№ 161
гр. Пловдив, 07.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Иван Б. Бонев
Членове:Веселина Й. Ставрева
Даниела Д. Събчева
при участието на секретаря Тихомира П. Калчева
като разгледа докладваното от Веселина Й. Ставрева Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20245300600739 по описа за 2024 година
Производството е по реда на гл.21 от НПК.
С присъда №232/02.11.2023 г. по Н.Ч.Х.Д.№981/2022 г. по описа на ПРС, НО, 10-ти с-в
е признал подсъдимия Г. Х. П. за виновен в извършване на престъпление по чл. 130, ал. 2 от
НК. При приложение на чл. 78а, ал. 1 от НК подсъдимият е освободен от наказателна
отговорност като му е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 1 500 лв.
/хиляда и петстотин лева/. Със съдебния си акт съдът се е произнесъл и по приетия за
съвместно разглеждане граждански иск, претендиран като обезщетение за причинени в
резултат на деянието неимуществени вреди, като е счел, че е частично основателен за сумата
до 600 лв. /шестстотин лева/ и го е отхвърлил за разликата до 2 000 лв. /две хиляди лева/.
ПРС е постановил и какво да стане с приобщеното по делото веществено доказателство -
диск.
Срещу описания съдебен акт в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от
адв. М. К. – повереник на част. тъжител. В сезиращия съда акт се настоява за отмяна
присъдата на първия съд, която се определя като неправилна, постановена при нарушение на
материалния и процесуален закон и необоснована. Претендира се да са били налице
основания за отвод на съдията от Районен съд – Пловдив, което на свой ред води до
съществен порок в постановения съдебен акт. По тези съображение се претендира за
постановяване на нова присъда – с оправдателен диспозитив както по отношение
наказателното обвинение, така и касателно уважената част от гражданско-правната
претенция.
В открито съдебно заседание на 01.04.2024 г. въззивният съдебен състав по реда на чл.
327 от НПК е преценил, че за изясняване на спорните обстоятелства по делото не се налага
провеждането на разпит на подсъдимия П., както и на свидетелите и вещото лице.
1
Въззивният съд не е констатирал и служебна необходимост от събираните на нови
допълнителни доказателства.
По делото на осн. чл. 320, ал. 4 от НПК е постъпило и допълнение към въззивната
жалба от защитниците на подсъдимото лице, в което в пространен вид се оспорва
доказаността на обвинението, в дисонанс с чл. 303, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Претендира се св.
Н. да не е възприел конфликта между тъжителя и П. от самото начало, а в един последващ
момент. Поради това и показанията му се оценяват като вторични, още повече че противят
на показанията на св. М. и обясненията на подсъдимия, на съдебномедицинското
удостоверение № 274/2020 г., както и на заключението на съдебномедицинската експертиза
спрямо подсъдимия. Обръща се внимание на факта, че случайният минувач, не е установен
от органите на реда, което внася съмнение дали това е именно св. Н.. Оспорва се извода на
ПРС, П. да е причинил конкретните травматични увреждания на тъжителя, тъй като от
събраните доказателства не се установява подсъдимият да е нанесъл удари с крак на Г. в
описаните в тъжбата части от тялото му. Претендира се първостепенният съд да не е
изложил мотиви защо не е приложил чл. 12 от НК, въпреки твърденията на подсъдимия и
св. М.. Отново се аргументира, че тъжбата не отговаря на изискванията на разпоредбата на
чл. 81 от НК, поради непосочване на мястото на извършване на твърдяното престъпление -
основание за прекратяване на производството на по чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК, въпреки
опитите на повереника да допълни тъжбата, направени извън срока по чл. 81, ал. 3 от НПК.
Защитникът на подсъдимия - адв. Р., преупълномощена от адв. М. К., в съдебно
заседание пред Окръжен съд поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения
и съобразно направеното искане. За пореден път се обръща внимание на
некореспондиращите с действителността показания на св. С. Н., за който съществуват
обективни съмнения, че е присъствал на мястото. Набляга се на необходимостта от
обсъждане приложимостта на чл. 12 от НК, което обосновава липса на мотиви и е
съществено процесуално нарушение, основание за отмяна и връщане на делото на РС –
Пловдив за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Вторият процесуален представител на П. – адв. М. К.-М. се солидаризира с доводите на
колегата си. Акцентира на по-рано развитото съображение, че тъжбата не отговаря на
изискванията на чл. 81 от НПК.
Повереникът на част. тъжител – адв. Ц. претендира неоснователност на въззивната
жалба и допълнението към нея. Акцентира на подробните и аналитични мотиви на първата
инстанция, които категорично потвърждават участието на подсъдимия П. в престъпление по
чл. 130, ал. 2 от НК. Претендира разноските, сторени от част. тъжител във въззивното
производство.
Подсъдимият П., редовно призован, се явява лично пред въззивната инстанция.
