Р Е
Ш Е Н
И Е № ……
Гр. София, 08.07.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІІ - „В” въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети декември
през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ : ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.
съдия : ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Чернева в. гр.
дело № 9099 по описа на съда за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „С.и.“ ЕАД- *** срещу Решение № 284806/ 04.12.2017 г. на СРС, 46
състав.
С
първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от РПК „М.“- гр.София срещу
„С.и.“ ЕАД- *** положителен установителен иск с правна квалификация чл.124,
ал.1 ГПК- за признаване за установено правото на собственост на ищеца на основание
чл.2, ал.3 /отм./ ЗОС върху недвижим имот с площ от
1139 кв.м., евентуално- 1270 кв.м., представляващ прилежащ терен към сграда -
кооперативна собственост /ресторант „Горублянско ханче“/ и находящ се в
североизточната част на кв.43 по ЗРП от 1984 г. на кв.Горубляне, гр.София, при
граници: изток- ул. “П.Красов“, запад, север и юг - останалата част от кв.43, а
по кадастралната карта на гр.София, район „М.“, кв.Горубляне, одобрена със
Заповед № РД-18-35/09.06.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК - част от ПИ
с идентификатор 68134.4085.1495, целият с площ от 5047 кв.м., при граници на
спорната част: изток- ПИ 68134.4085.438, запад, север и юг - останалата част от
ПИ 68134.4085.1495. Със същото решение СРС признава за установено предявеният
при условие на евентуалност положителен установителен иск с правна квалификация
чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗС на „РПК „М.“- гр.София срещу „С.и.“
ЕАД *** - правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност върху
гореописания имот на площ от 1139 кв.м. явяващ се прилежащ терен към описаната
сграда и представляващ реална част от ПИ с идентификатор 68134.4085.1495, която
реална част е ситуирана между буквите А-Б-В-Г-А съгласно скицата към
допълнителното заключение от 09.02.2017 г. на вещото лице В.Б.Д., която скица
се явява неразделна част от решението. Съдът отхвърля като неоснователно
заявеното от РПК „М.“, гр. София, оспорване истинността на официален документ –
скица – извадка от Застроителния план на м. Горубляне, гр. София, одобрен със
Заповед № РД-09-50-481/23.09.1994 г. В жалбата се излагат подробни съображения,
предвид на които се претендира отмяна на решението на СРС, в частта, с която се
признава за установено по отношение на „С.и.“ ЕАД, че РПК „М.“ е собственик по
давност на описания имот или евентуално да бъде намалена площта на прилежащия
терен.
„С.и.“ ЕАД- ***
обжалва така постановеното първоинстанционно решение в частта, с която е уважен
предявеният срещу него евентуален иск за собственост на основание придобивна
давност, като поддържа, че в атакуваната част решението е неправилно поради
нарушаване на материалния закон. Поддържа, че институтът на придобивната
давност не може да намери приложение по отношение на процесния имот, тъй като
същият няма самостоятелно значение, а представлява реална част от поземлен
имот, като при това тази реална част се явява прилежащ терен към самостоятелен
обект по смисъла на чл.2, ал.3 /отм./ ЗОС, като ищецът не е адресат на тази
разпоредба. Моли решението на СРС в обжалваната част да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено решение по съществото на спора, с което исковата
претенция бъде отхвърлена, евентуално - уважаване на иска само за площ от 257
кв.м., колкото е прилежащата площ към основния обект според заключението на
допълнителната съдебно-техническа експертиза от 16.09.2016 г.
Въззиваемата страна
- РПК „М.“- гр.София оспорва същата и моли обжалваното решение на СРС да бъде
потвърдено като правилно.
Софийски градски
съд, след като взе предвид установените от първоинстанционния съд факти и
обсъди доводите и съображенията на страните, за да се произнесе, взе предвид
следното:
При извършената
съгласно чл.269, изр.1 ГПК служебна проверка на валидността на обжалваното
първоинстанционно решение въззивният съд намира, че същото е валидно, издадено
от компетентен орган в рамките на правораздавателната власт на съдилищата, в
законен състав и при спазване на изискванията на закона за форма, както и допустимо,
доколкото първата инстанция се е произнесла при наличието на всички
положителни, респ. при липсата на отрицателни процесуални предпоставки,
обуславящи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Доколкото в жалбата
не се съдържат оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения на
съдопроизводствените правила относно допускането, събирането и оценката на
доказателствата, както и за необоснованост на фактическите констатации,
поставени в основата на правните изводи на първата инстанция, въззивният съд е
обвързан от фактите такива, каквито са приети за установени в обжалваните
решения. Според задължителните указания, обективирани в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвид
ограниченията в обхвата на въззивната дейност по смисъла на чл.269, изр.2 ГПК
въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен
факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е
осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за
делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа
констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на
първоинстанционното решение в тази му
част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и
когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените
правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. При липса на такива
оплаквания въззивната инстанция не може служебно да променя фактическите
изводи, на които първоинстанционният съд е основал решението си.
Безспорно е по
делото, а и е прието за установено в обжалваното решение, че предмет на спора е
имот, представляващ прилежащ терен към обект по чл.2, ал.3 /отм./, а именно
ресторант „Горублянско ханче“, изграден в периода 1976 г.- 1986 г. изцяло със
средства на Потребителна кооперация „Девети септември“- Панчарево, като същата
продължава да съществува като самостоятелен правен субект в променено
наименование - Потребителна кооперация „Панчарево“. Ищцовата кооперация е била
образувана през 1987 г. чрез отделяне от РПК „Наркооп“, а с разделителен
протокол за приемане и предаване дейността и имуществото, считано от 01.04.1987
г. ищецът е приел от ПК „Девети септември“ редица обекти, сред които и
търговски обект с инвентарен номер № 83, а именно ресторант /гостилница/
„Горублянско ханче“ в гр.София, кв.Горубляне, описан в списъка към протокола с
пореден № 21. При тези данни СРС правилно е приел, че РПК „М.“ не е собственик
на търговския обект на основание чл.2, ал.3 /отм./ ЗОС, тъй като адресат на
тази разпоредба е само кооперацията, изградила обекта, или неин универсален
правоприемник /Решение № 66 от 29.07.2010 г. по гр.д.№ 4459/ 2008 г. на
Четвърто г.о./. Съобразен с процесуалния закон е и обективираният в
обжалваното първоинстанционно решение
извод, че спрямо ответника ищецът не е в състояние да се легитимира като
собственик на сградата, представляваща ресторант „Горублянско ханче“ и с оглед
влязлото в сила решение от 28.03.2012 г. по в.гр.д.№ 10475/ 2011 г. на СГС, с
което РПК „М.“ е призната за собственик по давност на този обект по отношение
на Столична община. Това е така, тъй като макар и „С.и.“ ЕАД да има качеството
на частен правоприемник на Столична община по отношение на процесния имот,
апортът на имота в капитала на дружеството е бил извършен преди завеждане на
делото през 2004 г. и следователно постановеното решение не представлява
пресъдено нещо за приобретателя /чл.226, ал.3 и чл.298, ал.2 ГПК/. Обвързаността
на правоприемника от влязлото в сила решение предполага правоприемството да е
настъпило, след като силата на пресъдено нещо е възникнала спрямо праводателя.
Това е така, защото правното основание за важимостта на силата на пресъдено
нещо спрямо правоприемника е процесуалната легитимация на неговия праводател по
делото, от което е възникнала силата на пресъдено нещо /така Ж.Сталев,
„Българско гражданско процесуално право“, изд.2012 г., стр.364/.
С разпоредбата на чл. 2, ал.3 /отм./ ЗОбС, от
обхвата на общинската собственост са изключени сградите и постройките на
кооперативните организации, изградени от тях до 13.07.1991 г., включително и
прилежащия терен. Съдебната практика последователно према, че по силата на
закона тези обекти стават собственост на кооперативната организация, с чиито
средства са изградени. При преобразуване на кооперативните организации чрез
сливане, вливане, отделяне и разделяне право на собственост се придобива от
организацията - правоприемник, в чиийто баланс е включена сградата към момента
на влизане в сила на закона /решение № 255/10 по гр.д. № 89/2009 г. на ВКС, I
г.о/. Приема се, че в хипотезата на чл. 2, ал.3 /отм./ ЗОбС теренът няма
самостоятелно, а обслужващо предназначение и следва собствеността на
построената върху него сграда / решение № 925/09 по гр.д. № 1734/08 на ВКС, I
г.о. /. Цитираната практика, която се споделя изцяло от настоящия състав
налага извод, че нормата на чл.2, ал.3 /отм./ЗОбС изключва правната възможност,
при наличие на посочените в нея предпоставки - когато има извършено до
13.07.1991 г. от кооперативна организация строителство със съобствени средства
на сграда и постройка, прилещажият терен, необходим за обслужване на
сградата-кооперативна собственост, да запази статута си на държавна или
общинска собственост.
