Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
01.07.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 8735 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 69027 от 19.03.2019г. по гр.д. № 69453/2018г. Софийски районен
съд, 124 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу Н.В.П.,
ЕГН **********, и Я.В.Г., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че
ответниците дължат на ищеца разделно (по 1/2) от сумата 907.47 лв. – главница,
представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода 01.05.2014г. –
30.04.2017г. за аб. № 46523, ведно със законната лихва от 14.11.2017г. до
изплащане на вземането, и от сумата 70.01 лв., представляваща цена на услугата
„дялово разпределение“ за същия период, ведно със законната лихва от
14.11.2017г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.12.2017г. по гр.д. № 80711/2017г. на СРС, 124
състав. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач
на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че ответниците
не са титуляри на вещни права върху имота. По смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ,
потребител на топлинна енергия или природен газ за битови нужди било физическо
лице – собственик или ползвател на имота, което използва електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване за домакинството си. В случая от представените по
делото документи се установило, че ответниците са ползватели на процесния
топлоснабден имот. Лицето, което фактически ползва имота на облигационно
основание било държател, а не ползвател по смисъла на ЗС. Законът изрично давал
легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”, като без
значение бил фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е
консумирало топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които формират
състава на едно субективно право били типизираните възможности, които то дава
на своя носител, и в този смисъл §
1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1, т. 13 ДР ЗЕ) говорел именно за тези възможности, а не за
реалното им упражняване. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно
право на ползване би следвало да се приеме, че именно лицето – носител на
качеството „ползвател” е лицето, обитавало и съответно консумирало топлинната
енергия. По силата на наследствено правоприемство, задълженията „на същия“
преминали към неговите законни наследници. Твърди се, че съгласно представен
списък на етажните собственици, трето за делото лице – Й.Т.Й., имало „вещна
връзка“ с топлоснабдения имот. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното
решение, вкл. в частта за разноските и вместо него постанови друго, с което да
уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Прави евентуално възражение за прекомерност на евентуално претендирано от
насрещните страни адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Н.В.П. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно.
Въззиваемата страна Я.В.Г. не е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца –„Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени положителни установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от
общо 907.47 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в
периода м. 05.2014г. – м. 04.2017г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к.
„*********, аб. № 46523;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от
общо 70.01 лв. - главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение
за същия период;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
общо 140.02 лв. - лихви за забава върху главницата за топлинна енергия за
периода 01.11.2014г. – 08.11.2017г., и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
общо 12.58 лв. - лихви за забава върху главницата за дялово разпределение за същия
период.
От всеки от ответниците са претендирани по 1/2 от вземанията. Претендирана
е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК - 14.11.2017г., до окончателното плащане. С молба-уточнение от
19.11.2018г. ищецът твърди, че ответниците са потребители (клиенти) на топлинна
енергия в качеството им на собственици на топлоснабдения имот по наследствено
правоприемство от В.Г.Г., ЕГН **********. Твърди се още, че за вземанията е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 80711/2017г. на
СРС, 124 състав.
С атакуваното решение районният съд се е произнесъл само по исковете за
главници за топлинна енергия и дялово разпределение, в рамките на което
произнасяне е и въззивната проверка.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не са
нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му с доклада по делото указания, същият не е
ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че ответниците са били в
процесния период собственици или ползватели на топлоснабдения имот, респ. че са
сключили договор директно с ищеца. Противно на поддържаното в жалбата, по
делото няма доказателства, от които да се направи такъв извод. Представеният
списък на етажните собственици в процесната етажна собственост, освен че не е
документ, доказващ право на собственост, сочи като потребител лицето В.Г.Г..
Единственото представено по делото доказателство във връзка със собствеността
върху имота е нотариален акт, видно от който ответницата Н.П. е дарила през 2001г.
собствената си 1/6 идеална част от имота на баща си В.Г.Г.. Никакви
доказателства не са ангажирани от ищеца за твърдяното настъпило наследствено
правоприемство, а дори да се приеме, че лицето В. Г. е починало, няма никакви
доказателства кога е станало това, кои лица са негови наследници и при какви
дялове в наследството.
Що се отнася до наведените за първи път с въззивната жалба твърдения, че
ползвател на имота в процесния период е бил наследодателят на ответниците, а
последните отговаряли за дълга по силата на наследяването, същите са
преклудирани и не следва да се обсъждат.
Останалите доводи във въззивната жалба нямат връзка с правилността на
изводите в атакуваното решение. В този смисъл жалбата в тази част е бланкетна -
в нея не са релевирани конкретни оплаквания за неправилност на изводите на
районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с
мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към
установената фактическа обстановка.
Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на
въззивника не се следват, а от въззиваемите не се претендират, поради което
разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 69027 от 19.03.2019г., постановено по гр.д. № 69453/2018г. на Софийски
районен съд, 124 състав.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК
********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.