Поддържа изложените от защитниците му съображения. В предоставената му последна
дума, настоява да е невинен.
Частният тъжител – Г. също подкрепя доводите на повереника си.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , IV-ти въззивен
състав след като обсъди доводите в жалбата и допълнението към нея, както и тези,
изложени в съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл. 314 от НПК
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Преди да се насочи към релевантната фактология по делото, следва да бъде обърнато
внимание на неколкократно наведеното съображение от защитниците на подсъдимия,
относно липсата на задължителни атрибути в част. тъжба от обхвата по чл. 81, ал.1 от НПК
– в частност място на извършване на престъплението. По това възражение първата
2
инстанция се е произнесла с определение от 13.09.2022 г. като го е оставила без уважение и
не е споделила доводите за прекратяване на наказателното производство на осн. чл. 24, ал. 5,
т. 2 от НПК, което становище и този съд намира за правилно.
Императивните минимални изисквания към тъжбата, за да е годен процесуален акт да
образува наказателно производство от частен характер /чл. 247, ал. 1, т. 2 от НПК/ е да е
писмена, да съдържа данни за подателя, за лицето, срещу което се подава, и за
обстоятелствата на престъплението. В обхвата на „обстоятелствата на престъплението“
трайната съдебна практика включва и мястото на извършване на деянието, което е
необходимо с оглед определяне на компетентния съд по делата от общ характер (т. 4.1. от
ТР № 2/07.10.2002 г. по н.д. 2/2002 г., ОСНК на ВКС). Същите минимални изисквания за
дата, място и обстоятелства на извършване на престъплението са налице и за частната тъжба
(р. № 93/23.03.2010 г. по н.д. № 751/2009 г. на ІІІ н.о. на ВКС).
Не би могло да има спор, че директно посочване на гр. Пловдив като място на
извършване на престъплението, което е напълно достатъчно в случая, в част. тъжба, липсва.
Мястото на извършването на вмененото на П. деяние може да се изведе, и то не с много
усилия, от цялото съдържание на част. тъжба, която не се отличава с висока юридическа
стойност, но не може да се вмени във вина на тъжителя. Според отразеното в сезиращия
ПРС документ: „Следващата среща с дъщеря ми беше на 05.04.2020 г. с уговорката да
пренощува при мен“ /стр. 3, абз. 1/. По-нататък в тъжбата е наведено, че: „На 06.04.2020 г.
Н. дойде да вземе детето…., слязох пред дома си…“ /стр. 3, абц. 2/. От изложеното с
категоричност може да се направи извод, доколкото инцидентът е бил на около 100 м след
тръгването от дома на част. тъжител, който е в гр. Пловдив, ул. „***“ №9, че мястото на
неблагоприятниятните за страните събития, е именно там.
По-насетне, вярно е, че мястото на извършване на деянието не би могло да се извежда
по друг път, освен чрез наведените в част. тъжба факти. От друга страна, доколкото в
случая ПРС е сезиран след изготвено Постановление за спиране на наказателното
производство от Районна прокуратура – Пловдив, не може този документ да не се отчете
при преценка минимално необходимите за образуване на съдебно производство от частен
характер факти, тъй като най-малко е послужил като основание за сезиране на съда от част.
тъжител. От съдържанието на Постановлението става ясно, че приетото от РП място на
осъществяване на деяние от частен характер, е именно гр. Пловдив. По-насетне, въззивният
съд не констатира и това обстоятелство да е останало неясно за подсъдимия П., с което е
предвид осъждането му, да е накърнило правото му на защита. Такъв извод не би могъл да
се направи нито от отговора на част. тъжба, нито при разясняване на правата му в с.з. на
13.09.2022 г., нито от обясненията му от с.з на 28.06.2023 г. Ето защо и въззивният съд не
намира основания за изначална недопустимост на тъжбата. Друг е въпросът, че според ПОС
първостепенният съд е следвало с оглед процесуалната прецизност да даде указания на
тъжителя/повереника му за уточняване на това обстоятелство, което не е нужно да се
извежда по дедуктивен път, а още по-малко с какъвто и да било вид уточнения след
изтичане на 6-месечния срок по чл. 81, ал. 3 от НПК.
На следващо място, въззивният съд не намира и да са били основания за отвод на
съдията от първата инстанция от обхвата на чл. 29, ал. 2 от НПК, което също би се явявало
преюдициарно основание за отмяна на присъдата. Макар и за настоящата инстанция да е
трудно да разбере в какво точно се изразява евентуалната заинтересованост и/или
пристрастност на районния съдия, категорично такива аргументи не биха могли да се
извлекат от думи на една от страните в процеса, ако не са налице обективни основания за
съда, каквито в случая липсват.
