№ 318
гр. П., 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана Ил. Д.а
Членове:Албена Г. Палова
Иванина Игн. Иванова
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Иванина Игн. Иванова Въззивно гражданско
дело № 20255200500451 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 357 от 02.04.2025г., постановено по гр.д. № 4479/2024г. по
описа на Районен съд – П., е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията”, с адрес: гр. София бул. „Генерал Н.й Г. Столетов” № 21, да
заплати на С. Д. К. с ЕГН ********** от град П., ул.“В.“№24, на основание
чл.229, ал.4 във вр.с ал.1, т.9 във вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./
и чл.212, ал.4 във вр. ал.1, т.3 във вр. чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм./ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 14 092.65лв. /четиринадесет хиляди и деветдесет
и два лева и 65 стотинки/, представляваща обезщетение за неползван
допълнителен платен годишен отпуск общо в размер на 99 дни /по 12 дни
годишно/ като компенсация за положен извънреден труд над нормативно
установените 50 часа за всяко тримесечие за периода от 01.07.2003г. до
31.12.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба 25.10.2024г. до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 1 110.17лв. - обезщетение за забава за периода от
01.04.2024г. до 24.10.2024г., като за разликата над 1 110.17лв. до
претендираното обезщетение за забава от 1 115.51лв. искът е отхвърлен като
неоснователен. С решението ответникът Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” е осъден да заплати на ищеца сумата от 1999,29 лева –разноски
по делото, както и е осъден да заплати по сметка на Районен съд - П. държавна
такса в размер на 613,68 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 400
лева.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба
1
от процесуалния представител на ответника ГДИН – юрисконсулт Р., с която
решението се обжалва в осъдителната му част с доводи за неговата
неправилност и необоснованост. Жалбоподателят намира, че неправилно
съдът не бил приел за основателно своевременно направеното от ответната
страна възражение за изтекла погасителна давност на исковата претенция.
Счита, че главното задължение (правото на служителя да иска допълнителен
отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за тримесечие) било срочно и
изискуемостта му настъпвала на 20-то число на месеца, следващ съответното
тримесечие. При липсата на твърдения и доказателства за спиране или
прекъсване на давността, намира за погасени по давност всички вземания,
чиято изискуемост е настъпила преди повече от три години назад, считано от
датата на подаване на исковата молба. Наред с това намира, че част от правото
на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на
правоотношението между страните вече е било погасено по давност на
основание чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл. /от 2011г./. Допълва, че за възникналите
права на отпуск до влизане в сила на посочената разпоредба /01.03.2011г./,
въведеният с нея двугодишен давностен срок не можел да бъде приложен, но
той се прилагал за правото на отпуск, възникнало след тази дата, като по този
начин се оформяли два процесни периода – от 25.02.2003г. до 01.01.2011г. и от
01.01.2011г. до 31.12.2011г., тъй като изменението в ЗДСл. било извършено
преди приключване на първото тримесечие на 2011г. Отделно от това счита, че
в случая била приложима и разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, уреждаща общата 5
годишна погасителна давност, с която се погасяват всички вземания, като в
настоящия случай претенцията за вземания преди 19.09.2018г. намира за
погасена по давност. На следващо място, жалбоподателят оспорва предявения
иск по основание и размер. Прави подробен анализ на приложимата, според
него, нормативна уредба, с оглед на който счита, че при работното време на
ищеца за процесния период на смени от 24-часови дежурства, му се полагала
90 минути почивка, през време на която служителите от надзорно
охранителния състав могат да напускат поста, определен по ежедневна
нарядна ведомост и да пребивават на място, различно от мястото, определено
от началника на затвора, но докато се намират на служба, имат качеството на
длъжностни лица и не могат да напускат района на службата си. Намира, че в
случая, макар и да се касаело до непрекъсваем работен процес /смени,
дежурства/, нормативно определената почивка не следвало да се включва в
работното време, а и през време на нея ищецът не е бил длъжен да присъства
физически на поста в дежурната стая – мястото определено за дежурния
главен надзирател по ежедневна нарядна ведомост. Този въпрос
жалбоподателят счита, че е уреден със заповеди на министъра на
правосъдието, в които било предвидено, че времето за почивка не се включва и
не се отчита за работно време, времето на разположение се включва и отчита в
работното време, а работата над редовното работно време се компенсира с
възнаграждение за отработени до 50 часа за отчетен период и с допълнителен
платен годишен отпуск до 12 работни дни за отработено време над 50 часа.
Твърди, че в системата на ГДИН, служителите работещи на смени, в т.ч. и
ищецът, покривали норматив от 504 часа за тримесечие, като за определяне на
индивидуалната месечна норма, която всеки служител следвало да изработи,
било необходимо от така определеното работно време по норматив, да се
изключи времето за ползване на платен годишен отпуск/отпуск за временна
2
неработоспособност, по който начин се постигало реално отчитане на
действителното отработено време. Възприемането на становище, че
почивките от 30,45,90 мин. съответно при 8,12,24-часов график следва да
бъдат извадени от редовния норматив часове и да се заплащат като
извънреден труд, означавало да се нарушат изискванията за редовния
норматив часове. Дори и да се приемело, че е налице незаплатена част от
дежурството, то тази част не следвало да се определя като извънреден труд, а
като част от редовното дължимо за отработване време, за което да се начисли
възнаграждение със ставка за нормално заплащане на час, а не като за
извънреден труд със съответния увеличен коефициент. Жалбоподателят
твърди, че през никаква част от процесния период не била издавана заповед на
началника на Затвора-П., задължаваща служителите да се явяват на работа 15
минути преди началото на всяко дежурство за провеждане на инструктаж,
отделно от определеното в ППЗИНЗС задължително идване 15 минути преди
времето за инструктаж, както и да остават на работа след приключване на
дежурството им, за да сдадат и освободят наряда, поради което и твърдяното
от ищеца идване на работа 30 минути по-рано било необосновано. Твърди, че
с оглед естеството на работа и спецификата на конкретното дежурство,
времетраенето на сдаване и приемане на наряда било различно, но никога не е
било 50 минути, а наред с това всеки служител/работник бил наясно и е приел
преди встъпването си в длъжност, че при непрекъсваем процес на работа се
извършва предаване и приемане между двете смени. Допълва, че на ищеца
били изплатени всички часове, положени за наряд, занятие, стрелби, вдигане
по тревога, както и труда, положен на официалните празници за целия исков
период. На последно място, жалбоподателят намира за неправилни и изводите
на съда за основателност на претенцията за присъждане на мораторна лихва
върху обезщетението, доколкото не било установено ищецът да е отправял
покана за плащането му до ответника, поради което и същият не бил изпаднал
в забава до предявяването на иска. Прави се искане решението в обжалваните
части да бъде отменено, като се присъдят и разноски, включително за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от процесуалния
представител на ищеца, с който същата се оспорва изцяло като неоснователна.
