Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./…...06.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на дeсети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар АЛБЕНА ЯНАКИЕВА,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 361 по описа за 2020 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 140/10.01.2020 год., постановено по гр.д. № 10899/2019
год., ВРС –51-ви състав е отхвърлил предявения от О.Д.Г., ЕГН **********, с постоянен
адрес: ***, срещу „Макс колект“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Христо Ботев“ № 17, ет. 1, офис 208, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество следните
суми: сумата от 24,90 лв. представляваща главница по договор за мобилен
интернет от 25.12.2010 г., дължима за периода от 01.02.2011 г. до 28.02.2011 г.,
сумата от 130 лв., представляваща неустойка, начислена за периода от 17.02.2011
г. до 25.12.2011 г., сумата от 6,68 лв., представляваща лихва за забава,
начислена за периода от 16.02.2011 г. до 26.09.2013 г., както и сумата от 125
лв. за присъдени разноски, които вземания са предмет на принудително изпълнение
по изпълнително дело № 20147110400735 по описа на ЧСИ Д. П. – Я. с рег. № 711 в
КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Варна, образувано въз основа на
изпълнителен лист от 06.08.2014 г., издаден по ч.гр.д. № 14355/2013 г. по описа
на Районен съд – Варна, като е осъдил ищеца и за разноски.
Недоволен от горното е останал ищеца,
който обжалва постановеното първоинстанционно решение. В жалбата се излага, че
решението на ВРС е неправилно и незаконосъобразно. Конкретните оплаквания се
свеждат до извода на съда, че по отношение на задължение, установено със
заповед за незабавно изпълнение е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД,
респективно че давността за процесното вземане е петгодишна. Позовава се на
съдебна практика, в която е възприето, че заповедта за изпълнение не се
приравнява на правните си последици на влязло в сила решение, постановено в
исков процес и меродавен е давностния срок, определен според основанието, на
което са възникнали вземанията. Настоява се за отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на друго, с което се уважат предявените исковете.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната
страна депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Излага доводи
за правилност на постановеното решение като твърди, че приложимата в конкретния случай
давност е петгодишна, на основание чл.117, ал.2 ЗЗД. Настоява за потвърждаване
на съдебното решение, ведно с присъждане на разноски.
В с.з. по същество,
въззивникът, чрез пълномощника си, поддържа жалбата и моли за отмяна на
първоинстанционното решение.
В с.з. по същество, въззиваемата
страна не изпраща представител.
Настоящият състав на Варненски окръжен
съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на
предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1
изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания
относно обжалваната част от решението.
Видно от сезиралата първоинстанционния съд искова молба,
предмет на предявения иск е отричане дължимостта на претендираните от ответното
дружество суми, както следва сумата от 24,90 лв., представляваща главница по
договор за мобилен интернет от 25.12.2010 г., дължима за периода от 01.02.2011
г. до 28.02.2011 г., сумата от 130 лв., представляваща неустойка, начислена за
периода от 17.02.2011 г. до 25.12.2011 г., сумата от 6,68 лв., представляваща
лихва за забава, начислена за периода от 16.02.2011 г. до 26.09.2013 г., както
и сумата от 125 лв. за присъдени разноски, които вземания са предмет на
принудително изпълнение по изпълнително дело № 20147110400735 по описа на ЧСИ Д.
П. – Я. с рег. № 711 в КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Варна, образувано
въз основа на изпълнителен лист от 06.08.2014 г., издаден по ч.гр.д. №
14355/2013 г. по описа на Районен съд – Варна, с твърдението, че същите са
погасени по давност.
При така въведените твърдения за
факти, предявеният иск черпи правното си основание в чл.439, ал.1 ГПК вр.
чл.124, ал.1 ГПК, с който ищецът оспорва изпълнението по образувано срещу него
изпълнително дело на основание факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – изтекла
погасителна давност след 06.04.2015 год., когато е последното предприето
въз основа на издадения по ч.гр.д. № 14355/2013 г. по описа на ВРС изпълнителен
лист изпълнително действие – запор върху банковите сметки на ищеца, като
установените от първоинстанционния съд факти, включително, че последното
изпълнително действие е извършено на 29.04.2015 год., не са спорни между
страните във въззивното производство.
Спорът пред настоящата инстанция се
свежда до въпроса дали вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 14355/2013 г. по описа на ВРС са погасени по давност, респективно
дали за тях е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 ГПК и следва ли
стабилизираната заповед за изпълнение да се приравни по последици на влязло в
сила съдебно решение.
Независимо от противоречивото
разрешаване от съдилищата на въпроса за приложението на чл.117, ал.2 ЗЗД по
отношение на вземания, установени със заповед за изпълнение от съдилищата,
настоящият състав на въззивния съд намира, че при сега действащия ГПК няма
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение
към съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД.
