следва да се държи
сметка и за добросъвестността на кредитора, като изискуемо поведение по смисъла
на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Изводите на първостепенния съд, че атакувана клауза на процесния договор се
явява неравноправна клауза по смисъла на закона е правилен и законосъобразен. Както
и съдът е отбелязал в мотивите на решението си, промяната в лихвения процент
е обусловена от промяната в индекса Софибор, независеща от волята на Банката,
като начина, по който се формира дължимия лихвен процент върху главницата като
цена на предоставяната от Банката услуга по кредита, е определен изчерпателно и
ясно в Договора, но в случая, в
действителност, е налице нериципрочност с оглед обстоятелството, че
единствената възможна промяна в лихвения процент, която е залегнала в
актакуваната клауза, респективно и в договора за кредит като цяло, е в
посока на повишение, но и не и на намаление в случаите на понижаване на индекса
Софибор, като липсата на посочената реципрочност се явява несъответствие с
изискването за добросъвестност, залегнало в чл. 143 от ЗЗП, поради клаузата
се явява неравноправна по смисъла на ЗЗП и е нищожна. Същата не е уговорена
индивидуално, доколкото от страна на ответника не са ангажирани доказателства в
тази насока.
Решението е правилно и обосновано и в частта, в която
районният съд приема, че е реализиран фактическият състав на неоснователно
обогатяване при начална липса на основание, поради което така даденото подлежи
на връщане, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Нищожните клаузи, въз
основа на които е изменен размерът на
лихвата, не обвързват страните, поради което даденото в повече се явява платено
при начална липса на основание. Ето защо и за отстраняване на последиците на
настъпилото неоснователно разместване на блага, то подлежи на връщане. По кондикционния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1-во от ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание в тежест на
страната, която е получила плащането, е да установи основанието, на което то е
извършено. Както това е разяснено още с Постановлението на Пленума №
1/1979 г. на ВС, в чл. 55 ал. 1 от ЗЗД са уредени три различни фактически
състава на неоснователно обогатяване. Първият от тях изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още
при самото даване липсва основание за разместване на блага от имуществото на
едно лице в имуществото на друго. Този кондикционен иск е приложим както в
случаите, когато е получено нещо въз основа на изначално нищожен акт, така и
когато предаването е станало без наличие на някакво правно отношение. По делото безспорно е установено, че ответната банка е
получила исковите суми, както следва: в размер на 13567.54 лв. - платена сума
за периода 29.05.2012 г. - 02.05.2017 г. под формата на възнаградителна лихва,
и сумата от 1982.71 лв., платена за периода 29.01.2013 - 30.01.2017 г. под
формата на такси по чл. 16, б. „в“ от Договора. Действително, от събраните по делото доказателства, в това
число и изслушаните и приети съдебно-счетоводни експертизи, се установява, че
Банката е събрала от ищеца сума за възнаградителна лихва за процесния период в
общ размер на 23 946.79 лв., съобразявайки лихвения процент, формиран от
стойностите на тримесечния индекс Софибор към първия работен ден от всеки
месец, увеличен с надбавки от 3.2 % и 2 %, съгласно Договора. Вещото лице е
установило, че заплатената в повече възнаградителна лихва за процесния период
възлиза на 19 214.60 лв. като Банката е възстановила сумата от 5685.63 лв. след
отправена покана от страна на ищеца до нея, получена на 12.05.2017 г. Правилно
е прието от първостепенния съд, че невъзстановена остава получена сума в размер
на 13 528.97 лв., която е получена от Банката при начална липса на основание,
като по делото не установи наличие на основание същата да се получи. Ответникът
не ангажира никакви доказателства относно наличие на основание да получи
установената сума като възнаградителна лихва върху отпуснатата главница по
кредита за процесния период.
С оглед основателността на предявения иск, правилно съдът е
пристъпил към разглеждане на направеното с отговора
на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на посоченото вземане, като настоящият съдебен състав напълно споделя изводите
му за частичната му основателност. Правилно съдът е приел, че в
случая вземането не се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като
не е такова за възнаградителна лихва, а е вземане, произтичащо от неоснователно
обогатяване вследствие на заплатено при налична липса на основание, което се
погасява чрез петгодишната погасителна
давност по чл. 110 от ЗЗД, като същата започва да тече, съгласно задължителните
постановки на т.7 от ППВС № 1 от 1979 г. на ВС при хипотезата на чл.55, ал.1,
предл. 1-во от ЗЗД от датата на получаването на престацията, тъй като основанието
не е налице още при самото извършване на последната. Исковата молба е заведена
в съда на 30.06.2017 г., а началото на исковия период е 29.05.2012 г., поради
което правилно първоинстанционният съд е счел, че е погасено част от
вземането за периода 29.05.-29.06.2012 г., в размер на 221.50 лв.,
съобразно заключението на вещото лице по допълнителната ССЕ. При съобразяване
на погасената с давност сума, правилно е определена сумата, която се дължи от
ответника на ищеца като недължимо заплатена от втория на първия - в размер на
13 307.97 лв.
