№ 2549
гр. София, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20231100500299 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 11703/25.10.2022 г., постановено по гр. д. № 63628/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 62 състав, е признато за установено по
предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Е. Н. В. обективно, кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Е. Н. В.
дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 1./ 374,13 лева – главница за
доставка на топлинна енергия за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г. в имот, находящ се на
адрес: гр. София, кв. ****, абонатен № 194575, ведно със законна лихва от 24.06.2021 г. до
изплащане на вземането, 2./ 44,68 лева – обезщетение за забава в периода 15.09.2019 г. –
10.06.2021 г.; 3./ 32,36 лева – главница за извършена услуга за дялово разпределение за
периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законна лихва от 24.06.2021 г. до изплащане
на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
36850/2021 г. на СРС, ГО, 32 състав. С посоченото решение е отхвърлен предявеният от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу Е. Н. В. положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 6,14 лева – обезщетение за забава в плащането на
услугата за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. – 10.06.2021 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Е. Н. В. е осъден да заплати на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 591,94 лева – разноски в заповедното и в
исковото производство съобразно уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е осъден да
заплати на ответника Е. Н. В. сумата в размер на 4,70 лева – разноски в заповедното и в
исковото производство съобразно отхвърлената част от исковете.
Срещу първоинстанционното решение в частта, в която предявените искове са
уважени, е депозирана въззивна жалба от ответника Е. Н. В., чрез адвокат Р.Р.. Излагат се
оплаквания за недопустимост и неправилност на решението в обжалваната част. Конкретно
се навеждат доводи за недопустимост на решението в частта, в която решаващият съд е
уважил претенциите на ищеца за доставка на топлинна енергия /ТЕ/ до процесния имот и
1
обезщетение за забавено плащане на същата, поради липса на правен интерес от водене на
исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК при данните по делото, че издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК досежно тези вземания е влязла в сила. В тази насока
се сочи, че видно от книжата по делото е, че длъжникът не е оспорил задълженията си за
сумите от 374,13 лева – главница за доставка на ТЕ за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г.,
и 44,68 лева – обезщетение за забава в периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г., за които суми е
издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 36850/2021 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав,
послужил като основание за образуване на ИД № 156/2022 г. по описа на ЧСИ Б.Б., рег. №
856 на КЧСИ. Развиват се доводи за недопустимост на решението и в частта, в която
първоинстанционният съд е уважил претенцията за цена на услугата за дялово
разпределение, поради липса на легитимация на ищеца да претендира последната. В
условията на евентуалност се поддържа неправилност на решението в частта досежно
уважената претенция за цената на услугата за дялово разпределение, доколкото по делото не
са ангажирани доказателства относно начина на определянето , както и за нейното
довеждане до знанието на ответника. При тези аргументи се моли за обезсилване на
първоинстанционното решение в обжалваната част, евентуално – за неговата отмяна и
отхвърляне на исковите претенции. Претендират се разноски за двете съдебни инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД, не е
депозирала отговор на въззивната жалба. С молба от 19.04.2023 г. същата изразява
становище за неоснователност на наведените във въззивната жалба доводи и моли за
потвърждаване на решението на СРС в обжалваната част. Претендира разноски във
въззивното производство.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е
отхвърлен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Е. Н. В. положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 6,14 лева – обезщетение за
забава в плащането на услугата за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. –
10.06.2021 г.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото е приложено заповедно дело № 36850/2021 г. по описа на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 32 състав, от което се установява, че на 24.06.2021 г.
„Топлофикация София“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Е. Н. В. за следните суми: 1./ 374,13 лева – главница за
доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане; 2./ 44,68 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2019
г. – 10.06.2021 г.; 3./ 32,36 лева – главница, представляваща цена за услуга за дялово
разпределение за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане; 4./ 6,14 лева –
мораторна лихва за периода 01.07.2018 г. – 10.06.2021 г., дължима върху цената на услугата
за дялово разпределение. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия през периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г. за
топлоснабден имот, представляващ апартамент № 114, находящ се в гр. София, ж. к. ****,
абонатен № 194575. Претендират се разноски в заповедното производство, вкл.
