Р Е Ш Е Н И Е №
21.06.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Мария
Методиева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 4420
по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 11620 от 14.01.2021 г. по гр.д. № 29463/2020 г. Софийски
районен съд, 144 състав осъдил „ЗАД ОЗК – З.“ АД, ЕИК ********, да заплати
на „З.У.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 411 КЗ сумата от 3 214 лева - неплатен остатък от регресно
вземане за платено обезщетение в размер на 71 424.45 лева, изплатени по
застраховка „Каско на МПС“ с полица № 17140110278/03.05.2017 г., със срок на
валидност от 05.05.2017 г. до 04.05.2018 г., за МПС „Форд“, модел „Транзит“,
рег. № ********, собствен на „ДСК Лизинг“ АД по щета № 17111400149 във връзка с
ПТП, настъпило на 17.08.2017 г. на главен път I-4 София - Варна, в района на км
145 + 700 между товарен автомобил „Форд“, модел „Транзит“ с рег. № ********,
собствен на „ДСК Лизинг“ АД, и автомобил „Скания“, модел „п12 4х2“ с рег. №********ТР,
собствен на „К.12“ ЕООД, застрахован по
застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника с полица с № 23117002238993,
с период на валидност от 16.08.2017 г. до 15.08.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -
07.07.2020 г., до окончателното изплащане на сумата, като отхвърлил този иск за
разликата до пълния предявен размер от 13 374.89 лева, както и осъдил „ЗАД ОЗК
– З.“ АД, ЕИК ********, да заплати на „З.У.“ АД, ЕИК ********, на
основание чл. 86 ЗЗД сумата от 691 лева – обезщетение за забава върху
главницата от 3 214 лева за периода от 26.05.2018 г. до 07.07.2020 г., като
отхвърлил акцесорния иск за разликата до пълния предявен размер от 2 875.61
лева. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ответникът е осъден да заплати на
ищеца разноски в размер на 287.50 лева, а ищецът – да заплати на ответника
разноски в размер на 300 лева.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „З.У.“ АД, който го
обжалва в частите, с които исковете са отхвърлени, с оплаквания за неправилност
– неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Районният съд
неправилно определил дължимото застрахователно обезщетение, като не взел
предвид реално реализираните на пазара запазени части, а се водил от
процентната стойност на същите. Застрахователното обезщетение се съизмерявало с
действително претърпените вреди, остойностени към деня на застрахователното
събитие. Разпоредбата на чл. 386 КЗ предвиждала обезщетение в пълен размер на
вредите, а не на процент от действителната стойност на увреденото МПС. С
последната законодателят императивно дефинирал границите на отговорността на
застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. При наличие на тотална
щета застрахователят бил длъжен да репарира изцяло причинените вреди на
застрахованото лице, които в случая били равни на действителната стойност на
автомобила. Приетият от съда процент запазени части – 25 % от действителната
стойност на автомобила, противоречал на визираната в КЗ разпоредба, доколкото
същата предвиждала обезщетение в пълен размер на вредите, а не на процент от
действителната стойност на МПС. Оспорвал и твърдението на първоинстанционния
съд, че не са дължими като недоказани претендираните разноски в размер на
158.40 лв., тъй като не било доказано за какво са разходвани същите. По делото
била представена фактура, в която било упоменато основанието за плащане на
сумата. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части и вместо
това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна „ЗАД ОЗК – З.“
АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да
потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият състав намира, че при постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата доводи е правилно по следните съображения:
Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно
основание чл. 411 КЗ е свързано с установяване на следните кумулативно дадени
предпоставки: 1. Валидно застрахователно правоотношение между увреденото лице и
застрахователното дружество-ищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в
срока на действие на договора и заплащане на застрахователно обезщетение от
дружеството-ищец; 3. Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя
на вредата – противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка
между деянието и причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно
правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на
ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите. В тежест
на ищеца е да докаже тези предпоставки (с изключение на субективната
предпоставка по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на която чл. 45, ал. 2 ЗЗД
установява законова презумпция), както и действителната стойност на вредите,
определена по средни пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното
събитие – чл. 386, ал. 2 КЗ.
В случая тези предпоставки не са били спорни между страните, а и същите са
установени със сила на пресъдено нещо с влизане в сила на първоинстанционното решение
в осъдителната му част.
Не е било спорно също и се установява, че по образуваната при ищеца щета №
17111400149 същият е заплатил на собственика на застрахованото МПС „Форд
Транзит“ обезщетение в размер на 71 424.45 лв. за определената като
тотална щета от застрахователя.
