Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 219 18.01.2018 година град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
гражданско отделение, ІХ граждански състав, в публично заседание на осми януари
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРИСТИНА ТАБАКОВА
при
участието на секретаря Павлина Попова
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1299 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от П.Г.К., против
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 926
лева – главница, представляваща разлика над получената заемна сума от
3 702 лева до заплатената на ответника сума в размер на 6 628 лева, след
допуснато изменение на иска в открито съдебно заседание от 26.09.2017 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда
– 27.01.2017 г. до окончателното й изплащане.
В исковата молба ищецът П.Г.К. твърди, че през 2009 г.
е подал искане за сключване на договор за заем с ответното дружество до
10 000 лева, попълвайки бланка за проекто – договор само в частта на
личните му данни. Твърди, че след изпращане на искането за отпускане на заема
до централата на дружеството в гр. София, ответникът е разгледал искането и
определил параметрите на договора, въз основа на които му е предоставен заем в
размер на 3 702 лева, като освен това ответникът е начислил и други
дължими от заемополучателя суми в общ размер от 6 306 лева, определени в
договора като договорно възнаграждение. Твърди, че за одобрените конкретни
параметри на договора разбрал от полученото известие от ответника, както и че
ответното дружество счита договорът за сключен от момента на получаване
известието за одобрение. Твърди също, че реално му била предоставена в заем
одобрената сума от 3 702 лева, която той започнал да изплаща, като общо по
договора изплатил на ответника сумата в размер на 5 472 лева, с които
счита, че е погасил изцяло главницата по заема. Излага, че не е давал съгласие
за конкретните параметри на договора, в т.ч. и относно размера на договорното
възнаграждение, че не е ясно как е формирано последното и, че същото надвишава
повече от два пъти дадената в заем сума. Затова твърди, че клаузите на договора
относно дължимостта на т.нар. договорно възнаграждение в размер на 6 306
лева, посочено в Известие за одобрение, са нищожни на основание чл. 26 ЗЗД,
поради липса на съгласие и противоречие с добрите нрави. Освен навежда доводи,
че същите разпоредби са и недействителни като неравноправни на основание чл.
143, т. 9 ЗЗП във вр. чл. 24 ЗПК. В тази насока сочи, че самият начин на
сключване на договора, поставя в неблагоприятно положение потребителите спрямо
търговеца, като на потребителя се налага приемането на клаузи, с които той не е
имал възможност да се запознае преди сключването на договора, съответно да
влияе върху съществените елементи на договора, в т.ч. и върху размера на
отпуснатия кредит и договорното възнаграждение. Твърди, че Общите условия, към
които препраща договора не са му били предоставени при подаване на Искането за
отпускане на заем, същите не са подписани от него, нито от третото задължено
лице, поради което и на основание чл. 147а, ал. 2 ЗЗП, тези Общи условия не
обвързвали страните, от което следвало, че не действа презумпцията за сключване
на договор, поради което и договорно възнаграждение и лихви не се дължат.
Предвид изложеното счита, че заплатената разлика в
размер на 2 926 лева над получената заемна сума от 3 702 лева до
заплатената на ответника сума в размер на 6 628 лева, представляваща част
от определеното от ответника договорно възнаграждение е заплатена, при начална
липса на основание, поради което искането е да се осъди ответника да му заплати
тази сума, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на
исковата молба в съда – 27.01.2017 г. до окончателното й изплащане. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Профи Кредит
България“ ЕООД, е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.
Навежда доводи, че предявените искове за обявяване
недействителност поради неравноправност на клаузи не е предявен и не следва да
бъде разглеждан в настоящото производство. В тази насока се позовава на
разпоредбата на чл. 148а ЗЗП, според която исковете по Глава VІ ЗЗП
„Неравноправни клаузи“ се разглеждат по реда на Глава 25 ГПК „Бързо
производство“. Счита, че различният съдопроизводствен ред за разглеждането на
тези искове, е пречка за обективното им съединяване с искове, подлежащи на
разглеждане по общия исков ред. Поради което, счита, че предявените искове
следва да се разделят в отделни производства.
На следващо място, излага съображения за
неоснователност на предявения иск. Оспорва изложените от ищеца твърдения в
подкрепа на иска, а именно: че същият не е бил запознат с условията и
конкретните параметри на заема, както и твърдението, че липсвало съгласие от
страна на заемополучателя за сключването на този договор. Твърди, че ищецът е
положил подписа си под конкретните условия и по този начин е изразил съгласието
си с тях. Оспорва твърдението, че ищецът не е бил запознат с Общите условия,
като в тази насока навежда довод, че Общите условия били отпечатани на гърба на
Договора за револвиращ заем и по този начин практически представлявали
неразделна част от този договор. С оглед обстоятелството, че изискването на чл.
147а ЗЗП и чл. 11, ал. 2 ЗПК Общите условия да са подписани на всяка страница
от страните по договора, е ново, в сила от 25.07.2014 г. и тъй като няма
обратно действие, същото не се отнася за процесния договор, който е сключен
преди тази дата. Оспорва твърдението на ищеца, че същият се е подписал на
празна бланка, а параметрите на договора били попълвани впоследствие и
определяни едностранно от дружеството – заемател, като излага съображения, че
същите твърдения са неверни, обективно невъзможни и житейски нелогични. В тази
насока твърди, че съгласно предвидената в чл. 2 от Общите условия процедура,
оспорваните от ищеца параметри на договора, са попълнени от заемателя с помощта
на кредитния експерт. Твърди, че сключеният договор за револвиращ заем напълно
отговаря на изискванията за форма и съдържание на договорите за потребителски
кредит, установени в ЗПК. По – нататък излага, че съдържанието на договора
отговаря на изискванията на чл. 7 и чл. 14 ЗПК /отм./, поради което същият е
действителен, а претендираните за заплащане от ищеца суми са дължими на валидно
правно основание. Излага, че доколкото параметрите на договора са посочени в
Известие за одобрение, което ищецът признава, че е получил, в случай, че същият
не е бил съгласен с тези параметри е имал възможност в срок от 7 дни да се
откаже от договора (чл. 2.5. от Общите условия). Тъй като липсвали твърдения за
такъв отказ, то според ответника, договорът е влязъл в сила и е обвързал
валидно страните. Ответникът оспорва и твърдението за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Излага съображения,
че размерът на договорното възнаграждение било уговорено, съобразно свободната
воля на страните. Твърди, че в тези случаи меродавна е пазарната цена на
кредитите в сектора, а не размера на законната лихва, тъй като по своята
същност договорната лихва представлява възнаграждение за отпуснатия кредит и е
елемент от съществените условия на договора, поради което не може да бъде
сравнявана с лихвата за забава. Излага съображения, че в процесния случай,
ищецът не е изложил твърдения и не е ангажирал доказателства, които да
установяват кои са тези, наложили се и възприети от обществото правила и норми,
които да обосноват толкова съществено противоречие с уговореното в договора
възнаграждение, обуславящо нищожността на клаузата. Навежда доводи, че преценяването
на неравноправна клауза не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката,
която ще бъде доставяна, поради което параметрите на кредита не следва да се
подлагат на преценка за неравноправност, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В
заключение счита, че процесният договор не следва да бъде обявяван за нищожен в
цялост, дори при наличие на нищожност на някоя негова клауза.
С оглед гореизложеното, искането е
предявения иск да се отхвърли. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните от
фактическа и правна страна, намира следното:
Съдът
намира, че направеното възражение от ответника за недопустимост на предявения иск, е
неоснователно, тъй като, първо, не са предявени установителни искове за
прогласяване нищожността на договора и/или на отделни негови клаузи, като
ищецът се позовава инцидентно на твърдяната нищожност и то единствено на
клаузата, отнасяща се до договорното възнаграждение. По същата причина, е
неоснователно и искането за разделяне на производството.
Съдът намира, че предявения иск е допустим.
Относно неговата основателност, съдът намира следното:
За успешното провеждане на предявения иск,
ищецът следва да докаже пълно и главно, че е заплатил на ответника сума в размер на 6 628
лева, както и че съдържащата се в Договор за револвиращ кредит № *от 14.09.2009
г. клауза за договорно възнаграждение за отпуснатия заем в размер на 6 306
лева, е нищожна поради липса на съгласие, като противоречаща на добрите нрави и
като неравноправна такава.
Ответникът следва да докаже, че е налице основание за
заплащането на договорно
възнаграждение в посочения размер.
Страните по делото не спорят, че въз основа на
одобрено Искане от ищеца, ответното дружество му е отпуснал и ищецът е получил
заемна сума в размер на 3 702 лева на 14.09.2009 г..
