№ 541
гр. София, 07.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20241000500219 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от ищците И. Б. Т. и Н. А. Г.
чрез адв. В. В. срещу решение № 4641 от 24.08.2023 г. по гр.д.1112/2023 г. на СГС, ГО, 10
състав, с което съдът ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Б. Т., ЕГН ********** и Н. А. Г., ЕГН
**********, срещу ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК *********, искове както следва: -
установителни искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1
ЗЗП, за обявяване на нищожността на клаузите на чл.14, ал.3, чл.14, ал.4 и чл.29, б. „б“ от
Договор за жилищен кредит №2671/R/2007 г. от 08.10.2007 г., на т.1 и т.3 от Анекс №1 от
06.10.2018 г., както и необозначените с номерация клаузи от Анекс №1, предвиждащи
приемане без възражения на Общите условия на банката и декларация, че Общите условия
и Тарифата на Банката са му предадени при подписване на анекса и че е информиран за
включения валутен риск и възможността крайната цена на кредита в левова или еврова
равностойност да бъде различна от първоначалната сума в оригинална валута - швейцарски
франк, както и че приема, че банката не носи отговорност при настъпване на
неблагоприятни последици, вследствие на промяна на валутния курс евро/швейцарски
франк или швейцарски франк/лев; - осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, вр.
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за подлежащи на връщане суми,
платени при начална липса на основание за погасяване на несъществуващи задължения,
произтичащи от нищожни клаузи по договор за жилищен кредит №2671/R/2007 г. от
08.10.2007 г. и Анекс №1 от 06.10.2018 г. за сумите както следва: 19404,47 евро –
надплатена сума за главница в периода 04.11.2014 г. – 04.11.2019 г., 14333,26 евро –
надплатена възнаградителна лихва в периода 04.11.2014 г. – 04.11.2019 г. и 4790,40 евро –
надплатена такса за управление на кредита в периода 04.11.2014 г. – 04.11.2019 г. С
решението ищците са осъдени да платят разноски на ответника 1100 лв.
Твърди се незаконосъобразност, неправилност, немотивираност и необоснованост на
1
решението. Иска се приемане на справки от НАП за периода 01.01.2007 – 31.12.2008 г. за
двамата ищци за доказване качеството потребител на ищците, като се твърди, че с доклада
по делото на ищците не е указано, че следва да докажат това свое качество.
Ответникът е подал отговор чрез юрк. Д. К., в който се поддържа неоснователност на
жалбата и се възразява срещу приемането на нови доказателства.
Жалбата е подадена в срок и е допустима. По повод оплакването за непълнота на
доклада съдът е отбелязал в разпореждането за насрочване и в с.з., че в съдебно заседание от
15.12.2022 г. СРС е допълнил проекта си за доклад с възражението на банката, че ищците не
са потребители и е разпределил доказателствена тежест за потребителското качество на
ищците, поради което няма процесуално нарушение на първата инстанция. Независимо от
горното, с оглед вероятността ищците да имат качеството потребител, за което съдът следи
и служебно, съдът е приел доказателствата, приложени към въззивната жалба
В съдебно заседание страните чрез своите процесуални представители поддържат
изложеното във въззивната жалба и в отговора. И двете страни претендират разноски.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
По отношение на правилността на обжалваното решение в отговор на въззивните
доводи настоящият съд намира следното.
Производството е било образувано по искове на И. Б. Т. и Н. А. Г. срещу „Юробанк
България” АД, правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД с правно основание с правно
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, за обявяване на
нищожността на клаузите на чл.14, ал.3, чл.14, ал.4 и чл.29, б. „б“ от Договор за жилищен
кредит №2671/R/2007 г. от 08.10.2007 г., на т.1 и т.3 от Анекс №1 от 06.10.2018 г., както и
необозначените с номерация клаузи от Анекс №1, предвиждащи приемане без възражения
на Общите условия на банката и декларация, че Общите условия и Тарифата на Банката са
му предадени при подписване на анекса и че е информиран за включения валутен риск и
възможността крайната цена на кредита в левова или еврова равностойност да бъде различна
от първоначалната сума в оригинална валута - швейцарски франк, както и че приема, че
банката не носи отговорност при настъпване на неблагоприятни последици, вследствие на
промяна на валутния курс евро/швейцарски франк или швейцарски франк/лев; осъдителни
искове с правно основание чл.55, ал.1, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1
ЗЗП за подлежащи на връщане суми, платени при начална липса на основание за погасяване
на несъществуващи задължения, произтичащи от нищожни клаузи по договор за жилищен
кредит №2671/R/2007 г. от 08.10.2007 г. и анекс №1 от 06.10.2018 г. за сумите както следва:
19404,47 евро – надплатена сума за главница в периода 04.11.2014 г. – 04.11.2019 г.,
14333,26 евро – надплатена възнаградителна лихва в периода 04.11.2014 г. – 04.11.2019 г. и
4790,40 евро – надплатена такса за управление на кредита в периода 04.11.2014 г. –
04.11.2019 г., както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на лихви за
забава върху претендираната главница от датата на завеждане на исковата молба до
окончателно плащане на сумата.