Излагат се подробни съображения във връзка с наведените в жалбата доводи.
Набляга се, че погасителната давност за претендираното право на
обезщетение започвала да тече след прекратяване на служебното
правоотношение на ищеца на 23.12.2023г., а в приложимите в случая ЗМВР от
1997г. и ЗМВР от 2006г. не се съдържали изрични разпоредби, аналогични на
правопогасителните такива в чл. 176, ал. 3 КТ и чл. 59, ал. 5 ЗДСл.,
предвиждащи 2-годишна погасителна давност за неизползваните отпуски,
възникнали след 01.03.2011г. Намира за неоснователни и възраженията във
въззивната жалба по оспорване характеристиките на работно време на
неактивната част от смените на ищеца /т.нар. несъщински почивки без
откъсване от работния процес, както и всички предхождащи и следващи всеки
наряд на ищеца дейности. От свидетелските показания било установено, че
ищецът не е имал възможност да ползва същинска почивка, с пълно откъсване
от работния процес, а оставал на територията на затвора, без право да го
напуска и без да са преустановявани временно служебните му задължения,
3
като не е издавана и нарочна заповед от прекия му ръководител относно това
кога през времетраене на дежурството да почива. Времето, в което ищецът бил
на инструктаж, приемане и сдаване на дежурството си, както и
освобождаването му от наряд от началника на Затвора-П., въззиваемият
намира, че съдържало всички признаци на работно време, като доколкото бил
длъжен да изпълнява тези предхождащи и следващи смените му дейности по
силата на разпоредби в ППЗИН и ППЗИНЗС, то не било необходимо да има
формално писмена заповед за тях от началника на Затвора - П.. От събраните
по делото доказателства се установила минималната продължителност на
всички тези дейности, извършвани от ищеца през исковия период, с които се
надвишавала нормативно установената смяна от 24 часа. По отношение
възражението на жалбоподателя за недължимост на мораторната лихва,
въззиваемият намира същото за неоснователно, доколкото срокът за
изпълнение на задължението за плащане на обезщетението бил уреден в
разпоредбата на чл. 234, ал. 10 ЗМВР, след изтичане на който длъжникът
изпадал в забава. Прави се искане жалбата да бъде отхвърлена, съответно -
решението да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира се
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на
жалбоподателя ГДИН поддържа подадената жалба по подробно изложените в
нея съображения, които доразвива в представената писмена защита.
Претендира присъждане на разноски за двете инстанции. Прави възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Процесуалният представител на въззиваемия не се явява. В представеното
писмено становище по делото оспорва въззивната жалба и моли обжалваното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, както и да му
бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция съгласно представения
списък по чл.80 от ГПК.
Съдът намира въззивната жалба за процесуално допустима, като подадена
в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което същата следва да бъде разгледана по същество.
При извършената служебна проверка на първоинстанционното решение
съобразно правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно
и допустимо, поради което и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, следва да бъде
проверена неговата правилност по изложените във въззивната жалба
съображения и при служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция
по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с
правно основание чл.229, ал.4 във вр.с ал.1, т.9 във вр. с чл.212, ал.5, т.2 от
ЗМВР от 1997г. /отм./ и чл.212, ал.4 във вр. ал.1, т.3 във вр. чл.211, ал.5, т.2 от
ЗМВР от 2006г. /отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от С. Д. К. срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” с искане до съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 5400лв.,
представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск /по 12 дни
годишно/ като компенсация за положен извънреден труд над нормативно
4
установените часове в периода от 01.07.2003г. до 31.12.2011г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 100лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.04.2024г.
