Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 26.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16596 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.02.2018 год.,
постановено по гр.дело №8439/2017 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, са
отхвърлени предявените от етажните собственици на сграда, находяща се в
гр.София, ул.“*********, срещу Е.М.С. искове с правно основание чл. 38, ал. 2 ЗУЕС за сумата от 107 лв., представляваща дължими вноски за м.ноември 2015 год.
и м.декември 2015 год. и от м.януари 2016 год. до м.юни 2016 год. включително
за ремонт и поддръжка на общите части на етажната собственост, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 10.02.2017 год. до окончателното й изплащане.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищците етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София, ул.“*********.
Жалбоподателите поддържат, че ответникът не оспорвал взетите решения от Общото
събрание на етажните собственици и дължимостта на претендираните суми, а
твърдял, че ги е заплатил – обстоятелство, което ищците били изрично оспорили.
Не било доказано обаче от кого е издаден представения от него частен документ –
квитанция №735. Последната не била съставена по определения ред, а именно не
било ясно от кого изхожда, като липсвали доказателства, че е издадена от
управител, касиер или друго представител на етажните собственици. Следователно
не можело да приеме, че задълженията са погасени. В квитанцията липсвал и печат
на етажната собственост, не били посочени имената на лицето, което я е
подписало, периода за който се отнася същата. Частният свидетелстващ документ
нямал обвързваща материална доказателствена сила и в частност не установявал
твърдението за плащане. Тежестта за доказване на изявленията в него падала
върху страната, която го е представила. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – уважени. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Е.М.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че представената квитанция била формално оспорена от ищците, поради
което СРС не можел да осъществи проверка съобразно разпоредбата на чл. 193 ГПК
и съответно да разпредели доказателствената тежест. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени е за разглеждане искове с правно
основание чл. 41 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е неправилно.
Етажната собственост е комплекс от неразривно свързани
помежду си отделни права на собственост върху самостоятелни обособени обекти на
вещни права и съсобственост върху общите части на единна постройка. При етажната собственост
отделните обекти се стопанисват и използват въз основа на съвместно притежавани
общи части. Един от основните въпроси, които се поставят във вътрешните
отношения между участниците в притежанието и използването на помещения в етажната собственост, се
отнасят до участието в разноските по поддържане, възстановяване и подобрения на
общите части и разноските по текущо използване на общите части.
Разходите за ремонт, обновяване, реконструкция и
преустройство на общите части, за които има прието решение на общото събрание на собствениците
или на сдружението, се разпределят между собствениците на самостоятелни
обекти съразмерно с притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата – чл. 48, ал. 3 ЗУЕС. Тези разходи спадат съответно към
необходимите и полезните разноски. Само необходимите и полезни разноски за
общите части се понасят задължително и изключително от собствениците на
апартаменти и други самостоятелни помещения в ЕС, без оглед на това дали тези
собственици обитават или използват притежаваните от тях обекти или ги отдават
под наем на други лица изцяло или частично.
От
компетентността на Общото
събрание е вземане на решения относно определяне на месечни парични вноски за покриване на разходите
за управлението и поддържането на общите части на сградата, на паричните вноски във фонд „Ремонт и
обновяване“, за извършването на разходи, които са необходими или неотложни за
поддържането или за възстановяването на общите части, за извършване на полезни
разходи – чл. 11 и чл. 48, ал. 8 ЗУЕС.
Съответно съгласно нормата на чл. 51 ЗУЕС, разходите за
управление и поддържане /консумативни разноски/ на общите части на сграда в
режим на етажна собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и
обитателите – това са разходите за осветление, почистване, асансьор и други,
необходими за поддържане на общите части на сградата.