Характерно за влезлите в сила решения
е тяхното установително действие - след влизане в сила на решението страните не
могат да продължават спора. Правното положение е установено и страните са
длъжни да съобразяват своето поведение с решението. Те не могат да се позовават
на факти и обстоятелства възникнали до приключване на устните състезания след
които решението е влязло в сила - такива факти са преклудирани. Изключение представлява
института на отмяна на влязло в сила решение и хипотезата, в която ако след
устните състезания са настъпили нови факти, даващи право на нов иск за спорното
право.
Идентично е положението и при влезлите
в сила заповеди за изпълнение. Института на заповедното производство е насочен
към създаване на опростен ред за събиране на вземания, при които длъжникът не
оспорва дълга си поради неговата безспорност, но не го изпълнява докато не
бъдат задействани механизмите на принудителното изпълнение. Независимо от
едностранния му и формален характер, нормата на чл.410, ал.2 ГПК препраща към
чл.127, ал.1 и ал.3 ГПК, което сочи, че за да е редовно заявлението същото
следва да включва конкретно изложение на обстоятелствата, на които се основава
искът /чл.127, ал.1 т.4 ГПК/. Изложението на обстоятелствата трябва да е в
степен, която да даде възможност на длъжника да прецени дали да възрази срещу
вземането или да не го оспорва. Или, претенцията в заповедното производство
следва да бъдат конкретизирана по начина, по който се извършва индивидуализация
на претендираното вземане и в исковото производство.
Не е налице спор и че при подадено
възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение, вземането подлежи на
установяване в исково производство, ако такова бъде образувано въз основа на
предявен от кредитора установителен иск. Видно също така, след измененията с
ДВ, бр.100/2019 год., исково производство се отпочва и в хипотезите, когато
заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК,
а и когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение /с оглед
задължението на заповедния съд да следи за наличието на неравноправни клаузи
при договори, сключени с потребител или при обоснована вероятност за това/. Последните
две отново в унисон със законодателната идея заповедното производство да служи
като опростен начин за събиране на безспорни вземания.
Съгласно закона, когато заповедта е
връчена на длъжника /лично или чрез друго лице/ и той не подаде възражение,
вземането по заповедта не може да бъде оспорвано от него с възражения, основани
на факти или обстоятелства, които са му станали известни или са могли да му
станат известни до изтичане на срока за възражение по чл.414 ГПК. Последното
означава, че влязлата в сила заповед има установително и преклудиращо действие
като установява с обвързваща страните сила, идентично на установеното със
съдебно решение вземане, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.
Влезлите в сила заповедите за изпълнение се ползват и с изпълнителна сила,
присъща на осъдителните решения.
Както при съдебните решения, така и по
отношение на заповедите, има възможност
за преразглеждане на съществуването или дължимостта на вземането само на изчерпателно
уредени от законодателя основания - по реда на чл.423 ГПК /аналогичен на
чл.303, ал.1 т.5 ГПК/, чл.424 или чл.439 ГПК. Основанията по чл.424 ГПК са
аналогични на основанията за отмяна на влезли в сила решения по чл. 303, ал. 1,
т. 1 с особеността, че се релевират по исков ред, а редът по чл.436 ГПК е
приложим при нововъзникнали обстоятелства, които както при съдебните решения
могат да се релевират чрез иск щом са настъпили след приключване на устните
състезания и съответно не се преклудират.
Гореизложеното в съвкупност обуславя
извода, че законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение
характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното
атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила
решения. Фактът на образуване на заповедното производството като едностранно не
може да се разглежда като аргумент за противното, тъй като неподаването на
възражението от страна на длъжника
стабилизира заповедта по начин, сходен на съдебно решение, постановено при
признание на иска /чиято аналогия в заповедното производство може да се търси с
възражение по чл.414а, ал.2 ГПК/ или на неприсъствено решение /чиято аналогия в
заповедното производство е неподаването на възражение/.
В конкретиката на казуса, след като
последното изпълнително действие от ответника по образуваното въз основа на
влязлата в сила заповед изпълнително производство е от 29.04.2015 год. и то, на
основание чл.116 б.“в“ ГПК, прекъсва давността /ТР № 3/10.07.2017 год. по
тълк.дело № 3/2015 год. на ОСГТК на ВКС/, новата петгодишна давност, приложима
на основание чл.117, ал.2 вр. ал.1 ГПК, не е изтекла към датата на предявяване
на иска.
И след като не се установи
нарушение на императивна материалноправна разпоредба, за което съгласно ТР №1/2013 г. на ОСГТК въззивният
съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване,
първоинстанционното решение
следва да се потвърди, като на основание чл.272 ГПК съдът препраща и към
мотивите на първоинстанционното решение.
С оглед изхода от спора и
направеното искане, в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят
сторените разноски в размер на 400 лева.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 140/10.01.2020 год., постановено по гр.д.
№ 10899/2019 год., ВРС –51-ви състав.
ОСЪЖДА О.Д.Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Макс колект“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христо
Ботев“ № 17, ет. 1, офис 208 сумата от 450 лева, съставляващи сторени пред
въззивна инстанция разноски.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: