РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ..….…………….. г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав
в публичното заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева
Розалина Ботева
при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора ..................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело
N: 10 457 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 77733, постановено на 28.04.2020 г. по гр.д.№ 60 876/2017 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 126 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД, че Л.Х.А., ЕГН ********** дължи на А.Я.К., ЕГН ********** сумата 10 808,30 лева, представляваща
1/2 част от стойността на разходите, сторени от А.Я.К., за извършени от същия в
периода: 2012 г. - 2017 г. строително-монтажни работи в имот – апартамент №
136, находящ се в гр.София, ж.к. **********, изразяващи се в: поставяне на
топлоизолационна система, с обръщане около отвори и всички необходими
аксесоари, подготовка на панелите, обработване/ хидроизолация на панелните
фуги, извършени по договор за изработка, сключен между ищеца и „Алпсофия“ ЕООД
на 06.09.2012 г.; цялостна обшивка на жилището отвътре с гипсокартон, с
топлоизолация от вата, шпакловка, грунд, обръщания, както и цялостно боядисване
с латекс, извършени по договор за изработка, сключен между ищеца и А.Д.К.на 28.03.2014
г.; изработка и монтаж на кухненски фронт, включващ долни и горни корпусни
мебели с плотове от технически камък, доставка и монтаж на вградени кухненски
уреди, извършени по договор за изработка, сключен между ищеца и „Т.С.Мебели“
ЕООД на 04.03.2015 г.; изработване и монтаж на декоративна дървена ламперия по
договор, сключен между ищеца и „Самара ВЖГ“ ООД, обективиран в оферта от 19.05.2015
г., заедно със законната лихва от 23.01.2017 г. до погасяване на задължението, като за разликата до
пълния предявен размер от 24 999,28 лева искът е отхвърлен като неоснователен.
Със
същия акт ответницата Л.Х.А. е осъдена да заплати на А.Я.К. на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 1 614,80 лева – разноски в исковото и заповедното производство,
а ищецът А.Я.К. е осъден да заплати на Л.Х.А. на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата 482,51 лева – разноски за исковото производство, а на основание
чл.77 ГПК по сметката на Софийски районен съд и сумата 200,00 лева – разноски
за повторна СТЕ.
Така постановеното съдебно решение в
частта, в която е уважен предявеният иск, е обжалвано от ответника Л.Х.А. като незаконосъобразно. Поддържа
се, че на основанието, на което е предявен и уважен искът, решението в атакуваната
част, не може да бъде прието за законосъобразно, тъй като чл.72 ЗС и чл.73 ЗС
имат предвид владелец на имота, а в конкретния случай ищецът няма такова
качество, тъй като във владение на ½ ид.ч. от имота е другият
съсобственик, който е държател на собствената на жалбоподателката 1/2 ид.ч.
Твърди се и че искът е неоснователен и недоказан и по същество, тъй като
представените писмени доказателства са оспорени и те не касаят реално извършени
действия в процесния апартамент, а съставът на СРС не е взел предвид възражението
на Л.А., че санирането на жилището не е
изискуемо по действащите правила и норми, т.е. касае се за лукс, а луксозните
подобрения, дори и да са извършени, не подлежат на заплащане. Сочи се и че не е
взето предвид възражението й, че дори да се приеме, че подобрителят е владелец,
то той е недобросъвестен, тъй като „подобренията“ са извършени без знанието и
съгласието на жалбоподателката и не са били необходими; че недобросъ-вестният
подобрител няма право на увеличената стойност, а на вложените труд и материали,
но поради допуснато процесуално нарушение първоинстанционният съд не е допуснал
исканата допълнителна задача по този въпрос, както и по поисканата задача за
определяне на размера на наемната цена за времето от м.01.2012 г., когато
апарта-ментът е предоставен на съсобственика, до предявяване на иска с оглед
направеното възражение за процесуално прихващане. Наведени са оплаквания и че
съставът на СРС не е взел предвид и че претендираните подобрения в кухнята,
фактически не са подобрения, а се касае за движими вещи, които могат да бъдат
демонтирани без да бъде нарушена субстанцията на вещта – апартамента, като
освен това кухнята е била обзаведена, монтирана по БДС и не се е нуждаела от
никакви ремонти.
Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови ново, с
което да се отхвърли изцяло предявеният срещу нея иск. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца А.Я.К., с който е оспорил жалбата
изцяло като неоснователна. Релевирани са аргументи, че правилност на изводите
на съда, че ищецът е бил допуснат в имота доброволно от съсобствениците, които
са му го предоставили за обитаване, заедно със семейството му, и че това
предоставяне, респ. получаване на достъп до апартамента по взаимно съгласие
представлява договор за заем за послужване, като вследствие на това към момента
на извършване на СМР ищецът не е бил владелец, а държател на имота. Наведени са
доводи, че с ангажираните писмени, гласни доказателства, снимков материал и
приетите заключения на изслушаните първоначална и повторна СТЕ безспорно е
установено, че в периода: 2012 г. – 2017 г. са извършени СМР в процесния имот и
моментът на извършване на всяка една от тези дейности, както и че ремонтите са
извършени именно от ищеца. Намира за правилни и изводите на СРС, че
квалифицирането на разноските като луксозни, а не като полезни, не е основание
за отричане на правото на обезщетение и че по делото е било безспорно доказано,
че по-голямата част от разходите нямат качеството „луксозни“, а касаят масово
приложими към съвремието дейности. Поддържа и че правилно СРС е кредитирал
заключението на повторната СТЕ, от която се установява увеличената стойност на
имота вследствие на процесните СМР с изключение на подлежащите на вдигане
хладилник и пералня със сушилня – 23 670,00 лева, а предвид обстоятелството, че
ищецът е държател /заемател/ на имота и отношенията между него и собственика
следва да се уреждат съобразно чл.59, ал.1 ЗЗД, при съвкупна преценка на
доказателст-вата този съд е достигнал до правилния извод, че собственикът на
имота, съобразно идеалната му част от 1/2, дължи по-малката сума между
сторените разноски – 21 616,60 лева и увеличената стойност на имота – 23 670,00
лева, а именно: сумата от 10 808,30 лева. Заявено е искане жалбата да бъде
оставена без уважение. Претендира се присъждането на разноски за въззивната
инстанция.
Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът по чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 10 808,30 лева до пълния предявен размер
от 24 999,28 лева като неоснователен не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустимо – същата е подадена от легитими-рана
страна в производството, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззив-но
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен
от наведените в жалбата оплаквания, с
изклю-чение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09. 12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада
в двете визирани изключения в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС, поради което дължи
произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.
В подадената искова молба с
уточненията на същата ищецът А.Я.К.
твърди, че ответницата Л.Х.А. е собственик на 1/2 идеална част от недвижим
имот, представляващ апартамент № 136, находящ се в гр.София, ж.к.„*********, вх.“******,
а другата ½ ид.част е собственост на Т.Х.Т., с която са във фактическо съпружеско
съжителство, както и че през 2012 г. ответницата е предоставила на ищеца и жена
му собствената й част от апартамента, за да живеят в него, като впоследствие да
прехвърли на Т. Тодорова правото си на собственост върху нейната част от имота.
Поддържа се и че тъй като апартаментът е бил в много лошо състояние и се е
нуждаел от спешен и неотложен ремонт в периода: 2012 г. – м.януари 2017 г. ищецът
е извършил в него строително-монтажни работи и подобрения на стойност 24 999,28
лева, включващи цялостна външна изолация на апартамента по договор за изработка
от 06.09.2012 г., полагането на гипсокартон с топлоизолация, шпакловка и боядисване
с латекс на целия апартамент по договор за изработка от 28.03.2014 г.,
монтирани мивки и изработка и монтаж на кухня с вградени ел.уреди по договор за
изработка на мебели от 04.03.2015 г. и поставянето на дървена ламперия с маса
на терасата по договор за изработка по оферта от 19.05.2015 г., които са увеличили
стойността на имота, както и че същите са извършени със знанието и без
противопоставянето на ответника. Наведени са доводи и че на 23.01.2017 г.
ищецът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответницата Л.Х.А. за сумата 24
999,28 лева, заедно със законната лихва от датата на подаване на същото до
окончателното й заплащане, както и че срещу издадената на 27.01.2017 г. заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 4 173/2017 г. по
описа на СРС,126 състав е било подадено възражение от длъжника, с оглед на
което с получено на 04.07.2017 г. разпореждане са му били дадени указания да
предяви иск за установяване на вземането му – предмет на заповедта на
изпълнение, което същият е направил с депозираната искова молба. Претендира и
присъждането на разноски за заповедното и исковото производство.
