№ 384
гр. Кюстендил, 06.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20231500500401 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
"***" № 25, офис сграда ***, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор
***, чрез юрисконсулт ***, с адрес за връчване по чл. 39, ал. 1 от ГПК: гр. София, бул.
"***" № 25, офис гр. ***, ет. 2, оф. 4, насочена против Решение № 571 от 15.06.2023 г.
по гр.д. № 1513/2022 г., на Районен съд-Кюстендил (КРС), с което е отхвърлен изцяло
искът на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. Р. Х..
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно.
Счита, че погрешно първоинстанционният съд е приел, че разпоредбата на чл. 5,
ал. 3 от общите условия към процесния договор за заем, предвиждаща възможността
на заемодателя по всяко време да прехвърли правата си по договора на трето лице, е
неравноправна на основание чл. 143, т. 16 от ЗЗП. Нормата не била приложима към
кредитните правоотношения, какъвто бил настоящият случай. Тя била относима за
случаи на прехвърлени права и задължения по договор от страна на търговец и/или
доставчик в полза на трето лице, когато обаче предмет на договора са стоки от
търговския оборот, по отношение на които търговецът - производител и/или
доставчика са предоставили търговска гаранция, определение за която се съдържало в
чл. 117 от ЗЗП, находяща се в Раздел II "Гаранция на потребителска стока", за бъдещ
определен период от време и прехвърлянето на правата би могло да доведе до загуба на
тази търговска гаранция за потребителя предвид факта, че лицето което е придобило
правата и задълженията по договора може да не разполага с необходимите
1
професионални компетенции да поддържа предоставената първоначално търговска
гаранция.
Отделно от гореизложеното, неприложимостта на разпоредбата на чл. 143, ал. 1,
т. 16 от ЗПК към отношенията, свързани с кредитирането, можела да се изведе по пътя
на тълкуването на цитираните норми - т. 2 на §13 от Допълнителните разпоредби на
ЗЗП и т. 4 на § 13 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП. От дадените там легални
дефиниции на понятието „търговец“ и „доставчик“, разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 16
от ЗЗП, следвало да се прилага по отношение на прехвърляне на права и задължения по
договори за продажба на стоки, а не по отношение на предоставени услуги, свързани с
кредитиране на потребителя. Финансова услуга пък, според дефиницията в т. 12 на §
13 от Допълнителните разпоредби била всяка услуга, свързана с банкова дейност,
кредитиране, застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане.
Видно от всичко изложено, законодателят правел разлика между отделните понятия -
кредитиране, което по своята същност представлява финансова услуга и продажба на
стоки, по отношение на които се предоставя търговска гаранция. Обстоятелството, че
разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т.16 от ЗЗП не говорела за прехвърляне на права,
свързани с предоставянето на финансови услуги, означавало, че законодателят не е
имал идеята да включи в обхвата на разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 16 и
прехвърлянето на права, свързани с предоставяне на финансови услуги и кредитиране
на потребители. В подкрепа на твърденията било и това, че прехвърлянето на вземания
по договори за потребителски кредити било уредено изрично с нормата на чл. 26 от
Закона за потребителския кредит, предвид обстоятелството, че цитираната разпоредба
е специална по отношение на правоотношенията, които възникват по силата на
сключени договори за потребителски кредити.
Освен това, клаузата, предвиждаща възможността на заемодателя да прехвърли
правата си по договора в полза на трето лице, не накърнявала правата и законните
интереси на длъжника, нито водела до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора, тъй като, от една страна, при парична
престация за длъжника било без значение на кого ще изпълни, докато за кредитора не
било без значение от кого може да търси изпълнение, а от друга страна, в конкретния
случай не съществувала опасност прехвърлянето на вземането да доведе до намаляване
на гаранциите за потребителя. Позовава се в т.см. на съдебна практика -Решение № 185
от 23.05.2019 г. по в.гр.д. № 265/2019 г. на Окръжен съд - Пазарджик и Решение № 210
от 06.07.2018 г. по в.т.д. № 218/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив.
Разпоредбата на чл. 143, т. 16 от ЗЗП се отнасяла до клаузи, които не допускали
само цесии, които намаляват гаранциите за потребителя.
Сочи се като значимо и това, че както договорът за кредит, така и общите
условия, носели подписа на кредитополучателя и същият декларирал, че е запознат с
всички условия по тях, и ги приема.
Допълнително се отбелязва и наличието на съдебна практика, съгласно която
цедентът можел да прехвърли едно вземане в полза на цесионера и без наличието на
изрична клауза в договора по смисъла на чл. 26 от ЗПК. Последицата от нарушаване на
разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗПК не била нищожност да договора, нито на договора за
цесия, а била предвидена в ал.2 и ал. 3 на същата разпоредба - първо, задължение на
кредитора да уведоми длъжника си за цесията или да упълномощи новия кредитор да
стори това и второ, запазване на всички възражения, произтичащи от договора за
кредит, за потребителя, и спрямо новия кредитор. В подкрепа на гореизложеното се
сочи Решение № 804 от 11.02.2016 г. по гр.д. № 36433/2015 г., 125 с-в на Софийски
2
районен съд.
Ако се приеме, че разпоредбата на чл. 143, т. 16 от ЗЗП се отнася и за договорите
за потребителски кредит, се обръща внимание на следното:
Най-голямото затруднение пред теорията и практика, което поставял договорът
за цесия, било възможността длъжникът да не разбере за смяната на кредитора по
неговото задължение. В случай, че не му е съобщено за цесията, той дължал на стария
кредитор и можел валидно да му плати въпреки наличието на прехвърляне на
вземането му. Изпълнението на задължението спрямо цедента освобождавало
длъжника от дълга. Ако цесионерът потърси също плащане длъжникът ще можел да
противопостави възражението си за погасяване на вземането. Такова било и общото
правило на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД,
С горното се прави извод, че нормативната уредба не създава възможност за
двойно плащане по едно и също правоотношение. Отчитайки особеностите на
договора за цесия, законодателят обезпечавал интересите на длъжника като
предвиждал изрично редица гаранции: чл.99, ал.З ЗЗД - предишният кредитор е
длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето; чл.99, ал.4 ЗЗД - прехвърлянето има
действие спрямо длъжника от деня, когато е било съобщено на последния от стария
кредитор; по арг. от чл.103, ал.З ЗЗД - длъжникът може да направи на цесионера
всички възражения, които е могъл да направи на цедента и които произтичат от
облигационното правоотношение с него и възраженията, произтичащи от други
правоотношения между длъжник и цедент, които са възникнали до съобщението по
чл.99, ал.З ЗЗД. Горното свидетелствало за наличието на защитни механизми,
предоставени на цедирания длъжник, като по този начин правата му се явяват
защитени в максимална степен.
Горните аргументи били залегнали и в Определение № 680 от 16.07.2020 г. по
в.ч.гр.д. 1402/2020 г., на Окръжен съд - Стара Загора; Определение № 666 от
15.07.2020 г. по в.ч.гр.д. № 1401/2020 г., на Окръжен съд - Стара Загора; Определение
№ 456 от 02.06.2020 г. по в.ч.гр.д. № 1251/2020 г., на Окръжен съд - Стара Загора;
Определение № 330 от 09.04.2020 г. по в.ч.гр.д. № 1184/2020 г., на Окръжен съд -
Стара Загора; Определение № 396 от 11.05.2020 г. по в.ч.гр.д. Ns 1186/2020 г., на
Окръжен съд - Стара Загора, Решение № 397 от 22.03.2018 г. на ОС - Пловдив по
в.гр.д. № 244/2018 г., Решение № 1201 от 23.10.2019 г. на ОС - Пловдив по в.гр.д. №
1468/2019 г., Решение № 77 от 7.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1973/2020 г., / т. о.,ТК,
При развитите доводи иска да бъде отменено изцяло Решение № 571 от
15.06.2023 г. по гр.д. № 1513/2022 г., на Районен съд - Кюстендил, с което е отхвърлен
изцяло искът на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. Р. Х..
Претендира направените в хода на настоящото производство разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лв.
Ако съдът приеме, че е доказано извършването на разноски от насрещната
страна в настоящото дело и същите са в размер над минималния адвокатски хонорар,
се поддържа възражение на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК с искане съдът да намали същия
до размера на нормативно установения минимален размер.
В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа с изрична писмена молба
на представител на жалбоподателя, респ. и оспорва от представителя на въззиваемата
страна.
3
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, вписано в ТР при АВ с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление на дейността гр. София, бул.“***“№ 25, офис сграда ***, ет.2,
офис 4, чрез юрисконсулт ***, против А. Р. Х., с ЕГН **********, с адрес
гр.Кюстендил, ул. “***“№ 58, ет.2, с която са предявени искове да бъде установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите: 1200,00 лева главница, дължима
по Договор за паричен заем № 0453060 от 14.08.2020 г., сключен между ответника и
„СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, вземането по който било прехвърлено на настоящия
ищец на 26.08.2021 год. съгласно сключен Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия); 233,04 лева договорна лихва за периода от 14.09.2020 г. до
14.07.2021 год.; 424.77 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
15.09.2020 г. до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва за забава
върху главницата, от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, до
окончателното изплащане на задължението.
Претендирани са и разноските, сторени както в заповедно, така и в исковото
производства.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор на
исковата молба, с който е изразила становище за неоснователност на исковата
претенция.
С представените писмени доказателства е установено наличието на обвързаност
по силата на Договор за паричен заем № 0453060 от 14.08.2020 г., сключен между
ответника и „СИТИ КЕШ“ООД, ЕИК ***, по силата на която на ответника бил
предоставен заем в общ размер на 1200.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент
35,04%, ГПР 41,05 %. Така, общо дължимият размер на кредита възлиза на 1468,08 лв.,
платими на 11 месечни погасителни вноски.
Като приложение към договора се съдържа и Погасителен план към Договор №
442891.
Не се спори, че пълната сума по договора не е възстановена на кредитора.
Видно от приложения Рамков договор за прехвърляне на парични задължение
(цесия) от 26.08.2021 г. и Приложение № 1 към него от 26.08.2021 г. вземането по
договора било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви.
Съгласно т.2.1 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия), вземанията индивидуализирани в Приложение №1 са неразделна част от
договора.
Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора, съдържаща
описание на вземане с № 442891 на името на настоящия ответник.
Представени са доказателства за потвърждаване на горепосочената цесия на осн.
чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
С представено по делото пълномощно на л. 31 ищецът бил натоварен да извърши
от името на упълномощителя „Сити кеш“ ООД уведомяване на длъжниците по
смисъла на чл. 99, ал.3 от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне
на вземанията от 26.08.2021 год.
Представено е Уведомление от 26.08.2021 г., изходящо от цесионера и настоящ
4
ищец, който от името на цедента (л. 16-18 от делото), уведомява длъжника за
извършената цесия като липсват доказателства за получаване на уведомлението от
него, но с връчването на исковата молба и приложенията към нея, то е връчено на
ответника в настоящото производство.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. №500/2022 г. на КРС в полза на
заявителя, била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 254/2022 г.,
връчена на длъжника в хипотезата на чл. 43, ал. 1, пр. 1 от ГПК, като в срока по чл.
414, ал. 2 от ГПК е постъпило възражение, а заповедният съд е указал на заявителя, че
може да предяви иск за установяване на вземането си. В срока по чл. 415 от ГПК
заявителят по заповедното производство е предявил настоящите положителни
установителни искове.
Прието е и заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, според
което дължимата сума по кредита не е заплатена изцяло, като задължението е в размер
на 1200 лв. – главница, 386,96 – неустойка; 233,04 лв. - договорна лихва, както и 134,98
лв. законна лихва за периода 15.10.2020 г. 25.02.2022 г. Постъпили са три погасителни
вноски: на 14.09.2020 г. – 222,00 лв.; на 28.01.2021 г. – 220,00 лв. и на 29.01.2021 г. –
180 лв.