Обстоятелството, че с влязло в сила решение от 28.03.2012г. по въззивно гр.д. № 10475/2011 на СГС, с което РПК „М.“- гр.София е била призната за собственик на сградата, построена в процесния имот на основание придобивна давност, не
дерогира правните последици, породени от действието на разпоредбата на чл. 2,
ал.3/ отм./ ЗОбС във връзка с вида на собствеността и индивидуализацията на
обекта на кооперативна собственост, който по разпореждане на закона включва не
само сградата, но и прилежащия терен. В случая не могат да намерят приложение
разпоредбите на чл. 86 ЗС и § 1 от Закона за допълнение на ЗС, тъй като от
момента на влизане в сила на ЗОбС сградата и прилежащата към нея площ,
необходима за ползването й, не са общинска или държавна собственост. В периода
от 01.06.1996 г., когато влиза в сила ЗОбС, до 01.01.2000 г. е действал Законът
за кооперациите от 1991 г./ отм./, който забранява придобиване по давност на
вещ, собственост на кооперация- чл. 31, ал.3. Дори да се приеме, че при
действието на този закон е било недопустимо вещ, собственост на една
кооперация, да бъде придобита по давност от друга кооперация, то с влизане в
сила на Закона за кооперациите от 1999 г. тази забрана отпада и няма законова
пречка за осъществяване на този придобивен способ по отношение на вещ - кооперативна собственост.
Искът на РПК ”М.” за установяване на правото на собственост върху прилежащия към
сградата терен, основан на твърдение за оригинерно придобиване на вещното
право, е предявен на 12.11.2013 г.
Периодът на владение от влизане в сила на ЗК от 1999 г. до този момент / 13
години/ обективно е достатъчен за осъществяването на фактическия състав на този
придобивен способ. По делото се установява, че
ресторант (пивница, гостилница) „Горублянско
ханче“ е бил построен в периода 1976 – 1986
г. изцяло със средства на Потребителна кооперация „Девети септември“ – Панчарево. Сградата не е с
временен характер (временна постройка) по смисъла на чл.120 ППЗТСУ (отм.)
Основната сграда е масивна, монолитна, изградена с тухли. Общата застроена площ
(ресторант и складове) възлиза на 309 кв. м. Няма твърдения и данни за
извършвано допълнително застрояване след 1986 г. и имота се владее от тогава от РПК ”М.”.
Правото на собственост, както и всички вещни права имат за обект
определена вещ, обособен материален предмет, върху който се съсредоточава това
право с произтичащите от него правомощия. Вещни права възникват върху отделни
вещи, обособени от правото като обекти на собственост /недвижими имоти - в съответните устройствени и
строителни правила и норми/.
Несъмнено РПК ”М.” е установила своята фактическа
власт върху ресторанта на 01.04.1987 г., за който се установи, че по силата на
чл.92 ЗС е бил държавна собственост. РПК
„М.“- гр.София е владяла имота като свой, но не е могла да осъществява
давностно владение, тъй като законът е забранявал придобиването по давност на
вещи, които са държавна или общинска собственост (редакциите на чл.86 ЗС, които
са действали до 01.06.1996 г.) С влизането в сила на ЗОС на 01.06.1996 г., с
чл.2, ал.3 (отм. през 2004 г.), законодателят е приел, че не са общинска
собственост сградите и постройките на кооперативните организации и на
сдруженията с идеална цел, чието строителство е извършено от тях до 13 юли 1991
г., включително и прилежащият терен. Логическото тълкуване на посочената
разпоредба води до извода, че сградите и постройките с прилежащия терен стават
собственост на кооперативните организации, които са ги построили. По този начин
на кооперативните организации, построили сградите, са им били признати права на
собственост, каквито те до 01.06.1996 г.
не са могли да притежават. Касае се за обекти, които към посочения момент са
били собственост на държавата и тя като титуляр на вещното право ги е изключила
от своя патримониум и от патримониума на общините и е придала с обратна сила
правно значение на факти, които обективно не са давали възможност на построилия
обекта до 13 юли 1991 г. да го придобие съобразно действащата към момента на
посторяването правна уредба. Разпоредбата на чл.2, ал.3 (отм.) ЗОС не съдържа
условие сградите и постройките на кооперативните организации да са изградени
въз основа на отстъпено право на строеж и стоителни книжа, респ. да са законни.
От събраните по делото
доказателства се установява, че ресторантът е бил посторен преди 13.07.1991 г.,
а именно в периода 1976 г. - 1986 г. С
влизането в сила на разпоредбата на чл.2, ал.3 ЗОС на 01.06.1996 г. ПК „Девети
септември“ е придобила ex lege правото на собственост както върху ресторанта,
така и върху прилежащия терен. Доколкото към датата на разделителния протокол
от 1987 г. правото на собственост не е било в патримониума на ПК „Девети
септември“ (теренът и сградата, построена без отстъпено право на строеж, са
били притежание на държавата и разпорежданията на кооперацията-строител не са имали
вещно-транслативен ефект), тя не е могла да прехвърли валидно собствеността
върху сградата на ищеца.
Давностно владение с
целения вещно-правен ефект да придобие правото на собственост ищецът е започнал
да упражнява едва от 01.06.1996 г., от която дата сградата и прилежащият терен
са преминали в собственост на ПК „Девети септември“ („Панчарево“). Към посочената дата
вече не е съществувала забрана за придобиване по давност на вещи – кооперативна
собственост. Съвкупната преценка на доказателствата сочи, че ищецът е владял
имота непрекъснато, явно и необезпокоявано като свой. Давностното владение е
продължило повече от 10 години, поради което към 12.11.2013 г. ищецът е придобил по давност правото на собственост
върху процесния имот.
Имотът според съдебно-счетоводната
експертиза, приета през 2016 г., и според множество писмени доказателства е бил
заприходен от РПК „М.“- гр.София
като актив.
РПК „М.“- гр.София
е заплащала местни данъци и такса
битови отпадъци от завеждането на имота в баланса през 1987 г. до 2015 г. вкл.
След 1991 г. кооперацията е осъществявала фактическата власт
чрез наематели.
Кооперацията „Девети
септември“ („Панчарево“)
като собственик на вещта в нито един момент след 01.06.1996 г. не е предявявала
каквито и да било претенции към имота. В настоящия случай не е било необходимо РПК „М.“- гр.София
да демонстрира пред собственика намерението си за своене, тъй като владението
му е било предадено с писмен акт още през 1987 г. и със съзнанието, че
ресторантът преминава в патримониума на РПК „М.“.
По настоящото дело се
установява, че процесният прилежащ терен и построената в него сграда (ресторант
„Горубленско ханче“) са били
изключени от предметния обхват на Договора от 17.07.2006 г. за прехвърляне
(продажба) на търговското предпирятие на РПК „М.“.
По изложените съображения съдът счита, че крайните
изводи на първоинстанционният съд кореспондират с ангажираните по делото
доказателства. При така изложените съображения и поради съвпадение на
приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а
обжалваното решение, включително и в частта за разноските, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
По разноските
по производството:
При този изход
на делото и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна – ищец следва да се присъди сумата от 1300 лв., представляваща възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство на страната пред въззивния съд и платен депозит за вещо лице по СТЕ.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 284806 от 04.12.2017 г., постановено по гр. д. № 4669/2013 г. по описа на СРС, ГО, 46-ти състав, в частта, с която е е признато за установено по отношение
на ,,С.и.‘‘ЕАД ***, ЕИК*******, по евентуално съединения иск с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗС, че „Районна потребителна
кооперация „М.“- гр.София, ЕИК *******, е собственик по давност на имот с площ
от 1139 кв.м., представляващ прилежащ терен към сграда- кооперативна
собственост /ресторант „Горублянско ханче“/ и находящ се в североизточната част
на кв.43 по ЗРП от 1984 г. на кв.Горубляне, гр.София, при граници: изток-
ул.“П.Красов“, запад, север и юг- останалата част от кв.43, а по кадастралната
карта на гр.София, район „М.“, кв.Горубляне, одобрена със Заповед № РД-18-35/
09.06.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК- част от ПИ с идентификатор
68134.4085.1495, целият с площ от 5047 кв.м., при граници на собствения на
ищеца имот от 1139 кв.м:изток - ПИ 68134.4085.438, запад, север и юг-
останалата част от ПИ 68134.4085.1495, който имот се ситуира между буквите
А-Б-В-Г-А съгласно скицата към допълнителното заключение от 09.02.2017 г. на
вещото лице В.Б.Д., която скица се явява неразделна част от решението.
ОСЪЖДА „С.и.“ ЕАД- ***, ЕИК ******* да
заплати на РПК ,,М.‘‘ сумата от 1300 (хиляда и триста) лв., на основание чл. 78, ал.1 вр от ГПК, представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните
при условията на чл. 280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2