№ 2114
гр. София, 10.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Виктория Мингова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20231100500064 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20066446/10.11.2022г., постановено по гр.д. №14521/2020г.
по описа на СРС, 151 състав, е признато за установено на основание чл.422 от
ГПК, че С. Д. Д. дължи на „М.Б.“ ЕАД на основание чл.79 от ЗЗД сумата от
17227,11 лева, представляваща неизпълнено задължение по договор за кредит
№BL16510 от 29.04.2008г., анекс №1 от 28.10.2009г., анекс №2 от
30.12.2011г. към договора за кредит и договор за встъпване в дълг от
21.01.2012г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2019г.
до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. №20023/2019г. по описа на СРС, 151 състав.
Осъден е С. Д. Д. да заплати на „М.Б.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК
сумата от 1841,36 лева – разноски за исковото производство и сумата от
494,54 лева за заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответника С. Д. Д., чрез адв. В. В.,
назначена за особен представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК, срещу
решението в цялост, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалния
1
закон и процесуалните правила, и е направено искане същото да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен. Първоинстанционният съд не обсъдил възражението на ответника
за недопустимост на предявения иск, тъй като ищецът не посочил в исковата
молба фактическите обстоятелства, на които основава иска си, като не
посочил каква част от кредита е усвоен и каква част от него е погасен при
сключването на анекс №1, при сключването на анекс №2 и при предявяването
на иска. Този пропуск на ищеца не можел да бъде саниран в хода на
производството със заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза. Първоинстанционният съд не обсъдил и възражението, че липсват
доказателства договореният кредит да е предоставен на главния длъжник и
той да се е задължил да го върне. Неправилно първоинстанционният съд
преценил, че извършената цесия е породила действие спрямо длъжника, тъй
като уведомлението не било достигнало до него. Представеното уведомление
на ЧСИ С.П. не било връчено на длъжника, тъй като същият не бил намерен
на посочения в договора постоянен адрес. Не можело да се приеме също, че
уведомлението е връчено на длъжника с исковата молба чрез неговия
процесуален представител, доколкото ответникът се представлявал в
производството от особен представител. Длъжникът не бил уведомен и за
предсрочната изискуемост на кредита.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна „М.Б.“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт С.Д., с
който жалбата се оспорва изцяло и се прави искане за потвърждаване на
обжалваното решение.
Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
2
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата
инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от
първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и
с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят
установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по
делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни
искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.99 от ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с във вр. с чл.430 от ТЗ за
установяване дължимостта на вземане в размер на 17227,11 лева – главница
по договор за кредит №BL16510 от 29.04.2008г., сключен с „Юробанк
България“ АД, анекс №1 от 28.10.2009г., анекс №2 от 30.12.2011г. към
договора за кредит и договор за встъпване в дълг от 21.01.2012г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 08.04.2019г. до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. №20023/2019г. по описа на СРС, 151 състав.
Установява се от събраните по делото доказателства, че на 29.04.2008г.
между „Юробанк България“ АД като кредитор и Ч.“ ЕООД като
кредитополучател е сключен договор за банков кредит продукт „БИЗНЕС
РЕВОЛВИРАЩА ЛИНИЯ“ №BL16510 от 29.04.2008г., по силата на който
банката се задължила да предостави на кредитополучателя кредит във
формата на револвираща кредитна линия за посрещане на краткосрочни
оборотни нужди в размер на 20 000 лева за срок от 60 месеца, като със
сключени анекси към договора - анекс №1 от 28.10.2009г. и анекс №2 от
3
30.12.2011г., са предоговорени срокът на договора – 30.04.2019г., и редът за
погасяване на остатъчните задължения по договора. Ответникът С. Д. Д. е
встъпил като съдлъжник за задълженията на Ч.“ ЕООД по договора за кредит
№BL16510 от 29.04.2008г., съгласно представените договор за встъпване в
дълг и анексите към договора за кредит. Вземанията на банката по договора
за кредит са прехвърлени на ищцовото дружество с договор за цесия от
21.06.2017г.
Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на
едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице /цесионер/. Длъжникът по
вземането не е страна по договора. Тъй като цесията засяга интересите освен
на страните по договора и на трето лице - цедирания длъжник, се налага
извършването на допълнително действие - съобщаване на длъжника за
цесията - чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да
бъде извършено от цедента - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от
фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на
третите лица - цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на
цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички
трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника –
чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
С оглед поддържаните от страните становища пред двете съдебни
инстанции и изложените с въззивната жалба оплаквания, спорно между тях е
дали цесията е породила действие по отношение на ответника - длъжник с
оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за
съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г. по т. д. №
3501/2015 г., І т. о., решение № 449/06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г.
о., решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД правно релевантно за действието на
цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента
(стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия
кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария
кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от
съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно,
поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който
4
длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията
следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва
да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното
правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката на ВКС се приема още (решение № 204/25.01.2018 г. по
т. д. № 2230/2016 г., І т. о., решение № 156/30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014
г., ІІ т. о., решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.),
че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4
ЗЗД действие, но това не означава, че предишният кредитор няма правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл.
36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на
представлявания, нейният обем се определя според това, което
упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са предвидени никакви
изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт,
свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на
договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване
не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор.
