№ 165
гр. Дряново, 30.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на пети декември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100301 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив основава
исковата си претенция на обстоятелството, че на 12.05.2022г. сключила договор за
паричен заем с ответното дружество. Посочва, че съгласно договора следвало да върне
сумата в общ размер на 1210,68 лв., при сума за получаване 1100 лв., ГПР 48,081 %,
ГЛП 3,400 % и срок на кредита 11 месеца. Съгласно чл. 8 от договора ищцата следвало
да заплати неустойка в размер на 1022,32 лв., разсрочена на 11 вноски. Счита, че
клаузата на чл. 8 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на
1022,32 лв. била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало,
че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било
налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран
или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл
била практика на ВКС (решение № 4/2009г. по търг. дело № 395/2008г., решение №
1270/2009г. по гр. дело № 5093/2007г., определение № 877 по търг. дело № 662/2012г. и
др). Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
1
страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ,
чрез която бил прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намирали приложение – чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни
принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри
нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
В допълнение клаузата за неустойка, предвидена в § 5 от договор за
потребителски кредит от 05.07.2022г, била нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се
претендирали чрез нея в размер на 618,36 лева били в размер, почти равен на сумата на
отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със
заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост. Така уговорената клауза в §5 от Договор за
потребителски кредит от 05.07.2022г, била нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй
като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение
26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект,
клаузата на §5 от Договор за потребителски кредит от 05.07.2022г, според която се
дължала неустойка в размер на 618,36 лева при неосигуряване в 3-дневен срок от
датата на сключване на договора на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с
преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки
прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която
2
излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г.
на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1
от ЗПК. С процесната клауза на §5 от Договор за потребителски кредит от 05.07.2022г,
в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т. 32 от извлечение от
протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си
била добавка към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорените клаузи била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В
същия смисъл било решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
324/2018 г. Последователна била практиката, че неустойка която била уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, била нищожна,
поради противоречие с добрите нрави: решение № 107 от 25.06.2010г., на ВКС по търг.
дело № 818/2009г., II т. о, решение № 511 от 17.04.2018г. на Окръжен съд Пловдив по
в. гр. дело № 324/2018г.
На следващо място, счита че клаузата на чл. 8 от договора за паричен заем №
724467, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1022,32 лева била
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени
индивидуално. Счита, че клаузата на чл. 8 от договора, не се явявала индивидуално
уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Видно от самия договор по безспорен
начин се установявало, че клаузата на чл. 8 от същия била част от стандартни и
бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали
възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора.
В този смисъл била Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. С
предвиждането на такива разходи, посочени в чл. 8 от договор за паричен заем №
72,4467 се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Събирането на разходи
било част от дейността по управлението на кредита и следвало да се включи в
годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. от ЗПК, ГПР по кредита
изразявал общите разходи по кредита на потребителя – настоящи и бъдещи, изразени
като процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на
3
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката по чл. 8 от договора се
нарушавало изискването ГПР да не бъде в по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с ПМС № 426/ 2014г.
реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователното обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на
ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил
реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можело да
се основе преценката за неправноправния характер на договорните клаузи по смисъла
на чл. 143 и сл. ЗЗП. В тази насока била и последователната и непротиворечива
практика на съдилищата в страната, които посочва.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо
разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото отпуснатият
кредит на ищцата, като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла
на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, т.е. приложима била
разпоредбата на чл. 113 от ГПК. В този смисъл определение № 105/ 12.01.2017 г. на ОС
- Варна по В. ч. т. д. № 1594/ 2016 г., определение № 242/ 23.10. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 127/2015 г., определение от 20.05. 2010 г. на ОС -
Търговище по В. ч. гр. д. № 144/2010 г., определение № 166/ 07.07. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 81/2015 г., определение № 123/ 01.06. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 71/2015 г. и много други. Въз основа на гореизложеното
моли съда да обяви за нищожна клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем №
724467/ 12.05.2022г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1022,32
лева, на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Претендира
разноски.
В дадения от съда срок и по реда на чл. 131 от ГПК не е депозиран отговор от
ответното дружество. Същите, редовно призовани за насроченото по делото съдебно
заседание не изпращат представител и не вземат становище.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
4
Не се спори между страните и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 12.05.2022г. между страните е сключен договор за паричен заем №
724467, по силата на който ответното дружество предоставило на ищцата сумата
1000лв. срещу насрещното задължение на ищцата – заемател да върне сумата от общо
1210,68 лв. на 11 вноски. От приложения договор се установява, че падежът на първата
погасителна вноска е на 12.06.2022 г. и падеж на последната – на 12.04.2023 г.
Размерът на вноските е 110,06 лв. В договора е уговорен фиксиран месечен лихвен
процент от 3,330 % и годишен процент на разходите от 48,081 %.