От представените по делото писмени
доказателства се установява, че на 14.09.2009 г. между „Профи Кредит България“
ЕООД, от една страна, като кредитор, и П.Г.К. – като клиент и С. М. А. – като
солидарен длъжник, от друга страна, е сключен Договор за револвиращ заем № *,
като това е станало, чрез служител на ответника – кредитор.
Страните по делото не спорят, че П.Г.К.
е получил от ответното дружество заемна сума в размер на 3 702 лева, на
14.09.2009 г.
Видно от текста на попълнената
бланка от Договора за револвиращ заем, в Раздел V са посочени параметрите на
искания револвиращ заем, както следва: сума на заема: 3 702 лева, срок на
заема: 36 месеца, размер на вноските: 278 лева и дата на вноската 3 ден на
месеца, договорно възнаграждение: 6 306 лева, максимален размер на заема:
10 008 лева.
Видно от съдържанието на Раздел VI от бланката от Договора за револвиращ заем, параметрите
на одобрения револвиращ заем съответстват на параметрите, попълнени в Раздел V,
като е добавен само размерът на ГПР 112.01 %.
Договорът е подписан от кредитора –
ответника, от ищеца и от третото за спора лице С. А..
Основните спорни по делото въпроси,
с оглед релевираните в подкрепа на иска твърдения и наведените възражения, са: дали
ищецът преди подписването на договора е бил запознат с условията, при които е
отпуснат заема (съдържащите с в Раздел V и VІ на Договора за револвиращ заем),
съответно дали е изразил съгласието си по условията на този договор.
Тъй като се касае за установяването
на положителни факти, в тежест на ответника е да докаже пълно и главно, че с
оглед установената от кредитора процедура за отпускане на искания заем,
предварително е запознал клиента с условията на заема – размер, договорно
възнаграждение, размер на вноски, срок на погасяване, т.е. параметрите на
бъдещия договор.
От събраните по делото доказателства
може да се изведе единствено, че най-ранният момент, в който ищецът се е
запознал с конкретните параметри на договора за заем е датата на получаване на
Известие към Договора за револвиращ заем -15.09.2009 г. Този извод следва,
преди всичко от съдържащата се в чл.2 от Общите условия процедура по сключване
на договора за револвиращ заем и отпускане на заема, която съответства на
твърденията на ищеца относно начина, по който е бил сключен конкретния заем.
Съгласно разпоредбите на чл. 2 от Общите условия, кредиторът чрез упълномощен
от него кредитен експерт представя на клиента проектодоговора за договор за
револвиращ заем, като с помощта на кредитния експерт клиентът е длъжен надлежно
да допълни и провери всички съществени клаузи и данни с изключение на данните,
които се попълват от кредитора след одобрение на заема. След това клиентът е
длъжен собственоръчно да подпише проектодоговора на договора за револвиращ заем
и неговите приложения и да ги предаде чрез кредитния експерт на кредитора.
Подписването от клиента на проектодоговора и предаването му на кредитора
представлява същевременно Искане (молба) за отпускане на заема. Съгласно чл.
2.5 от Общите условия, ако клиентът отговаря на критериите за
платежоспособност, кредиторът попълва Договора за револвиращ заем, с
конкретните параметри на заема, с което клиентът се съгласява изрично и изпраща
на клиента Известие за одобрение на заема. Договорът за револвиращ заем е в
сила от момента на подписването му от страна на кредитора, а Известието за
одобряване действа спрямо клиента и солидарния длъжник с връчването му на
адреса.
От изложеното следва, че доколкото наложения от кредитора
ред за отпускане на заема предвижда проектодоговорът да бъде подписан
предварително от клиента като Искане за отпускане на кредита, а конкретните
параметри на договора – размер на заема, възнаградителна лихва, погасителни
вноски, срок и т.н. да бъдат определени впоследствие едностранно от кредитора –
заемодател, клиентът не е бил запознат при подписването на този проектодоговор
с тези условия и няма как да бъде запознат, тъй като подписването предхожда
определянето на тези параметри. Тъй като с подписването от кредитора, при
одобрени от него параметри, проектодоговорът се превръща в действащ договор, то
следва, че заемополучателят и солидарният длъжник се запознават с конкретните
параметри на договора, едва с получаването на Известието за одобрена и
преведена сума. В конкретния случай, това е станало след датата на подписване
на договора от кредитора. Тези обстоятелства, поначало не се оспорват от
ответника, а и се потвърждават от приетото по делото заключение на съдебно –
почеркова експертиза, изготвено от С.С., което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно
изготвено. Според това
заключение ръкописните текстове от всички раздели от процесния Договор за
револвиращ заем не са изпълнени от П.Г.К.. Нещо повече, ръкописните текстове в
Раздели от І до VІ, са попълнени от три различни физически лица.
Във връзка с твърдението на ищеца,
че липсва съгласие относно параметрите на процесния договор, вкл. и по
отношение на уговорката за размера на възнаградителната лихва, съдът намира
следното:
Сключеният между страните договор
представлява финансова услуга по дадената легална дефиниция в т. 12 ДР на ЗЗП. Съгласно
правната доктрина револвиращият кредит (заем) е вид банков кредит, представляващ
възобновяем банков кредит в рамките на предварително уговорена кредитна линия.
Независимо от наименованието на процесния договор като заем, съдът счита, че
същият носи всички белези на договор за потребителски кредит, а именно:
двустранен, консенсуален, възмезден и формален договор. Регламентацията на този
вид договори се съдържа в Търговския закон, Закон за кредитните институции и
специалният Закон за потребителския кредит.
Съгласно чл. 7, т. 6, т. 8 и 9 ЗПК /отм., обн. в ДВ, бр. 53 от
30.06.2006 г../ задължителни
реквизити от всеки договор
за потребителски договор са: срок на договора за кредит,
общия размер на кредита и условията
за усвояването му, годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, по които параметри
потребителят следва да е изразил съгласието си, да са му предоставени и той да е запознат преди сключването на договора
/т.нар. информирано съгласие/.
Изискуемото съдържание на
договора за потребителски кредит, според специалния закон, действащ към момента
на сключването му, включва и онези съществени елементи, които характеризират
този договор и относно които страните трябва да постигнат съгласие, за да се
произведе действието му. В конкретния случай, ищецът твърди, че към момента на
подписването на договора от негова страна, той не е бил запознат с тези
елементи, в т.ч. и с размера на договорното възнаграждение, съставляващо
насрещната престация срещу отпуснатия заем и определящ възмездния характер на
този договор. Както бе посочено, видно от начина на сключване на договора,
същият се счита за сключен при попълване от кредитора на полетата за ГПР, ГЛП и
общо дължимата сума в края на периода. Това действие следва подписването на
проектодоговора от клиента – заемополучател, поради което е очевидно, че
последният не е бил наясно с тези условия на договора, поради което и не е
изразил съгласие за тях, в т.ч. и с възнаграждението.
От изложеното следва, че клаузите,
включени в Раздел VІ от одобрения револвиращ заем не са били известни на
заемополучателя, поради което по отношение на тези елементи от договора липсва неговото
съгласие, а това обуславя тяхната нищожност – чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД.
Тъй като с оглед последователността за определяне на съществените елементи от
процесния договор и съответно нанасянето им в самия договор, клиентът не е имал
възможност да изрази съгласие по отношение на размера на възнаградителната
лихва и общите параметри на договора, каквито са ГПР, ГЛП и общо дължимата в
края на периода сума за връщане, то релевираното в подкрепа на предявения иск
твърдение за нищожност на тези клаузи, е основателно.
От друга страна, съдът намира за
неоснователно възражението на ответника, че след като ищецът не се е възползвал
от предвидената в чл. 2.5. от Общите условия възможност да се откаже от
договора, при условията на чл. 19.5 от Общите условия, т.е. в срок от седем
работни дни от връчването на Известието, то същият се е съгласил с условията на
договора. Предвидената в Общите условия възможност за отказ от договора е
свързана с правото на страната при определени условия и в определен срок да
прекрати едностранно действието на договора, което няма връзка с условията за
сключването му, съответно с основанията, обуславящи неговата валидност или
недействителност. Нещо повече, правото на отказ е приложимо само към валиден
договор, доколкото не може да се откажеш от нещо, което изобщо не е породило
правни последици.
Освен това, ищецът е изразил
несъгласие с определеното договорно възнаграждение, но не и със самия размер на
отпуснатия заем, който е в рамките на заявения и който същият е усвоил и
погасил.
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал.
4 ЗЗД нищожността на отделните части не влече нищожността на договора, когато
те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да
се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й
части, както е в конкретния случай.
Предвид изложеното, съдът намира, че
клаузата, включена в Раздел VІ от процесния Договор за револвиращ заем, относно
договорното възнаграждение в размер на 6 306 лева, е нищожна, поради липса
на съгласие – чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД.