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка,
3
която се подкрепя от събраните по делото гласни и писмени доказателства, доказателствени
средства и способи за приобщаването им, акуратно посочени и от първия съд. Настоящият
въззивен състав не намира основания за съществено ревизиране фактологията, приета от
първия съд, която само следва да бъде надлежно допълнена и се изразява в следното:
Подсъдимият Г. Х. П. е роден на ***, ***, *** гражданин, с пост. адрес: ***, с адрес по
местоживеене: ***, с висше образование, неженен, работи, с ЕГН: **********, неосъждан.
Част. тъжител М. Г., св. Н. М. и подсъдимият П. работели заедно в „***“, на която Г.
бил ***. Част. тъжител и св. М. живеели на семейни начала, имали и общо дете – К. Г.а,
родено през 2016 г. С времето отношенията им се влошили и през м.май 2019 г. двамата се
разделили като детето останало да живее при майката. Междувременно св. М. заживяла с
подсъдимия П. и двамата напуснали дружеството на част. тъжител Г..
На 05.04.2020 г. св. М. завела детето да нощува в дома на баща му на адрес гр.
Пловдив, ул. „***“ № 9, като следвало да го вземе на следващия ден.
На 06.04.2020 г. след 11,00 часа св. М. отишла с личния си автомобил до дома на част.
тъжител Г., за да вземе детето. Между двамата възникнал конфликт във връзка със
здравословното състояние на момичето, като Г. не искал да го предаде на майка му, тъй като
считал, че детето има нужда от лечение. Св. М. позвънила на подсъдимия П., за да поиска
помощ от него, а също и на адвоката си. Същевременно част. тъжител Г. се качил в
жилището си, довел детето и го качил в своя лек автомобил, на задната седалка и потеглил.
След него тръгнала и св. М. с нейното превозно средство.
На няколко метра от жилището на Г., на задния вход на Дома на културата „Б. Х.” в
гр.Пловдив, тъжителят забелязъл, че е пропуснал да сложи предпазния колан на детето,
поради което спрял автомобила си. Св. М. и част. тъжител слезли от автомобилите, като
жената спряла непосредствено зад лекия автомобил на тъжителя, и конфликтът им
продължил. В този момент на мястото пристигнал и подсъдимият П., като конфликтът
прераснал във физическа разпра между Г. и подсъдимия П.. Двамата започнали да се
боричкат и да си нанасят удари един на друг, като взаимно си посягали, дърпали се, удряли
се с ръце и крака.
В неустановен момент, част. тъжител Г. нанесъл на П. удар, в резултат на който
последният получил кръвонасядане и охлузване по лигавицата на горната устна на устата,
охлузване по лигавицата на долната устна на устата, оток в дясната слепоочна област, оток
и болезненост в лявата челно-слепоочна област, охлузване на дясната глезенна става,
болезненост в дясната гривнена става и силна болка в областта на слабините. От своя
страна, подсъдимият П. също нанесъл на Г. удар в резултат на който, част. тъжител получил
кръвонасядане на областта на корема, оток и охлузване на лявата подбедрица, оток и
кръвонасядане на втори пръст на лявата ръка.
В това време към паркинга се приближавал св. С. Н., който забелязал случващото се
между двамата мъже и се намесил, опитал се да ги спре, успял да ги разтърве и те
преустановили действията помежду си. Св. Н. видял св. Н. М. и малкото дете на мястото,
което било видимо притеснено.
Междувременно св. М. подала сигнал за случващото се на тел. 112. Част. тъжител Г.
също се обадил на тел. 112 след приключване на конфликта. На място не бил изпратен
полицейски екип, поради епидемиологична обстановка в страната по това време.
На 07.04.2020 г. в 08,40 часа подсъдимият П. посетил съдебен лекар в отделението по
съдебна медицина на УМБАЛ „Св. Г.“ ЕАД, който при прегледа установил кръвонасядане и
охлузване по лигавицата на горната устна на устата, охлузване по лигавицата на долната
устна, оток в лявата челно-слепоочна област, охлузване на дясната глезенна става,
4
болезненост в дясната глезенна става. Визираните телесни увреждания били описани в
медицинско удостоверение № 274/2020 г.
На 07.04.2020 г. в 11,00 часа част. тъжител Г. също посетил същия съдебен лекар в
отделението по съдебна медицина на УМБАЛ „Св. Г.“ ЕАД, който при прегледа констатирал
кръвонасядане в областта на корема, оток и охлузване на лявата подбедрица, оток и
кръвонасядане на втори пръст на лявата ръка. Било изготвено съдебномедицинско
удостоверение № 278/2020 г.
По-късно същият ден част. тъжител подал жалба във Второ РУ-Пловдив, въз основа на
която било образувано досъдебно производство № 478/2020 г. по описа на 02 РУ-Пловдив,
което с Постановление на прокурор от РП-Пловдив от 01.12.2021 г. било спряно на осн. чл.
25, ал. 1, т. 6 от НПК и част. тъжител бил уведомен за правата си по чл. 80 от НПК със
съобщение, получено на 31.01.2022 г.
