№ 19502
гр. София, 27.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско
дело № 20231110108329 по описа за 2023 година
Ищецът Б. П. Ж. твърди, че е страна по договор за потребителски кредит, сключен
на 18.1.2021г. с „Финансцентър“ ЕООД, като предявява установителен иск за признаване
разпоредбата на чл.11 от договора за нищожна, съединен обективно, с осъдителен иск за
връщане на сумата от 624,20 лева- която се твърди, че съставлява платена неустойка, въз
основа разпоредбата.
Ответното дружество, в срока за отговор, оспорва иска. Оспорва се допустимостта на
иска за установяване нищожност на разпоредбата, като се сочи, че по осъдителния иск се
съдържа произнасяне /възражение, което е неоснователно/. Сочи се, че договорът отговаря
на ЗПК, като за ГПР се сочи, че същият е определен в съответствие с чл.19,ал.2 ЗПК,
посочен е точният размер на лихва, крайният падеж, като същите формират по ясен начин
задължението. Относно неустойката, се сочи, че същата е предвидена при неизпълнение, и
ако изпълнение последва, задължението отпада занапред, а ако потребителят няма
възможност да предостави обезпечение, има правото да се откаже от договора.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Ответното дружество представи заверен препис от писмен договор за потребителски
кредит № 6002086/18.1.2021г.,сключен с ищцата, по силата на който й е отпусната главница
от 800 лева, със срок 10 месеца, при ГЛП 37,99 %ГПР 45,32 %, като съгласно разпоредбата
на чл.11 от договора, в 7-мо дневен срок от подписване на договора, потребителят се
задължава да предостави на кредитора някоя от следните гаранции, относно изпълнението
на договора: банкова гаранция, застрахователна полица в полза на кредитора. Съгласно
1
разпоредбата на чл.11,3 от договора, при неизпълнение на това задължение, потребителят
дължи неустойка в размер 624,20 лева, чието плащане е разсрочено, заедно с вноските по
погасителен план, на главница и възнаградителна лихва. В разпоредбата на чл.11 е прието
още, че страните приемат, че сумата 624,20 лева са вредите, които ищцата би причинила на
ответното дружество с неизпълнение на задължението си да предостави обезпечение, както
и че по всяко време на изпълнение на договора, ищецът може да предложи изпълнение, като
неустойката подлежи на намаление с две вноски, при кумулативно изпълнение на
определени условия – потребителят да ползва кредит до 1000лева, начинът на погасяване да
е 13 двуседмични вноски, плащане без забава, заплатени 11 вноски. Представена е справка,
че ищцата е заплатила в полза на ответника сумата 1621 лева.
Договорът е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства,
нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или
професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на
закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
Относно твърденията, направени в исковата молба – действително, разпоредбата на
чл.11 заобикаля закона. Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП.
Неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която: 1.е неиндивидуално
уговорена и в негова вреда; 2.не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3.води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, и тези на
потребителя. Клаузата, въпреки че е включена в договора, е типизирана, следователно не
може да се приеме, че е била индивидуално уговорена с ответника. Тази неустойка – съдът
намира, че вземането е за неустойка, а не „оскъпяване” – термин, непознат за правото,
доколкото уговорката отговаря на всички предвидени в чл.92 ЗЗД белези – предварително
изготвена разпоредба, предвиждаща отговорност за договорно неизпълнение, на конкретно
задължение. Разпоредбата на чл.11,3 от договора, не отговаря и на изискването за
добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация. ВКС е разгледал
въпроса за наличието на противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като
постановките са приложими и при разглеждането на отделните разпоредби на един
двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011
г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с добрите нрави е налице, когато
сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала.
Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните
престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите
нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в
чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби
на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори
относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява
действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при
тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните,
формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на
2
договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то
следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е
свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали
нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на
преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона
интерес“.