За пълнота, съдът отбелязва, че е
налице и другото, релевирано основание за нищожност на уговорката за
възнаграждение, а именно: противоречие с добрите нрави– чл. 26, ал. 1, предл.
трето ЗЗД.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.
трето ЗЗД, е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В
този смисъл е и трайната практика на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д. №***/2008
г., Решение № 1270/2009 г. по гр.д. №****/2007 г., определение № 877 по т.д. № ***/2012
г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка,
нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 ТЗ, но общите
правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2, чл.9. Според трайната практика
на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи
се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. трето ЗЗД.
Предназначението на уговореното възнаграждение по
договора за заем е насочено, от една страна, към покриване на разходите на
кредитора, свързани с отпускането на кредита, а от друга страна – с
компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят
би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемополучателя. В този
смисъл, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че няма връзка
между размера на възнаграждението и размера на законната лихва, доколкото
тъкмо, чрез последната се определя приходът от паричните средства, който би
могъл да бъде реализиран от отпуснатия заем за определен период.
В конкретния случай, от приетото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, изготвено от вещото лице Ж.Д., което съдът кредитира изцяло като
обективно и компетентно изготвено, се установява, че съотношението между
договорения между страните по договора за заем ГПР и размерът на законната
лихва е 11.0029 към 1, към датата на сключване на договора, а съотношението
между договореното възнаграждение – 6 306 лева и размерът на законната
лихва върху главното вземане – 1 178.07 лева, за периода на погасяване на
заема е 5. 353 към 1, което означава, че договореното възнаграждение е 5.353
по-голямо от изчислената законна лихва.
Предвид изложеното, съдът приема, че така уговореното
възнаграждение не е насочено единствено към покриване на разходите и
компенсиране на ползите от предоставянето на заема, вкл. и чрез реализиране на
известна печалба. Размерът на това възнаграждение не съответства на
предназначението му, и с оглед на съотношението спрямо законната лихва, води до
неравномерно разпределение на блага в отношенията между страните, съответно е
предпоставка за неоснователното обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя. Ето защо, съдът намира, че уговорката относно този размер
противоречи на общоприетите правила и норми за добросъвестност, поради което и
същата е и нищожна съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.
Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
На ищеца в качеството му на потребител е отпуснат заем в
размер на 3 702 лева.
В производството по предявен иск с правно основание чл.55,
ал.1, предложение първо ЗЗД ищецът следва да докаже предаването на сочената от
него сума на ответника и нейното получаване от последния, а в тежест на
ответника е да установи пълно и главно наличието на правно основание за
получаване на сумата. Според Постановление
№1 от 28.V.1979
г. по гр.д.№*/79г. на Пленума на ВС, първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз
основа на нищожен акт.
Предвид всичко
изложено по-горе, съдът приема, че клаузата за договорното възнаграждение от
Договора за револвиращ заем, е нищожна и не съставлява валидно правно основание
за заплащане на това възнаграждение.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено
от вещото лице Ж.Д., което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно
изготвено, се установява, че ищецът е заплатил по процесния Договор за револвиращ
заем сума в общ размер на 6 628 лева.
Следователно, на ищеца му се дължи сумата в размер на 2 926 лева, представляваща разлика над
получената заемна сума от 3 702 лева до заплатената на ответника сума в
размер на 6 628 лева
Последното налага извод за основателност на предявения иск
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД изцяло.
Относно
разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски. Ищецът претендира
разноски, съобразно списък по чл. 80 ГПК, в общ размер на 922.80 лева, от които
70.80 лева, от които 60.08 лева – разноски за заплатена държавна такса, 102
лева– за експертиза и 750 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, които
следва да му присъдят изцяло в тежест на ответника.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати
на П.Г.К., ЕГН **********, сумата от 2
926 лева /две хиляди деветстотин двадесет и шест лева/ – главница,
представляваща заплатената, при начална липса на основание, разлика над получената
заемна сума от 3 702 лева до заплатената на ответника сума в размер на
6 628 лева, като част от определеното договорно възнаграждение по Договор
за револвиращ заем № *от 14.09.2009 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на исковата молба в съда – 27.01.2017 г. до окончателното
й изплащане, както и сумата от 922.80 лева /деветстотин двадесет и два лева и
осемдесет стотинки/ - съдебно –
деловодни разноски за настоящото производство по гр.д. № 1299/2017 г. по описа
на ПРС, ІХ гр.с.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен
съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала: П.П.