С Решение по гр.д. № 4181/2020 г. на РС-Пловдив /потвърдено с решение №729 от
16.12.2021 г. по в.гр.д. № 1421/2021 г. на ОС-Пловдив/ спрямо част. тъжител Г. била
издадена заповед за защита от домашно насилие във връзка с процесния конфликт.
От назначена и приета от първия съд съдебномедицинска експертиза на в. л. Б., се
установява, че при инцидента на 06.04.2020 г., на част. тъжител Г. е било причинено
кръвонасядане в областта на корема, оток и охлузване на лявата подбедрица, оток и
кръвонасядане на втори пръст на лявата ръка, които поотделно и в съвкупност са му
причинили болка и страдание без разстройство на здравето. Вещото лице е приело, че
травматичните увреждания са причинени по механизма на удар или притискане със или
върху твърд тъп предмет или неговото тангенциално действие, налице е пряка причинно-
следствена връзка между твърдяните факти и настъпилите увреждания, които по своята
морфологична характеристика отговорят да се причинени по начин и време така, както са
описани в тъжбата. Видно от заключението, травматичните увреждания на тъжителя по
предната лява половина на корема – овално кръвонасядане, е високо разположено и може да
се причини при нанасяне на удар с крак или ръка, свита в юмрук, в тази област;
травматичните увреждания по предната повърхност на лявата подбедрица – травматичен
оток и охлузване, е възможно да се получат както от нанасяне на удар с крака върху твърд
тъп предмет, така и от удар с твърд тъп предмет, а именно при нанасяне на удар с крак;
отока и кръвонасядането на средната и крайна фаланга на втория пръст на лявата ръка е
причинено при удар или притискане с или върху твърд тъп предмет във втория пръст на
лявата ръка, като вещото лице изключва механизма на нанасяне на тези телесни повреди да е
при защитните действия на подсъдимия, описани от св. М.. В заключение, вещото лице е
приело, че травматичните увреждания на част. тъжител и подсъдимия са причинени при
взаимните действия между тях.
Съобразно съдържанието на назначената допълнителна съдебномедицинска
експертиза, при инцидента на 06.04.2020 г., на подсъдимия П. е било причинено
кръвонасядане и охлузване по лигавицата на горната устна, охлузване по лигавицата на
долната устна, оток в дясната слепоочна област, оток в лявата челно-слепоочна област и
охлузване на дясната глезенна става, които по отделно и в съвкупност са му причинили
болка и страдание без разстройство на здравето. Вещото лице е счело, че травматичните
увреждания са причинени по механизма на удар или притискане със или върху твърд тъп
предмет или неговото тангенциално действие. Съдебният лекар е посочил още, че по
отношение травматичните увреждания на част. тъжител Г., ако подсъдимият е вдигал крак
до това ниво и са били в непосредствена близост или е нанасял удари с ръце, свити в
юмруци, то същият е можел да причини овалното кръвонасядане по предната лява половина
на корема, като в противен случай е невъзможно тъжителят да се е удрял в него с такава
5
сила, че да си ги самопричини. Що се отнася до травматичните увреждания по предната
повърхност на лявата подбедрица - травматичен оток и охлузване, е отразено, че е възможно
да се получат както от нанасяне на удар с крака в твърд тъп предмет, например вдигнатата
подметка на подсъдимия, така и от удар с твърд тъп предмет в тази област, а именно при
нанасяне на удар с крак, а отока и кръвонасядането на средната и крайна фаланга на втория
пръст на лявата ръка е възможно да се получат при нанасяне на удари от страна на тъжителя
на подсъдимия в областта на слепоочието или челото. Вещото лице е дало заключение и че
травматичните увреждания на част. тъжител Г. са разположени в анатомични области, които
същият може да достигне с ръце и теоретично е възможно сам да си ги причини, но на
практика е трудно допустимо, поради инстинкта за самосъхранение.
С присъда от 28.03.2022 г. по Н.Ч.Х.Д. №2414/2020 г. по описа на ПРС, 11 с-в, в сила
на 29.03.2023 г., част. тъжител Г. бил признат за виновен в това, че на 06.04.2020 г. около
12,30 часа в гр. Пловдив на паркинг, находящ се на гърба на Дом на културата „Б. Х.“ с
адрес *** и задната страна на блок с адрес ул. „***“ № 18, е причинил на подсъдимия П.
лека телесна повреда, представляваща кръвонасядане и охлузване по лигавицата на горната
устна на устата, охлузване по лигавицата на долната устна на устата, оток в дясната
слепоочна област, оток и болезненост в лявата челно-слепоочна област, охлузване на
дясната глезенна става, болезненост в дясната глезенна става и силна болка в областта на
слабините, представляващи болка и страдание без разстройство на здравето, поради което и
на осн. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 78а от НК съдът го освободил от наказателна отговорност и му
е наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 1 250 лв. /хиляда двеста и
петдесет лева/, като го е оправдал по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 130,
ал. 1 от НК.
Въззивната съдебна инстанция се солидаризира с доказателствения анализ на
първостепенния съд, въз основа на който контролирания съдебен състав е изградил
фактическите си изводи.
Правилно показанията на св. Н. са били възприети от районния съдия и поставени в
основата на доказателствените му изводи. Нещо повече, лишени от основания за
пристрастност, за разлика от показанията на св. М., тези на св. П. или обясненията на
подсъдимото лице. Настоящият въззивен състав се солидаризира със становището на
предходния съд в тази насока и също отчете показанията на св. Н. като обективни и лишени
от основания за заемане на която и да е било от позициите на спорещите страни в процеса,
въпреки обратното становище на защитниците на подсъдимия. Въззивният съд не ги
оценява като вторични, заради обстоятелството, че св. Н. не е възприел конфликта
изначално. Същите биха били неистински, ако това лице възпроизвеждаше факти, на които
не е бил свидетел, преди появата си на мястото на боя между подсъдимия и част. тъжител.
Показанията на св. Н. са първичен източник на факти именно след този момент. На етапа, на
който се намира делото /повече от четири години след 06.04.2020 г./ според ПОС е
абсолютно невъзможно, да се прецени с категоричност дали св. Н. е „случайният минувач“,
при все че тази „идентичност“ не е установена от РП – Пловдив. Поради това и показанията
на св. Н. следва да бъдат оценявани по формални, но достоверни критерии –
последователност, логичност, съотносимост с други независими доказателствени източници
и т.н. Придържайки се към тези рамки, правилно първата инстанция е отразила, че
свидетелят е възприел взаимна размяна на удари между страните, без възможност за
преценка от показанията му кой пръв е нанесъл инициалния за конфликта удар. Поради това
и трудно би могло на база само на показанията на св. Н. да се съобрази дали е допустимо
приложение на чл. 12 от НК или не, но с категоричност на по-ранен етап, са давали
основание за приложение на чл. 130, ал.3 от НК. От същите и според въззивния съд се
6
потвърждават описаните в част. тъжба „удари с ритници“ /вж. показанията на св. Н. на л.
139 /гръб/, л. 141 и др./, въпреки твърденията на защитата в обратна насока. Какви
последващ резултат е настъпил след тези удари и „дали се е стигнало до удар в друг
автомобил“, в настоящия казус е ирелевантно, тъй като според съдебномедицинската
експертиза тези удари за довели до състовомерния по чл. 130, ал. 2 от НК резултат за
пострадалия Г..
По-насетне, няма как да бъдат съпоставени и показанията на св. Н., дадени по две
различни наказателни дела, независимо че производството по Н.Ч.Х.Д. № 2414/2020 г. по
описа на ПРС, 11 с-в, е приключило с влязла в сила присъда. Противоречията между
изложеното от св. Н. в настоящето производство и по това, в което тъжителят е бил
подсъдим, е ирелевантно. Съобразно изведеният основен принцип на непосредственост /чл.
18 от НПК/ съдът основава решенията си върху доказателствени материали, които е събрал
и проверерил лично, освен в случаите, предвидени в този кодекс. Поради особеностите на
производствата от частен характер, при които не се провежда предсъдебна фаза, няма как да
бъдат приобщени показанията на свидетел, дадени в друго производство или пред друг
орган, пък било и съдебен. Тук е мястото да бъде отбелязано, че този свидетел е разпитван
няколко пъти по различни производства, като през призмата на изтеклия период от време и
личностните особености на всяко лице да възприема и възпроизвежда факти, не би могло да
се очаква пълна идентичност и последователност на изнесените от него обстоятелства.
Правилно районният съд е счел показанията на св. П. за частично относими към
предмета на делото, тъй като не само препредават изнесени от тъжителя части от
случилото се на 06.04.2020 г., но и в преобладаващата им част не носят доказателствена
стойност за относими към делото обстоятелства. Въззивният съд се съгласява с тези изводи
на ПРС и не намира за нужно да ги преповтаря.
Що се отнася до обясненията на подсъдимия П., доказателственото право не
предполага apriori игнорирането им, тъй като са не само доказателствено средство, но и
израз на правото на защита. Достоверността им следва да бъде установена при спазване на
общите правила относно гласните доказателствени средства при съблюдаване
дефинитивните правила за оценка на доказателствата. Според настоящия състав на Окръжен
съд - Пловдив, обясненията на П. са насочени към поддържане възприетата линия на защита
и са изпълнени с голяма доза емоционалност, обоснована с предмета на спора като се
подкрепят само от показанията на св. М. /негова интимна партньорка/. Именно поради това
и обосновано първият съд е дискредитирал обясненията на подсъдимия и показанията на св.
М. в частта, опровергаваща нанасянето на удар от страна на подсъдимия на тъжителя,
докато противоречи не само на показанията на св. Н., но и най-вече на заключението по
основната съдебномедицинска експертиза на в.л. Б.. Правилно към тази доказателствена
плоскост, ПРС е привързал и разпечатката от разговора с тел. 112 на св. М., в който същата е
отразила, че двамата мъже са се биели, а не че единият е нападал другия и т.н. Отделно от
това от съдържанието на писмото от Дирекция „Национална система 112“ с рег. № 105850-
607/23.09.2022 г. става ясно, че и част. тъжител е сигнализирал на тел.112, което би било
лишено от основание, ако само той е нанасял удари на подсъдимия.
На същата плоскост и в съответствие с чл 14, ал. 2 от НПК, няма как изначално да
бъдат дискредитирани и показанията на св. М., поради интимната си близост с подсъдимия,
или – заради влошените отношения с част. тъжител. Многопластовостта и емоционалността
в показанията на св. М. се свързват и с търговските неуредици с част. тъжител /вж. и
показанията на св. П. в тази насока/, воденото дело за домашно насилие срещу Г.,
осъждането му по Н.Ч.Х.Д. № 2414/2020 г. по описа на ПРС, 11 с-в, медицинските проблеми
на детето и т.н., които и според този съд дават отражение не само върху достоверността, но
7
главно върху едностранчивостта на изложеното от тази свидетелка. Следва да се подчертае,
че както съдебномедицинското удостоверение на част. тъжител /№278/2020 г./, така и на
подсъдимия П. /№ 274/2020 г./, говорят за взаимна размяна на удари, а не както твърди св.
М. – за такива само от страна на част. тъжител /последното между впрочем е установено и с
влязъл в сила съдебен акт по Н.Ч.Х.Д. № 2414/2020 г. по описа на ПРС, 11 с-в/.
Констатация за необремененото съдебното минало на подсъдимия П. към датата на
деянието, съдът вярно е направил въз основа на приложената и приета по делото като
писмени доказателства справка за съдимост /л. 37 от делото/. Правилно първият съд се е
позовал и на годните писмените доказателства и доказателствени средства, от които могат
да се направят доказателствени изводи: копия на съдебномедицинско удостоверение №
278/2020 г. /л. 5 гръб от делото/, Постановление от 01.12.2021г. на РП-Пловдив за спиране
на наказателно производство по досъдебно производство №478/2020г. /л. 6 гръб - л. 7 от
делото/, съобщение от 02.12.2021г. за спиране на наказателно производство /л. 6 от делото/,
съдебномедицинско удостоверение № 274/2020 г. /л.73 от делото/, решение по гр.д. №
4181/2020г. на РС-Пловдив и решение по в.гр.д. № 1421/2021г. на ОС-Пловдив /л. 74-90 и л.
109-111 от делото/, амбулаторен лист на К. Г.а №7603/27/05/20 /л. 91 от делото/, служебна
бележка изх. № 452/29.05.2020 г. /л. 92 от делото/, писмо от Дирекция „Национална система
112“ с рег. № 105850-607/23.09.2022 г. /л. 105 от делото/, присъда по НЧХД № 2414/2020г.
на РС-Пловдив, потвърдена с решение по ВНЧХД № 90/2023г. на ОС Пловдив /л. 194-204 от
делото/.
Въззивният съд споделя становището на първата инстанция, че от заключението на
съдебномедицинската експертиза от 19.05.2023 г., може да се изведе категоричния факт, че
пострадалият и тъжител в настоящето производство Г. е получил травматични увреждания,
изразяващи се в кръвонасядане в областта на корема, оток и охлузване на лявата
подбедрица, оток и кръвонасядане на втори пръст на лявата ръка, довели до болка и
страдание, без разстройство на здравето. Обосновано вещото лице е извело, че процесните
телесни увреждания са причинени по механизма на удар или притискане със или върху
твърд тъп предмет или неговото тангенциално действие, че е налице пряка причинно-
следствена връзка между твърдяните факти и настъпилите увреждания, които по своята
морфологична характеристика отговорят да се причинени по начин и време така, както са
описани в тъжбата. Горните констатации стоят напълно логично в корелация със
съдържанието на съдебномедицинското удостоверение № 278/2020 г., изготвено в най-
непосредствен порядък след деянието /на 07.04.2020 г./ и показанията на св. Н.. Защо и
поради какви причини местопрестъплението не е посетено от полицаи и спешна помощ са
въпроси, които според съда стоят в страни от предмета на делото и не могат да игнорират
нито съдържанието на съдебномедицинското удостоверение, нито заключението на
съдебномедицинската експертиза от 19.05.2023 г. Поради ясните медицински критерии,
ползвани от съдебния лекар, потвърдени и при разпита му пред ПРС, съдиите от Окръжния
съд споделят и обективираното в това заключение относно възможността за причиняване
телесните увреждания на част. тъжител чрез защитни действия от стана на подсъдимия,
което е още едно основание за дистанциране от показанията на св. М. и обясненията на
подсъдимия П..
Макар и въззивният съд да намира, че е била обективно ненужна за попълване на
доказателствената съвкупност по делото /например телесните повреди спрямо подсъдимия
П. вече са били установени с влязъл в сила на 29.03.2023 г. съдебен акт/, допълнителната
съдебномедицинска експертиза също подкрепя повдигнатото от тъжителя обвинение. Това
допълнително заключение категорично навежда и на възможност от приложение на по-
ранен етап на реторсия, което както правилно е счел и ПРС, при влязъл в сила съдебен акт
8
спрямо част. тъжител, е ирелевантно.
При описаните факти районният съд е направил верни и законосъобразни правни
изводи за квалификацията на деянието, вменено от тъжителя на подсъдимия П.. Според
този състав на Окръжен съд - Пловдив подсъдимият П. е автор на вмененото му
престъпление, което беше категорично доказано въз основа на правилно кредитираните от
първия съд гласни и писмени доказателства, подробно анализирани по-горе.
Така от обективна страна безспорно подсъдимият П. на 06.04.2020 г. в гр. Пловдив, е
причинил чрез нанасяне на удари на част. тъжител Г. кръвонасядане на областта на корема,
оток и охлузване на лявата подбедрица, оток и кръвонасядане на втори пръст на лявата
ръка, изразяващи се в причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето, в
резултат на което му причинил лека телесна повреда, а не „леки телесни повреди“, както е
счел ПРС. Съобразно т. 18 от азбучното ППлВС № 3 от 27.09.1979 г. по н. д. № 6/1979 г.,
„когато с извършването на едно деяние деецът причини на едно лице еднакви по характер
телесни увреждания, се касае до причиняването на една повреда, защото в резултат на
посегателството се осъществява от обективна и субективна страна изпълнителното деяние
на едно и също престъпление“. В казуса обективно на Г. са причинени няколко телесни
увреждания, които по своята морфология и характеристика представляват една лека телесна
повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК. Като процесуален недостатък на присъдата може
да се посочи и че районният съд обективно не е посочил в присъдата си с какъв вид
действия е причинена твърдяната телесна повреда, но доколкото същата съдържа в
достатъчна степен обективните елементи на чл 130, ал. 2 от НК, това не би могло да се
отрази на законосъобразността и правилността ѝ.
В случая е налице пряка причинно-следствена връзка между действията на подсъдимия
П. – нанасяне удари по тялото и полученото от тъжителя Г. увреждане. Видно от
изслушаната пред първия съд експертиза, приложеното по делото съдебно-медицинско
удостоверение № 278/2020 г. и показанията на св. Н., нараняванието на пострадалия е било
причинено вследствие противоправните действия от страна на подсъдимия П..
Инкриминираното деяние е съставомерно по чл. 130, ал. 2 от НК, тъй като получените от
пострадалия телесни увреждания по своята медико-биологическа характеристика са довели
до причиняване на болка и страдание.
От субективна страна правилно контролираният съд е преценил, че деянието е
извършено от подсъдимия П. умишлено, при форма на вина пряк умисъл, доколкото,
нанасяйки удари на пострадалия, е съзнавал общественоопасния характер на деянието си и е
предвиждал настъпването на общественоопасните последици. У подсъдимия П., като зрял
индивид, е съществувала представа за противоправността и обществената укоримост на
увреждането телесната цялост на човешкия организъм.
Съдът обсъди, но не прие за вярно и отговарящо на доказателствата виждане, че
подсъдимият П. е действал при условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 от
НК, след като е бил нападнат от тъжителя. Неизбежната отбрана представлява упражняване
на право на защита, при което нападнатият може да причини вреди на нападателя с цел
защита и отблъскване на нападението /ППлВС №12 от 29.11.1973 г. по н.д.№11/1973 г./.
Както беше посочено и по-горе, от анализа показанията на св. Н., които единствено може да
се счетат за обективни, данни за нападение само от едната страна от спорещите, поне към
момента, към който той е възприел случващото се, по делото липсват. Това изключва според
въззивния съд и възможността за обсъждане на предлаганата от защитата хипотеза на чл. 12,
ал.1 от НК. По изложените по-горе съображения, показанията на останалите свидетели и
обясненията на подсъдимия, не биха могли да дадат достоверна картина относно
9
възможността за приложение на цитираната норма.
Въззивната инстанция изразява съгласие с първата и по отношение на
индивидуализация на наказанието за престъплението, извършено от подсъдимия П.. В
този смисъл ПРС правилно е преценил, че са налице предпоставките на чл. 78а, ал. 1 от НК
за освобождаване на подсъдимия П. от наказателна отговорност.
За извършеното от него умишлено престъпление по чл.130, ал.2 от НК се предвиждат
алтернативно наказанията „Лишаване от свобода” до 6 /шест/ месеца или „Пробация”, или
„Глоба“ от 100 /сто/ до 300 /триста/ лева. Към деня на извършване на деянието подсъдимият
П. не е осъждан, не представлява голяма обществена опасност, а от престъплението,
предвид характера на засегнатите обществени отношения, не са причинени имуществени
вреди, поради което и основателно районният съдия е приел, че липсва материално-правна
пречка за прилагането разпоредбата на чл. 78а от НК.
При индивидуализация на наказанието настоящият състав намира правилно да са
отчетени като смекчаващи вината обстоятелства добрите характеристични данни и
полагането на общественополезен труд. Както адекватно е отразил и ПРС – чистото съдебно
минало е изначална материалноправна предпоставка за приложение на чл. 78а от НК. Този
съд отчете на плоскостта на снижаващите отговорността обстоятелства влошените
отношения с тъжителя, сравнително ниската степен на обществена опасност на деянието и
личната опасност на подсъдимия. Напълно резонно първият съд е съобразил всяко едно от
наличните по делото отегчаващи отговорността на П. обстоятелства.
След като е подложил на анализ всички посочени обстоятелства поотделно и е
съобразил относителната им тежест, първият съд логично е счел, че на П. следва да бъде
наложено административно наказание „Глоба“ в близък размер на законоустановения
минимум – от 1500.00лв. /хиляда и петстотин лева/. Така определената административна
санкция и според настоящия въззивен състав ще изиграе в максимална степен
поправителната и превъзпитаващата си функция по отношение на този подсъдим.
По отношение на предявения и приет за съвместно разглеждане граждански иск,
предвид доказаната съставомерност на деянието по чл. 130, ал. 2 от НК, въззивният съд
счита, че правилно са анализирани предпоставките на чл.45 от ЗЗД за ангажиране на
гражданската отговорност на подсъдимия П.. Предвид вида и характера на причинената
телесна увреда, съобразявайки актуалната съдебна практика, районният съдия е приел, че
гр.иск е частично основателен до размера на 600.00лв. /шестстотин лева/ по отношение на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди. В случая пред първия съд, са
доказани общите предпоставки на отговорността по чл. 45 от ЗЗД - вреда (причинени
телесни увреждания на частния тъжител), противоправно поведение (нарушен е запрета на
нормата на чл. 130, ал. 2 от НК), причинна връзка (увреждането на защитените от закона
обществени отношения е в пряка причинна връзка с деянието на подсъдимия) и вина, която,
както беше изяснено по-горе, е във формата на пряк умисъл. Тъй като причинените увреди
не са довели до сериозни последици за здравето на пострадалия Г. и са отшумели за
сравнително кратък период, настоящата инстанция напълно се солидаризира с определения
справедлив размер на обезщетението. Същият е и в съответствие с изискванията на чл.52 от
ЗЗД, за което ПРС е изложил съответни мотиви.
С оглед изхода на делото на осн. чл. 189, ал. 3 от НПК с присъдата си районният съд е
следвало да възложил на подсъдимия П. сторените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
съдействие, каквото искане е направил и повереникът на част. тъжител в заключителното по
делото заседание. ПРС е пропуснал това процесуално задължение по чл. 301, ал. 1, т. 12 от
НПК, а също и да определи държавната такса върху уважения размер на гражданския иск.
10
Въззивният съд счита, че предвид характера на производството по чл. 306, ал. 1, т. 4, пр. 2 от
НПК и обжалваемостта на този съдебен акт, това следва следва да бъде сторено от първия
съд.
Що се касае до направеното искане от повереника на частния тъжител за възлагане на
сторените пред въззивната инстанция разноски, следва да се посочи, че към представената от
адв. С. Ц. молба с вх. №12158/05.04.2024 г. има приложено само адвокатско пълномощно,
но не договор за правна защита и съдействие, в който да са посочени размера на разноските
за адвокатска защита пред Окръжен съд – Пловдив /въпреки че в молбата е посочено да се
прилага и такъв договор/. Между впрочем, такъв документ липсва и сред представените от
адв. Ц. пред ПРС. Ето защо и въззивният съд няма годен документ, от който да е видно
какво възнаграждение е заплатено на адв. Ц. за процесуално представителство пред
Окръжен съд – Пловдив.
Вярно е разпореждането на първата инстанция с вещественото доказателство, поради
което и присъдата не се нуждае от ревизия в тази ѝ част.
След обобщаване на резултатите от извършената на основание чл.314 от НПК
служебна проверка на присъдата, въззивната инстанция не констатира основания за
изменение или за отмяна на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, поради което прие,
че следва да бъде потвърден.
С оглед горното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от НПК‚ ОКРЪЖЕН СЪД -
ПЛОВДИВ, НО, IV-ти въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда №232/02.11.2023 г. по Н.Ч.Х.Д.№981/2022 г. по
описа на ПРС, НО, 10-ти с-в.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11