Ответницата Л.Х.А. с
депозирания в срока по чл.131, ал.1 ГПК отговор е оспорила предявения срещу нея
иск. Релевира доводи, че към 2012 г., когато е предоставила ползването на
апартамента на ищеца, последният е бил в перфектно състояние и не се е нуждаел
от спешен и неотложен ремонт; че никога не е имало уговорки за прехвърляне на
правото й на собственост на другия съсобственик и че нелогично и голословно е
твърдението за прехвърляне на собственост срещу някакви неконкретизирани
ремонти и обзавеждане. Оспорва претендираните подобре-ния и разходи, като поддържа,
че последните не са действително извършени, а при условията на евентуалност, че
не са били необходими и че се касае за лукс, който не подлежи на заплащане от
нейна страна. По отношение на кухнята счита, че ако се касае за движими вещи,
то те не са подобрения по смисъла на закона и не подлежат на заплащане. Претендира
разноски.
Съдът
е сезиран с положителен установителен иск, заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспореното от длъжника Л.Х.А. вземане с подадено в срока по
чл.414, ал.2 ГПК възражение, за което по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на
длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен
интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в
т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/2011 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Не се спори в
производството, което се установява и от представеното заверено копие от
нотариален акт № 68, том LLI,
дело № 19 993/1996 г. на нотариус при НС
към СРС, че от 27.09.1996 г. по силата на договор за дарение ответницата Л.Х.А.
и сестра й С.Х.Т.са придобили при равни дялове правото на собственост върху
недвижимия имот – предмет на спора, а именно: апартамент № 136, находящ се в
гр.София, ж.к. „********405 /стар № 2-20/, вх.“******, състоящ се от две стаи и
кухня, застроен на площ от 70,73 квадратни метра, заедно с мазе № 20 с площ от
3,01 кв.м. и съответните ид.ч. от общите части на сградата.
С договор за дарение, инкорпориран
в нотариален акт № 39, том I, рег.№ 905, дело № 37/2016 г. на нотариус В.Я.,
рег.№ 318 на Нот.камара, на 22.04.2016 г. С.Х.Т.е прехвърлила на нейната внучка
Т.Х.Т.вещното право на собственост върху собствената й 1/2 идеална част от гореописания
недвижим имот.
Безспорно е в
производството предвид съвпадащите изявления на страните, направени в исковата
молба и отговора по чл.131, ал.1 ГПК, което е видно и от събраните гласни
доказателства – показанията на свидетелите на С.Х.Т.и Л.Х.Т., съотв. баба и
брат на Т.Х.Т., а първата и сестра на ответницата, че ищецът А.Я.К. и Т.Х.Т.са във
фактическо съпружеско съжителство, както и че през 2012 г. ответницата Л.Х.А. е
предоставила на А.Я.К. и Т.Х.Т.правото да ползват собствената й 1/2 идеална
част от процесния имот и им е предоставила ключ от апартамента. С.Т.също им е
предоставила нейната част, за да живеят там. Л.Т.е пояснил и че сестра му и А.К.
са във фактическо съпружеско съжителство повече от 15 години.
Не се спори и че по
гр.дело № 21 297/2017 г. по описа на СРС, ГО, 160 състав, образувано по иск,
предявен от Л.Х.А. срещу Т.Х.Т., е допусната съдебна делба на процесния
недвижим имот и че с невлязло в сила решение № 20203063 от 21.09.2020 г. на
основание чл.348 ГПК е постановено изнасянето му на публична продан, с оглед на
което към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция
имотът е съсобствен между посочените лица при равни дялове.
За
установяване на твърденията си с исковата молба ищецът е представил договор за
изработка, сключен на 06.09.2012 г. между А.Я.К. и „Алпсофия“ ЕООД, се констатира,
че ищецът е възложил полагането на топлоизола-ционна система по фасадата на апартамента,
състояща се от топлоизолационни плоскости стиропор „Аустротерм“, минерална
настилка „Вебер колорит“, с обръщане около отвори и всички необходими аксесоари,
подготовка на панелите, обработване/хидроизолация на панелните фуги, при
договорено възнаграждение от 2 829,00 лева без ДДС. Съгласно
приемо-предавателен протокол за получени плащания и завършена работа на обекта
последният е прието на 12.09.2012 г. без възражения от възложителят, както и че
за извършената работата по този договор възложителят е заплатил сумата от 3 115,00
лева /в исковата молба се твърди, че заплатената сума е в размер на 3 075,00
лева и тази сума се претендира по делото/.