Няма въззивни доводи срещу приетите за установени от СГС факти. Между ищците и
„Банка Пиреос България“ АД е сключен договор за банков кредит в размер на 118 000 евро
№2671/R/2007 г. от 08.10.2007 г., който ще бъде използван съгласно предоставено
обосновано искане за финансиране на покупка и довършителни работи на недвижим имот
със следното описание: помещение за фитнес център със ЗП 128,30 кв.м., находящо се в гр.
София, УПИ I - 1256,1199 от кв. 83а, местност „*** - II - Северен парк, находящо се на
партер, кота 0.57 м. Уговореният съгласно чл.14, ал.1 годишен лихвен процент е в размер на
2
9,4%, който се формира като сбор на базовия лихвен процент на банката за жилищни
кредити в евро плюс надбавка от 3%, а базовият лихвен процент се определя от 3-месечния
EURIBOR, но не по-малко от 2,50% плюс надбавка от 3,90%. Банката има право
едностранно да променя размера на приложимата лихва, в случай че 3-месечният EURIBOR
достигне нива с 0,25 проценти пункта по-високи от посочените тук в рамките на 1 месец.
Годишната такса за управление на кредита е в размер на 0.5% от първоначално отпуснатия
кредит, съответно от остатъка за всяка следваща година, платима годишно на дата на
усвояване на кредита. Съгласно погасителния план, кредитът е следвало да се погасява на
равни месечни погасителни вноски за главница в размер на 437,04 евро. С нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 11.10.2007 г. ищците са учредили
в полза на банката ипотека върху имота, изграден в груб строеж находящ се в жилищна
сграда - блок „А”- комплекс „Бриз Север”, която се строи в място, представляващо
урегулиран поземлен имот, находящ се в град ***, район „***” ул. „***“ **, съставляваш по
скица УПИ I-1265, 1199, от квартал 83 „а” по плана на град София, местност „*** - II Част 1
Северен парк“.
С Анекс №1 от 06.10.2008 г. страните са уговорили превалутиране на кредита, като се
изменя чл.1 на договора, в следния смисъл: банката предоставя на кредитополучателите
184780 швейцарски франка. Предвидена е и промяна и на чл.1 4, ал.1 от договора, като
годишният лихвен процент се формира от Базовия лихвен процент на банката за жилищни
кредити в швейцарски франкове плюс надбавка от 3.00%. Базовият лихвен процент се
формира от 1-месечния LIBOR за швейцарски франкове. Месечната вноска е в размер на 1
355,98 швейцарски франка, а крайният срок на кредита по погасителен план е 19.10.2030 г.,
т.е. 265 месечни вноски, считано от 19.10.2008 год. С анекс № 2 от 01.06.2015 г. във връзка с
постъпило искане от страна на кредитополучателя и поради надвнесена възнаградителна
лихва за периода от 19.06.2010 г. до 19.05.2015 г., банката се е задължила да заплати на
кредитополучателите сума в размер на 14 940,38 швейцарски франка, представляваща
надвнесени суми за възнаградителна лихва за периода от 19.06.2010 г. до 19.05.2015 г.
Сумата е преведена по банкова сметка в швейцарски франкове на И. Б. Т.. С нареждане за
погасяване от 01.07.2015 г. И. Т. е поискал предсрочно да бъде погасена главница в размер
на 10 000 швейцарски франка. След частичното погасяване е изготвен и подписан от
страните погасителен план с главница 142 219,50 швейцарски франка, съгласно който
месечните вноски са в размер на 1143,82 швейцарски франка, считано от 19.07.2015 г. до
19.10.2030 г.
Въз основа на тези факти въззивният състав достига до следните правни изводи.
Спорно пред въззивната инстанция е качеството потребител на ищците, неравноправния
характер на преизчисляването на кредита, нищожността на клаузите, посочени в исковата
молба и има ли надплатени суми за главници, лихви и такси в резултат на нищожност на
клаузите.
Като първа предпоставка за основателност на исковете следва да се разгледа качеството
потребител на ищците, което не се установява в настоящия спор по следните съображения.
Понятието „потребител“ е дефинирано в разпоредбата на чл.2, б."б" от Директива 93/13
ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори.
