Решение по дело №13540/2017 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 25.10.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІVа въззивен състав, в открито съдебно заседание на първи октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА

 

при участието на секретар Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия Дончева в. гр. дело № 13540 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Инициирано е с въззивна жалба на ищеца М.С.А. и с въззивна жалба на ответника „М.“ ООД, срещу решение № 133030 от 30.05.2017 г. по гр. дело № 74363/2015 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 61-ви състав, с което предявен от ищцата иск по чл. 226, ал. 2 от КТ е частично уважен за сумата от 1382.10 лева и е отхвърлен за разликата над този размер до пълния претендиран от 2872.08 лева, а предявените на основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД искове са отхвърлени изцяло като неоснователни. В полза на страните са присъдени разноски съобразно уважената част на предявените искове.

            Жалбата на ищцата М.А. е насочена срещу решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени като неоснователни. Изразява се становище, че в обжалваната част решението е неправилно, в подкрепа на което се твърди, че ищцата е оспорила автентичността на допълнително споразумение от 29.06.2012 г. във връзка с което оспорване е назначена съдебно-почеркова експертиза, но същата не дава вярно заключение по поставените въпроси. Районният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не допуснал исканата от ищцата повторна експертиза и като се доверил на депозираното по горепосочената експертиза заключение, формирал неправилен извод за това, че ищцата е подписала представеното от ответника споразумение към трудов договор. По тези съображения е направено искане за назначаване на комплексна съдебно-техническа и съдебно-почеркова експертиза, която да отговори на поставени във въззивната жалба въпроси. Претендира се присъждане на направени от страната разноски във въззивното производство.

            В законоустановения срок е подаден писмен отговор на въззивната жалба от пълномощник на „М.“ ООД, с който е заявено, че направеното от въззивника доказателствено искане е недопустимо и неоснователно. В тази връзка е посочено, че назначената в първоинстанционното производство комплексна експертиза не е била оспорена от насрещната страна, както и че не са налице каквито и да е обстоятелства, сочещи към заинтересуваност или липса на обективност и професионални качества на вещото лице. Иска се въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

            Депозираната от страна на „М.“ ООД въззивна жалба е насочена срещу обжалваното решение в частта, с която предявеният от М.А. иск по чл. 226, ал. 2 от КТ е уважен за сумата от 1382.10 лева. Твърди се, че решението в тази част е неправилно, тъй като трудовата книжка не била задържана в ответното дружество, същата била оформена съобразно изискванията на закона и веднага след това била предадена на ищцата по делото в деня, в който същата се е явила за това, а именно на 21.12.2015 г., като предаването на книжката било отразено в нарочен за това дневник за издаване на трудови книжки. Според ответника, ищцата не е въвела в производството твърдение за това, че в по-ранен момент от 21.12.2015 г. се е явила, за да получи трудовата книжка, поради което не следва да се приеме, че ответното дружество е задържало трудовата книжка, тъй като не е налице отказ за връщането й.

Поради това се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на решение, с което предявеният на основание чл. 226, ал. 2 от КТ иск да се отхвърли изцяло като неоснователен.

С определение на въззивния съд от 26.10.2017 г. направеното искане за допускане на комплексна съдебно-графическа и съдебно-техническа експертиза (КСТГЕ) е уважено.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателите и съобразните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:

По повод искова молба на М.С.А., срещу „М.“ ООД е образувано гр. дело № 74363/2015 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 61-ви състав.

Ищцата твърди, че в периода от 03.05.2012 г. до 14.10.2015 г. е работила по трудово правоотношение при работодателя „М.“ ООД на длъжност „технически сътрудник“ при договорено между страните трудово възнаграждение в размер от 718.02 лева, с оглед на което следвало да получава ежемесечно нетна сума в размер от 562.85 лева, но в продължение на 36 месеца получавала възнаграждение в по-нисък размер от 562.85 лева, като в исковата молба са посочени получените като възнаграждение по месеци суми. Твърди се, че в периода след прекратяване на трудовото правоотношение (14.10.2015 г.), включително към датата на подаване на исковата молба (30.11.2015 г.) трудовата книжка на ищцата е незаконосъобразно задържана в дружеството – работодател. Поради задържането на трудовата книжка на ищцата, същата твърди, че са й причинени вреди, тъй като не могла да се регистрира в съответното Бюро по труда към Агенцията по заетостта. Иска се ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 4204.13 лева, представляващи разликата между дължимото за периода от 03.05.2012 г. до 14.10.2015 г. трудово възнаграждение и това, което в действителност е било заплатено, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.11.2015 г.; сумата от 637.73 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 4204.13 лева, дължимо за периода от 30.11.2012 г. до 30.11.2015 г.; както и сумата от 2872.08 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата вреди, свързани с незаконното задържане на трудовата й книжка.