При тези данни състав на Районен съд Кюстендил е постановил съдебно
решение, с което исковата претенция е оставена без уважение.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо. Налице е издадена заповед за изпълнение в хода на
заповедното производството за вземането, предмет на настоящата искова молба,
против която е депозирано възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК, като е разпоредена процедура по чл. 415 от ГПК. Указанията на заповедния
съд до заявителя по реда на чл. 415 ГПК са съответни на предприетото оспорване, като
е спазен и срокът за предявяване на установителния иск.
По правилността на решението:
Исковата претенция е предявена по реда на чл. чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415
от с.к., като са разгледани искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр. чл.. 240, ал. 1 и
2 от ЗЗД.
Целта на исковата защита в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се
установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за което е
издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на пресъдено нещо, тъй като в случая
депозираното по реда на чл. 414 от ГПК възражение препятства влизането й в сила.
При основателност на претенцията и съгласно чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение
придобива изпълнителна сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното производство
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
търсените суми в полза на настоящия ищец, срещу която в срок е депозирано
възражение.
5
Не се спори и по фактическа обстановка, установена от първостепенния съд,
която при условията на чл. 272 от ГПК изцяло се споделя и от настоящия съдебен
състав. С оглед наведените в депозираната въззивна жалба доводи е необходимо да се
обсъди следното:
Несъмнено страните са били обвързани от процесния договор, като наличните
по делото писмени доказателства имат характера и на разписка за получаването на
сумата. Настъпил е и падежът на всички уговорени погасителни вноски – последната
дължима на 14.07.2021 г., като в срока по договора процесната сума по главния иск е
подлежала на връщане, но не е възстановена изцяло.
Основният обаче спорен въпрос, пренесен и пред въззивната инстанция, е дали
ищецът е активно материалноправно легитимиран да иска плащането на процесните
суми от ответника, поради заявено съмнение да е носител/титуляр/кредитор на тези
вземания, на посоченото в исковата му молба основание – придобиването им с
посочената цесия от предишния му кредитор.
В сочения контекст следва да се възприеме нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, според
която кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът или
естеството на същото позволяват това.
В случая с Рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от
26.08.2021 г. и Приложение № 1 към него от 26.08.2021 г. вземането по
договора било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви.
Облигационното правоотношение по цедираното вземане - сключения между
„Сити кеш“ ООД и ответницата договор, няма характеристиките на договор за банков
кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД – така Решение
№ 99/01.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 610/2011 г., І т. о. По отношение на него са
приложими правилата на ЗЗП, т.к. е налице облигационно отношение, по силата на
което страна от него има качеството "потребител" по смисъла на този закон. Във
връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 е
формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано
понятието "потребител", като всяко физическо лице, което в качеството си на страна
по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране на
директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение на
същото понятие в пар. 13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо
лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което
като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Следователно, за това дали са приложими правилата на ЗЗП
следва да се вземе предвид качеството на кредитополучателя (дали е физическо или
юридическо лице–търговско дружество/, и целевото предназначение на кредита (дали
кредитът е предназначен за инвестиция за търговската дейност на кредитополучателя
или солидарните длъжници).
Кредитополучател по процесния договор в случая е физическо лице. Кредитът е
предоставен за задоволяване на текущи нужди и може да се направи извод, че той има
качеството на "потребител" по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, респ. и се ползва с
потребителска защита.
Но разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от Закона за потребителския кредит предвижда,
6
че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит
само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
В чл. 5, ал. 3 от Общите условия на процесния договор за заем е предвидено, че
заемодателят може по всяко време да прехвърли правата и задълженията си по него на
трети лица, или коментираната разпоредба фиксира точно тази възможност за
кредитодателя да прехвърли правата си по договора на трето лице.
