Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 25.02.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски окръжен съд, ІІІ - ти
състав, гражданска колегия в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖА. ДИМИТРОВА
при секретаря ивайло цветков
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 45 по описа за 2019 год., на основание данните по делото и закона, за да
се произнесе, взе предвид:
Производство е по 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 2011/19.12.2018
г., постановено по гр. д. № 4504/2018 г. Плевенският районен съд е осъдил
ответницата А.И.И. с посочени ЕГН и адрес в с. Н***, обл. Плевенска да заплати:
-
на основание чл. 143 от СК месечна издръжка в размер на
140 лв. на
всяко от малолетните си деца М. Т. М. с посочено ЕГН и В. Т. М.
с посочено ЕГН чрез техния баща Т.М.А. с посочени ЕГН и адрес ***,
считано от 27.06.2018 г. до настъпването
на законни причини и условия за нейното изменение или прекратяване, ведно със
законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от датата на
изискуемостта й до окончателното й изплащане;
-
на основание чл. 149 от СК издръжка за минало време за
периода от 27.06.2017 г. до 27.06.2018 г. в размер на сумата от 1 530 лв.
за всяко от малолетните си деца М. Т. М. с посочено ЕГН и В. Т. М.
с посочено ЕГН чрез техния баща Т.М.А. с посочени ЕГН и адрес ***;
- на
основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на Т.М.А. с посочени ЕГН и адрес *** сумата от
80,29 лв. за направени по делото разноски;
- по сметка на Плевенски районен съд сумата
от 525,60 лв. за държавна такса по исковете и сумата от 300 лв. за
възнаграждение на особен представител.
Със
същото решение Плевенският районен съд е отхвърлил предявените искове с правно
основание чл. 143 от СК за разликата над 140 лв. по 160 лв. – претендирана
издръжка за всяко дете и предявените искове с правно основание чл. 149 от СК за
разликата над 1 530 лв. до 1 920 лв. – претендирана издръжка за
минало време за всяко дете като неоснователни и недоказани.
Недоволна
от така постановеното решение, в частта, в която са уважени предявените срещу
нея искове е останала въззивницата А.И.И., която чрез назначеният й обособен
представител адвокат В.И. от ПАК
го обжалва в законния срок. В жалбата се
излагат доводи за недопустимост, неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост на решението. Твърди се, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в
затвора, а с влязло в сила решение по гр.д. № 6890/2017 г. на ПРС по отношение
на децата М. и В. е взета мярка за закрила по чл. 28
вр. чл. 26 вр. чл. 25 ал. 1 т. 2 и т. 3 от ЗЗДет. – настаняване за отглеждане и
възпитание в семейството на техните баба и дядо по бащина линия А. А. А. и М. Ч. А. за срок от пет години, считано от настаняването им
по административен ред. Във въззивната жалба се обсъждат подробно показанията
на свидетелката А. А. и социалния
работник П. М. и се прави извод,
че след като децата са настанени за отглеждане и възпитание в семейна среда, то
издръжка за същите не се дължи, а ако се дължи, тя следва да се изплаща не на
бащата, а на лицата, при които децата са настанени за отглеждане и възпитание. Иска
се от въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли
предявените искове за присъждане на издръжка в полза на всяко от децата, както
и да се присъдят в полза на въззивницата направените по делото разноски. Иска се от
въззивния съд да заплати в полза на назначения особен представител
възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв..
В срока за отговор по чл. 263
ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Т.М.А. чрез пълномощника му адвокат В.И. от ПАК, в
който се оспорва изцяло основателността на въззивната жалба. Според въззиваемия
настаняването на децата е резултат от деинтересиране на майката от 2011 г. и
наложеното на бащата наказание „лишаване от свобода“, което изтърпява в затвора
гр. Плевен, но за децата се полагат необходимите грижи и в техен интерес е да
им се присъди издръжка. Иска се от съда да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна и да потвърди решението на първоинстанционния съд.
В о.с.з.
въззивницата не се явява, но чрез назначения си особен представител адвокат В.И. поддържа подадената въззивна
жалба.
В о.с.з.
въззиваемият не се явява, но чрез пълномощника си адвокат В.И. поддържа подадения писмен отговор и оспорва въззивната
жалба.
Заинтересованата
страна ДСП Отдел „Закрила на детето“, гр. Плевен представя социален доклад.
Решението
на ПРС като необжалвано е влязло в законна сила в частта, в която са отхвърлени
исковете по чл. 143 и чл. 149 от СК за разликата над присъдената издръжка до
претендираните размери на издръжката за всяко от децата.
Окръжният съд, като обсъди
оплакванията, изложени в жалбата,
взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата и въззивната
инстанции доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за
установено следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 258 от ГПК, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С исковата
молба ПРС е сезиран със следните искове, предявени от Т.М.А.,
в качеството на
баща на малолетните деца М. Т. М., родена на *** г. и В. Т. М.,
родена на *** г. против А.И.И., в
качеството на майка на същите деца:
- искове с
правно основание чл. 143 от СК за определяне на първоначална издръжка за всяко
от децата в размер на 160 лв. месечно, считано от датата на подаване на
исковата молба – 23.06.2018 г.;
- искове с
правно основание чл. 149 от СК за определяне на издръжка за минало време за
всяко от децата за период от една година преди предявявяне на иска в размер на
160 лв. месечно или 1 920 лв. за целия период.
