ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 848
гр. Велико Търново, 18.05.2022 г.
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ, в закрито
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ
като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело
№ 20224110101205 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 130 от ГПК.
Съдът, след като се запозна с фактическите твърдения изложени в исковата молба намира, че
предявеният иск по чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в платено възнаграждение на особен представител съгласно решение *, се
явява недопустим поради липсата на правен интерес от търсената защита. Разноските
направени по воденето на едно гражданско дело представляват намаляване имуществото на
страната, но не е допустимо отделно и извън конкретното производство, по което са
направени, да се търси тяхното възстановяване като се претендират като обезщетение за
имуществени вреди, освен при злоупотреба с процесуални права съгласно чл. 3 от ГПК, в
каквато насока липсват твърдения. В същия смисъл е и съдебната практика – решение №620
от 05.03.1957г. по гражданско дело №8225/1956г. на ВС, IV г. о. и решение №54 от
17.02.2016г. по гражданско дело №5091/2015г. на ВКС, IV г. о. Отговорността за разноски
представлява гражданско правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е
уредено от него като фактическият му състав включва - неоснователно предизвикан правен
спор, разноски причинени от воденето на делото по повод на този спор и съдебно решение,
което потвърждава правното твърдение на претендиращата страна. Отговорността за
разноски е обективна и невиновна и не е отговорност за вреди, защото има за предмет само
направените по делото разноски. Тази отговорност може да съществува само по висящ
процес и затова не може да се търси в отделно производство. Тя включва направените по
делото разходи съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, които се дължат от страната, която с
поведението си неоснователно е предизвикала завеждане на делото по правния спор. В
разглеждания случай въззивната инстанция не е задължила ищеца преди назначаване на
особен представител на един от ответниците съгласно чл. 47, ал. 6 от ГПК да внесе разноски
за това в размер на 2000 лв., а поради отмяна на първоинстанционния съдебен акт, с
1
решението си го е осъдила да ги заплати на вече назначения особен представител. Поради
тази причина изплащането на възнаграждението реално е извършено не в хода на
въззивното производство, а в производство по принудително изпълнение, което се е
реализирало след постановяване на крайния съдебен акт по делото, с който ВКС е отменил
решението на Великотърновския апелативен съд и е присъдил разноски в полза на ищеца.
Поради тази причина, претендираната като вреда от непозволено увреждане сума от 2000 лв.
не е могла да бъде съобразена от касационната инстанция, защото преди заплащането й тя
не е представлявала реално извършен разход по водене на делото от ищеца по смисъла на
чл. 78, ал. 1 от ГПК, който да подлежи на присъждане. След заплащането на сумата, обаче не
е изразена воля от ищеца до ВКС за присъждането й, което не води до възникване на правен
интерес той да я претендира по реда на чл. 45 от ЗЗД.
От гореизложеното се достига до извода, че исковата молба следва да бъде върната, на
основание чл. 130 от ГПК, поради което Великотърновският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
Връща искова молба на Л. Й. Л., с която е предявен иск по чл. 45 от ЗЗД срещу ИЛ. Д. П., Р.
Г. П. и Ц. ИЛ. П. за заплащане на обезщетение в размер на 2000 лв. за имуществени вреди,
изразяващи се в платено възнаграждение на особен представител съгласно решение *.
Прекратява производството по гражданско дело №1205/2022г., по описа на
Великотърновския районен съд.
Определението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд, в
едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
2