Не е било спорно и се установява, че на 25.04.2018 г. ищецът е предявил
регресна претенция към ответника за заплащане на сумата от 71 582.85 лв. по процесната
щета, както и че ответникът – застраховател на гражданската отговорност на
виновния за ПТП водач, е заплатил по щетата сумата 49 697.96 лв. на 04.07.2018 г.
Ищецът твърди да направил и допълнителни разходи за установяване на вредите
в размер на 158.40 лв., изплатени на „М.П.“ ЕООД, както и че като собственик на
останките от автомобила е продал запазените части за сумата 8 510 лв. Така
след плащането от ответника дължима оставала главница в размер на
13 374.89 лв.
Спорни пред настоящата инстанция са само въпросите относно размера на
дължимото обезщетение, в частност дали стойността на запазените части е в размера
от 8 500 лв., колкото ищецът твърди да е получил от продажбата на
запазените части, или в размер на 25 % от действителната стойност на автомобила
към датата на ПТП съобразно втория вариант на приетата САТЕ, както и доказал ли
е ищецът да е направил допълнителни разходи за установяване на вредите в размер
на 158.40 лв.
Съгласно заключението на САТЕ, действителната стойност на товарен автомобил
„Форд Транзит“ към датата на настъпване на застрахователното събитие е в размер
на 70 549 лева. Стойността, необходима за възстановяване на увредения автомобил
е в размер на 58 764.44 лева. Налице е тотална щета, тъй като стойността за
ремонт е 83.3 % от неговата действителна стойност. При твърдяното в исковата
молба, че запазените части са продадени за 8 510 лева, стойността на
обезщетението би била размер на 62 039 лева. В този случай стойността на
дължимото обезщетение е по-голяма от стойността, необходима за възстановяване
на превозното средство и ремонтът би бил икономически целесъобразен; При определяне
стойността на запазените части по друга методика като стойност на запазените
части се приемат 25 % от действителната стойност на автомобила, в който случай
стойността на запазените части е 17 637 лв., а размерът на дължимото
обезщетение – 52 912 лв.
Действително, съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ, застрахователно обезщетение
следва да е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на
събитието, освен в случаите на подЗ. и З. по договорена застрахователна
стойност. Няма спор в съдебната практика обаче, че в случаите на тотална щета
по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ, при определяне размера на обезщетението от
действителната стойност на увреденото МПС следва да се приспадне стойността на
запазените части, тъй като обратното би довело до неоснователно обогатяване.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че в случая следва да
се възприеме вторият вариант на заключението на САТЕ, при който стойността на
запазените части е определена по методиката в процент. На първо място, ищецът
не е доказал по никакъв начин твърдението си, че за продадените запазени части
е получил сумата 8 510 лв., а с отговора на исковата молба ответникът
изрично е оспорил стойността на запазените части да е твърдяната от ищеца. Заключението
на САТЕ в тази част също е основано само на твърдението в исковата молба,
поради което не следва да бъде кредитирано в същата част. От друга страна, без
значение е стойността, която ищецът реално е получил за запазените части, от
значение е действителната стойност на тези части към датата на ПТП.
За неоснователни съдът намира и доводите на въззивника относно доказването
на твърдените разходи за установяване на вредите в размер на 158.40 лв. В
представената по делото фактура от 13.12.2017 г. като основание са посочени неясни
съкращения, от които не може да се направи извод, че сумата по фактурата е
заплатена за установяване на вредите. Други доказателства в тази връзка не са
ангажирани от ищеца, вкл. не е поставена задача към САТЕ, поради което тази
сума не следва да се включва в размера на обезщетението.
Ето защо въззивният съд приема, че размерът на дължимото обезщетение след
приспадане на стойността на запазените части е 52 912 лв. След приспадане
на платената извънсъдебно от ответника сума, дължимият остатък е 3 214 лв.,
до който размер предявеният главен иск е основателен.
Въззивната жалба в частта й по иска с правно основание чл. 86 ЗЗД е
бланкетна, и предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции по
отношение на главния иск, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
в обжалваните части.
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената
от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11620 от 14.01.2021 г., постановено по гр.д. № 29463/2020 г. на
Софийски районен съд, 144 състав в
обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от „З.У.“ АД, ЕИК ********, срещу
„ЗАД ОЗК – З.“ АД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 411 КЗ за разликата
над 3 214 лв. до пълния предявен размер от 13 374.89 лв., и иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 691 лв. до пълния предявен размер
от 2 875.61 лв.
ОСЪЖДА „З.У.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „ЗАД ОЗК – З.“ АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.
78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните осъдителни части решението по гр.д. № 29463/2020
г. на Софийски районен съд, 144 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.