На основание § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП, същото е въведено в националното законодателство, с
разпоредбата на пар.13, ал.1 от ДР на ЗЗП, която предвижда, че: "потребител" е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност.“ Във връзка с приложението и тълкуването на понятието и
отправените запитвания по приложение на чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори е формирана практика на Съда на ЕС,
според която под „потребител“ следва да се разбира всяко физическо лице, което в
качеството си на страна по договорите, предмет на директивата участва поради интереси,
които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. В този смисъл са
3
следните решения: 1/ Дело С-348/14 на СЕС, в т.39 от което е прието, че в определението за
"потребител" по член 2, б."б" от Директива 93/13 попада физическото лице, което има
положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на
неговата търговска или професионална дейност; 2/ Дело С-110/14 на СЕС, в което е
посочено, че понятието „потребител" е обективно и не зависи от знанията, които
съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага.
Прието е, че съдът следва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото,
включително на клаузите на договора и естеството на представляващата предмет на
договора стока или услуга, за да се установи целта на придобИ.ето или съответно на
получаването , с оглед установяване на качеството на „потребител" на страната по него
/т.22-т.23/. В диспозитива на решението е постановено, че чл.2, б."б" от Директива № 93/13
ЕС от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да
се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което
сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита,
може да се счита „потребител" по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с
професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че
породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от
това лице, в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор
върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му
дейност недвижим имот. 3/ Такова разрешение е дадено и в решението по Дело С-419/11
TiaXEC във връзка с приложението на чл.15, пар.1 от Регламент № 44/2001 г. на Съвета за
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела. В същото е прието, че физическото лице, което има тесни професионални
връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не
може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства по
запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по
договор, свързан с получаването на кредит. 4/ В определение по Дело С–74/15, D. Tarc гu, I.
Tarcгu срещу Banca Comercial г Intesa S. Romania SA и др. е прието, че по Дело С-74/15 на
СЕС е разяснено, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията,
изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е
ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се
прилага, с оглед на качеството на страните - в зависимост от обстоятелството, дали те
действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или
професионална дейност. Понятието "потребител" по смисъла на пар.2, б."б" от Директива
93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се
състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките
на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т.27/. Преценката се извършва с
оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т.28/. В случаите на физическо лице,
което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача
на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на
осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество,
която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от
неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер /в конкретния
случай обезпечението е дадено за дълг на търговското дружество, само заради това, че
управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е синът на лицата,
учредили обезпечението/. 5/ Аналогично е и разрешението дадено в определение по Дело С-
534/15, P. Dumitras, M. Dumitras срещу BRD Groupe Societe Generale – Sucursala Judeteana
Satu Mare. 6/ В диспозитива на решение по дело С-590/17 H. P. M. Dijoux срещу Electricité de
France е прието, че чл.2, буква „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в
смисъл, че служител на предприятие и неговият съпруг, които сключат с това предприятие
договор за заем, какъвто принципно имат право да сключват само членовете на персонала на
посоченото предприятие, и който договор е предназначен за финансиране на закупуването
на недвижим имот за частни цели, трябва да се считат за „потребители“ по смисъла на тази
4
разпоредба. Не е важно и качеството на лицето, например работодателят също може да е
търговец и едновременно с това кредитодател /т.42/. 7/. В определение по Дело С-535/16 е
прието, че чл.2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че
физическото лице, което по силата на договор за новация поема пред кредитна институция
задължение за погасяване на кредити, първоначално отпуснати на дадено дружество за
целите на неговата търговска дейност, може да се приеме за потребител по смисъла на тази
разпоредба, когато това физическо лице няма явна връзка със съответното дружество, но е
постъпило по този начин поради връзките, които има, извън дейността си по занятие, с
лицето, което е управител на дружеството, както и с лицето, подписало акцесорни договори
към първоначалните договори за кредит /договори за поръчителство, договор за обезпечение
върху недвижим имот/ за потека/. 8/ Аналогично е и разрешението дадено по Дело С-105/17
на СЕС, образувано за тълкуване на Член 2, букви б) и г) от Директива 2011/83/ЕС — Член
2, точка 2 — понятията „търговец“ и „търговски практики“. В същото е прието, че
действията на физическото лице биха могли да бъдат приети за „търговска практика“ само
когато това лице действа за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или
стопанска дейност, занаят или професия, което запитващата юрисдикция следва да провери
с оглед всички релевантни за случая обстоятелства.