В същото време, за да има действие договорът за цесия по отношение на
длъжника, той следва да бъде уведомен за извършеното прехвърляне и това
уведомяване да бъде направено от цедента /стария кредитор/, с цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването и
съгласно Решение № 123/24.06.2009 г.на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II т.о., постановено
по реда на чл. 290 от ГПК, получаването на уведомлението за цесията в рамките на
съдебното производство е факт, който не може да бъде игнориран и като такъв, от
значение за спорното право, е да бъде съобразен при решаване на делото. В съдебната
практика се приема, че е налице валидно съобщаване, както в случаите, когато това е
направено лично от цедента, така и в случаите, когато по пълномощие на цедента
такова съобщаване извърши цесионерът, както е и в настоящия случай. Дори да
липсват категорични доказателства за уведомление, което да е връчено на длъжника
преди образуване на настоящото дело, с получаване на препис от исковата молба,
ведно с приложенията към нея, съдържащи процесния договор за цесия и
упълномощаване на цесионера да извърши уведомяване от името на цедента,
ответникът /като длъжник/ е узнал за цедирането на вземането и за изявлението за
предсрочна изискуемост. Доколкото законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото
в рамките на съдебното производство по предявен иск за установяване съществуването
на цедираното вземане, не може да бъде игнорирано и на основание чл. 235, ал.3 от
ГПК следва да бъде съобразено. Ефектът на уведомяването следва да се зачете като
новонастъпил пред съда факт, стабилизиращ легитимацията на цесионера като титуляр
на спорното материално право. В този смисъл е и съдебната практика: Решение №
123/24.06.2009г. по т.д.№ 12/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д.
№ 1711/2013 г.на ВКС, I т.о.; Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/2013 г. на ВКС,
II т.о.
Възражението за неравноправност на чл. 5, ал. 3 от ОУ, който дава
възможност на кредитора да прехвърли вземанията си по него, без съгласието
на ответника - потребител по него, съгласно чл. 143, т. 15 от ЗЗП, съдът намира за
неоснователно.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП - неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя: като т.1. освобождава от отговорност или
ограничава отговорността на производителя, търговеца или доставчика, произтичаща
от закон, в случай на смърт или телесни повреди на потребителя, причинени в резултат
на действие или бездействие от страна на търговеца или доставчика; т.2. изключва или
ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца
или доставчика или на друго лице, при пълно или частично неизпълнение или неточно
изпълнение на договорни задължения, включително изключва възможността за
прихващане на задължение към търговеца или доставчика с друго насрещно вземане,
7
което има спрямо него; т.3. поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата
воля; т.4. позволява на търговеца или доставчика да задържи заплатените от
потребителя суми, в случай, че последният откаже да сключи или да изпълни договора,
като същевременно не предвижда право на потребителя да получи обезщетение на
същата стойност при несключване или неизпълнение на договора от страна на
търговеца или доставчика; т.5. задължава потребителя, при неизпълнение на неговите
задължения, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; т.6.
позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора
по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя, както и
да задържи сума, получена за престация, която не е извършил, когато сам прекрати
договора; т.7. позволява на търговеца или доставчика да прекрати действието на
безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни основания за това; т.8.
предвижда необосновано кратък срок за мълчаливо съгласие за продължаване на
договора при непротивопоставяне на потребителя; т.8а. (нова – ДВ, бр. 57 от 2015 г.)
предвижда автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят не заяви
желание за прекратяването му и срокът, в който трябва да направи това, е прекалено
отдалечен от датата, на която изтича срочният договор; т.9. налага на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора; т.10. позволява на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора, въз основа на непредвидено в него основание;
т.11. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно, без основание,
характеристиките на стоката или услугата; т.12. предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца
или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се
откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора; т.13. дава право на
търговеца или доставчика да определи дали стоката или услугата отговаря на
посочените в договора условия или му предоставя изключително право да тълкува
клаузите на договора; т.14. налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори
и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите; т.15. дава възможност на
търговеца или доставчика, без съгласието на потребителя, да прехвърли правата и
задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите
за потребителя.
Законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи
неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител в разпоредбата
на чл. 143, ал. 1 ЗЗП: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза, чрез
която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения
и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя - така Решение № 86/17.08.2015г. по т.д. №616/2015г. на ВКС.
Чл. 5, ал. 3 от ОУ на договора регламентира, че заемодателят може да
прехвърли на трето лице събирането на сумите, без предварително съгласие на
потребителя и поръчителя.
За да бъде неравноправна тази клауза от общите условия, следва фактът на
прехвърлянето правата и задълженията по договора да води до намаляване на
гаранциите за потребителя.
8
Понятието „гаранции“ в случая следва да се тълкува в смисъла, вложен в чл. 1,
ал.2, т.3 от ЗЗП, посочваща, че целта на ЗЗП е да осигури защита на основни права на
потребителите, между които е и право на защита на икономическите им интереси при
придобиването на стоки и услуги при нелоялни търговски практики и способи за
продажба, неравноправни договорни условия и предоставянето на гаранции за стоките.
Същевременно понятието„гаранции“ следва да се тълкува и съобразно смисъла му по
глава V, раздел II на ЗЗП „Гаранция на потребителската стока“, имаща за цел да
осигурява защита на потребителите при доставката на стоки, прехвърлянето на риска,
съответствието на стоката с договора за продажба, гаранцията на стоките,
предоставени по този закон и търговските гаранции.
В случая няма данни, нито се твърди, че цесията е довела до влошаване на
условията, при които е сключен договорът за потребителя или цесията да е довела до
настъпване на конкретна вреда на потребителя, поради което съдът намира, че не е
налице неравноправност в конкретния случай.
Освен това, клаузите на договора и ОУ, вкл. и процесната норма чл. 5 изрично са
приети от потребителя – ответник, което той е декларирал с полагането на подписа си
под представените по делото и неоспорени от ответната страна писмени доказателства.
С тези аргументи съдът приема, че главното задължение е дължимо на
основанието посочено в исковата молба и предхождащото я заявление.
Но, в договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, единствено като
абсолютна процентна стойност. Липсва посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото
е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Липсва конкретизация относно
начина, по който е формиран посоченият процент ГПР, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал.
1 ЗПК, и друго самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл. 22 от
ЗПК.
Предвид така установената недействителност на договора за потребителски
кредит и на основание чл. 23 ЗПК, ответникът дължи на ищеца само чистата стойност
на кредита /главницата/, като не дължи лихви или други разходи по кредита. Общият
размер на плащанията, сторени от ответника, е 622 лв., поради което дължимата
главница, изчислена по реда на чл. 162 от ГПК е 578,00 лв. и до този размер
претенцията е основателна. В останалата част следва да бъде оставена без уважение,
както и по отношение на претендираната сума от 233,04 лв. – договорна лихва за
периода 14.09.2020 г. – 14-07-2021 г.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна
лихва:
Акцесорният иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за
причинени вреди от неизпълнение на парично задължение в темпорално отношение,
равняващо се на уредената в чл. 86, ал. 1 ЗЗД законна мораторна лихва, е обусловен от
изхода на правния спор по главния иск. С оглед принципа на диспозитивното начало
съдът е обвързан от заявената от страната претенция. В случая, както в заповедното
9
производство, така и в исковото производство, развило се по чл. 422 ГПК, мораторната
лихва се претендира в размер на 424,77 лв. за периода от 15.09.2020 г. до датата на
подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 25.02.2022 г. За този период обаче, дължимата
мораторна лихва, изчислена по реда на чл. 162 от ГПК с помощта на лихвен
калкулатор за изчисляване на дължимите лихви, но досежно сумата от 578 лв., е 84,94
лв. До този размер искът ще се уважи, а за разликата до пълния претендиран размер от
424,77 лв. ще се отхвърли, като неоснователен.
В този случай обаче, не следва да се обезсилва издадената в полза на заявителя
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК (т. 13 ТР 4-2014-ОСГТК) до пълните размери.
При тези съображения крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат
напълно, заради което обжалваното решение ще бъде отменено в посочените по-горе
части и потвърдено в останалите му такива.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на
въззивника-ищец на основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК следва
да се присъдят разноски с оглед уважената, респ. отхвърлената част от иска. Пред
първата инстанция са сторени такива в общ размер на 512,84 лв., в т.ч. 112,84 лв.
държавна такса, 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, както и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение. Така, с оглед изхода на делото на ищеца се следва
сума от 183,00 лв., както и 31,10 от доказаните такива в заповедното производство в
общ размер на 87,16 лв.
Така с оглед отхвърлената част от исковете първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, с която ищцовото дружество е осъдено да заплати
на адв. Е. Й. адвокатско възнаграждение над сумата от 578,85 лв.
По разноските пред въззивната инстанция:
Частичната основателност на въззивната жалба има за последица присъждане на
разноски в полза на двете страни.
Пред въззивната инстанция въззивникът е ангажирал доказателства единствено
за сторени разноски за платена държавна такса за въззивно обжалване. Така с оглед
изхода на спора от тях му се следва сумата от 26,76 лв.
На въззиваемата страна също се следват разноски пред въззивната инстанция, но
т.к. доказателства за сторени такива не са ангажирани, не се следва произнасяне в т.см.
В хода на производството пред първата инстанция А. Х. е била представлявана
от пълномощник, чието възнаграждение е договорено, съотв. и определено от
първостепенния съд, по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата, но пред въззивната
10
инстанция подобно искане не е било заявено до приключване на съдебното дирене, а и
в хода на устните състезания. Липсва и представен списък на разноските по чл. 80 от
ГПК, в който да е посочено искане за присъждане на възнаграждение чл. 38 от ЗА, като
в пледоарията си по същество пълномощникът е искал присъждане на разноски в полза
на въззиваемата. Не е представен отделен договор за правна защита и съдействие за
въззивната инстанция. Приобщеният такъв в хода на първостепенното производство
обхваща пълномощия за представителство пред всички съдебни инстанции, като
изрично е отразено, че се оказва безплатна правна помощ на близък при условията на
чл. 36 вр. чл. 38 от ЗА. Така следва да се приеме, че за присъждането на
възнаграждение по правилата на чл. 38 от ЗА не е отправено изрично искане пред
въззивната инстанция нито в откритото съдебно заседание, нито такова е обективирано
в списък по чл. 80 ГПК.
Действително по указанията на чл.81 от ГПК с всеки акт, с който се приключва
делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Те от
своя страна се определят съобразно правилата на чл. 78 ГПК, но съдът не може да се
произнесе служебно в този смисъл. Претенцията за разноски, макар и обусловена от
разрешаване на повдигнатия спор, има относителна самостоятелност, тъй като
отговорността за разноски не е правна последица, по която съдът дължи служебно
произнасяне, а въпрос, по който се произнася само, след като бъде сезиран. В този
смисъл съдебната практика е единна и последователна, като изхожда и от
диспозитивното начало в процеса. Това правило се отнася и до онези разноски,
представляващи възнаграждението на адвокат по чл. 38 от ЗА. Правото на адвокатско
възнаграждение, на което кореспондира задължението на неоснователно
предизвикалата правния спор страна, е притезателно субективно право. То може да
бъде предявено пред съд само от титуляра му (чл. 26, ал. 2 от ГПК). И след като той
(титулярът) не поддържа подобно искане, заявено съгласно указанията в т. 11 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г., ОСГТК на ВКС
на РБ, най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на
делото пред съответната инстанция, то съдът не дължи произнасяне в тази насока –
така и Определение № 161/27.04.2018 г. на ВКС по т.д. № 2403/2017 г. II-ро т.о., ТК.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол – спр.
императивната разпоредба на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, според която от обхвата на
касационното обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение № 501 от 26.05.2023 г., постановено по гр.д. № 1253/2022
г. по описа на Районен съд – Кюстендил, В ЧАСТТА му, в която исковите претенции
за признаване за установено в отношенията между страните, че А. Р. Х., с ЕГН
11
**********, с адрес гр. Кюстендил, ул. „***“ № 58, ет. 2, дължи и следва да заплати на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. "***" № 25, офис сграда ***, ет.2, офис 4,
представлявано от Изпълнителния директор ***, са отхвърлени за сумата от 578,00
лв. - главница, дължима по Договор за паричен заем № 0453060 от 14.08.2020 г.,
сключен между ответника и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, вземането по който било
прехвърлено на настоящия ищец на 26.08.2021 год. съгласно сключен Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия); както и за сумата от 84,94 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до датата на
подаване на заявлението – 25.02.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, до
окончателното изплащане на задължението, КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А. Р. Х., с
ЕГН **********, с адрес гр. Кюстендил, ул. „***“ № 58, ет. 2, дължи и следва да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "***" № 25, офис сграда ***, ет.2,
офис 4, представлявано от Изпълнителния директор ***, сумата от 578,00 лв. главница,
дължима по Договор за паричен заем № 0453060 от 14.08.2020 г., сключен между
ответника и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, вземането по който било прехвърлено на
настоящия ищец на 26.08.2021 год. съгласно сключен Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения (цесия); както и сумата от 84,94 лв., представляваща
обезщетение за забава по посочената главница за периода от 15.09.2020 г. до датата на
подаване на заявлението – 25.02.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, до
окончателното изплащане на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 501 от 26.05.2023 г., постановено по гр.д. №
1253/2022 г. по описа на Районен съд – Кюстендил в останалата му обжалвана част,
в която исковите претенции за признаване за установено в отношенията между
страните, че А. Р. Х., с ЕГН **********, с адрес гр. Кюстендил, ул. „***“ № 58, ет. 2,
дължи и следва да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "***" № 25, офис
сграда ***, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор ***, СА
ОТХВЪРЛЕНИ, а именно: за сумата над 578,00 лв. до пълния предявен размер от 1200
лв., представляваща главница, дължима по Договор за паричен заем № 0453060 от
14.08.2020 г., сключен между ответника и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, вземането по
който било прехвърлено на настоящия ищец на 26.08.2021 год. съгласно сключен
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия); за сумата от 233,04 лв.
– дължима договорна лихва запериода 14.09.2020 г. – 14.07.2021 г., както и сумата над
84,94 лв. до пълния претендиран размер от 424,77 лв., представляваща обезщетение за
забава по посочената главница за периода от 15.09.2020 г. до датата на подаване на
заявлението – 25.02.2022 г.
ОТМЕНЯВА Решение № 501 от 26.05.2023 г., постановено по гр.д. № 1253/2022
г. по описа на Районен съд – Кюстендил, В ЧАСТТА в която „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД,ЕИК ***,седалище и адрес на управление на
дейността-гр. София, бул.“***“№ 25,офис сграда ***,ет.2,офис 4, е осъдена да заплати
на адвокат Е. С. Й., ЕГН ********** от Адвокатска колегия - Кюстендил, с адрес на
упражняване на дейността гр. Кюстендил, ул. „***“ № 35, над сумата от 578,85 до
12
присъдения размер от 914,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по реда
на чл.38 от Закона за адвокатурата, за осъществена безплатна правна помощ и
процесуално представителство на ответницата А. Р. Х., ЕГН **********, с адрес гр.
Кюстендил, ул. “***“ № 58, ет.2.
ОСЪЖДА А. Р. Х., с ЕГН **********, с адрес гр. Кюстендил, ул. „***“ № 58,
ет. 2, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК: ***,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "***" № 25, офис сграда ***, ет.2,
офис 4, представлявано от Изпълнителния директор ***, сумата от 26,76 лв.,
представляваща деловодни разноски пред ваззивната инстанция, както и 214,10 лв. – в
т.ч. сторени разноски пред първата инстанция 183,00 лв. и 31,10 - в хода на
заповедното производство по ч. гр.д. №500/2022 г. на КРС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3, т
1 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13