до 24.10.2024г. датата преди подаване на исковата молба в съда. В исковата
молба ищецът твърди, че между него и ответника е съществувало служебно
правоотношение от 03.11.2001г. до 23.12.2023г., когато същото е било
прекратено, въз основа на което ищецът работил като държавен служител от
надзорно охранителния състав на ответната ГД“ИН" при Министерство на
правосъдието и заемал длъжността „главен надзирател“ с местоизпълнение на
служебните му задължения - Затвора гр.П.. Твърди, че работата му била
организирана на смени по предварително утвърден от началника на Затвора-
град П. месечен график и работното му време се изчислявало сумарно в
часове за отчетен период, който за исковия период бил на тримесечие. По
отношение исковия период сочи, че по силата на относимите разпоредби от
приложимите за този период ЗМВР от 1997г. /отм./ и ЗМВР от 2006г. /отм./,
имал право на допълнително възнаграждение като компенсация за положен
извънреден труд до 50 часа над нормата на работно време за тримесечния
отчетен период, а за часовете извънреден труд над 50 часа на тримесечие имал
право на допълнителен платен отпуск до 12 дни годишно. Ищецът твърди, че
през цялото време докато се намирал в служебно правоотношение с ответната
ГДИН, е полагал труд над установената норма работно време, който
работодателят не му е изчислявал правилно и не му е заплащал по съответния
ред, нито пък компенсирал с допълнителен платен отпуск. Ищецът твърди, че
в процесния период от 01.07.2003г. до 31.12.2011г. е работил по
предварителен месечен график и всеки месец е давал 24-часови смени, всяка
от които последвана от три дни междудневна почивка, като за тримесечие,
съобразно броя на работните дни в месеца, е полагал минимум 23 броя 24-
часови смени. По време на смените, с оглед характера на изпълняваната от
него дейност, ищецът твърди, че никога не е можел да ползва същинска
почивка за хранене и отдих, защото не можел да напуска територията на
Затвора - П. и не му бил осигуряван служител, който да го смени през това
време, като през цялото времетраене на смяната фактически е изпълнявал
специфичните за длъжността му служебни задължения без възможност да се
отклонява от тях, в специфично работно облекло и оборудване, под
ръководството на прекия си ръководител и със задължение да изпълнява
неговите заповеди във всяка една минута. Въпреки това ответникът не е
отчитал пълната продължителност на положения от ищеца труд по време на
работните му смени, като не е включвал към работното време и тази почивка
за хранене, каквато ищецът реално не можел да ползва с оглед
непрекъсваемостта на работния процес. Също така твърди, че ответникът не е
включвал в изработените от ищеца часове и времето за инструктаж, развод,
приемане, сдаване и освобождаване от дежурство, които представлявали
действия по изпълнение н служебните му задължения по смисъла на пар.1, т.6
от ДР на ЗМВР и били част от работното му време и времето за изпълнението
им следвало да бъде сумирано с останалите отработени часове на
тримесечието. Твърди, че по заповед на началника, ищецът е бил длъжен да
идва на работа 15 минути преди извършване на инструктажа, предхождащ
смяната му, след което е участвал в инструктажа, който е бил с минимална
5
продължителност от поне 15 минути. След инструктажа е следвал развод на
новата смяна по постовете на всеки, който бил също с минимална
продължителност от 15 минути, след което започвала същинската му постова
работа като надзирател, която била с времетраене от 24 часа, а след
приключването й, на следващия ден, минимум 15 минути се извършвало
приемане и сдаване на дежурството от стария главен надзирател на новия,
което се извършвало при началника на затвора, като едва след това
приключвала смяната на ищеца. Намира, че изброените действия удължавали
всяка негова смяна с поне 50 минути над установената продължителност от 24
часа. Сочи се, че задължението на служителите да бъдат инструктирани преди
започване на постовата дейност било регламентирано на подзаконово ниво в
ППЗИН и ППЗИНЗС, като чл.305, 306, 307 и 308 от ППЗИНЗС изрично
регламентирали задълженията на инструктираните и инструктиращите
служители, което еднозначно сочело на задължителен характер на този вид
съпътстващи постовата дейност задачи. Съгласно разпоредбата на чл.305 в
първоначалната и редакция на ППЗИНЗС от 02.02.2010г. /в сила към края на
исковия период/, служителите на надзорно-охранителния състав били длъжни
да се явят на работа 15 минути преди започване на инструктажа. Такова,
според ищеца, било положението и преди 2010г., през времетраенето на целия
исков процес, тъй като по заповед на началника на затвора е следвало да се
явява на работа 15 минути преди инструктажа или общо 30 минути преди
самото застъпване на смяната му на конкретния предварително определен
пост. Според ищеца, задължението на служителя да сдаде/приеме своето
дежурство също не можело да стане на мига на приключване на работната
смяна от един и застъпването от друг служител, защото имало изисквания
както за информиране на приемащия, така и за попълване на книжа, за което
било нужно време, което също представлявало работно време за служителя.
Тези задължения били нормативно разписани в чл.301 и сл. от ППЗИНЗС от
2010г., като част от разпоредбите били отменени през 2014, но в сила през
исковия период. На следващо място, ищецът твърди, че през исковия период
не били отчитани като част от работното му време и ежемесечните служебни
занятия за повишаване на квалификацията, извършвани на територията на
затвора през дните, които му се полагали за междудневна почивка. Тяхната
продължителност била минимум 2 часа на тримесечие, но за тези занятия до
2010г. ответната ГДИН не била водила нарочна документация. Въз основа на
така изложените обстоятелства в исковата молба се твърди, че през исковия
период ответникът не е отчитал в пълнота всички положени от ищеца часове
труд през отчетните тримесечия, което довело до системното му ощетяване и
невъзможност да ползва предвидените компенсации за положения от него
извънреден труд, който до 50 часа на отчетен период е следвало да бъде
заплатен с увеличение от 50% върху основното трудово възнаграждение,
получавано през отчетния период, а за часовете над 50 часа на отчетен период,
е следвало да бъде компенсиран с допълнителен платен отпуск от 12 дни за
всяка година. Счита, че за всяко отчетно тримесечие в периода от 01.07.2003г.
до 31.12. 2011г., включително, е полагал минимум 74 часа извънреден труд на
тримесечие, като за 24 часа над 50-те часа на тримесечие е следвало да получи
и ползва допълнителен платен отпуск в размер на 3 дни. Ищецът твърди, че до
прекратяване на служебното му правоотношение, не е ползвал и
работодателят не му е предоставял за ползване този полагащ му се по закон
6
допълнителен отпуск, а паричната му компенсация била забранена при
висящо служебно правоотношение съгласно чл.229, ал.4 от ЗМВР от
1997г./отм/ и чл.212, ал.4 от ЗМВР 2006г./ отм/, поради което, при
прекратяване на служебното му правоотношение, за него възникнало правото
да иска обезщетение за неползван допълнителен платен годишен отпуск по 12
дни годишно за исковия период. Така полагащото му се обезщетение не му
било изплатено от ответника нито в рамките на тримесечния срок от
прекратяване на служебното му правоотношение, нито към настоящия
момент, поради което счита, че има право и на обезщетение за забавено
изпълнение, което следва на се начисли от първо число, следващо изтичането
на тримесечния период за доброволно плащане от страна на ГДИН /от
01.04.2024г./ до датата на подаване на исковата молба.
В срока по чл.131 от ГПК ответната страна ГДИН депозира писмен
отговор, с който изразява становище за неоснователност на исковата
претенция. На първо място, намира, че искът е предявен извън 3-годишния
срок, предвиден в разпоредбата на чл.125 от Закона за държавния служител.