От друга страна, в съображение 17 от Директива 2011/83 са посочени договорите с
двойна цел, като е предвидено, че: “когато договорът е сключен за цели отчасти в рамките
на търговската дейност на лицето и отчасти извън нея и когато търговската цел е толкова
ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на договора, това лице следва също да
се счита за потребител“. За целите и приложението на специалните правила за
компетентност на „потребителите“ в Брюкселската конвенция, в решението по Дело C-
464/01 J. Gruber v Bay Wa AG е възприет по-рестриктивен подход, като съдът е постановил,
че: “лице, което сключва договор за стоки, предназначени за цели, които са отчасти в
рамките и отчасти извън неговата търговия или професия, не може да се позовава на
специалните правила за юрисдикция, предвидени в членове 13 до 15 от Конвенцията, освен
ако търговската или професионалната цел е толкова ограничена, че е незначителна в общия
контекст на предлагането, като фактът, че частният елемент е доминиращ, е ирелевантен в
това отношение; – сезираният съд трябва да реши дали спорният договор е сключен, за да
удовлетвори до незначителна степен нуждите на дейността на заинтересованото лице или,
напротив, търговската или професионалната цел е била незначителна; – за тази цел този съд
трябва да вземе предвид всички релевантни фактически доказателства, обективно
съдържащи се в преписката. От друга страна, той не трябва да взема предвид факти или
обстоятелства, за които другата страна по договора може да е знаела при сключване на
договора, освен ако лицето, което претендира за качеството на потребител, се е държало по
такъв начин, че да даде на другата страна по договора легитимното впечатление, че е
действал за целите на своята дейност.“.
Въз основа на така дадените разрешения е и формираната практика на ВКС,
постановена по реда на чл.290 от ГПК, част от която е обективирана в решения по т.д. №
2754/2015г. на ВКС, I т.о., т.д. № 1102/2017г. на ВКС, I т.о.; т.д.№2931/2017г. на ВКС, ІІ т.о.;
т.д.№1934/2015г. на ВКС, І т.о. В същите е прието, че физическите лица – съдлъжници по
договор за банков кредит или обезпечаващи кредит, по който кредитополучателят е
търговец, могат да имат качество на „потребител“ по смисъла на Закона за защита на
потребителя, както и да се позовават на неравноправност на клаузи в договора за кредит,
ако при сключването му са действали за цели извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Понятието "потребител" по смисъла на пар.2, б."б" от Директива
93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се
състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките
на дейности, външни за упражняването на дадена професия. Установяването му следва да се
извърши във всеки конкретен случай, въз основа на цялостен анализ на конкретните
обстоятелства и събраните по делото доказателства.
5
При преценка и анализ на доказателствата субективното отношение на страните по
сделката е ирелевантно (така изрично решение 28 от 07.03.2022 г. по гр.д. 2847/2020 г. на
ВКС, Четвърто ГО).
Преценката за потребителското качество се прави спрямо конкретния договор и спрямо
конкретните обстоятелства. В този смисъл следва да се посочи решение на СЕС по дело С-
110/14, т. 20, според което едно и също лице може да действа по някои сделки като
потребител, а по други сделки като продавач или доставчик. Вярно е твърдението във
въззивната жалба, че в решение по дело С-74/15 на СЕС и решение по дело дело С-419/11
TiaXEC във връзка с приложението на чл.15, пap. 1 от Регламент № 44/2001 г. на Съвета за
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела се обсъждат случаи, при които физическо лице поръчителства по запис на
заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор,
свързан с получаването на кредит. Това не означава обаче, че тези решения са неотносими
към настоящия спор. Същността на подхода на СЕС, проявен в практиката му по въпроси,
свързани с преценката за приложимост на потребителската защита е, че понятието
„потребител“ има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий.
Във въззивната жалба е признато, че към датата на подписване на договора за кредит
(08.10.2007 г.) ищците са били съдружници в дружеството „Нордджим ин“ ООД, ЕИК:
*********. В отговор на въззивния довод е, че от този факт може автоматично да се направи
извод, че процесният кредит е усвоен за търговски цели, за финансиране на дейността на
това дружество, въззивният съд излага следните мотиви. Изводът не следва автоматично от
този доказан факт, а от връзката между следните факти.