В частта, в която предявеният иск по чл. 86 от ЗЗД за
присъждане на законната лихва върху посочената главница в размер на 2795.86 лв.
за периода 30.06.2014 - 30.06.2017 г., е отхвърлен над размера от 159.27 лв.,
също е правилно и законосъобразно. При липса на определен ден за изпълнение на
задължението за връщане на сумата, явяваща се дадена без правно основание,
то по отношение на задължението й за връщане, длъжникът изпада в забава след
връчване на покана от кредитора,
съгласно чл. 86 от ЗЗД. Както и съдът е отбелязал е решението си, лихва върху вземането се дължи от датата, в която изтича срокът доброволно
изпълнение, която в конкретния случай, с оглед отправената покана и дадения с
нея срок за доброволно изпълнение, е 19.05.2017 г. Предвид
изложеното, предявеният иск се явява основателен до размера от 159.27 лв. и правилно съдът е отхвърлил същия за горницата над
тази сума и за периода преди 19.05.2017 г.
Обжалваното решене е правилно и в частта, с която искът по чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД за сумата от 1982.71 г недължимо платена за периода
29.01.2013 - 30.01.2017 г. под формата на такси чл. 16, б. „в“ от Договора,
която ответникът е получил при начална липса на основание, ведно със законната
лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, е отхвърлен изцяло
като неоснователен. Съгласно чл. 16 Договора,
Кредитополучателят заплаща на банката такси, в това число: такса разглеждане
на документите, според Тарифата на банката към момента на подаване документите
за кредит (б.“а‘‘); еднократна такса за управление в размер на 1.25 % вър
размера на кредита, определен в чл. 1 (б. „б“), и годишна такса от 0.5 % от
първоначално отпуснатия кредит, съответно от остатъка за всяка следваща година,
платима годишно на датата на усвояването на кредита, в случай че застраховките
по чл. 21 са за сметка на Банката (б. „в“). Претендираната сума за
посочения период е получена от банката на валидно основание и това е при
хипотезата на буква „в“ от цитираната клауза. Както правилно и
първоинстанционният съде е посочил, в договора липсва задължение Банката да
доказва наличието на сключен от нея договор за застраховка по чл. 21 - застраховка
„Живот“ и застраховка „Имущество“ в полза на банката. Достатъчно е липсата на
сключена такава застраховка от страна на кредотополучателя при одобрен от
банката застраховател и с рисково покритие, съгласо нейните изисквания, за да
се дължи таксата по буква „в“ на чл. 16 от Договора. Предвид изложеното, ответникът
е имал основание да получи посочената сума в размер на 1982.71 лв. за периода
29.01.2013 - 30.06.2017 г. и не е налице неоснователно обогатяване за сметка на
ищеца, както и първостеенният съд е приел, поради което обжалваното решение и в
тази му част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При пълното съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, неоснователността и на двете
въззивни жалби и съобразявайки размерите на обжалваните с тях части от
първоинстанционното решение, право на разноски по компенсация има П.С.Д.. Същият
е представил доказателства за направени разноски в размер на 2500 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. От процесуалния
представител на въззивника-ответник „Б.П.Б.” АД – адв. Кесаджи, е направено
възражение за прекомерност на заплатеното от въззивника-ищец адвокатско
възнаграждение, което е основателно. Изчислено по реда на чл.7 ал.2 от Наредба №
1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималното адвокатско възнаграждение, с оглед материалния интерес на делото,
възлиза на 934 лева, което отговаря и на фактическата и правна сложност на
делото, както и на процесуалните действия, извършени от страната. Доколкото
насрещната въззивна жалба на П.С.Д. също е неоснователна и ответникът по нея
също има право на разноски, така определеният размер на възнаграждението следва
да баде намалено след извършена от съда компенсация на 622,67 лева, която сума „Б.П.Б.”
АД следва да бъде осъдено да му заплати на основание чл.78 ал.1 от ГПК.
Водим
от горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 451440
от 16.07.2018 г. по гр. дело № 43671/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 120 състав.
ОСЪЖДА „Б.П.Б.” АД,
ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Е.А.А., Л.И.П.и
Й.К., да заплати П.С.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 622,67 лева,
представляващи разноски по делото по компенсация за адвокатско възнаграждение,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните чрез
връчване на преписи от него при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.