Неизпълнението на задължението на ответника да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори
на крайния падеж на договора. За кредитора в договора е предвидено и друго обезпечение –
чл.11,8 от договора предвижда възможността в негова полза да се издаде запис на заповед на
стойност, равна на главница, възнаградителна лихва, лихви за забава и неустойката. Тази
неустойка се следва заедно с обезщетението за забава, като същата неустойка увеличава
задължението на заемателя с повече от 1/2 , като не предвижда насрещно задължение за
кредитора. Поради изложеното, неустойката не удовлетворява значим законов интерес, нито
изпълнява обезпечителната си функция, поради което и нищожна, защото води до
неоснователно обогатяване на кредитора и искът за признаването й за нищожна е
основателен.
По аргумент от разпоредбата на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, даденото по нищожна
разпоредба, следва да се върне, поради което и осъдителният иск също е основателен, до
увеличения му пълен размер, съобразно представената справка от ответното дружество, че
ищцата е платила неустойката изцяло.
По разноските. Ищецът претендира заплащането на разноски, включително
адвокатско възнаграждение, срещу размера на което в отговора / в насрещния иск/ е
направено възражение за прекомерност.
Възражението на ответната страна за прекомерност на възнаграждението с довод, че
възнаграждение не следва да се присъжда върху всеки иск, същото е основателно.
Възнаграждението следва да се определи въз основа интереса, каквато е изричната
разпоредба на чл.7,ал.2 НМРАВ, а не за защита по всеки иск. На собствено основание,
защитата по двата иска е една и съща. Съдът е сезиран с установителен иск за признаване
нищожността на разпоредба на договора, който иск е оценяем /чл.69,ал.1,т.4 ГПК/, с цена на
иска 624,20 лева, съединен обективно с осъдителен иск със същата цена. Следователно,
минималното възнаграждение, определено въз основа чл.7,ал.2, т.2 НМРАВ, възлиза на
сумата от 424,80 лева, а доколкото делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна
сложност, то и съдът присъжда минимума, а предвид представеното удостоверение за
регистрация по ЗДДС, върху така определеното минимално възнаграждение, съгласно
разпоредбата на § 2А ДР НМРАВ, се начислява и ДДС от 84,97 лева. На основание
чл.78,ал.6 ГПК, доколкото ищцата е освободена от заплащането на държавна такса,
ответното дружество следва да бъде осъдено да я плати в полза бюджета на СРС.
При тези мотиви, Софийски районен съд
3
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от Б. П. Ж. ЕГН ********** с адрес град
София, ж.к. Надежда 2, блок 214, вход А, етаж2, ап.6 против „Финансцентър” ЕООД ЕИК
********* със седалище и адрес на управление град София, бул. „Гоце Делчев” № 103,етаж
2, офис 3, че разпоредбата на чл.11,ал.3 от договор за потребителски кредит №
6002086/18.1.2021г, е нищожна, на основание чл. 26,ал.1 ЗЗД – поради противоречие с
добрите нрави – ал.1, пр.3 във връзка с чл.143,ал.1ЗЗП.
ОСЪЖДА „Финансцентър” ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление град София, бул. „Гоце Делчев” № 103,етаж 2, офис 3 да върне на Б. П. Ж. ЕГН
********** с адрес град София, ж.к. Надежда 2, блок 214, вход А, етаж2, ап.6, на основание
чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД сумата 624,20 лева – платена неустойка по чл.11,ал.3 от договор за
потребителски кредит № 6002086/18.1.2021г , заедно със законната лихва от 16.2.2023г. до
плащането.
ОСЪЖДА „Финансцентър” ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление град София, бул. „Гоце Делчев” № 103,етаж 2, офис 3 да заплати в полза на
бюджета на Софийски районен съд, на основание чл.78,ал.6 ГПК сумата 100лева държавна
такса.
ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв, възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на ищцата по делото, от 509,77 лева.
ОСЪЖДА „Финансцентър” ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление град София, бул. „Гоце Делчев” № 103,етаж 2, офис 3, на основание чл.78,ал.1
ГПК да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев”, вписано в регистър
БУЛСТАТ с № *********, фирмено дело № 24-2021г. на СГС, сумата 509,77 лева
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на ищцата по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4