В разглеждания случай е безспорно по делото, че
ответникът Е.М.С. е собственик на самостоятелен обект в процесната сграда –
апартамент №62, както и че Общото събрание на етажните собственици на сградата е
взело следните решения: на 10.09.2012 год. – за ремонт на водосточните тръби и
покрива; на 27.10.2012 год. – за събирането на месечна такса за апартамент за
заплащането на чистачка в размер на 2 лв. и за поддържане на асансьора в размер
на 3 лв.; на 14.01.2013 год. – за поставянето на входна врата с контрол на
достъпа и за промяна на месечните такси, както следва: за възнаграждение за
управителя – по 1.50 лв.; за възнаграждение на касиера – по 1.50 лв.; за ремонт
и обновяване – в размер на 5 лв.; за асансьор – в размер на 3 лв. /за
обитаемите апартаменти/; за чистачка – в размер на 2 лв. /за обитаемите
апартаменти/; на 14.04.2013 год. – за направата на помещение за хигиенист на
входа; на 06.03.2014 год. – за определянето на методи и суми на таксите, а
именно: за фонд „Ремонт и обновяване“ – 1% от минималната работна заплата на
апартамент; за възнаграждение за управителя – по 1.50 лв.; за възнаграждение на
касиера – по 1.50 лв.; за хигиенист и консумативи за хигиена – 120 лв. месечно,
разпределени между реално живеещите в блока; за електричество „общи части“ и
„асансьор“ и поддръжка асансьор – сумата по фактурата, разпределена между
реално живеещите в блока и на 05.04.2016 год. – за изпращането на покани до
етажните собственици, които не са заплатили дължимите вноски с даване на
подходящ срок, но не повече от 10 дни, за заплащането им.
Не се спори също така, че размерът на дължимите от
ответника месечни вноски за исковия период възлиза общо на 107 лв., а именно:
за м.ноември и м.декември 2015 год. – по 13 лв., за м.януари, февруари и март
2016 год. – по 15 лв. и за м.април, май и юни 2016 год. – по 12 лв.
Спорният между страните въпрос по същество във въззивното
производство е свързан с това дали ответникът е погасил задълженията си чрез
плащане. В тази връзка същият е представил квитанция №735 за внасяне на сумата
от 179 лв. за „ноември и декември 2015 год., януари – март 2016 год., април –
декември 2016 год./.
Настоящият съдебен състав приема, че при твърдение за
извършено плащане от ответника, същият следва да го установи, което включва и
елементите, определящи изпълнението като точно – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Представената по делото квитанция по своето естество
представлява частен свидетелстващ документ, чиято истинност не е била оспорена
от ищците, поради което и първоинстанционният съд не е имал основание да
провежда производство по реда на чл. 193 ГПК. Ищците са оспорили квитанцията с
довода, че същата не се ползва с доказателствена сила, тъй като не е ясно от
кого изхожда /не са посочени имената на лицето, което я е подписало/.
По принцип разписката по чл. 77, ал. 1 ЗЗД, като
едностранно волеизявление на кредитора, е доказателство за плащане на парично
задължение. Законодателно не е уредено съдържанието на разписката по чл. 77,
ал. 1 ЗЗД, но за се ползва същата с доказателствена сила за погасяване на
дълга, то в същата следва да са посочени фактите, релевантни за точното, с
погасителен ефект изпълнение на задължението, а именно: основание и размер на
задължението, кредитор, длъжник, респ. платец, време и място на плащане. Непълнотата
в съдържанието не променя характера на докамента като разписка и същият би се
ползвал с доказателстевна сила, ако удостоверява факти, въз основа на които би
могло да се индивидуализира задължението и размера на процесната сума /виж
например Решение № 192 от 23.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 542/2012 г., I т. о.,
ТК/.
В представената от ответника квитанция не са означени
кредиторът чрез посочване на имена и/или качество, както и основанието на задължението,
поради което и следва да бъде отречена доказателствената й сила – липсата на
посочените характеристики на изявлението налагат извода, че осъжданият документ
не установява факта на плащането на процесната сума, като неговото доказване е
следвало да се осъществи с други доказателствени средства. Такива не са били
ангажирани от страна на ответника, поради което и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, въззивният съд приема, че релевираните претенции се явяват изцяло
основателни и следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено, а предявените
искове – уважени.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателите
/ищците/ направените разноски в първоинстанционното производство за държавна
такса в размер на 50 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.,
както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на 25 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 22.02.2018 год.,
постановено по гр.дело №8439/2017 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Е.М.С. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в
гр.София, ул.“*********, по искове с правно основание чл. 41 ЗЗД сумата от 107 лв., представляваща дължими месечни
вноски за ремонт и поддържане на общите части на етажната собственост за периода
от м.ноември 2015 год. до м.юни 2016 год. включително, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
10.02.2017 год. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Е.М.С. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в
гр.София, ул.“*********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 50 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/