Видно от партидата на "НОРДДЖИМ ИН" ООД, ЕИК ********* в Търговския
регистър, дружеството е регистрирано по ф.д. 12742/2007 на СГС с решение 1/17.08.2007 г.,
като при регистрацията от съда съдружници и управители са двамата ищци. Към момента на
сключване на договора за банков кредит - 08.10.2007 г., към момента на пререгистрацията в
Търговския регистър на 18.05.2009 г. съдружниците и управителите са същите две
физически лица, ищци по настоящото дело и кредитополучатели по спорния договор за
банков кредит. На 31.03.2020 г. е вписано заличаване на Н. А. Г. като управител и единствен
управител е останал И. Б. Т.. Целта на отпуснатия кредит е покупка и довършителни работи
на недвижим имот със следното описание: помещение за фитнес център в етап на
завършеност - груб строеж.. Предмет на дейност съгласно дружествения договор от
07.08.2007 г., обявен по партидата в Търговския регистър и представен с отговора на
исковата молба, е OБOPУДBAHE И EKCПЛOATAЦИЯ HA CПOPTHИ И ФИTHEC ЗAЛИ,
OPГAHИЗИPAHE HA CЪCTEЗAHИЯ ПO БOДИБИЛДИHГ, ИЗPAБOTBAHE И
ПPИЛAГAHE HA AHTИCTPECOBИ ПPOГPAMИ, BЬTPEШHO И BЬHШHOTЪPГOBCKA
ДEЙHOCT, TЬPГOBИЯ CЬC CПOPTHИ CTOKИ, CПOPTHO OБOPУДBAHE, ДИETИЧHИ
XPAHИ, БИOПPOДУKTИ, XPAHИTEЛHИ ДOБABKИ И BИTAMИHИ B CФEPATA HA
ФИTHECA И CПOPTA, PEKЛAMHA, ИHФOPMAЦИOHHA, KOHCУЛTAHTCKA И
MAPKETИHГOBA ДEЙHOCT, XOTEЛИEPCTBO И PECTOPAHTЬOPCTBO, BЪTPEШEH
И MEЖДУHAPOДEH TУPИЗЪM, ПPEДПPИEMAЧECKA И KOMИCИOHEPCKA
ДEЙHOCT, TЪPГOBCKO ПPEДCTABИTEЛCTBO, ПOCPEДHИЧECTBO И AГEHTCTBO
HA MECTHИ И ЧУЖДECTPAHHИ ФИЗИЧECKИ И ЮPИДИЧECKИ ЛИЦA, KAKTO И
BCЯKAKBИ ДPУГИ УCЛУГИ И ДEЙHOCTИ, HEЗAБPAHEHИ CЪC ЗAKOH. Към момента
на сключване на договора за банков кредит и към настоящия момент няма промени във
вписания предмет на дейност.
Без значение за преценката на потребителското качество е дали кредитополучателите
са се осигурявали като съдружници в "НОРДДЖИМ ИН" ООД. Неотносимо към въпроса е
обстоятелството дали И. Т. не е работил и не се е осигурявал към 08.10.2007 г., а до 2005 г.
работел по трудов договор в Сдружение „Баскетболен клуб Левски“ като баскетболист.
6
Неотносимо е и обстоятелството, че Н. Г. е имал трудово правоотношение с „Йеттел
България“ ЕАД на длъжност „сътрудник информационно обслужване“ и именно в това си
качество се е осигурявал. Конституцията на РБ прогласява свободната стопанска инициатива
като основно начало в чл. 19 и доколкото за ищците няма данни да е имало забрана да
осъществяват търговска дейност – единият не е работел, другият е бил служител в търговско
дружество, те са били съдружници и управители на "НОРДДЖИМ ИН" ООД с цитирания
по-горе предмет на дейност. Основателен е въззивният довод, че дружеството с ограничена
отговорност не е персонално, а капиталово, но това съображение няма отношение към
правилността на извода на СГС, че в процесния договор ищците са участвали поради
интереси, които са в рамките на тяхната търговска и професионална дейност. Ако
хипотетично бъде допусната основателност на тезата на жалбоподателите, че при сключване
на договора за банков кредит са действали като потребител, ще се достигне до житейски и
правно неприемливия резултат те да са взели кредит, за да купят и довършат помещение за
фитнес център със застроена площ от 128,30 кв.м за свои лични нужди.
Неоснователно е твърдението, че за да се докаже, че дадено юридическо лице стопанисва
определен търговски обект, е необходимо да бъде изискана справка от Национална агенция
за приходите относно това какви търговски обекти има регистрирани на името на лицето, а
банката не е представила официална справка от НАП относно това дали на името на
„Нордджим ин“ ООД, ЕИК: ********* е регистриран търговски обект - „фитнес“ на
посочения адрес гр.София, ж.к. Надежда-4, ул. „Дилянка“ 20, комплекс „Бриз север“, респ.
на коя дата е извършена регистрацията. На първо място, както е указано от първата
инстанция, тежестта за доказване на потребителското качество е за ищците. Ответникът
следва да обори доказването на ищците и липсата на доказателство, представено от банката,
което според ищците би доказало не-потребителското качество, не води до доказаност на
тезата на ищците. На второ място, ищците може и да не са изпълнили задължението си по
Наредбата за реда и условията за извършване на търговска дейност на територията на
Столичната община, може да са регистрирали дейността си по-късно и това не означава, че
кредитът е взет за лични нужди на кредитополучателите.