Тъй като изискуемостта на задължението настъпвала на 20-то число на
месеца, следващ съответното тримесечие, а липсвали твърдения и
доказателства за спиране или прекъсване на давността, то следвало да се
приеме, че са погасени по давност всички вземания, чиято изискуемост е
настъпила преди повечето от три години от датата на подаване на исковата
молба. Наред с това, според ответника, част от правото на допълнителен
платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението
между страните вече било погасено по давност на друго основание - с оглед
разпоредбата на чл.59а, ал.1 от ЗДСл./в сила от 01.03.2011г./, с която се
въвеждало правилото, че когато платеният годишен отпуск или част от него не
е използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полага,
независимо от причините за това, правото на ползване се погасява по давност.
Позовавайки се на Решение №12 от 11.11.2010г. на Конституционния съд на
Република България, ответникът счита, че за възникналото право на отпуск до
момента на влизане в сила на разпоредбата на чл.59а, ал.1 от ЗДСл./в сила от
01.03.2011г./ двугодишният давностен срок не може да бъде приложен, но той
се прилагал за правото на отпуск, което е възникнало след това. На следващо
място се сочи, че съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД с изтичане на 5-
годишната давност се погасяват всички вземания, поради което претенцията за
вземания преди 19.09.2018г. била погасена по давност. Ответникът твърди, че
съгласно приложимите материално правни норми, действали към процесния
момент - ЗМВР от 1997г./отм/ и ЗМВР от 2006г./отм/, нормалната
продължителност на работното време на държавните служители е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, а за работещите на
8, 12 или 24-часови смени - 21 часа, сумирано за тримесечие, като работата
извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд до 50 часа на отчетен период и допълнителен отпуск за
отработено време над 50 часа в размер на 12 дни годишно. Счита, че
съобразно спецификата при сумарното отчитане на работното време,
продължителността на работното време през отделните дни можела да
надвишава нормалната, но работата в повече се компенсирала с почивка в
границите на отчетния период. Твърди, че съгласно чл.25, ал.2 от Инструкция
7
№ I з 1331/25.08.2006г. за реда да разпределяне на работното време в МВР,
отчитането му и компенсиране на работата на държавните служители извън
редовното работно време, редът за ползване на допълнителен платен годишен
отпуск като компенсация за работа над редовното работно време се определял
със заповедта за отпуските на държавните служители. Съгласно тази
Инструкция, изпълняването на служебните задължения от държавните
служители извън установеното работно време се извършало въз основа на
заповед за полагане на извънреден труд, издадена от ръководителите им, като
положеният извънреден труд се отчитал почасово с протокол, както и се
документирал в специална книга по образец. Съгласно чл.15, ал.1 от
Инструкцията времето за обедна почивка и почивка за хранене, както и
времето на разположение не се включвали и не се отчитали като работно
време, а ал.3 от разпоредбата предвиждала, че фактически извършената
работа през времето на разположение, се отчитала и компенсирала като
извънреден труд. Позовава се и на чл.52, ал.1, изр.2 и ал.2 от ЗДСл, намиращ
субсидиарно приложение по отношение на държавните служители в
структурите на МВР, съгласно който почивката за хранене не може да бъде
по-малка от 30 минути и тя не се включва в работното време. Твърди, че
чл.231 от ППЗИН /ДВ бр.71 от 2006г./, а в последствие чл.301, ал.2 от
ППЗИНЗС /в редакцията от 01.02.2010г. до 07.03.2014г./ предвиждали, че
средната денонощна продължителност на работното време на служителите от
надзорно-охранителния състав за месеца не можела да превишава
установената продължителност на работния ден. Твърди, че е била издадена
Заповед№ЛС-03-1182/10.10.2007г. на министъра на правосъдието за реда и
разпределяне на работното време на ГД“ИН“ и ГД“Охрана“ и териториалните
им звена, отчитането му и компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, като съгласно т.24 от тази заповед
положеният труд над редовното работно време се отчитал почасово с
протокол. Поддържа се, че с оглед специфичния характер и организация на
работата на местата за лишаване от свобода, при ползването на почивките
служителите напускали поста, определен по ежедневната им нарядна
ведомост и по време на почивката пребивавали на място, различно от мястото,
определено от началника на затвора, а непрекъсваемостта на надзора се
осигурявала чрез заместване на един служител с друг, но не можели да
напускат района на службата. Нарушаването на тази забрана би довело до
ангажиране не само на дисциплинарната, но и на наказателна отговорност на
служителя. Със Заповед на МП №2207/10.05.2003г., отм, Заповед №ЛС-03-
1182/10.10.2007г., отм. със Заповед №ЧР-05-400/06.08.2012г., бил определен
редът за разпределение на работното време в ГД“ИН“, като времето за почивка
не се включвало и не се отчитало за работно време. Поддържа се, че в
системата на ГД“ИН“ служителите, работещи на смени, покривали нормативи
от 504 часа на тримесечие /3 месеца х21 работни дни х8 часа/, като от така
определеното работно време по норматив, следвало да се изключи времето за
ползване на платен отпуск и отпуск за временна неработоспособност и по
този начин се постигало реално отчитане на действително отработеното
време. Според ответника възприемането на становището на ищеца, че
почивките от 30 , 45 , 90 минути съответно при 8, 12, 24 - часов график
следвало да бъдат извадени от редовния норматив часове и да се заплатят като
извънреден труд, означавало да се нарушат изискванията за редовния
8
норматив часове. Дори да се приемело, че е налице неизплатена част от
дежурството, то тази част не следвало да се определя като извънреден труд, а
като част от редовното дължимо за отработване време, за което да бъде
начислено възнаграждение със ставка за нормално заплащане на час, а не като
за извънреден труд /със съответния увеличен коефициент/. На следващо място
се твърди, че през исковия период нямало данни да е издадена заповед на
началника на затвора П., задължаваща служителите да се явяват 15 минути
преди началото на всяко дежурство за провеждане на инструктаж, отделно от
определеното в ППЗИНЗС задължително идване 15 минути преди времето за
инструктаж и да остават на работа след приключване на дежурството, за да
сдадат и освободят наряда, поради което намира претенцията на ищеца в тази
част за абсолютно необоснована. С тези доводи моли за отхвърляне на
исковата претенция.
С протоколно определение от 17.03.2025г. е допуснато изменение на
предявения иск за главница, представляващ обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 99 дни, чрез увеличаване на неговия размер от 5 400
лева на 14092.65 лева и предявения иск за обезщетение за забава чрез
увеличаване на неговия размер от 100 лева на 1115.51 лева.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка е правилно
установена от първоинстанционния съд, същата се установява и от събраните
по делото доказателства.
Страните не спорят, а и от приложените по делото писмени доказателства
се установява, че в периода от 24.10.2001г. до 24.11.2023г. ищецът се е
намирал в служебно правоотношение с ответника, а от 21.07.2003г. е заемал
длъжността „Главен надзирател първа степен“ от надзорно-охранителния
състав (НОС) в ГДИН, с местоизпълнение на служебните си задължения в
Затвора - гр. П., като за процесния период от 01.07.2003г. до 31.12.2011г.
ищецът е изпълнявал служебните си задължения в дежурства на 24- часов
режим на работа.
Не е спорно и че със Заповед № ЧР-05-311/30.10.2023г. на министъра на
правосъдието е прекратено служебното правоотношение с ищеца, поради
навършване на пределна възраст за служба, считано от 24.11.2023г.
Видно от така издадената заповед, при прекратяване на служебното му
правоотношение, на ищеца са изплатени обезщетения по чл. 234, ал. 1 ЗМВР –
за прослужени 22 години, по чл. 234, ал. 5 ЗМВР – за еднократно
допълнително вещево имущество и по чл. 234, ал. 8 ЗМВР – за неизползван
платен годишен отпуск в размер на 85 дни. От представената от ответника
справка се установява, че за периода 01.07.2003г. до 31.12.2011г. на ищеца не
са изплащани суми за извънреден труд.
По делото са приети писмени доказателства за извършените плащания на
възнаграждение за положения от ищеца труд през процесния период.
Представени са заповеди относно реда за разпределение и отчитане на
работното време на служителите от ГДИН.
Съгласно Заповед № Л-2207/10.05.2003 г. на главен комисар Петър
Василев – директор на ГДИН, издадена във връзка със Заповед № I-
77/11.04.2003г. на МВР, е наредено работното време на служителите в
9
системата на ГДИН да е от 8:30ч. до 17:00часа, с половин час обедна почивка,
като началниците на затворите да могат да определят и друг начален час на
работния ден, когато характерът на работата изисква това. С структурните
звена, в които характерът на работата изисква непрекъсваемост на работния
процес, се въвежда работа на смени, като ръководителите на съответните
териториални служби определят със заповед структурите и дейностите, в
които ще се работи на смени, продължителността им и времето за почивки.
Разпоредено е, че времето за почивки, както и времето за бойна и
мобилизационна подготовка и за участие в изпълнение на задачи, свързани с
нея, не се включва и не се отчита за работно време. Работното време на
служителите, работещи на смени, се изчислява сумарно за тримесечен период,
като броят на работните дни включени в периода, се умножава по нормалната
продължителност на работния ден. Наредено е също така положеният труд над
редовното работно време да се документира в специална книга и да се отчита
почасово с протокол, който да се съставя в 2 екземпляра – един за лицата,
изготвящи графика за вписване в книгата, а другият за финансовото звено за
изплащане на възнагражденията за извънреден труд. Предвидено е в т.14 от
заповедта, че работата над редовното работно време на държавните
служители със сумарно отчитане на работното време се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа за тримесечие и с
допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни за отработени над 50
часа за отчетен период. Впоследствие е била издадена и Заповед №ЛС-03-
1182/10.10.2007г. на министъра на правосъдието, съдържаща идентична
уредба относно реда за разпределение и отчитане на работното време на
служителите от ГДИН.
Със Заповед № ЛС-3-26/26.01.2007г. на министъра на правосъдието са
изброени регламентираните в ЗМВР видове отпуск на държавните служители
от ГДИН и ГДО и териториалните им звена, като е уреден начинът, по който
могат да бъдат ползвани. Така, в т.5 от заповедта е наредено, че платеният
годишен отпуск и останалите видове отпуски, (в т.ч. и допълнителният платен
годишен отпуск по чл. 211, ал. 5 ЗМВР за компенсиране на работа извън
работно време до 12 работни дни), се ползват след изрично писмено
разрешение на главните директори на ГДИН и ГДО или упълномощени от тях
лица. По отношение платения годишен отпуск в заповедта е предвидено, че
същият се ползва до края на календарната година, за която се отнася /т.6/, като
за него са предвидени възможност и ред за отлагане на ползването му /т.13/.
Независимо от това, в т. 13.3 от заповедта е посочено, че неизползваният
платен годишен отпуск може да се ползва от държавните служители до
освобождаването им от служба. В т. 16 от заповедта е разписана и законово
регламентираната забрана за компенсиране на платения годишен отпуск с
парично обезщетение, освен при освобождаване на служителя от служба.
Макар и неотносима към процесния период, издадената последваща Заповед
№ ЧР-06-94/29.08.2013г. на министъра на правосъдието, с която се отменя
Заповед № ЛС-3-26/26.01.2007г., следва същата логика и предвижда /в т. 1.1,
т. 1.2 и т.8/, че държавните служители от ГДИН следва да използват
допълнителния платен годишен отпуск за положен извънреден труд по
възможност в рамките на календарната година, в която възниква правото им
на този вид отпуск, като неизползвания такъв отпуск от предходни години, те
10
могат да ползват и извън изготвените графици за отпуските, до прекратяване
на служебното им правоотношение.
Относно спорния въпрос за реалната продължителност на изпълнение на
служебните задължения на ищеца през исковия период, по делото са събрани
гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Ц.Ц. и Д.Д. /бивши колеги на
ищеца/. От показанията на свидетеля Ц., който през процесния период заемал
длъжността „командир“ в затвора, се установява как обичайно протичал един
работен ден на ищеца през процесния период. Явявали се на работа към 7:45
часа, когато започвала подготовката за инструктажа, като уточнява, че всички
се явявали 15 минути преди наряда, тъй като за начален час на работното им
време в правилника бил обявен 07:45 часа, а за краен – 8:30 часа на следващия
ден, но често ги задържали и след това. В 8:15 часа в стаята влизали ищецът и
старият дежурен главен надзирател, които извършвали самия инструктаж.
Това продължавало до 8:30часа, след което следвало снаряжаване на
външните постове на затвора. Дежурните надзиратели – този, който
освобождава и този, който застъпва смяната, се събирали на оперативка при
началника на затвора, което като време, според свидетеля, отнемало не по-
малко от 30 минути – или от 8:30 до 9:00 часа. С оглед на това, свидетелят
твърди, че работното им време било минимум 25 часа при 24-часови смени,
като за тримесечие се събирали минимум 23 наряда или два месеца по осем
наряда и един месец по седем наряда. Свидетелят установява, че през цялото
време на всяко дежурство той и дежурният главен надзирател се намирали
непрекъснато в сградата на затвора, тъй като нямали право да напускат
работното си място, а почивки за хранене и за отдих реално не са ползвали.
Хранели се по най-бързия начин в служебния стол, когато получели
разрешение за това от дежурния офицер, като през това време не можели да
напускат района на затвора. През значителна част от дежурствата не ползвали
и почивките за отдих, тъй като трябвало да са постоянно на разположение и да
се намират в сградата на затвора. Свидетелят установява, че през целия период
във ведомостите всеки от тях собственоръчно записвал по 24 часа, вместо
реалната продължителност на положения труд.
Аналогични обстоятелства се установяват и от показанията на свидетеля
Д., който в пълно съответствие с изложеното от свидетеля Ц., установява
начина, по който преминавало всяко едно негово дежурство като заемащ
длъжността „надзирател“ /а дежурствата на ищеца протичали по идентичен
начин/- явявали се в затвора в 7:45часа - 15 минути преди работното време, за
провеждане на инструктаж, който продължавал 15-20минути в зависимост от
ситуацията, след което новият и старият дежурен отивали при началника на
затвора на оперативка, с продължителност до към 9:00 часа. И според този
свидетел при смени от 24-часови дежурства, реалната продължителност на
работното им време била минимум 25 часа, като в никакъв момент през това
време не им било позволено да напускат територията на затвора. Свидетелят
допълва, че дори когато ищецът се хранел, надзирателите го търсели по
станцията и той следвало да бъде на разположение.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото е допусната
съдебно икономическа експертиза, при изготвянето на заключението по която
са съобразени приетите по делото писмени доказателства, включително
ведомостите за заплати и справки за използван платен годишен отпуск.
11
Заключението е прието по делото като не е било оспорено от страните. От
същото се установява, че за исковия период от 01.07.2003г. до 31.12.2011г.
ищецът е работил при график 24 часа наряд – 3 дни почива, с брой положени
наряди на отчетен период /тримесечие/ - 23 наряда. Експертът е направил
изчисления, като е съобразил събраните по делото свидетелски показания, при
допускане, че положеният от ищеца извънреден труд за всеки наряд 24 часа е 1
час и 15 минути, като тази продължителност на извънредния труд е прибавена
към продължителността на наряда, за да получи продължителността на
действително отработеното време. От така изчисленото действително
отработено време, експертът е приспаднал нормативно установеното работно
време за всяко тримесечие през процесния период. При съобразяване
разпоредбата на чл. 212, ал. 5, т. 1 ЗМВР от 1997г. /отм./ относно начините за
компенсиране на извънредния труд за тримесечие (до 50 часа – с
възнаграждение за извънреден труд и над 50 часа – с допълнителен платен
годишен отпуск за отработеното време, но не повече от 12 работни дни), както
и информацията, дадена от ответника, че за процесния период на ищеца не е
бил начисляван и изплащан извънреден труд, експертът е приспаднал от така
получения общ брой часове положен от ищеца извънреден труд по 50 часа за
всяко тримесечие, като за разликата над 50 часа извънреден труд, вещото лице
е изчислило, че на ищеца се полагат 99 дни допълнителен платен годишен
отпуск за целия исков период. Размерът на обезщетението за този неизползван
от ищеца допълнителен платен годишен отпуск е изчислен съобразно
правилата на чл. 224, ал. 2, вр. чл. 177 КТ към деня на прекратяване на
правоотношението му с ответника и възлиза на 14092.65 лева, а
обезщетението за забава плащането на това задължение за периода от
01.04.2024г. до подаване на исковата молба, експертът е изчислил на
1115.51лева.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна,
настоящата инстанция приема от правна страна, следното:
Предявените искове са с правно основание чл.229, ал.4 във вр.с ал.1, т.9
във вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./ и чл.212, ал.4 във вр. ал.1,
т.3 във вр. чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г. /отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Установи се по делото, че през исковия период от 01.07.2003г. до
31.12.2011г. ищецът се е намирал в служебно правоотношение с ответника
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, по силата на което е заемал
длъжността “главен надзирател“ в Затвора –гр.П. и като такъв е имал статут на
държавен служител съгласно действащите през процесния период чл.20, ал.1,
т.1 и ал.2 от Закона за изпълнение на наказанията от 1969г. /отм./ и чл.19, ал.1,
т.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от
2009г.
С оглед на това и по силата на препращащите норми на чл. 20, ал. 4 от
ЗИН и чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС, в случая са приложими разпоредбите относно
държавната служба в действалите през исковия период ЗМВР от 1997г. /отм./ и
от 2006г./отм./.
Съгласно разпоредбите на чл.212, ал.3 от ЗМВР от 1997г./отм./ и чл.211,
ал.3 от ЗМВР от 2006г./ отм/ работното време на държавните служители се
изчислява в работни дни- подневно, а за работещите на 8- ,12- или 24- часови
12
смени – сумарно на тримесечен период. Според чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от
1997г./отм/ и чл.211, ал.5,т.2 от ЗМВР от 2006г./отм/ работата над редовното
работно време на тези служители се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период, а за
отработеното време над 50 часа - с допълнителен отпуск. Съгласно чл.229,
ал.1, т.9 във вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г./отм/ и чл.212, ал.1,т.3 във
вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм/, този допълнителен платен
годишен отпуск е до 12 работни дни.
Същевременно глава шестнадесета от приложимия за процесния период
ППЗИН от 1990г. /отм/ съдържа регламентация на дейностите, които
осъществява нарядът в затворите, състоящ се от дежурен главен надзирател
/каквато длъжност е заемал ищецът/, дежурен командир на отделение и
надзиратели, като разпоредбата на чл. 235 от ППЗИН изрично предвижда, че
и инструктажът на наряда, осъществяван от главния надзирател, е сред тези
дейности, съпътстващи основаната постова дейност.
Правилно от първоинстанционния съд са били изведени въпросите,
отговорите на които предпоставят изхода на спора, а именно: каква е била
продължителността на всяко дежурство на ищеца и следва ли в работното
време на дежурството да се включи и времето от реалното явяване на работа
до реалното напускане на работното място, през което време е извършвана
подготовка за инструктаж, провеждане на самия инструктаж, както и
провежданият доклад /оперативка/ при началника на затвора.
Съгласно чл. 2 от Директива № 2003/88/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на
работното време, работното време е всеки период, през който работникът или
служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява
своята дейност или задължения, в съответствие с националното
законодателство и/или практика. Предвид това, то допълнителното време,
което тези дейности отнемат подлежи на съответно възмездяване. В
практиката на СЕС е доразвито и допълнено съдържанието на понятието за
работно време, като се приема, че придвижването на служителя до мястото на
изпълнение на задълженията му и предварителната му подготовка за тях, са
необходим инструмент за тяхното изпълнение. Само в случай, че служителят
би могъл да управлява своето време без ограничения и да се посвети на
собствените си интереси, то това време не би представлявало работно време
по смисъла на Директива 2003/88.
Следователно, горепосочените действия, за които по делото се установи,
че са били извършвани преди и след установеното работно време на всяко
дежурство, а именно действията по подготовка и провеждане на инструктаж,
приемане, сдаване и освобождаване от наряд, вкл. и докладването на
началника на затвора за всяко приемане и освобождаване от наряд, са били
част от задълженията на ищеца и е следвало да се извършват в работно време,
доколкото ищецът е бил длъжен физически да присъства на мястото,
определено от работодателя. В случай, че те не се осъществяват в
установеното за служителя време, тези дейности представляват извънреден
труд.
Както по-горе бе посочено, по делото не е спорно, че през исковия период
13
работното време на ищеца е било отчитано с продължителност 24 часа за
всяко дежурство. За изясняване въпроса дали реално полаганият от ищеца
труд е с такава продължителност или по-продължителен, с оглед необходимите
дейности, които е следвало да се извършат преди началото и след края на
всяко дежурство, по делото са събрани гласни доказателства. В показанията си
и двамата свидетели напълно еднопосочно описват подробно действията,
извършвани от ищеца, при встъпване и освобождаване от наряд, като твърдят,
че необходимото за тях време преди началото на работното време е около 45
минути, а след края му – около 30 минути. Показанията на свидетелите са
конкретни, последователни, преки и непосредствени, двамата свидетели
установяват личните си и дългогодишни впечатления относно начина, по
който обичайно са протичали работните смени на ищеца в един значителен
период от време, доколкото и двамата свидетели са полагали същия по вид
труд – на смени при 24-часови дежурства заедно с ищеца.
Първоинстанционният съд напълно правилно е анализирал показанията им и
ги е кредитирал изцяло.
Гореизложените аргументи са относими и по повод почивките за хранене
и отдих, за които както в отговора на исковата молба, така и във въззивната
жалба се твърди, че по силата на издадените от работодателя заповеди, не се
считали за част от работното време на ищеца. Доколкото от свидетелските
показания по делото се установи, че през време на тези почивки ищецът не
само е бил на разположение на работодателя и не е имал право да напуска
територията на затвора, но и в голяма част от случаите фактически е
изпълнявал служебните си задължения, то по смисъла на Директива №
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, тези почивки от 90
минути на всяка 24-часова смяна представляват работно време и също следва
да се отчитат по този начин.
С оглед изложеното, въззивният съд споделя изводите на първата
инстанция, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се
установява, че реалната продължителност на дежурствата, полагани от ищеца
през исковия период са не 24 часа, а 25 часа и 15 минути от момента, в който
ищецът се е явявал на работното място до момента, в който е бил
освобождаван и реално е напускал работното си място. Това са реално
отработени часове, свързани с носенето на дежурството и са част от
продължителността на работното време на ищеца. Въззивният съд намира, че
тези изводи са обосновани и се основават на правилен анализ на събраните по
делото доказателства.
Приложимите разпоредби относно изчисляването и отчитането на този
труд, действали през процесния период, са чл.212, ал.3 от ЗМВР от 1997г./отм./
и чл.211, ал.3 от ЗМВР от 2006г./ отм/, съгласно които работното време на
държавните служители, работещи на 8- ,12- или 24- часови смени, се
изчислява сумарно на тримесечен период. При сумираното изчисляване,
установената нормална продължителност на работното време се спазва средно
за определен по-продължителен от деня и седмицата период от време. При
сумарното отчитане на работното време работодателят отчита работното
време на служител в края на отчетния период. Едва в края на отчетния период
се определят действително изработените часове и се сравняват с работните
часове при нормална продължителност на работното време за същия период.
14
Когато нормата работно време за периода на отчитане е превишена в
сравнение с нормата при нормална продължителност на работното време, за
съответния работник или служител ще е налице извънреден труд, който следва
да се компенсира като такъв. От своя страна начините за неговото
компенсиране са регламентирани в чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г./отм/ и
чл.211, ал.5,т.2 от ЗМВР от 2006г./отм/, съгласно които работата над редовното
работно време на тези служители се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период, а за
отработеното време над 50 часа - с допълнителен отпуск. Съгласно чл.229,
ал.1, т.9 във вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г./отм/ и чл.212, ал.1,т.3 във
вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм/, този допълнителен платен
годишен отпуск е до 12 работни дни. Предвидената в чл.229, ал.4 от ЗМВР
1997г./отм/ и чл.212, ал.4 от ЗМВР 2006г./отм/ забрана за компенсиране на
този допълнителен платен годишен отпуск с парично обезщетение, не се
прилага в случаите при освобождаване на служителя от служба.
Правилни са съображенията на първоинстанционния съд за
неоснователност на възражението на ответника за погасяване правото на
допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на
правоотношението между страните на основание чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл. /от
2011г./. Този довод на ответника, поддържан и във въззивната му жалба, е
изцяло в противоречие с постоянната практика на ВКС, формирана по този
въпрос и обективирана в решение № 135/18.07.2022 г. на ВКС по гр. д. №
1242/2019 г., III г. о.; решение № 130/12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. №
1053/2019 г., III г. о.; решение № 268/08.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
1313/2019 г., IV г. о.; решение № 50200/14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. №
673/2020 г., III г. о. Посочената съдебна практика е съобразена от
първоинстанционния съд. В нея се приема, че по своето естество
погасителната давност представлява изтичането на установен в закона период
от време, през който, ако носителят на правото не го упражни, то се погасява.
Същата представлява санкция за носителя на правото, който бездейства и не
го упражнява, поради което не може да бъде прилагана, когато то не може да
бъде упражнено поради законови пречки за това. Разпоредбата на чл. 59, ал. 6
от ЗДСл. дава възможност на служителя в случай, че органът по назначаването
не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата
календарна година, той сам да определи времето на ползването му, като
уведоми за това в седмодневен срок преди ползването на отпуска. По
аналогичен начин разпоредбата на чл. 176, ал. 3 от КТ дава възможност,
когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в
сроковете по ал. 2 от разпоредбата, работникът или служителят сам да
определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено
работодателя най-малко четиринадесет дни предварително. Именно тези
възможности обуславят погасяването на правото на правото на отпуск по чл.
59а от ЗДСл и по чл. 176а от КТ. За разлика от посочените разпоредби тези на
ЗМВР не предвиждат възможността държавният служител в МВР да упражни
правото да ползва платения годишен отпуск с едностранно предизвестие.
Характерът на задълженията, които такъв служител има, не допуска
възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той
не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си платен годишен
15
отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния
ръководител. Освен това отменените закони за МВР изрично забраняват този
отпуск да се компенсира с парично обезщетение - чл. 229, ал. 4 ЗМВР - 1997 г.
(отм.) и чл. 212, ал. 4 ЗМВР - 2006 г. (отм.), освен при прекратяване на
служебното правоотношение. При положение, че правото на платен годишен
отпуск не може да бъде трансформирано в парично обезщетение докато
съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено
едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до
момента на прекратяването на правоотношението. С оглед на това
разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл е неприложима в конкретния случай. В
настоящия случай, служебното правоотношение между страните е прекратено
на 24.11.2023г. и от този момент е настъпила трансформацията на правото на
ищеца на допълнителен платен годишен отпуск в право да иска парично
обезщетение за неизползването му, като от този момент е започнал да тече и
тригодишният давностен срок за погасяването на това притезание, който срок
не е бил изтекъл към датата на подаване на исковата молба – 24.10.2024г.
Въззивният съд счита, че районният съд правилно е определил размера на
главния иск, като е съобразено заключението на експерта, което държи сметка
за приложимата нормативна уредба и според което положеният извънреден
труд през исковия период над 50 часа следва да бъде компенсиран съобразно
отработеното от ищеца с 99 дни допълнителен платен годишен отпуск, а
обезщетението за неизползването му е в размер на 14092.65лева. И според
настоящата инстанция заключението на вещото лице е обосновано, обективно
и компетентно изготвено, съобразено със събрания по делото доказателствен
материал – приложените по делото ведомости за заплати, справки за
използван платен годишен отпуск, гласните доказателства, както и
нормативната уредба, досежно сумираното изчисляване на работното време и
начините за компенсацията на извънредния труд, поради което правилно е
кредитирано от първоинстанционния съд в тази му част. Правилни са
съображенията на първоинстанционния съд и относно претендираното
обезщетение за забава и момента, от които същото е дължимо, съобразно
изричната разпоредба на чл. 234, ал. 10 ЗМВР, а именно - в тримесечен срок
от прекратяване на служебното правоотношение, след изтичането на който,
длъжникът /ГДИН/ изпада в забава по силата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД и дължи
обезщетение за забавата в размер на законната лихва. Правилни са
съображенията на първоинстанционния съд и относно размера на акцесрната
претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съобразявайки изложеното и присъединявайки се към мотивите на
първоинстанционния съд при условията на чл.272 ГПК, въззивната инстанция
намира, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и неоснователността
на въззивната жалба, право на разноски има въззиваемият. Съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК, същият претендира разноски в размер на
2000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Въззивната
страна своевременно е направила възражение за неговата прекомерност, което
съдът намира за основателно. Съобразявайки фактическата и правна сложност
на делото, действително положения от процесуалния представител на
16
въззиваемия труд, както и обстоятелството, че съдът не е обвързан от
минималните размери, предвидени в Наредбата за възнаграждения за
адвокатска работа, прилагайки задължителната практика на СЕС, а ползва
същите единствено като ориентир за цената на адвокатския труд, настоящият
състав намира, че справедливият и обоснован размер на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия следва да се
определи на 1700 лева, до който размер претенцията му за разноски за
въззивното производство се явява основателна и следва да се уважи.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 357 от 02.04.2025г., постановено по гр.д. №
4479/2024г. по описа на Районен съд – П..
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, с адрес: гр.
София бул. „Генерал Н.й Г. Столетов” № 21, да заплати на С. Д. К. с ЕГН
********** от град П., ул.“В.“№24, сумата от 1700 лева, представляваща
направени разноски в производството пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при
наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17