За да уважи частично
предявените искове с правно основание чл. 143 от СК ПРС е отчел, че: децата са
на възраст 8 и 9 г., бащата работи без трудов договор, местоживеенето и
местоработата на майката са неизвестни, децата са настанени по съдебен ред като
временна мярка за закрила за срок от пет години в семейството на бабата и дядото
по бащина линия и получават месечна помощ по реда на чл. 49 от ППЗЗДет. При
тези доказателства съдът е приел, че следва да присъди месечна издръжка за
всяко от децата към минимално предвидения в закона размер от 140 лв. месечно,
като е приел, че обстоятелството, че бабата на децата получава месечна помощ
във връзка с извършеното настаняване на децата по реда на ЗЗДет. в семейството
й не е пречка за родителя /в случая бащата/ да претендира издръжка от
другия родител – майката, тъй като
децата се нуждаят от месечна издръжка,
дължима от двамата родители.
За да уважи
частично предявените искове с правно основание чл. 149 от СК ПРС е отчел, че по
делото липсват доказателства за претендирания
минал период от време ответницата да е осигурявала издръжка на децата си
и е приел, че същата дължи месечна издръжка за всяко от децата към минимално
предвидения в закона към процесния период размер от 127,50 лв. месечно или
1 530 лв. за период от една година.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
Въззивният съд приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Безспорно се
установява по делото от представените пред РС писмени доказателства, че децата М., родена на *** г. и В., родена на *** г. са деца на
страните.
Установява се,
че с влязло в сила на 02.07.2015 г. решение № 768/22.05.2015 г. по гр.д. №
1667/2015 г. ПРС е настанил децата М.
и В.
по съдебен ред в семейството на техните роднини – А. А. А. и М. Ч. А. – баба
и дядо по бащина линия за срок от две години. Установява се, че със заповед №
ЗД/Д-ЕН-213/27.07.2017 г. на директора на ДСП - Плевен децата са настанени по административен ред в
семейството на техните баба и дядо до произнасяне на съда по реда на чл. 28 от СК. Установява се, че с влязло в сила на 16.11.2017 г. решение № 1812/27.10.2017
г. по гр.д. № 6890/2017 г. ПРС е настанил отново децата по съдебен ред в семейството на техните баба и дядо по
бащина линия за срок от пет години, считано от настаняването им по
административен ред.
Установява се,
че въззиваемият Т.А. – баща на
децата изтърпява наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, считано
от 01.04.2018 г. в Затвора гр. Плевен, като за периода от 22.06.2017 г. до
28.01.2019 г. няма данни да е изтърпявал други наказания „лишаване от
свобода“.
Установява се
от представения пред
въззивната инстанция социален доклад, че от м. І 2012 г. грижи за децата М. и В.
полагат техните баба и дядо по бащина линия, в семейството на които по
силата на съдебни решения постановени по гр.д. № 1667/2015 г. на ПРС и гр.д. №
6890/2017 г. децата са настанени по реда на чл. 28 от ЗЗДет.. Установява се, че
бащата е изтърпявал наказание лишаване от свобода през голяма
част от този период, като в периодите, в които е живял с родителите и децата си
ги е подпомагал, но не в пълен обем. Установява се, че от м. І 2012 г. до м. ІІ
2018 г. без прекъсване бабата
и дядото по бащина линия са подпомагани ежемесечно с
финансови средства за задоволяване на базисните потребности на децата.
Въззивният съд приема, че предявените от въззиваемия Т.А., в качеството на баща и законен
представител на малолетните деца М. и В. искове
с правно основание чл. 143 и чл. 149 от СК за присъждане на издръжка са
недопустими по следните съображения: Семейният кодекс
допуска детето и родителите да живеят отделно, ако важни причини налагат това, една
от които причини е детето да е в риск, в който случай се предприема
настаняването му административен и съдебен ред съгласно разпоредбите на Закона
за закрила на детето /ЗЗДет/. Подобна е хипотезата на чл. 59 ал. 7 от СК, при
която в рамките на брачния процес съдът намира, че в интерес на детето е да не
живее с нито един от родителите си и да бъде настанено в семейство на баба и
дядо или в семейство на близки роднини или при липса на такива в приемно
семейство или в специализирана институция.