Вярно е, че адресът на управление на дружеството съгласно съдебното решение за вписване
и към момента на сключване на договора е ж.к. Връбница 2 бл. 603 вх.Б ет.7 ап.61, но в
обжалваното решение не е прието нещо различно. Изложените мотиви са относно адреса на
фитнес центъра, който видно от разпечатка от интернет сайт http://nordgym.net, се помещава
на адрес: гр. София, ж.к. Надежда-4, ул. Дилянка 20, Комплекс „БРИЗ СЕВЕР“. Няма
принцип, според който адресът на управление на дружеството и адресът на обект, в който то
развива дейността си, да съвпадат и несъвпадането им не води до никакви правно значими
изводи. От представените с отговора на исковата молба разпечатки от сайт http://nordgym.net
към 06.08.2020 г. се установява, че този сайт представя фитнес център Nordgym, чието
наименование на латиница, съвпада с изписването на латиница на фирмата на дружеството
на ищците. В тях се посочва, че фитнес центърът съществува от февруари 2008 г. - 5 месеца
след сключването на договора за кредит, с който се финансират довършителните работи в
придобитото от ищците помещение, предназначено за фитнес център, а адресът му е ул.
Дилянка No 20, комплекс Бриз Север. Въз основа на тези доказателства следва да се приеме,
че банковият кредит е изпълнил целта си и кредитополучателите са започнали да развиват
дейността, за която са учредили "НОРДДЖИМ ИН" ООД. Неоснователен е доводът, че
разпечатката не е документ по смисъла на ГПК – същата представлява електронен документ
на хартиен носител и нейният електронен образ е достъпен в Интернет и към момента на
постановяване на настоящото решение. Следва отново да се посочи, че ищците носят
тежестта да докажат потребителското си качество, а банката не носи тежестта да докаже, че
са действали като търговци. Ето защо, дори и при липса на експертиза за автентичността на
уебсайта, тезата на ищците не може да се приеме за доказана.
Видно от самия договор за банков кредит, с него е предоставена сума за финансиране
на покупка и довършителни работи на недвижим имот – помещение за фитнес център със
ЗП 128,30 кв.м., находящо се в гр. София, УПИ I - 1256,1199 от кв.83а, местност „*** - II -
7
Северен парк, като кредитополучателите са придобили имота и са учредили в полза на
банката договорна ипотека върху имота, чийто административен адрес е в град ***, район
„***” ул. „***“ ** (видно от нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека).
Неоснователен е доводът, че поради учредените ипотеки върху лични имоти на
кредитополучателите, последните са потребители, както и че ако кредитът беше отпуснат за
търговска дейност, обезпечението щеше да е върху машини и съоръжения. След като
дружеството „НОРДДЖИМ ИН“ ООД е вписано на 17.08.2007 г., е логично да се
предположи, че през октомври същата година то не е разполагало със свое имущество, което
да послужи за обезпечение, поради което ипотека е учредена освен върху закупения с
кредита имот, и върху имоти на физическите лица, които от своя страна са съдружници с
равно дялото участие в дружество с ограничена отговорност.
Неоснователни са доводите, че с анекс 2 от 01.06.2015 г. банката изрично е признала
потребителското качество на ищците. Вярно е, че с този анекс „Банка Пиреос България“ АД
се е задължила да заплати на кредитополучателите 14 940,38 швейцарски франка,
представляващи надвнесени суми за възнаградителна лихва за периода от 19.06.2010 г. до
19.06.2015 г. Като основание за това задължение на банката е посочено постъпило искане от
страна на кредитополучателите. Няма признание на банката в смисъла, твърдян във
въззивната жалба. Цитирането в чл. 7 от анекса на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП не може да се приеме
за изрично признание, тъй като текстът е следният: „кредитополучателят декларирам че
подписва настоящия анекс доброволно и без натиск клаузите в него, както и в сключения
договор са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и че разбират
всички законови последици от неговото подписване и изпълнение“. Вън от езиковите
неточности, текстът следва да се тълкува в смисъл, че на кредитополучателя са разяснени
последиците, свързани с подписването на анекса. Дори и да се сподели тезата на
жалбоподателя, че препращането към законовата норма е признание от страна на банката,
въз основа на решение 28 от 07.03.2022 г. по гр.д. 2847/2020 г. на ВКС, Четвърто ГО, според
което при преценка и анализ на доказателствата субективното отношение на страните по
сделката е ирелевантно, следва да се приеме, че няма значение преценката на страните за
качеството потребител.
Както установителите, така и осъдителните искове намират своето основание в
потребителското качество на ищците, което обаче не се доказва по делото. Исковете за
нищожност на клаузи от договора и анекса към него с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП са неоснователни, поради липса на първата предпоставка за
уважаването им и следва да бъдат отхвърлени. Неоснователността на исковете за
нищожност води до неоснователност и на исковете с правно основание чл.55, ал.1, вр. чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за подлежащи на връщане суми, платени при
начална липса на основание за погасяване на несъществуващи задължения, произтичащи от
нищожни клаузи, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното заплащане. Вън от горното, съдът излага следното.
Неоснователни са доводите на ищците, че Анекс №1 от 06.10.2008 г., в който е
променена валутата на задължението от евро в швейцарски франкове, е нищожен, поради
това, че не е подписан от един от кредитополучателите - И. Б. Т., като съдържащият се в
документа от негово име подпис не е положен от него. Вярно е, че според основната и
допълнителна СГЕ подписът от името на И. Б. Т., не е положен от него. Договорът за банков
кредит е от категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1 от ТЗ - "абсолютни търговски
сделки", чиито търговски характер произтича от изричната норма на чл. 286, ал. 2 от ТЗ.
Доколкото И. Т. не може да се ползва от потребителска защита и на основание чл. 293, ал. 3
от ТЗ, след като след сключване на анекса, той не е оспорвал действителността на
изявлението си, превалутирането съгласно Анекс 1 се прилага и за него. Неоснователни са
въззивните доводи, черпени от чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
От извлечение от сметка в швейцарски франкове, разкрита на името на ищеца Т. –
(л.184-198) обаче, се установява, че г-н Т. лично е извършвал вноски в брой с посочено
8
основание – вноска по кредит (например от дати 18.02.2009 г., 18.05.2009 г., 17.07.2009 г. и
така до 19.08.2019 г.). С Анекс № 2 от 01.06.2015 г. и във връзка с искане на
кредитополучателите, страните по договора за кредит, включително ищецът Т., са
постигнали съгласие за връщане на надвнесена възнаградителна лихва за периода от
19.06.2010 г. до 19.05.2015 г. в размер на 14 940,38 швейцарски франка. С този анекс,
подписите в който не са оспорени, И. Т. не се е противопоставил на вида на валутата по
договора, а е договарял връщане на даденото именно на валутата, в която е превалутирано
задължението. На следващо място, Т. е открил сметка в швейцарски франкове, подписал е
нареждане за частично предсрочно погасяване на кредит в швейцарски франкове през 2015
г., подписал е Анекс 2, приел е изпълнението на банката по анекс 2 - превеждане на суми в
швейцарски франкове, представляващи надвзети лихви на основание Анекс 2 от договора по
същата сметка във франкове. При тези негови действия, макар изявлението на ищеца Т. за
изменение на процесния договор за кредит да не е извършено в изискуемата писмена форма
за действителност, той не може да се позовава на нищожността, тъй като от поведението му
може да се заключи, че не е оспорвал действителността на изявлението си.
Неоснователни са твърденията, че анексът е нищожен поради това, че в резултат на
него не е отпускан нов кредит, а има единствено фиктивно счетоводно отразяване от страна
на банката - фиктивно превалутиране на кредита. Ищците не се ползват от потребителската
закрила и не могат да се ползват от аргументи, почерпени от практиката на СЕС във връзка с
валутата на кредита. Неоснователни са доводите за неиндивидуално уговаряне на клаузите,
както поради липсата на потребителска закрила, така и поради изрично и ясно изразената
воля в анекса за изменение на чл.1 и чл.14 от договора за банков кредит относно валутата на
задължението и размера и начина на формиране на възнаградителнта лихва. Анексът не е
част от предварително написани общи условия, към които кредитополучателите да са се
присъединили. Дори и само заради обема на анекс 1 – два страници с размер на шрифта 12
не може да се приеме, че той не е бил индивидуално уговорен. Необосновани са
твърденията, че кредитът е написан на неясен и неразбираем език. По силата на Анекс 1 на
ищците е отпусната сума в размер на 184 780 шв. франка по разплащателна сметка с IBAN
********** с титуляр И. Т., като 181 658, 52 CHF са били използвани за погасяване на дълга
в евро, а останалата сума от 3 121,48 CHF е останала на разположение на
кредитополучателите в разплащателната сметка. Сумата е отпусната и усвоена в шв.
франкове, а нейният размер и валута са индивидуално договорени с кредитополучателите.
Тежестта за доказване на обстоятелствата, на които основават иска си, е за ищците.
Ответникът няма задължение да доказва, че анексът е индивидуално уговорен, тъй като те
не са потребители.