В конкретния случай по делото са представени доказателства за
редовно връчване на уведомлението за цесията на длъжника от съдебен
изпълнител по реда на чл.47 от ГПК. На следващо място уведомлението от
цедента (направено чрез надлежно упълномощен представител - ищцовото
дружество, въз основа на упълномощаване, съдържащо се в потвърждението
за извършена цесия, неразделна част от договора за прехвърляне на вземания
от 21.06.2017г.) за сключения договор за цесия с предмет процесното вземане
представлява приложение към исковата молба, което е било надлежно
5
връчено на ответника чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител, с което следва да се приеме, че цесията е била надлежно
съобщена на длъжника. Връчването на уведомлението за цесия ведно с
останалите книжа по делото на ответника чрез назначения му по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК особен представител е валидно (независимо дали цесията е била
съобщена на длъжника лично или по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК). Връчването
на книжата по делото, включително и на уведомлението за цесията, не касае
строго лични субективни права на длъжника и няма пречка това действие да
се извърши за него от особен представител. Ограниченията на
представителната власт на особения представител произтичат от чл. 29, ал. 5
ГПК - особеният представител може да извършва действия, за които се
изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се
води делото. Съгласно чл. 34, ал. 2 и ал. 3 ГПК, изрично пълномощно е
необходимо за предявяване на искове за гражданско състояние, включително
брачни искове, за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ
от иска, за признаване на исканията на другата страна, за получаване на пари
или на други ценности, както и за действия, представляващи разпореждане с
предмета на делото. Получаване на уведомлението за цесия не е сред
изброените действия, за извършването на които е налице ограничение на
представителната власт на особения представител. Действително,
уведомлението за цесия е материалноправно изявление, но в практиката се
приема, че особеният представител може да получава изявления с
материалноправни последици – извод в този смисъл може да се направи и от
приетото в решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о.,
както и от определение № 72/05.02.2021 г. по т. д. № 1188/2020 г. на ВКС, I т.
о., с което не е било допуснато касационно обжалване на решение по гр. д. №
1220/2019 г. на Окръжен съд Бургас, като ВКС е посочил, че в синхрон с
установената съдебна практика съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че е
допустимо изявлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирано до длъжника, да бъде
прието от особения му представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. Следва да се
посочи, че особеният представител има всички права като пълномощник,
ангажиран лично от страната, той може да прави материалноправни
възражения срещу вземането, предмет на делото – правопрепятстващи,
правоунищожаващи, правопогасяващи, поради което и не следва на особения
представител да се отрече правото и да приема изявления от кредитора,
6
отразяващи се на субективното материално право. Да се приеме обратното би
означавало да се поставят страните по делото в неравнопоставено положение,
което не е целта на законодателя при уреждане на института на особения
представител.
По тези съображения настоящият състав намира, че изходящото от
заемодателя – цедент уведомление, представено с исковата молба на ищеца –
цесионер и достигнало до ответника с връчването на съдебните книжа на
назначения му особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният
дължи да престира на него, а не на стария кредитор. С оглед на изложеното и
като взе предвид, че ответникът не твърди да е извършвал плащания в полза
на стария кредитор /цедента/ на съществуващите задължения, се налага извод,
че процесният договор за цесия е произвел действие спрямо длъжника на
основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
Неоснователни са поддържаните във въззивната жалба оплаквания, че
исковата молба е нередовна, тъй като в същата се съдържат твърдения на
ищеца относно размера на непогасената главница по договора за кредит, като
е посочен размерът на претендираните вземания и техният падеж.
Неоснователни са и доводите, че длъжникът не е бил уведомен за
предсрочната изискуемост на вземанията, тъй като уведомление, че
кредиторът е упражнил правото си по чл.26 от договора за кредит да обяви
предсрочна изискуемост на вземанията по договора е било връчено на
ответника заедно с уведомлението за цесията от съдебния изпълнител по реда
на чл.47 от ГПК. Дори да се приеме, че предсрочната изискуемост на
вземанията по договора за кредит не е надлежно обявена на ответника, следва
да бъде съобразена формираната практика на ВКС в решение № 15/09.05.2017
г. по търг. д. № 60034/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение №
184/04.07.2017г. по търг. № 60361/2016 г. на ВКС, ІV ГО, като в последното
решение е прието следното: В исковото производство по чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 от ГПК нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение, и по
отношение на настъпилия след подаването на заявлението за издаването на
7
заповедта за изпълнение и преди приключването на съдебното дирене във
въззивната инстанция, факт на изтичане на крайния уговорен между страните
срок за изплащане на задължението по банковия кредит – падежа на
последната погасителна вноска, поради което всички анюитетни вноски,
включващи главница и/или договорни лихви и др., т.е. – цялото вземане на
банката по договора за кредит е изискуемо, независимо от това, че кредитът
не е бил обявен за предсрочно изискуем на длъжника преди подаването на
заявлението за издаването на заповедта за изпълнение. В този смисъл е и
становището, възприето в т.1 от ТР №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, а именно:
допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В случая крайният падеж
на задълженията по договора за кредит е определен и е настъпил –
30.04.2019г.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че не е
доказано кредитът да е усвоен от кредитополучателя, тъй като това
обстоятелство се установява от кредитираното заключение на съдебно-
счетоводната експертиза, от което се установява също така и размерът на
непогасената главница по договора.
Предвид изложеното предявеният иск е основателен и доказан в пълния
му предявен размер, и решението, с което същият е уважен, е правилно.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени направените разноски за въззивната инстанция в размер на 1126
8
лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20066446/10.11.2022г., постановено по
гр.д. №14521/2020г. по описа на СРС, 151 състав.
ОСЪЖДА С. Д. Д. да заплати на „М.Б.“ ЕАД разноски за въззивното
производство в размер на 1126 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9