И в двете хипотези иск за издръжка на малолетно дете против всеки от
родителите или един от тях, които дължат издръжка при условията чл. 143 ал. 3
вр. ал. 1 от СК е допустим, независимо от осигурената минимална издръжка на
детето по реда на чл. 51 ал. 1 и ал. 2 от ППЗЗДет., но процесуално
легитимирано да предяви иска съгласно разпоредбата на чл. 28 ал. 4 от ГПК и по
аргумент от чл. 143 ал. 4 вр. чл. 137 от СК е лицето, изпълняващо функциите на
настойник, т.е лицето осъществяващо заместваща грижа по чл. 137 от СК, при което детето е настанено по съдебен ред. Действително съгласно
разпоредбата на чл. 137 ал. 1 от СК лицата, на които са възложени грижи за
децата не придобиват родителски права и задължения, но съгласно ал. 4 на същата
разпоредба същите имат право и задължение да извършват всички правни действия
за защита на личните права на детето, свързани със здравето, образованието и
гражданското му състояние. Съгласно установената съдебна практика с определение
№ 794/22.06.2011 г. по гр.д. № 97/2011 г., ІІІ г.о. на ВСК искът
за издръжка е непосредствено свързан със здравето и образованието на детето. Следва
да се посочи, че цитираната съдебна практика на ВКС, постановена по
приложението на разпоредбата на чл. 137 от СК е в съответствие със
задължителната съдебна практика на ВС по приложението на аналогични разпоредби
на СК /отм./, която не е загубила действие и при сега действащия СК. В ТР №
18/01.04.1983 г. ОСГК на ВС приема, че въпросът за издръжката на децата, когато са настанени за отглеждане и възпитание при трето лице
или настанени в обществено заведение е решен
т. 25 от Постановление № 5/16.11.1970 г. на
Пленума и Решение № 12 от 22.03.1971 година на ОСГК
на Върховния съд. В
т. 25 на Постановление № 5/16.11.1970 г. Пленума на ВС приема, че
третите лица, при които децата са оставени с решението по чл. 29 СК /отм.,
действал до 1985 г./, сега чл. 59 ал. 7 от СК за възпитание и отглеждане, ако
не е присъдена за децата издръжка служебно, могат да предявят иск против
дължащите издръжка за бъдеще време като представители на
децата по силата на самото решение, като за извършените
преди това разходи по издръжката на
децата имат право на иск по чл. 59 ЗЗД.
При съобразяване
на гореизложеното въззивният съд приема, че лицата упражняващи заместваща грижа
по силата на влязло в сила решение по чл. 28 от ЗЗДет. изпълняват функциите на настойници на малолетните
дете или дават попечителско съдействие на непълнолетните деца по упражняване
правото им на издръжка, на което съответства задължението на родителите за
издръжка имащо безусловен характер. Въззиваемият, в качеството на баща на
малолетните деца, които са настанени по реда на чл. 28 от ЗЗДет. не е активно
легитимиран да предяви иск за издръжката им както за бъдеще, така и за
минало време, а евентуално би бил ответник по такъв иск като солидарно задължен
заедно с майката да осигурява издръжка на децата си по реда на чл. 143 ал. 3
вр. ал. 1 от СК.
Исковете
предявени от лице, което не е активно легитимирано по тези искове са
недопустими и е следвало да бъдат оставени без разглеждане от районния съд,
поради което като е разгледал същите по същество и ги е уважил частично ПРС е
постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено на основание
чл. 270 ал. 1 изр. 1 от СК в обжалваната част, а производството по делото
прекратено в тази му част.
На назначения на въззивницата особен
представител на основание чл. чл. 83 ал. 3 вр. ал. 1 т. 2 от ГПК вр. чл. 7 ал.
1 т. 6 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения следва да бъде изплатено адвокатско възнаграждение в размер на
300 лв. от бюджета на Плевенския окръжен съд за осъществената по делото правна
помощ.
С оглед разпоредбата на чл. 280 ал. 3
т. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване
решенията по редица въззивни дела, в това число по искове за издръжка, поради въззивният
съд приема, че въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, независимо, че със същото се прекратява производството по делото по
недопустимите искове.
Водим от горното, Окръжният съд
Р е ш и:
обезсилва
на
основание чл. 270 ал. 1
изр. 1 от СК решение № 2011 от 19.12.2018 г., постановено по гр. д. № 4504/2018 г. на Плевенския
районен съд в обжалваната част, в
която А.И.И. е осъдена да заплати:
-
на основание чл. 143 от СК месечна
издръжка в размер на 140 лв. на всяко от малолетните си деца М. Т. М. и В. Т. М.
чрез техния баща Т.М.А., считано от
27.06.2018 г. до настъпването на законни причини и условия за нейното
изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена
вноска, считано от датата на изискуемостта й до окончателното й изплащане;
-
на основание чл. 149 от СК издръжка за минало време за периода от 27.06.2017 г.
до 27.06.2018 г. в размер на сумата от 1 530 лв. за всяко от малолетните
деца чрез техния баща Т.М.А.;
-
на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на Т.М.А. сумата от 80,29 лв. за направени по
делото разноски;
-
по сметка на Плевенския районен съд сумата от 525,60 лв. за държавна такса по
исковете и сумата от 300 лв. за възнаграждение на особен представител и прекратява
производството по делото в тази му част.
Постановява да се изплати на
основание чл. 83 ал. 3 вр. ал. 1 т. 2 от ГПК вр. чл. 7 ал. 1 т. 6 от Наредба №
1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза
на адвокат В.Т.И. от ПАК
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. от бюджета на Плевенския окръжен
съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280 ал. 3 т. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: