Р Е Ш
Е Н И Е
№
262206 10.08.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XVІІI граждански състав, в
публично съдебно заседание на тринадесети юли две хиляди и двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 8830 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, против Г.В.Ш., ЕГН:**********, за признаване на установено спрямо
ответника, че дължи на ищцовото дружество следните суми: 549.73 лева, представляваща дължима главница по Договор за
кредит „Бяла карта“ с № **** от 03.01.2014 г.; договорна
лихва в размер на 829.51 лева, за периода 14.02.2014г. –
06.10.2018г.; обезщетение за забава в размер на 105.91 лева, за периода 07.10.2018 г. – 13.12.2019 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Претендира се законна лихва от датата на
постъпване на заявлението до окончателно изплащане на вземането и разноски.
В исковата молба се твърди, че между ответника и „Аксес
файнанс“ ООД бил сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № **** от 03.01.2014 г.,
по силата на който на ответника бил предоставен револвиращ кредит в максимален
размер на 550 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал
чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa, а
кредитополучателят се задължавал да го върне, съгласно условията на сключения
договор. Заедно с подписването на договора на кредитополучателя бил предоставен
платежен инструмент – кредитна карта, издадена от „Интеркарт Файнанс“ АД.
Ответникът бил усвоил сума в общ размер на 550 лева, като към момента била
дължима главница в размер на 549.73 лева. Върху усвоената и непогасена главница,
кредитополучателят дължал дневен лихвен процент в размер на 0,12 %,
представляващ договорна/възнаградителна лихва, за периода от 14.02.2014 г. до
06.10.2018 г. Дължимата договорна лихва възлизала на 829.51 лева. Поради забава
в плащанията по договора, цялото задължение станало предсрочно изискуемо,
считано от 06.10.2018 г., от която дата длъжникът дължал и мораторна лихва
върху главницата в размер на 105.91 лева, за периода от 07.10.2018 г. до
13.12.2019 г. Вземанията по договора били прехвърлени в полза на „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД с приложение № 1 от 28.05.2019 г. към
договор за цесия от 11.11.2016 г. По изложените съображения моли за уважаване на
иска.
Поради липсата на погасяване, ищецът се снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 676/2020
г. по описа на ПРС, за следните суми: 549.73 лева, представляваща дължима
главница по Договор за кредит „Бяла карта“ с № **** от
03.01.2014 г.; договорна лихва в размер на 829.51 лева, за периода 14.02.2014 г. – 06.10.2018г.; обезщетение
за забава в размер на 105.91 лева, за периода 07.10.2018 г. –
13.12.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК.
Моли се за уважаването им, ведно със законната
лихва от постъпване на заявлението до погасяването. Претендират се разноските в
заповедното и настоящото производство.
В законоустановения срок е постъпил отговор на
исковата молба от ответника, чрез назначения му особен представител, с който
взема становище за недопустимост и неоснователност на иска. Твърди се, че
ищецът не е страна по спорното материално право. Ответникът оспорва, че ищецът
е закупил изискуем и ликвиден дълг към ответника. Липсвали доказателства за
първоначално извършена цесия към „Аксес Файнанс“ ООД от „Изи Асет Мениджмънт“
АД. Оспорва авторството на приложения Договор за кредит „Бяла карта“. Твърди,
че посочената в исковата молба сума от 550 лева не отговаря на действително
предоставената по сключения договор за кредит. Оспорва сключването на двата
представени с исковата молба анекса от 13.08.2015 г. и от 16.12.2015 г към
договор за кредит „Бяла карта“ от 03.01.2014 г. Оспорва авторството им, като
твърди, че същите не са подписани от ответника. Посочва, че в настоящия случай
е налице на разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Твърди, че липсвало уведомяване
на длъжника за извършената цесия от цесионера. Оспорва съдържанието на рамковия
договор от 11.11.2016 г., както и авторството и полагане на ел. подпис. Оспорва
потвърждение за сключена цесия. Въвежда възражение за недействителност на
процесния договор за кредит на осн. чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Твърди,
че шрифтът на договора е с минимален размер и е трудно забележим. Не било
спазено изискването на чл. 5 от ЗПК, като не била предоставена своевременно по
ясен и разбираем начин преддоговорна информация във връзка с кредита. Не
ставало ясно как е образувана договорната лихва, която се претендира. Счита, че
многократно е надвишен допустимия ГПР. Възразява, че размерът на лихвата и ГПР
накърнява добрите нрави. Въвежда възражение за изтекла погасителна давност на
процесните вземания. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
Съдът, след като
обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с
оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 676/2020 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с. в полза на ищцовото дружество е издадена Заповед №
431/24.01.2020 г. за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, за следните суми: 549.73 лева, представляваща дължима главница
по Договор за кредит „Бяла карта“ с № **** от
03.01.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ ООД, вземанията, по
който са прехвърлени на 01.07.2014 г. с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ на „Аксес Файнанс“ ООД, което дружество от своя страна е
прехвърлило същите вземания на 28.05.2019 г. с Приложение № 1 към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.11.2016 г. на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД; договорна
лихва в размер на 829.51 лева, за периода 14.02.2014г. –
06.10.2018г.; обезщетение за забава в размер на 105.91 лева, за периода 07.10.2018 г. – 13.12.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда – 17.01.2020 г. до
окончателното погасяване. Заповедта е връчена
редовно по чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван
настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК.
Видно от същата Заповед №
431/24.01.2020 г. по ч.гр.д. № 676/2020 г. по описа на ПРС, е отхвърлено
заявлението в частта му, с която се претендират сумата от 87.96 лева – такса
револвинг и сумата от 100 лева– такса разходи.
С влязло в законна сила Определение от 20.08.2020
г., поради частично оттегляне на претенцията, е прекратено производството по
гр.д. № 8830/2020 г. по описа на ПРС, в
частта му за сумата от 87.96 лева – такса револвинг и за сумата от 100 лева
– такса разходи.
Исковете са предявени в
преклузивния едномесечен срок, поради което са допустими, тъй като са предявени в срок, имащо за
предмет същите вземания.
Относно тяхната основателност,
съдът намира следното:
От Договора
за кредит „Бяла карта” от 03.01.2014 г. и Анекс към него от 13.08.2015 г., се
установява наличието на съглашение за предоставяне на револвиращ кредит в
максимален размер от 550 лева. Установява се, от Анекс към договора, от
16.12.2015 г., че кредитополучателят е подал молба за преиздаване на
предоставената му с договора, кредитна карта.
Документите
носят подписи за ответника. Въпреки направеното от ответника оспорване откъм
авторство на документите, ответникът не ангажира доказателства в тази насока,
въпреки дадените от съда указания, че тежестта на доказване е негова, както и,
че не сочи доказателства за оспореното авторство на подписите.
От съдебно – счетоводната експертиза се установява,
че ответникът е усвоявал чрез кредитната карта суми в общ размер на 2669.02
лева, както и, че ответникът е внасял по кредита, сума в общ размер на 5790.07
лева.
Ето защо и,
съдът приема за доказано подписването на договора и анексите към него между
първоначалния кредитор и ответника, съгласно които е налице съглашение за
предоставяне на револвиращ кредит в максимален размер от 550 лева.
Кредитодателят е финансова институция по
смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което
го определя като кредитор по смисъла на
чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 5 от договора, фиксираният
годишен лихвен процент по заема е 72 %, в случаите по чл. 9, ал. 1 и 180 %, в
случаите по чл. 10, ал. 1. Според чл. 9, ал. 1 от договора е посочено, че върху
усвоения размер на кредита, кредитополучателят, дължи месечна лихва в размер на
6%, а според чл. 10, ал. 1 – в случай, че до 5-то число на всеки календарен
месец, кредитополучателя не заплати пълния размер на дължимата за съответния
месец минималната погасителна вноска, кредитополучателят дължи увеличен размер
на лихвата по чл. 9, ал. 1 от договора, а именно месечна лихва в размер на 15
%. Според чл. 7 от договора, ГПР е 108 %.
От рамковия договор за цесия от
11.11.2016 г. и приложение № 1/28.05.2019 г. към него /л.19-25/, в което
фигурира вземането към ответника, се установява, че между „Аксес файнанс“ ООД и
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД /понастоящем ЕООД/ е сключен
договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора
за кредит, при което е кредитор относно непогасените задължения.
Прието е уведомително писмо от
цесионера /изрично упълномощен за това от цедента – л.26-27, което е
допустимо/, адресирано до длъжника.
Също така и принципно - ответникът се явява уведомен за цесията с връчването
на исковата молба и приложенията на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Тези
документи, заедно със самата искова молба, се явяват редовно връчени
на ответника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК за
връчване на съобщението с исковата молба и приложенията следва да бъде зачетена
в настоящото производство и уведомяването да се вземе предвид от съда съобразно
чл. 235, ал. 3 ГПК, дори да е извършено след подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по
гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по
установителен иск по чл. 422 ГПК.
На следващо място - уведомяването може да се извърши
и чрез особен представител.
Назначаването на особен представител е резултат от неуспешните усилия ответникът
да бъде открит, за да участва в процеса. На основание чл.47, ал.6 ГПК, при
изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите
му, е назначен особен представител. Фигурата на последния се припокрива с тази на
упълномощения процесуален представител относно получаване на книжа по делото,
както и връчване на препис от решението и т.н.
И в двата случая, представителят има право да извършва всички
съдопроизводствени действия, с изключение на тези, свързани с разпореждане с
предмета на делото, за които се изисква изрично упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за цесия на особения представител не
представлява приемане на материалноправно изявление, равняващо се на
разпореждане с предмета на делото, тъй като това би означавало кредиторът да
бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви правата по договора за
цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на длъжника и невъзможността
за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и при евентуална
недобросъвестност от страна на последния/.
В съдебната практика е прието, че действието по уведомяване на длъжника за
извършената цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта
на уведомяването е длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има
интерес да оспорва уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен
кредитор. В случая не се твърди да е платено на ненадлежен кредитор.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици /в т. см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. №
193/2018 г. на ВКС, I т.о. - касаят уведомление за
предсрочна изискуемост на кредит, но застъпват извода, че връчването на
особения представител в хода на процеса представлява надлежно уведомяване на
длъжника - ответник/.
Относно действителността на договора:
Съгласно трайно установената съдебна практика на
ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и
др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност
и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за
периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК
/приложим към процесното правоотношение/-
въз основа на договор за кредит, кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Разпоредбите на чл. 10
и чл. 11 ЗПК
уреждат формата и съдържанието на договора.
След неговия анализ, съдът
констатира съществени нарушения.
Не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, тъй като не са упоменати - условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е
посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква –
лихва, такси и пр. Нарушена е и т.10 на ал. 1, тъй като в договора кредиторът
се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същият от 108 % /. В този порядък следва да се посочи,
че, съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в
договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Посочен е лихвен
процент по заема /който е фиксиран/, както и годишно оскъпяване по заема, но не
се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР. Следва да се има предвид,
че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни елементи
обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни, при което се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става
ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото в тарифата към заема освен лихвения процент са предвидени и такси за
теглене на пари в брой от банкомати в страната и чужбина, както и за
неоснователно оспорена транзакция. От изложеното не може да се направи
еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че
същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са,
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях.
Според чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.
12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се
позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по
заема, но не и лихви или други разходи, като
платените суми следва да бъдат отнесени за погасяването на главницата.
Относно размера на задълженията и
погасените суми, по делото е прието заключението на съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно и
обективно дадено, от което се установява, че главницата по договора за кредит,
с кредитен лимит, в размер на 550 лева е усвоявана на части, и е с общ размер
на всички усвоявания – 2669.02 лева. От експертизата, се установява също, че по
кредита е внесена от ответника сума в общ размер на 5 790.07 лева (от която:
главница 2 119.29 лева, договорна лихва в размер на 1875.19 лева и такса
револвиране – 1795.59 лева), с която се покрива цялата претендирана главница в
размер на 549.73 лева. В този смисъл е и практиката на ПОС: Решения по в.гр.д.№
1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г.;
в.гр.д.№ 1389/2020г. и в.гр.д.№ 1222/2020г.
Ето защо и,
предявеният иск за сумата за главница в размер на 549.73 лева, ще се отхвърли,
като неоснователен.
Доколкото не се установява наличие
на главен дълг, неоснователен се явява и искът за обезщетение за забава в
размер на 105.91 лева, за периода от 07.10.2018 г. – 13.12.2019 г., поради
което и този иск ще се отхвърли.
След като съдът
достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23 ЗПК – сумата
за възнаградителна лихва не се дължи, поради което предявения иск за заплащане
на възнаградителна лихва от 829.51 лева, за периода от 14.02.2014 г. – 06.10.2018
г., ще се отхвърли също като неоснователен.
Предвид всичко изложено, исковете
следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски се дължат на ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, който
не е направил искане и няма доказателства да е сторил такива, поради което и не
му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК ********* против Г.В.Ш., ЕГН **********, искове за
признаване за установено в отношенията между страните дължимостта на следните
суми: 549.73 лева - главница по Договор за кредит „Бяла карта“ с № **** от
03.01.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ ООД, вземанията, по
който са прехвърлени на 01.07.2014 г. с договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ на „Аксес Файнанс“ ООД, което дружество от своя страна е
прехвърлило същите вземания на 28.05.2019 г. с Приложение № 1 към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.11.2016 г. на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД; 829.51 лева - договорна лихва, за периода
14.02.2014г. – 06.10.2018г.; 105.91 лева - обезщетение
за забава, за периода 07.10.2018 г. –
13.12.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда – 17.01.2020 г. до
окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК № 431/24.01.2020 г. по ч.гр.д.№ 676/2020 г. по
описа на ПРС, XVІІІ гр. състав.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала!
РЦ