Как е извършено осчетоводяването няма отношение към действителността на
споразумението. Неоснователни са доводите, че поемането на задължение за връщане на
кредита във валута, различна от тази, в която е усвоен, противоречи на закона - чл.240 ЗЗД
(съгласно която разпоредба заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество). Страните са свободни да определят съдържанието на
правоотношението помежду си, съответно – да го изменят, а уговорките им в този смисъл не
противоречат на добрите нрави. Неоснователни са и позоваванията на нарушения на чл.143
и сл. от ЗЗП относно валутата на задължението и прехвърляне на валутния риск на едната
страна в правоотношението, както и за уговорки във вреда на потребителя, които не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на насрещните страни.
Неоснователно е позоваването във въззивната жалба на чл. 143, т. 18 от ЗЗП и
практиката на ВКС по този текст и на СЕС във връзка с Директива 93/13/ЕИО. Както беше
посочено, ищците нямат качеството на потребители по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП,
поради това не се ползват от защитата, предоставена със ЗЗП и Директивата. Неоснователни
са и доводите, че е нищожна уговорката относно възнаградителната лихва, гарантираща
минимален лихвен процент, в случай че използваният като референтен такъв падне под
определена стойност.
9
По отношение на иска за връщане на недължимо платени суми за погасяване на
главницата по договора, ищецът основава иска си на формираните разлики вследствие на
повишаване на курса на швейцарския франк към еврото, с оглед твърдението, че валутната
клауза (уговорката в Анекс №1 от 06.10.2018 г. за промяна на валутата на задължението от
евро в швейцарски франк) е нищожна. С оглед извода, че клаузите в Анекс №1 от 06.10.2018
г. са действителни, плащанията на задължението за погасяване на главницата по договора са
дължимо извършени – в рамките на уговорките между страните, установени с Анекс №1 от
06.10.2018 г. и в размер и валута, съгласно изготвения към анекса погасителен план.
Искът за връщане на недължимо платени суми за погасяване на възнаградителната
лихва по договора, е с основание както курсовите разлики вследствие изменение на валутата
на задължението, така и твърдението, че банката не е изпълнявала задълженията си съгласно
уговорките за формиране на възнаградителната лихва при съобразяване на нивата на
индексите EURIBOR и LIBOR. По делото не се установява нищожност на клаузите от
договора и анекс №1 към него, установяващи размера на дължимата възнаградителна лихва,
поради превалутиране на задължението и поради начина на формирането й и вложения като
компонент минимален лихвен процент, в случай че използваният като референтен такъв
падне под определена стойност. На следващо място, по делото се установява, че след
усвояване на кредита банката не е променяла едностранно ГПЛ и не се е възползвала от
оспорената клауза - чл. 14, ал 4. По делото не се установява и ищецът да е надплатил
дължимото за възнаградителна лихва. Приетите от СГС основна и допълнителна счетоводна
експертиза не могат да обосноват основателност на иска, тъй като вещото лице Б. е
отговорил има ли надплащане при преизчисление на задълженията в първоначалната валута
(евро) и преизчисление на извършените плащания от швейцарски франкове в евро, според
курса на еврото към датата на подписване на Анекс №1. Не могат да се ползват и
изчисленията на вещото лице за дължима възнаградителна лихва при формирането й без
прилагане на минимален лихвен процент. С Анекс №2 от 01.06.2015 г., между страните е
установено, че в е надвнесена възнаградителна лихва за периода от 19.06.2010 г. до
19.05.2015 г. в размер на 14 940,38 швейцарски франка. Сумата е върната от банката на
ищците - преведена по банкова сметка в швейцарски франкове на И. Б. Т.. Извън посоченото
надплащане, по делото не се установява да е начислявана и платена възнаградителна лихва,
надвишаваща действително дължимата, така както е уговорена с Договора и Анекса към
него.
Тъй като клаузата за изменение на валутата на задължението не е нищожна, не се
установява надплащане на дължимите такси по договора.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено, както
в частта относно установителния иск, така и относно осъдителния иск.
С оглед изхода на спора въззивните жалбоподатели следва да бъдат осъдени да
заплатят на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 (триста)
лева.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4641 от 24.08.2023 г. по гр.д.1112/2023 г. на СГС, ГО,
10 състав.
ОСЪЖДА И. Б. Т., ЕГН ********** и Н. А. Г., ЕГН ********** на основание чл. 78,
ал. 3 и ал. 8 от ГПК да заплатят на „Юробанк България” АД, ЕИК ********* разноски за
10
въззивната инстанция в размер на 300 (триста) лева за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на
страните пред Върховния касационен съд по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11