Предвид данните от договор за изработка
подписан на 28.03.2014 г. между ищеца А.Я.К. като възложител и А.Д.К.като
изпълнител, първият е възложила, а вторият е приел да извърши в процесния
недвижим имот строително-монтажни дейности, описани в приложение № 1
/неразделна част от договора/, касаещи: цялостна предстенна обшивка и тавани на
имота с гипсокартон, с поставяне на изолационна вата, шпакловка, фуги,
шпакловка шиитрок и грунд, обръщания и цялостно боядисване с латекс – две ръце
срещу уговореното възнаграждение в
размер на 6 135,60 лева.
Ангажиран е и договор за изработка от 04.03.2015 г., сключен между ищеца
като възложител и „Т.С.Мебели“ ЕООД като изпълнител с предмет: доставка и
монтаж на мебели и уреди съгласно спесификация, неразделна част от договора,
включваща: изработка по индивидуален проект на кухня, включващ долни и горни
корпусни шкафове със съответните механизми и плотове от технически камък, аспиратор,
кръгла мивка под плот и батерия „ТЕКА-FO 915“,
както и доставка и монтаж на кухненски уреди – миялна „Бош“, фурна „Бош“, котлони
„Бош“, хладилник „Самсунг“, пералня със сушилна „Аристон“ срещу заплащане на
възнаграждение на стойност от 14 207,00 лева.
В
р.“Забележка“ на спесификация е отразено, че в цените не е включено свързване
на уредите към електрическата мрежа, водопровода и канализацията; че ако
уредите бъдат закупени чрез изпълнителя не се заплаща качване по стълбите,
както и че при закупуването им от изпълнителя се прави отстъпка от 5% от
стойността им.
Съгласно разписка за получена сума за уреди, мивка и батерия, платени на
27.02.2015 г., стойността на същите е в размер на 5 470,00 лева, от които:
750,00 лева – за миялната, 683,00 лева – за фурната, 493,00 лева – за котлоните,
1 199,00 лева – за хладилника и 1 139,00 лева – за пералнята със сушилня.
Престирането на сумата от 5 470,00
лева на посочената дата се потвърждава и от ангажираното извлечение от банковата
сметка на А.К. в „ПрофиКредит Банк България“ ЕАД /л.36 от първоинстанционното дело/.
Останалата част от сумата по този договор в размер на 8 737,00 лева е
заплатена от ищеца по банков път на 04.03.2015 г., 10.06.2015 г. и 03.07.2015
г. съгласно приетите извлечения от банковата му сметка в „ПрофиКредит Банк
България“ ЕАД /л.37 - л.39 от делото на СРС/.
За
разликата над договореното възнаграждение по този договор от 14 207,00 лева до
претендираната от ищеца с исковата молба сума от 15 051,68 лева искът е
отхвърлен и решението на СРС е влязло в законна сила.
На
база оферта от 19.05.2015 г. между ищеца А.Я.К. и „Самара ВЖГ“ ООД е сключен
договор за изработка за изпълнение на дървена ламперия на балкона на процесния
недвижим имот и плот за маса срещу заплащането от страна на възложителя на възнаграждение
на стойност от 922,80 лева с ДДС.
Съгласно приетото извлечението от сметката на ищеца /л.40 от делото на
СРС/ за изготвянето и монтажа на ламперията на 06.07.2017 г. по сметката на „Самара
ВЖГ“ ООД е заплатена сумата от 737,00 лева.
Извършването на посочените дейности се установява от приетия по делото
снимков материал /неоспорен от ответната страна/, от изслушаните в процеса заключения
на първоначалната и повторната съдебно-технически експертизи, изготвени след извършен
оглед на апартамента, както и от показанията на свидетелите С.Т.и Л.Т.. Последните депозират показания, че в периода
от 2012 г. до 2017 г. в процесния имот са извършени строително-монтажни работи
– посочените по-горе, както и други
дейности /смяна на врати, дограми, настилки и др., и цялостно обзавеждане на
кухнята по проект с уреди и плотове, моментът на извършване на всяка една от
тези дейности, както и че А. се е грижил за ремонта и той е плащал всичко,
свързано с ремонта.
Л.Т.свидетелства,
че пред него Л. е заявила желание да прехвърли нейната част на сестра му Т., че
не е обсъждано да се дават пари и той е разбрал, че става въпрос за
безвъзмездно прехвърляне; че Л. е знаела за ремонта, коментирала го е, че той е
присъствал на разговор, в който пред Л. се е говорило за ремонта; че с нея
никога не са обсъждани цените на извършваните СМР, като това се е решавало от А.