В клаузата на чл. 6 от договора страните са уговорили, че договорът за заем ще
бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от общите
условия към договора за кредит и още едно от посочените обезпечения по избор на
заемателя : ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество,
банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от
договора е посочено, че в случай, че заемателят не представи договореното
обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или предоставеното
обезпечение не отговаря не условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от общите
условия, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1022,32 лв. с начин
на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителен план към договора за заем.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10, ал. 1
ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК;
едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на
договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на
съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Като потребител ищцата разполага със защита по глава шеста от ЗЗП, за която
съдът следи служебно.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1/ 15.07.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В
цитираното тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
5
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва
да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението
на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека
и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може
да се придаде и санкционна функция, като в случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем. Съгласно чл. 71, изр. последно от ЗЗД при неизпълнение на задължението
длъжникът да обезпечи вземането на кредитор, последният има право да поиска
изпълнение преди срока. В случая договарянето на неустойка излиза извън нейния
обезпечителен и санкционен характер, като представлява нарушение на добрите нрави.
По начина, по който е уговорена, неустойката за неизпълнение на договора
представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява
кредитора, на когото следва да е било предварително известно, че в краткия тридневен
срок за длъжника би било невъзможно добросъвестно да осигури искането обезпечение
чрез поръчителство или банкова гаранция. Доказателство в тази насока е
обстоятелството, че в договора е уговорено, че неустойката следвало да се заплати
разсрочено на части, които са прибавени към вноската по кредита и включени в
погасителния план. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с
фиксиран размер, близък до размера на главницата, според съда цели да бъде
осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен
процент на разходите. Поради което намира, че така договорената неустойка
противоречи на добрите нрави.
На следващо място спорната клауза от договора не е резултат от индивидуално
договаряне и постигнато взаимно съгласие по съдържанието на клаузите съобразно чл.
146, ал. 2 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП и постоянната практика на ВКС,
обективирана в решение № 98/17г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение №
6
51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015г. по
гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК, III ГО не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.
146, ал. 2 ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е
индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика – чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Подписването
на договор за кредит от потребителя не освобождава ответника от задължението да
докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като
неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената
тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се
носи именно от доставчика на услугата. В настоящия случай презумпцията на чл. 146,
ал. 4 ЗЗП не е оборена въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя
клауза и по делото не са ангажирани убедителни доказателства потребителят да е
могъл да изрази становище по съдържанието на договора, включително по клаузите на
чл. 6 от него, както и да е имал възможност да повлияе върху тях. Поради което като
окончателен се налага извода, че процесната клауза по чл. 6 от договора е
недействителна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК изисквания.
Неспазването на което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби,
според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до извод за
недействителност на договора за потребителски кредит. След като се запозна със
съдържанието на процесния договор за кредит, съдът намира, че не са спазени всички
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби, поради следното: Налице е съществено нарушение в
съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В
договора е посочен размер на ГПР 48,081 %, който е неточен и заблуждаващ за
потребителя. При изчисляването му не е включена предвидената в чл. 8 от договора
неустойка в размер на 1022,32 лв. Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, която дава
легална дефиниция на понятието ГПР в него се включват общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Невключването на неустойката в посочения в потребителския
договор размер на ГПР води до значителна разлика между посочения и действително
прилагания, което по същество е равнозначно на непосочване на ГПР. Посочените
нарушения водят до извод за недействителността на договора за потребителски заем от
12.05.2022г. сключен между страните по делото по аргумент от нормата на чл. 22 от
7
ЗПК, при което предявеният иск е основателен и доказан и следва да бъде уважен на
посочените в него основания.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по чл. 80
от ГПК в размер на 50 лв. за платена държавна такса.
В производството по делото ищцата е била представлявана на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в полза на упълномощения адвокат
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. В писмено
становище от 02.12.2022г. адвокат М. представя банкова сметка, по която могат да
бъдат заплатени разноските, която на основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК следва да се
посочи в диспозитива на решението.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** иск против „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул. ***, представлявано от В. М.
И. клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 724467/ 12.05.2022г., сключен
между страните, предвиждаща плащане на неустойка в размер на 1022,32 лв. поради
противоречие с добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 22, ал. 1 от
ЗПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. Хасково, ул. ***, представлявано от В. М. И. ДА ЗАПЛАТИ на В. С. Р., ЕГН
**********, гр. Дряново, ул. *** СУМАТА 50 (петдесет) лв. – разноски за държавна
такса.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. Хасково, ул. ***, представлявано от В. М. И. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М. от
АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. ***, ап. Б СУМАТА 400
(четиристотин) лв. – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ.
Присъдените суми за разноски може да бъдат заплатени по банкова сметка IBAN
BG86 UNCR 7000 1521 5142 35 в „Уникредит Булбанк“ АД с титуляр адвокат М. В. М..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
8
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
9