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
С разпореждане от 02.07.2021 г. по ч. гр. д. № 36850/2021 г. по описа Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 32 състав, съдът е постановил издаване на исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски: 25 лева – държавна такса, и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът Е. Н. В. е депозирал възражение срещу
постановената заповед за изпълнение. В последното същият е завил, че не оспорва
претенциите за главница за доставена ТЕ в размер на сумата от 374,13 лева за периода
2
01.05.2018 г. 30.04.2020 г. и за мораторна лихва за плащането в размер на сумата от 44,68
лева за периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г. Заявил е, че оспорва претенцията за цена на
услугата за дялово разпределение на стойност 32,36 лева и мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение на стойност 6,14 лева. Навел е съображения, че
легитимиран да претендира цената на услугата дялово разпределение е фирмата за дялово
разпределение, която реално е извършила тази услуга. Сочи, че с длъжника не е била
договаряна цена на посочената услуга. Позовава се на изтекла погасителна давност досежно
част от вземанията по издадената заповед за изпълнение.
С Разпореждане № 12221/21.08.2021 г. заповедният съд е указал на длъжника да
уточни по ясен начин дали с възражението по чл. 414 ГПК оспорва вземанията за главница
за доставена ТЕ в размер на 374,13 лева за периода 01.05.2018 г. 30.04.2020 г. и за мораторна
лихва за плащането в размер на 44,68 лева за периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г. поради
погасяването им по давност или не оспорва дължимостта на тези вземания.
С молба – уточнение вх. № 60628/28.09.2021 г. длъжникът Е. Н. В. е уточнил, че
доводите му досежно изтекла погасителна давност, заявени във възражението по чл. 414
ГПК, касаят единствено вземанията за цена на услугата дялово разпределение и мораторна
лихва върху нея, но не оспорва дължимостта на вземанията за доставена ТЕ в размер на
374,13 лева за периода 01.05.2018 г. 30.04.2020 г. и за мораторна лихва за плащането в
размер на 44,68 лева за периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г.
С Разпореждане № 20660/02.10.2021 г. заповедният съд е разпоредил издаване на
изпълнителен лист за сумите за главница за ТЕ в размер на 374,13 лева за периода
01.05.2018 г. 30.04.2020 г. и за мораторна лихва за плащането в размер на 44,68 лева за
периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г. Със същото разпореждане съдът е указал на заявителя
правото му да предяви иск за установяване съществуването на вземанията за дялово
разпределение и обезщетение за забава върху сумата за дялово разпределение в едномесечен
срок от съобщението.
В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото
редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, както следва: 1./ сумата от 374,13 лева – главница за доставена, но незаплатена
топлинна енергия за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане; 2./ сумата
от 44,68 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2019 г. –
10.06.2021 г.; 3./ сумата от 32,36 лева – главница, представляваща цена за услуга за дялово
разпределение за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане; 4./ сумата от 6,14
лева – мораторна лихва за периода 01.07.2018 г. – 10.06.2021 г., дължима върху цената на
услугата за дялово разпределение.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства –
Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 35/01.12.1993 г. на нотариус Б., че
ответникът Е. Н. В. и съпругата му С.И. В.а са дарили процесния недвижим имот на дъщеря
си И.Е. В.а, като и двамата са си запазили безвъзмездно право на ползване върху имота до
края на живота си. Въз основа на служебно извършена справка по делото е установено, че
С.И. В.а е починала на 26.04.2009 г. и единствен вещен ползвател на топлоснабдения обект
за исковия период е ответникът Е. Н. В..
Видно от представения по делото протокол от проведеното на 30.07.2002 г. Общо
събрание на собствениците на етажната собственост, находяща се в гр. София, ж. к. ****,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор със СД „Е.К.“, което
дружество да извършва дялово разпределение на ТЕ в сградата в режим на етажна
собственост.
На 05.09.2002 г. е сключен договор между СД „Е.К.“ и етажната собственост с адрес:
гр. София, ж. к. ****, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира
необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на ТЕ и да извършва
услугата „топлинно счетоводство“ в горепосочената жилищна сграда.
Пред СРС е ангажиран договор № 32/14.03.2012 г., сключен между „Топлофикация
София“ ЕАД – възложител и „ПМУ И.“ ООД – изпълнител, при общи условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ.
По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
3
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на
изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ – 024/10.08.2007 г., срещу
насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По делото са приети съобщение към фактура № **********/31.07.2019 г. за
отоплителен сезон 01.10.2018 г. – 30.04.2019 г. на обща стойност 174,25 лева с вкл. ДДС, и
съобщение към фактура № **********/31.07.2020 г. за отоплителен сезон 01.05.2019 г. –
30.04.2020 г. на обща стойност 150,17 лева с вкл. ДДС.
От приетото в хода на първоинстанционното производство заключение на съдебно –
техническата експертиза /СТЕ/ се установява, че през исковия период за топлоснабден имот
с абонатен № 194575 е начислявана единствено ТЕ за сградна инсталация на база пълен
отопляем обем; за разглеждания период не е ползвана и начислявана ТЕ за отопление на
имота, нито ТЕ за подгряване на вода за БГВ. Отчетената енергия, след приспадане на
технологичните разходи, което в случая е направено, се разпределя между потребителите.
Дяловото разпределение през исковия период е извършвано от "ПМУ И.“ ООД в
съответствие с нормативната уредба. През разглеждания период общият топломер, монтиран
в абонатната станция, на всеки две години е преминавал на метрологични проверки за
определяне на техническата му изправност и експлоатационна годност, които са извършвани
от оторизирани юридически лица.
С обжалваното решение районният съд е уважил в цялост предявените от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу Е. Н. В. обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Е. Н. В. дължи на „Топлофикация
София“ ЕАД за следните суми: 1./ 374,13 лева – главница за доставка на топлинна енергия
за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г. в имот, находящ се на адрес: гр. София, ****, аб. №
194575, ведно със законна лихва от 24.06.2021 г. до изплащане на вземането, 2./ 44,68 лева –
обезщетение за забава в периода 15.09.2019г. до 10.06.2021 г.; 3./ 32,36 лева – главница за
извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със
законна лихва от 24.06.2021 г. до изплащане на вземането, като е признал съществуването
на посочените вземания по издадената заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 36850/2021 г.
по описа на СРС, ГО, 32 състав. Районният съд е отхвърлил единствено претенцията на
„Топлофикация София“ ЕАД за мораторна лихва върху цената на услугата за дялово
разпределение, в която част решението му е влязло в сила като необжалвано.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК,
изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно.
Относно допустимостта на обжалваното решение
Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е специален положителен установителен иск, с който
разполага кредиторът, когато вземането му е оспорено от длъжника в срока по чл. 414 ГПК.
С този иск кредиторът цели да постигне защита чрез сила на пресъдено нещо, като се
признае от съда, че вземането му, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува.
Така се постига стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като
изпълнителен титул за принудително събиране на вземането. Правният интерес от
установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е налице тогава, когато длъжникът е подал
възражение в срока по чл. 414 ГПК – в този смисъл константната и безпротиворечива
практика на ВКС, обективирана в Решение № 246/11.01.2013 г. по т. д. № 1278/2011 г. по
описа на ВКС, ІІ ТО, Решение № 171/24.04.2012 г. по гр. д. № 801/2011 г. по описа на ВСК,
4
ІV ГО, Решение № 89/02.06.2011 г. по т. д. № 649/2010 г. по описа на ВКС, ІІ ТО, и др.
Предвид изложеното възражението по чл. 414 ГПК е абсолютна положителна процесуална
предпоставка за правото на иск на страната, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, доколкото наличието на това възражение формира правния интерес от
самия иск. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, следи за
наличието на правен интерес от предявяване на иска през цялото време на висящност на
спора и не е обвързан при тази преценка от действията на съда по заповедното
производство. Този извод се налага, с оглед разясненията, дадени в т. 5а от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, според които при предявен
иск по чл. 422 ГПК, исковият съд на общо основание следва да прецени всички
предпоставки за допустимост на иска, вкл. наличието на подадено в срок възражение от
длъжника, без да е обвързан от преценката на заповедния съд.
При така изяснените правни положения и след преценка на извършените от страните
по заповедното производство правни действия, въззивният съд, съобразно своите
правомощия по чл. 269 ГПК, намира, че първоинстанционното решение е процесуално
недопустимо в обжалваната част, с която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че Е. Н. В. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 374,13
лева – главница за доставка на ТЕ за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г. в имот, находящ
се на адрес: гр. София, ****, абонатен № 194575, ведно със законна лихва от 24.06.2021 г. до
изплащане на вземането, както и сумата в размер на 44,68 лева – обезщетение за забава в
периода 15.09.2019г. до 10.06.2021 г. Мотивите на въззивния съд за това са следните:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване
съществуването на вземанията, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 02.07.2021 г. по ч. гр. д. № 36850/2021 г. на СРС, ГО, 32 състав. Със заявлението по
чл. 410 ГПК от 24.06.2021 г., по което е образувано ч. гр. д. № 36850/2021 г. на СРС, ГО, 32
състав, е направено искане да бъде разпоредено на длъжника да заплати на заявителя
сумите, както следва: 1./ 374,13 лева – главница за доставена, но незаплатена ТЕ за периода
м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г.; 2./ 44,68 лева – законна лихва за забава върху главницата за
периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г.; 3./ 32,36 лева – главница, представляваща цена за
услуга за дялово разпределение за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г.; 4./ 6,14 лева –
мораторна лихва за периода 01.07.2018 г. – 10.06.2021 г., дължима върху цената на услугата
за дялово разпределение. С разпореждане от 02.07.2021 г. по ч. гр. д. № 36850/2021 г. на
СРС, ГО, 32 състав, заповедният съд е постановил издаване на исканата заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Препис от нея е бил връчен на длъжника чрез залепване на
уведомление. В срока по чл. 414 ГПК Е. Н. В. е депозирал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение, като изрично е заявил, че не оспорва паричните претенции за сумите
от 374,13 лева – главница за доставена, но незаплатена ТЕ за периода м. 05.2018 г. – м.
04.2020 г., и 44,68 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2019 г. –
10.06.2021 г., а оспорва единствено тези за цена на услугата за дялово разпределение и
мораторна лихва за забавеното плащане на последната, като същевременно е направил и
възражение за изтекла погасителна давност относно част от вземанията по издадената
заповед за изпълнение. С уточнителна молба от 28.09.2021 г., депозирана в изпълнение на
нарочни указания на СРС, дадени с Разпореждане № 12221/21.08.2021 г., длъжникът
повторно е заявил, че не оспорва претенциите за доставена ТЕ на стойност от 374,13 лева и
за мораторна лихва върху нея на стойност от 44,68 лева. Съобразно така направеното
уточнение заповедният съд е разпоредил издаването на ИЛ за сумите за главница за ТЕ в
размер на 374,13 лева за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г. и за обезщетение за забава в
размер на 44,68 лева – за периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г. Видно от отбелязване,
направено на гърба на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, на 06.10.2021 г. е
издаден ИЛ за сумите 374,13 лева и 44,86 лева. От изявленията на длъжника, двукратно
заявени – с възражението по чл. 414 ГПК и с уточнителната молба от 28.09.2021 г., се
установява, че същият изрично и по ясен начин е заявил пред заповедния съд, че не оспорва
вземанията за главница за ТЕ в размер на 374,13 лева за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г.
и за обезщетение за забава в размер на 44,68 лева – за периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г.,
т. е. между страните – заявител и длъжник в заповедното производство, не съществува спор
относно дължимостта на посочената част от вземанията, респ. заповедта за изпълнение по
5
чл. 410 ГПК е влязла в сила в частта, в която е разпоредено на длъжника да заплати тези
суми – обстоятелство, надлежно удостоверено и с издаването на ИЛ относно тях. На
основание чл. 416 ГПК, в тази си част заповедта по чл. 410 ГПК представлява самостоятелен
титул за принудително изпълнение. /така т. 10а от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК, ВКС/. При така
установеното предявените искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване
съществуване на вземания за сумите от 374,13 лева – главница за доставена ТЕ за периода м.
05.2018 г. – м. 04.2020 г. и за 44,68 лева – обезщетение за забава за периода 15.09.2019 г. –
10.06.2021 г., са недопустими поради липсата на правен интерес от тяхното предявяване, т.
е. при липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за правото на иск по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това първоинстанционното решение в частта, в която тези
искове са разгледани и уважени, следва да бъде обезсилено.
Релевираните оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение в
останалата обжалвана част – с която е уважен предявеният положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, за
установяване съществуването на вземане за сумата от 32,36 лева – главница за извършена
услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., са неоснователни.
Процесуалната легитимация на страните като абсолютна процесуална предпоставка
за съществуването и упражняването на право на иск се извежда от изложените в исковата
молба фактически твърдения за правопораждащия претенцията юридически факт.
Процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение на ищеца,
обусловена е от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от
претендираното или отричано от ищеца право. Когато съдът проверява дали искът е
предявен от и срещу надлежна страна той трябва да изхожда от правото, което се
претендира или отрича с исковата молба. Докато процесуалната легитимация следва от
правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава
отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на
правото и кой е носител на правното задължение. Съответствието между
процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът
изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска.
В аспекта на така посоченото настоящият въззивен състав приема, че от изложените в
исковата молба фактически твърдения се налага извод, че ищецът е надлежно процесуално
легитимирана страна. Последният излага обстоятелства за възникнало в негова полза
вземане за цена на предоставена услуга дялово разпределение, неизправна страна за
плащането на което е потребителят на ТЕ в процесния имот и период, а именно ответникът
по делото. Преценката дали ищецът има качеството на кредитор по спорното вземане,
съответно – дали ответникът е задължено лице по твърдяната облигация, включително дали
между страните е съществувала описаната в исковата молба правна връзка, източник на
предявеното вземане, следва да се извърши с акта по същество на спора. В този смисъл
доводите на въззивника за недопустимост на предявения иск, обосновани с твърдението за
несъществуване на облигационна връзка със соченото в исковата молба съдържание на
правата и задълженията на страните, са относими към преценка на материалната
легитимация на страните. Същите не касаят процесуалните предпоставки за съществуването
и надлежното упражняване на правото на иск.
При горните мотиви, въззивният съд намира за допустимо обжалваното решение в
частта, в която е разгледан искът за установяване съществуване на вземане за цена на
услугата за дялово разпределение. Не се констатират допуснати от Софийски районен съд
нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми при неговото
постановяване.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154
ГПК и при изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на
жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Спорен пред въззивната инстанция е въпросът за дължимостта на сумата за цена на
услугата дялово разпределение на ТЕ до имота на ответника през процесния период.
Всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са
регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и
особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на
6
ТЕ. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г./, дяловото
разпределение на ТЕ в сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на ТЕ самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от
2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ отговорността за извършването на дялово разпределение на
ТЕ се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите
по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово
разпределение на топлинната енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в ЗЕ,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на ТЕ не са регистрирани по реда на
чл. 139а ЗЕ, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б ЗЕ /при Общи условия/, в който се
уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на ТЕ, които се заплащат
от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, и след това – от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на ТЕ, а
съгласно чл. 140, ал. 5 ЗЕ – лицето по чл. 139б, ал. 1 ЗЕ предлага на клиентите в сграда –
етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен
договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение.
Дяловото разпределение на ТЕ се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61
и сл. от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 г., отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020 г./ или чрез възлагане на търговец, избран от
клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба
№ 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на ТЕ между
клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151,
ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. Следователно с
оглед така цитираните норми следва извод, именно ищецът, а не третото лице – помагач е
носител на вземането за стойността на услугата дялово разпределение на ТЕ, при условия,
че същата е била извършена. В конкретния случай по делото е безспорно, че сградата –
етажна собственост, в която се намира процесният апартамент, е топлофицирана, както и че
в ползвания от ответника имот е било доставено конкретно количество ТЕ. По делото не е
спорно, че дяловото разпределение в сградата, находяща се в гр. София, кв. ****, е
извършвано от ФДР – „ПМУ И.“ ООД, в какъвто смисъл са и констатациите на вещото лице
по приетата без възражения на страните съдебно-техническа експертиза /СТЕ/. На етапа на
въззивното производство не е спорен фактът на предоставяне на услугата дялово
разпределение до процесния имот и период, а въззивникът единствено е оспорил начина на
формиране и начисляване на претендираната сума за дялово разпределение. При това
положение въззивният съд приема, че услугата е била реално извършена за имота на
ответника, поради което претенцията за заплащането й е установена в своето основание.
При липсата на данни относно метода на изчисляване на тази такса и на основание чл. 162
ГПК, след справка за обичайните цени на ФДР и при съобразяване приетото от СТЕ,
правилно и законосъобразно районният съд е счел претенцията за основателна в пълния
предявен размер от 32,36 лева.
При горните мотиви и с оглед липсата на други конкретни оплаквания, касаещи
правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част, в рамките на
правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение
следва да се обезсили в частта, в която са уважени установителните искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за сумите от 374,13 лева – главница за доставена ТЕ за периода м. 05.2018 г. –
м. 04.2020 г. и за 44,68 лева – обезщетение за забава за периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г.,
и производството да се прекрати в тази част, а в останалата обжалвана част – решението
следва да се потвърди.
Относно разноските
Предвид изхода на делото се налага ревизиране на обжалваното решение и в частта за
разноските. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която в полза на
ищеца са били присъдени разноски за заповедното и исковото производство за сумата над
42,46 лева, като същевременно в полза на ответника следва да се присъди сумата от още
320,53 лева – разноски за заповедното и исковото производство.
7
Право на разноски за въззивното производство имат и двете страни. В конкретния
случай въззивникът претендира разноски за платена държавна такса в размер на 50 лева,
както и адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му представител – адвокат Р.Р.,
САК, за предоставена безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, като такива следва да му се присъдят лично на въззивника в размер на 46,41
лева, а в полза на адвокат Р.Р., САК, следва да се присъди сумата в размер на 371,31 лева – с
оглед на уважената част от въззивната жалба и съобразно минималния размер на
адвокатското възнаграждение, определено съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ред. ДВ, бр. 88 от
04.11.2022 г./. В полза на въззиваемата страна следва да се присъди сумата в размер на 7,17
лева – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл.
25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, съобразно отхвърлената част от
въззивната жалба.
Относно обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 11703/25.10.2022 г. по гр. д. № 63628/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 32 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , в
която е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, срещу Е. Н. В., ЕГН **********, обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 200
ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Е. Н. В. дължи на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 374,13 лева – главница за доставка на
топлинна енергия за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г. в имот, находящ се на адрес: гр.
София, кв. ****, абонатен № 194575, ведно със законна лихва от 24.06.2021 г. до изплащане
на вземането, и 44,68 лева – обезщетение за забава в периода 15.09.2019 г. – 10.06.2021 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 36850/2021 г. по
описа на СРС, ГО, 32 състав, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част
като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11703/25.10.2022 г. по гр. д. № 63628/2021 г. на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 32 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , в
която е признато за установено по предявения от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, срещу Е. Н. В., ЕГН **********, положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, че
ответникът Е. Н. В. дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 32,36 лева –
главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020
г., ведно със законна лихва от 24.06.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 36850/2021 г. на СРС, ГО, 32
състав.
ОТМЕНЯ Решение № 11703/25.10.2022 г. по гр. д. № 63628/2021 г. на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 32 състав, В ЧАСТТА , в която в полза на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, са присъдени сторените разноски за
заповедното и за първоинстанционното исково производство за сумата над 42,46 лева до
уважения размер от 591,94 лева.
Решението е влязло в сила в останалата необжалвана част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, ул.
„Ястребец” № 23Б, да заплати на Е. Н. В., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от още 320,53 лева – разноски за заповедното и исковото производство пред СРС,
както и на основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 46,41 лева – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, ул.
„Ястребец” № 23Б, на да заплати в полза на адвокат Р.Р., САК, сумата в размер на 371,31
8
лева, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата – адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на въззивника във въззивното производство.
ОСЪЖДА Е. Н. В., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, с адрес: гр. София, ул. „Ястребец” № 23Б, на основание чл. 273 ГПК, вр. чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 7,17 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9