В законоустановения срок е депозиран отговор на исковата молба от пълномощник на ответника „М.“ ООД, с който доводите на жалбоподателя изцяло се оспорват. Сочи се, че действително при сключване на трудовия договор от 03.05.2012 г. между страните било постигнато съгласие за трудово възнаграждение в размер от 718.02 лева, но впоследствие – на 29.06.2012 г. страните подписали допълнително споразумение към трудовия договор, с което постигнали съгласие за изменение размера на трудовото възнаграждение в размер на сумата от 538.52 лева, считано от 01.07.2012 г. След сключване на допълнителното споразумение, от страна на работодателя била издадена заповед, в която промяната на възнаграждението, считана от 01.07.2012 г. също била отразена. Поддържа се, че в процесния период от 01.07.2012 г. до 14.10.2015 г. на ищцата било изплащано трудово възнаграждение съобразно уговорения размер. По отношение твърдяното задържане на трудовата книжка се сочи, че същата е била предадена на служителката в деня, в който същата се е явила, за да я получи, а именно на 21.12.2015 г. Твърди се, че дори да се счете, че работодателят е задържал трудовата книжка на ищцата, не може да се приеме, че това е препятствало възможността й да се регистрира в Бюрото по труда към Агенцията по заетостта, тъй като чл. 14, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за насърчаване на заетостта не изисква прилагане на трудовата книжка на заявителя при подаване на документи за регистрация.

Като писмени доказателства по делото са приети: трудов договор от 03.05.2012 г. /л. 9-10/; длъжностна характеристика на длъжност „технически сътрудник“ /л. 11-12/; заявление от М.А. от 14.09.2015 г. /л. 13/; справка относно актуално състояние на всички трудови договори на М.С.А. към 19.11.2015 г. /л. 14/; копие на трудова книжка № 91 на М.С.А. /л. 15-16/; фишове за платени трудови възнаграждение /л. 17-48/; банково извлечение от 17.11.2015 г. /л. 49-65/; заповед от 03.05.2012 г. /л. 81; допълнително споразумение от 29.06.2012 г. към трудов договор от 03.05.2012 г. /л. 82/; заповед от 29.06.2012 г. /л. 83/; справка по чл. 62, ал. 5 от КТ за приети и отхвърлени уведомления /л. 84/; извлечение от Дневник за издаване на трудови книжки /л. 85/.

Истинността на допълнително споразумение от 29.06.2012 г. към трудов договор от 03.05.2012 г. и на заповед от 29.06.2012 г. са оспорени от страна на ищцата, поради което в първоинстанционното производство е назначена КСТГЕ.

На 22.07.2016 г. по делото е депозирана КСТГЕ, заключението на която въззивният съд възприема с доверие, тъй като същото е формирано в резултат на обективен и задълбочен анализ на доказателствата по делото и въз основа на професиалните знания на вещите лица в съответните области на науката. От това заключение се установява, че подписите в графа „служител“ и в графа „подпис на лицето“ са положени от М.С.А., саморъчно, с помощта на пишещо средство – химикалка със сачмен пишещ връх и синя на цвят паста. В оспорените документи не се установява наличие на поправки, преправки, подмяна на отделни пасажи от текста, дописване или заличаване на текстове по механичен или химичен начин. В експертното заключение е отбелязано, че поради отсъствие на научнообоснована методика, не може да се даде отговор на въпроса за относителна и абсолютна давност на изготвените документи, т. е. че е невъзможно да се определи дата или относителен период на изготвяне на оспорените документи.