и сестра му; че А. и сестра му не са искали съгласието й за ремонта, както и че
по време на ремонта Л. не е влизала в апартамента. Твърди и че преди ремонта
апартаментът е бил годен за живеене, но в него никога не е бил правен основен
ремонт и е имал такава нужда, както и че през 2017 г. Л. е предявила претенция,
че иска до получи пари за нейната част и тогава е започнало дело за делба.
С.Т.поддържа
и че при проведена среща за делбата на апартамента сестра й Л. е казала, че
иска да даде апартамента на внучката на свидетелката – Т., като не е пояснила
дали иска да подарява или да продава имота, като те са предположили, че иска до
й го подари; че преди ремонта апартаментът е бил годен за живеене, но е бил в
лошо състояние, кухнята и банята са функционирали, но са били стари; че тя не е
виждала Л. да влиза в апартамента по време на ремонта, но Сашо й бил казал, че
е влизала, за да оправят парното; че същата не е присъствала на разговор, в
който А. и Т. да разказват на сестра й Л. какво се извършва в имота, не е
присъствала на разговор те да й искат разрешение за ремонта, както и тя да е
отказвала, както и че пред свидетелката не са коментирали ремонта. Сочи и че
знае, че има дело за делба, но не знае кой го е завел; че свидетелката и синът
й на „юнашко доверие“, на доверието на сестра й, са решили да почне ремонтът.
Вещото лице от приетото заключение на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/
от 22.04.2019 г. инж.Л.Й.при извършения оглед е констатирал, че описаните в
исковата молба работи на обща стойност от 25 028,00 лева са извършени на
място; че в тази сума не са включени останалите изпълнени от ищеца работи –
подмяна на всички инсталации, на дървената дограма с ПВЦ, на вратите с
интериорни такива, ремонт в банята с подмяна на санитарните уреди, облицовка и
настилка и нова настилка в цялото жилище; че увеличената стойност на имота в
резултат на извършения ремонт, вкл. и дейностите, които не са предмет на иска,
е 21 219,00 евро или 41 500,00 лева.
В
заключението е прието и че могат да бъдат демонтирани уредите, които не са
вградени – хладилник „Самсунг“ и пералня със сушилня, както и че след
приспадане на тяхната остатъчна стойност възлизаща общо на 1243,00 лева при
начисляване на амортизация 60 %, тъй като уредите не са използвани, но не са в
гаранция, увеличената стойност на имота би била кръгло 40 300,00 лева.
По
реда на чл.200, ал.2 ГПК инж.Й. е пояснил, че в последната точка на
заключението си е извадил от подобренията вещите, които могат да се вземат; че
останалите не могат да се демонтират, че ще се наруши субстанцията на
апартамента, тъй като са трайно прикрепени. Посочил е и че мебелите са
изпълнени по поръчка за това място, уредите са подбрани по тези мебели и
размерите са взети от тях.
Заключението на СТЕ от 22.04.2019 г. е оспорено от процесуалния
представител на ответника по иска като е поддържано, че същото не следва да се
приема като негодно. Изслушването на повторна СТЕ не е заявено.
В
първоинстанционното производство служебно е назначена повторна СТЕ със задача
да даде заключение каква е увеличената стойност на процесния недвижим имот като
се вземат предвид само описаните в исковата молба СМР. От изготвеното заключение от вещото лице инж.П.Я., неоспорено
в процеса, се констатира, че увеличената стойност на процесния апартамент в
резултат само на претендираните с исковата молба СМР и подобрения, без
хладилника и пералнята със сушилня, е в размер на 23 670,00 лева.
При
изслушването й по реда на чл.200, ал.2 ГПК инж.П.Я. е посочила, че счита, че
останалите кухненски уреди не могат да бъдат демонтирани без да се разруши
целостта на кухнята; че като пример може да даде керамичния плот, който може да
бъде или с 4 или с 2 котлона, като отворът за него е направен конкретно за този
котлон, като това важи за всички вградени уреди.
Не
се спори в процеса, че извършените дейности и кухненското оборудване
съществуват и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната
инстанция.
След
преценка на събрания доказателствен материал по делото поотделно и в неговата
съвкупност решаващият състав на въззивния съд напълно споделя изводите на първоинстанционния
съд, с които е обоснована дължимостта на претендираното вземане по чл.59, ал.1 ЗЗД, заявено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, относно
направените разходи за извършените СМР по договорите за изработка от 06.09.2012
г., от 28.03.2014 г. и 19.05.2015 г. и частично по договора за изработка на мебели
от 04.03.2015 г. – без тези за миялната, фурната и котлоните марка „Бош“, в
размер на сумата от 9 845,30 лева, съобразно притежаваната от ответницата Л.А.
½ ид.част от правото на собственост върху процесния имот, изведени при
правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на
релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. /Разходите за закупуване на хладилника и пералнята със
сушилня не са предмет на спора във въззивното производство/.
В допълнение към същите във
връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат добавени
и следните съображения:
В разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД е
предвидено, че всеки, който се е обогатил
без основание за сметка на
другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването.
Разпоредбата на чл.59 ЗЗД се
прилага, когато не е налице друг ред за възмез-
дяване на държателя за
извършени подобрения в чужд имот, в който смисъл е и константната практика на
ВКС /решение № 81/10.02.2010 г. по гр.д.№ 3445/2008 г. на ВКС, ІV ГО, решение №
223/30.01.2015 г. по т.д.№ 3907/2013 г. на ВКС І ТО, решение № 148/21.06.2016
г. по гр.д.№ 725/2016 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 50164/18.01.2023 г. по
гр.д.№ 800/2022 г. на ВКС, І ГО и мн.др./. За пълнота следва да се посочи, че
при подобрения в съсобствен имот, извършени от държател и от съсобственик, в
полза на държателя възниква парично претезание за неоснователно обогатяване за
чужда сметка също по чл.59 ЗЗД. Длъжник по него е всеки съсобственик,
съразмерно с дела си в съсобствеността /решение № 40/11.04.2018 г. по гр.д.№
2004/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО/.
В конкретния случай ищецът А.К.
има качеството на държател, тъй като е получил фактическата власт върху процесния
имот по силата на договор за заем за послужване. В процеса не е установено
между страните по този договор за заем за послужване да е уговорено
извършването на ремонт на процесния апартамент, предвид което отношенията между
тях не се уреждат от тази сделка, а от правилата на неоснователното обогатяване
по чл.59 ЗЗД. Подобрителят има право на обезщетение за това, че е намалил
собствената си имуществена сфера за сметка на собственика на вещта в резултат
на подобряването й, като обезщетението на разглежданото основание е в размер на
по-малката сума между увеличената стойност на имота и стойността на извършените
разходи.
Неоснователни са наведените в
жалбата доводи, че първоинстанционният съд е уважил иск на основание чл.72 ЗС и
чл.73 ЗС. От мотивите и диспозитива на решението от 28.04.2020 г. е видно, че
такъв иск не е разглеждан от първоинстан-ционния съд, нито е обосноваван извод,
че ищецът има качеството на владелец.
Безспорно е установено в процеса,
че ищецът е направил разходи за ремонт и оборудване на апартамент № 136, находящ се в гр.София, ж.к.„*********,
вх.„******, изразяващи се в: поставяне на топлоизолационна система, с обръщане
около отвори и всички необходими аксесоари, подготовка на панелите,
обработване/ хидроизолация на панелните фуги, извършени по договор за
изработка, сключен между него и „Алпсофия“ ЕООД на 06.09.2012 г., цялостна
обшивка на жилището отвътре с гипсокартон, с изолационно вата, шпакловка,
грунд, обръщания и цялостно боядисване с латекс, извършени по договор за
изработка, сключен между него и А.Д.К.на 28.03.2014 г., за изработка и монтаж
на кухненски оборудване, включващо долни и горни корпусни шкафове с плотове от
технически камък, с вграден аспиратор и мивка и батерия по договор за
изработка, сключен между А.К. и „Т.С.Мебели“ ЕООД на 04.03.2015 г., както и за изработване
и монтаж на дървена ламперия на балкона по договор, сключен между ищеца и
„Самара ВЖГ“ ООД по оферта от 19.05.2015 г., за които същият е заплатил сумата
от 19 690,60 лева, сформирана от следните суми: 3075,00 лева по първия договор
/с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес/, 6 135,60 лева
– по втория договор, 9 743,00 лева по третия и 737,00 лева по четвъртия
договор.
Съгласно данните от изслушаната
повторна СТЕ, изготвена от вещото лице инж.П.Я., с елементарно аритметично
пресмятане се установява, че увеличе-ната стойност на имота в резултат на
посочените в предходния абзац разходи е в размер на 22 300,08 лева.
По-малката от двете стойности е стойността на направените разходи, като
в съответствие с правата й в съсобствеността от ½ ид.ч. в патримониума
на ответницата Л.А. се е породило задължение за заплащане на ищеца А.К. на
обезщетение на основание чл.59, ал.1 ЗЗД в размер на 9 845,30 лева.
С оглед задължителните разяснения,
дадени в т.6 от ППВС № 6/1974 г. подобрение на един имот е налице, когато
вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му.
В т.8 на същото постановление е разяснено и че движимостите, които могат да
бъдат отделени без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй
като не представляват подобрение, т.е критерият, въз основа на който се
преценява дали е налице подлежащо на заплащане подобрение, е наличието на
трайно прикрепване към имота. Въз връзка с последното е необходимо да се
извърши преценка дали е възможно подобрението да бъде отделено без увреждане и
намаляване на стойността му или увреждане на имота.
Необосновани са релевираните от жалбоподателката
твърдения, че в дължи-мата се стойност не следва да се включват разходите за
кухненското обзавеждане – горни и долни корпусни мебели с вграден аспиратор и
мивка. Това кухненско обзавеж-дане е специално поръчано за кухнята, като същото
е трайно прикрепено към имота по начин, че отделянето му съществено ще го
увреди според заключенията на вещите лица и дадените от тях пояснения по реда
на чл.200, ал.3 ГПК, поради което следва да се приеме, че то представлява
подобрение и подлежи на заплащане /в г.см. и решение № 152/16.06.2014 г. по
гр.д.№ 1518/2014 г. на ВКС, І ГО, решение № 93/25.06.2015 г. по гр.д.№ 1
358/2015 г. на ВКС, І ГО, решение № 59/14.06.2022 г. по гр.д.№ 4621/2021 г. на
ВКС, І ГО/.
Неоснователни са инвокираните в
писмената защита на Л.А. доводи във връзка с приетата в делбеното дело
съдебно-техническа експертиза. Последната не е събрана в настоящото
производство, не е част от доказатателствения материал по него, предвид което
същата не е годно доказателство, въз основа на което въззивният съд да може да
формира изводите си по съществото на конкретния спор.
Не могат да бъдат споделени и
оплакванията, че санирането на жилището е лукс и дори да е извършено не подлежи
на заплащане. Като луксозни
се квалифицират тези разноски, които са довели до увеличаване на стойността на
вещта над пазарната, за което по делото не са налице доказателства. Преценка
дали са налице такива подоб-рения не се осъществява
с оглед вида на извършеното или на вложените материали.
Основателно обаче е оплакването,
че закупените уреди за вграждане: миялна, котлони и фурна марка „Бош“ не
представляват подобрение и тяхната стойност в общ размер от 1926,00 лева
съгласно спесификацията и разписката към договора от 04.03.2015 г. не подлежи
на възстановяване по разглеждания ред. Касае се за движимости, които не са трайно
закрепени към стените и пода на кухнята, което е видно и от приетите веществени
доказателства – снимков материал, и могат да бъдат отделени от изработения кухненски
модул без съществено увреждане. Предвид отразеното в р.“Забележки“ на
спесификацията, неразделна част от договора от 04.03.2015 г., случаят се отнася
до стандартни електро уреди марка „Бош“, които могат да бъдат закупени както от
„Т.С.Мебели“ ЕООД, така и от всеки друг търговец, като тяхното свързване към
съответните мрежи не е било включено в договорената цена по тази сделка. За
поставянето на тези три уреда в леглата на отворите и нишите в съответните модулни
шкафове не е доказано, че са необходими някакви специални средства и механизми,
които да изключват техния демонтаж и подмяна. Настоящата инстанция не кредитира
заключенията на изслушаните СТЕ по обсъждания въпрос, тъй като намира, че в
тази им част същите са непълни, необосновани и противоречат на цитираните безспорни
доказателства по делото. Експертите не са посочили какви технически средства/способи
са били използвани при вграждането на миялната, котлоните и фурната м.„Бош“, предвид
което изводът им за трайност на прикрепването се явява неаргументиран. Вещите
лица не твърдят и че изваждането на разглежданите ел.уреди ще доведе до тяхната
повреда, а обстоятелството, че последните са съобразени с размерите на
изпълнените по поръчка шкафове – не ги прави уникални и незаменими при положение,
че се касае за уреди, произвеждани по стандарт. От друга страна, тъй като тези
три уреда не са трайно прикрепени към стените и пода на апартамента с оглед данните
от приетия снимков материал, тяхното демонтиране няма как да наруши
субстанцията на недвижимия имот, както неправилно е приел вещото лице инж.Й..
Предвид изложеното настоящият
съдебен състав намира, че за сумата 963,00 лева – съответстваща на стойността
на доставените миялна, котлони и фурна м.„Бош“ съобразно дела на ищцата в
съсобствеността върху процесния имот, за последната не е възникнало задължение
за репариране на направените разноски за тяхното закупуване.
Поради частичното несъвпадане на крайните изводи
на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд относно разглеждането
на спора, постановеното от СРС, ІІ ГО, 126 състав решение като неправилно следва
да бъде отменено за разликата над сумата от 9 845,30 лева до признатата такава от
СРС от 10 808,30 лева и се постанови друго, с което предявеният установителен
иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД в тази част да бъде
отхвърлен като неоснователен. В останалата обжалвана част решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Инвокираните
от жалбоподателката доводи във връзка с възражението за прихващане не следва да
бъдат обсъждани, тъй като последното не е било прието за разглеждане от страна
на първоинстанционния съд.
При
приетия изход на делото първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, в която Л.А. е осъдена да заплати на А.К. на основание чл.78, ал.1 ГПК
разноски за исковото и заповедното произ-водство за разликата над сумата от 1
470,92 лева до сумата от 1 614,80 лева.
При
горния изход на делото на въззивницата се дължат разноски на основание чл.78,
ал.1 ГПК съобразно уважената част от жалбата й в размер на 72,72 лева –
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Размерът на адвокатското
възнаграждение е определен при условията на чл.78, ал.5 ГПК на 600,00 лева предвид своевременно наведеното възражение за прекомер-ност
от насрещната страна, което съдът намира за основателно, с оглед
действителната фактическа и правна сложност на спора, наличието на константна
съдебна практика по спорните въпроси, вида и обема на осъществената защита от
пълномощник на жалбоподателката във въззивното производство, касаеща изготвяне
на въззивна жалба и писмена защита, и процесуално представителство в едно
открито съдебно заседание без събиране на доказателства. Съгласно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16
на СЕС и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022
на СЕС размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба №
1/09.07.2004 г. на ВАдС не са задължителни за съда, а могат да се ползват само
като ориентир.
На
въззиваемата страна не се дължат разноски за въззивната инстанция на основание
чл.78, ал.3 ГПК поради липсата на ангажирани доказателства за извършва-нето на
такива.
На
пълномощника на тази страна не следва да се присъждат разноски по реда на
чл.38, ал.2 ЗА. По делото не са представени никакви документи за договорено
между А.К. и пълномощника му предоставяне на безплатна правна помощ във
въззивното производство на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗА.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 77 733 от 28.04.2020
г., постановено по гр.д.№ 60 876/ 2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 126 състав – в частта, в която е признато за
установено
на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД, че Л.Х.А., ЕГН ********** дължи на А.Я.К., ЕГН ********** разликата
над сумата от 9 845,30 лева до сумата 10 808,30
лева, представляваща 1/2 част от стойността на разходите, направени
от А.Я.К. по договор за изработка, сключен между него и „Т.С.Мебели“ ЕООД на
04.03.2015 г. за доставка уреди за вграждане миялна „Бош“, котлони „Бош“ и
фурна „Бош“, заедно със законната лихва от
23.01.2017 г. до погасяване на
задължението, както и в частта, с
която Л.Х.А., ЕГН ********** е осъдена да заплати на А.Я.К., ЕГН ********** на
основание чл.78, ал.1 ГПК разликата над сума от 1 470,92 лева до присъдения
размер от 1 614,80 лева – разноски в исковото и заповед-ното производство, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Я.К., ЕГН ********** срещу Л.Х.А., ЕГН ********** положителен
установителен иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД, че Л.Х.А., ЕГН ********** дължи на А.Я.К., ЕГН ********** разликата
над сумата от 9 845,30 лева до сумата 10 808,30
лева, представляваща 1/2 част от стойността на разходите, направени
от А.Я.К. по договор за изработка, сключен между него и „Т.С.Мебели“ ЕООД на
04.03.2015 г. за доставка уреди за вграждане миялна „Бош“, фурна „Бош“ и
котлони „Бош“, заедно със законната лихва от
23.01.2017 г. до погасяване на
задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК на 27.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 4173/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 126 състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77 733 от 28.04.2020
г., постановено по гр.д.№ 60 876/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 126 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА
А.Я.К., ЕГН **********,
с постоянен адрес: *** да ЗАПЛАТИ на
Л.Х.А., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 72,72 лева /седемдесет и два лева и седемдесет и две стотинки/ – разноски
за въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд с касационна
жалба при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 10 808,30 лева до пълния предявен размер
от 24 999,28 лева като неоснователен не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.