На 12.09.2018 г. във въззивното производство по делото е депозирано заключението по допуснатата повторна КСТСГЕ, което се кредитира от настоящия съдебен състав, тъй като представлява резултат на обективен и научно обоснован анализ на доказателствата по делото. Макар да е извършено по фотокопия, това експертно заключение е в потвърждение на депозираното в първоинстанционното производство, съгласно което подписите в графи „за служител „ и „подпис на лицето“ в допълнително споразумение от 29.06.2012 г. към трудов договор и в заповед от 29.06.2012 г. са положени от М.С.А.. Вещите лица са отбелязали, че поради липса на оригиналите на изследваните документи по делото, не може да се отговори на въпроса дали има преправки, поправки или подмяна на съдържащия се в двата документа текст. Въпреки това, въззивният съд намира депозираното в първоинстанционното производство експертно заключение за даващо обоснован отговор на поставения въпрос, тъй като няма основание за съмнение в обективността и професионалните качества на експерта, още повече, че същият е работил по експертизата, изследвайки оригиналите на двата документа. От повторната експертиза се потвърждава, че не може да се даде отговор на въпроса кога са били изготвени документите, тъй като научна методика за провеждане на подобно изследване към настоящия момент липсва.

Предвид съдържащата се в експертните заключения информация, въззивният съд намира, че от приетите по делото писмени доказателства се установява следното:

Между страните М.А. и „М.“ ООД в периода от 03.05.2012 г. до 14.10.2015 г. е съществувало трудово правоотношение по трудов договор от 03.05.2012 г., по силата на което М.А. е заемала длъжността „технически сътрудник“ в ответното дружество. За сключения трудов договор е изпратено уведомление до териториалното поделение на НАП. С трудовия договор било постигнато съгласие между страните за брутно трудово възнаграждение в размер на 718.02 лева, като такъв бил размерът на възнаграждението в периода от 03.05.2012 г. до 01.07.2012 г. Считано от последната дата, възнаграждението по трудовия договор било в размер брутно на 538.52 лева, за което страните сключили допълнително споразумение от 29.06.2012 г., в което е обективирано постигнатото за това съгласие. С оглед договорената промяна в трудовото възнаграждение към намаляване на неговия размер е издадена и заповед от 29.06.2012 г., която потвърждава извода на съда, че считано от 01.07.2012 г. възнаграждението по трудовия договор от 03.05.2012 г. е 538.52 лева. Установява се, че в периода от 01.07.2012 г. до 14.10.2015 г. на ищцата е изплащано следващото й се трудово възнаграждение, при съответните удръжки от същото, като до месец януари 2015 г. в представените по делото фишове е отбелязано обстоятелството, че основаната заплата на М.А. е в размер на 538.52 лева, а от месец януари 2015 г. размерът на основаната заплата е съобразен с процента за трудов стаж и професионален опит 0.6 % годишно.

От приложените към исковата молба доказателства се установява, че трудовото правоотношение между страните е прекратено считано от 10.10.2015 г. по повод подадено на 14.09.2015 г. заявление на М.А. с искане за това, за което обстоятелство не се спори между страните. Безспорно е също, че трудовата книжка е била предадена на ищцата на 21.12.2015 г., за което в съответен за това дневник при ответното дружество е направено изрично отбелязване.

Установява се, че в трудовата книжка на ищцата е вписано обстоятелството, че считано от 04.05.2012 г. е страна по трудово правоотношение с „М.“ ООД, на длъжност „технически сътрудник“, при възнаграждение 718.02 лева, но липсват доказателства за последващи отбелязвания в трудовата книжка.

При гореописаната фактическа обстановка, изводима от събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за установено следното от правна страна:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 128, т. 2 от КТ, по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 от КТ.

Съгласно чл. 128, т. 2 от КТ работодателят е длъжен да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

В чл. 119 от КТ законът изрично регламентира начина за изменение на трудовото правоотношение, като въвежда задължителна писмена форма за изразяване на съгласието на двете страни по трудовия договор, т. е. става дума за предвидена форма за действителност на споразумението, с което се внасят изменения в правата и задълженията на страните по трудовия договор. С оглед на това, изменението на трудовото правоотношение, включително относно възнаграждението може да се извърши само при взаимно съгласие на страните, което следва да е изразено писмено.

В практиката на върховната съдебна инстанция  е разяснено, че изменението на клаузи от трудовия договор може да бъде само изрично чрез съвпадащи волеизявления на страните за конкретната клауза, а съобразно чл. 119 от КТ то може да бъде извършено само в писмена форма, което отговаря и на общото изискване за писмена форма на трудовия договор. Съдържанието на трудовия договор може да се изменя по взаимно съгласие на страните, като предмет на изменение може да бъде всяка договорна клауза, а самото изменение може да се изрази в отмяна на договорна клауза, в допълване с нова клауза или в промяна на съществуваща клауза.

В конкретния случай, от събраните по делото доказателства се установява, че на 29.06.2012 г. между М.С.А. и „М.“ ООД е сключено допълнително споразумение към трудов договор от 03.05.2012 г., по силата на което, считано от 01.07.2012 г. дължимото трудово възнаграждение на М.А. е в размер на 538.52 лева месечно.

В резултат на оспорването на допълнителното споразумение и на издадената заповед от същата дата по делото е установено по несъмнен начин, че тези документи са подписани от ищцата А., т. е. същите обективират две насрещни и съвпадащи волеизявления на страните за това, считано от 01.07.2012 г. трудовото възнаграждение на М.А. да е в размер на 538.52 лева. По делото е установено, че в периода от 04.05.2012 г. до 14.10.2015 г., работодателят е заплащал на работника възнаграждение съобразно договореното помежду им, при отчитане на процента за трудов стаж и с приспадане на съответните удръжки, т. е нетната сума, която ищцата е получавала за всеки един от месеците в процесния период се равнява на дължимото от страна на работодателя. Поради това не може да се приеме за основателен предявеният на основание чл. 128, т. 2 от КТ иск, тъй като в полза на ищцата не съществува непогасено вземане за трудово възнаграждение за периода от 04.05.2012 г. до 14.10.2015 г. срещу „М.“ ООД.

От горния извод следва, че претенцията за присъждане на мораторна лихва върху главницата за трудово възнаграждение за периода от 30.11.2012 г. до 30.11.2015 г. в размер на 627.73 лева е неоснователна, тъй като този иск е с акцесорен характер спрямо иска за трудово възнаграждение и в този смисъл изводът за неговата неоснователност е обусловен от идентичния извод в тази насока по отношение на иска по чл. 128, т. 2 от КТ. Въззивният съд споделя изводите на районния съд във връзка с неоснователността на исковете по чл. 128, т. 2 от КТ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на съдебното решение в тази част.

Настоящият съдебен състав споделя възприетото в мотивите на районния съд относно основателността на иска по чл. 226, ал. 3, вр. ал. 2 от КТ, тъй като между страните не се спори за това, че трудовото правоотношение помежду им е прекратено считано от 14.10.2015 г., както и че трудовата книжка на ищцата е била върната на 21.12.2015 г., т. е. два месеца и седем дни след прекратяване действието на трудовия договор. В практиката на върховната съдебна инстанция[1] е възприето разбирането, че общото правило на чл. 84 от ЗЗД се дерогира от специалното правило, установено в чл. 350, ал. 1 от КТ, който изисква работодателят незабавно да върне трудовата книжка при прекратяване на трудовото правоотношение. Когато документът не е у работодателя, той се предоставя от работника или служителя за отразяване на необходимите данни, след което незабавно се връща - чл. 6, ал. 2, изр. първо от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж. Следователно, моментът на прекратяването на трудовото правоотношение, съответно на предоставянето на трудовата книжка за оформянето й, съвпада с този на връщането й. В случаите, когато това не може да бъде сторено, защото работникът или служителят не се е явил лично при прекратяване на трудовото правоотношение (какъвто е настоящият случай) или при предоставяне на трудовата книжка за оформянето й, работодателят е длъжен да го покани по реда на чл. 6, ал. 3 от Наредбата именно, защото задължението е носимо, а не търсимо. Само тогава, при неявяване на работника или служителя лично или чрез писмено посочено от него друго лице, задържането на трудовата книжка у работодателя не е незаконно. В конкретния случай се установява, че М.А. се е явила лично едва на 21.12.2015 г., до който момент задържането на трудовата книжка на ищцата е било незаконно, тъй като няма доказателства за това, работодателят да е изпълнил дължимото като покани длъжника по горепосочения ред. При този извод следва, че за периода от 14.10.2015 г. до 21.12.2015 г., т. е. за два месеца и седем дни работодателят дължи обезщетение на ищцата в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяването на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка на работника съгласно чл. 226, ал. 3 от КТ или общо в размер на сумата от 1382.10 лева, представляваща сбор от брутното трудово възнаграждение от 596.20 лева за два месеца и съответната сума за седем дни.

Този извод на въззивния съд съответства изцяло с приетото от районния съд, поради което решението в тази част следва да се потвърди. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивната част на първоинстанционното решение и в тази негова част.

По изложените съображения, съдът намира въззивните жалби за неоснователни, с оглед на което и в съответствие с чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на страните не следва да се присъждат разноски.

По тези мотиви, съдът,

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 133030 от 30.05.2017 г. по гр. дело № 74363/2015 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 61-ви състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

          2.