Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 20.03.2020 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори граждански състав
На двадесети февруари две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: ЦВЕТАНА ЧАКЪРОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 1108 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с иск с обективно съединени искове с правно основание чл. 128, вр. с
чл. 270, ал. 2 от КТ, чл. 224 , ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, предявени от М.К.Р., ЕГН: **********,
адрес: ***, против К. „Д.– Д“ с ЕИК: **********, адрес на управление:***,
представлявано от председателя А.Н. К..
Ищцата, представлявана от пълномощника си адв. С.Г.
твърди, че със заповед № 95/22.04.2018 г. било прекратено трудовото ѝ
правоотношение като председател с К. „Д.– Д“ с ЕИК: *******. Твърди, че в
момента на прекратяване на трудовото правоотношение имала неизползван платен
годишен отпуск в размер на 35 дни за 2017 и 2018 г. Кооперацията отказала да
ѝ изплати обезщетение по реда на чл. 224, ал. 1 от КТ, което било в
размер на 1400 лева. Върху посочената сума се дължала законна лихва, която за
периода от 22.04.2018 г. до момента на завеждане на настоящото дело била в
размер на 178,50 лева. Твърди, че преди уволнението работила през месец април
2018 г. в ответната кооперация, като трудовото ѝ възнаграждение не било
изплатено. Оценява положения труд съгласно установеното трудово правоотношение
в размер на 1000 лева – дължимо за месец април 2018 г. В кооперацията било
прието, че трудовото възнаграждение за съответния месец се изплаща до 10-то
число на следващия месец. Падежът на дължимото на ищцата възнаграждение за
месец април 2018 г. бил 10 май 2018 г. Върху посочената сума се дължала законна
лихва, която за периода от 10.05.2018 г. до момента на завеждане на настоящото
дело била в размер на 122.49 лева.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответната кооперация:
1. да ѝ заплати на основание чл. 128, вр. с
чл. 270, ал. 2 от КТ сумата от 1000 лева, представляваща дължимо и неизплатено
трудово възнаграждение за м. април 2018 год., ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба – 11.08.2019 г. до окончателното плащане;
2. да ѝ заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 122.49.00 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 1000
лева, считано от 10.05.2018 г. до датата на предявяване на исковата молба –
11.08.2019 г.;
3. да ѝ заплати на основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 1400 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба – 11.08.2019 г., до окончателното плащане;
4. да ѝ заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 178.50 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 1400
лева, считано от 22.04.2018 г. до датата на предявяване на исковата молба –
11.08.2019 г.
Претендира направените по делото разноски.
Ответната кооперация, чрез адв. В.А. оспорва намира
иска за недопустим и неоснователен.
Твърди, че липсва на пасивна процесуална легитимация
на ищцата М.Р. и оспорва твърденията ѝ, че е била в трудово
правоотношение с ответната кооперация и
че за месец април 2018 г. следва да ѝ се заплати трудово възнаграждение.
На 29.04.2010 с решение на Общото събрание на член-кооператорите
на К. „Д.– Д“, ищцата - М.Р. била избрана за председател на К. „Д.– Д“.
На 21.04.2018 г. с решение на Общото събрание на
член-кооператорите на К. „Д.– Д“, ищцата - М.Р. била освободена като
председател на Кооперацията. За посочения период М.Р. не била в трудово
правоотношение с К. „Д.– Д“, а заемала изборна длъжност съгласно чл. 26 от ЗК.
Твърди се в отговора на исковата молба, че съгласно
чл. 26, ал. 1 от Закона за кооперациите, председателят е орган на кооперацията,
ръководи текущата ѝ дейност, представлява я и организира решенията на
общото събрание и управителния съвет. В никой случай не можело да се приеме, че
председателят е бил в трудови правоотношения с кооперацията (така и в
Определение № 715/13.05.2004 г. на ВКС, III гр. о. по гр. д. 1677/02 г.). Дори
да се приемело, че с М.Р. бил сключен трудов договор, това не му придавало
автоматично характер на такъв. Основанията и начините на сключване на трудовите
договори по КТ били изчерпателни и към тях не можела да се подведе настоящата
хипотеза. Законът за кооперациите бил специален спрямо КТ и в случая
възникването, упражняването и прекратяването на правомощията на председателя се
регулирало именно от този закон. Така отношенията между председателя и
кооперацията се регулирали на първо място от Устава на кооперацията, на
следващо – от ЗК, а за неуредените въпроси, след като тези отношения са в
гражданско-правната сфера, се прилагали разпоредбите на гражданското
законодателство. Следователно при избора на М.Р. от ОС на кооперацията за
председател и нейното съгласие за заемане и изпълняване на тази длъжност с
подадената декларация при регистриране на съответните промени по партидата на
дружеството, бил налице сключен договор за поръчка. В решението от ОС,
проведено на 21.04.2018 г., М.Р. била освободена като председател на
кооперацията и именно към този момент било прекратено мандатното правоотношение
и съответно договора за управление/договора за поръчка.
При извършване на преценка за допустимостта на
предявения иск спрямо К. „Д.– Д“ следвало да бъде съобразена установената
практика на ВКС, изразяваща се в Определение № 715/13.05.2004 г. на ВКС, III гр.
о. по гр. д. 1677/02; Определение № 474 от 12.07.2018 Г. по т. д. № 4/2018 Г.,
т. к., II т. о. на ВКС г., съгласно които, когато е сключен договор за
управление и представителство, то става дума за договор за поръчка, уреден в
Закона за задълженията и договорите, а последният не се регулира от Кодекса на
труда. Тоест тук ставало въпрос не за трудово правоотношение, а за граждански
договор за управление, при който председателят поема отговорност да
представлява и управлява кооперацията, като носи отговорност за извършените от
нея действия в това качество. За разлика от отговорността по чл. 224 ал. 1 от КТ, която е за бездействие от страна на работодателя, който не изплаща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ЗЗД не предвиждал отговорност
за неизплатено обезщетение поради факта, че по гражданско правоотношение няма
установен законово годишен отпуск. В този смисъл била и трайната практика на
ВКС. Предвид изложеното, ответната страна счита исковете за недопустими.
Освен като недопустими, ответната страна оспорва
исковете по основание и размер. Твърди, че съгласно постановеното Решение
№826/13.12.2010 г. по гр.д.№ 1273/2010 г. на ВКС, IV г. о. „Когато не е предвидено друго в устава на съответната потребителна
кооперация, за правомощията на нейните органи важат нормите на ЗК. Общото
събрание на кооперацията е основният неин орган, което има изключителна
компетентност да решава въпросите по чл.15 ал.4 от ЗК. Размерът на
възнаграждението на председателя на кооперацията обаче не е въпрос, включен от
законодателя в кръга на тези, явяващи се изключително в правомощията на ОС.
Вярно е, че съгласно чл.15 ал.6 от ЗК е възможно ОС да реши и този въпрос,
както е възможно да отмени решение на УС за определяне на този размер (чл.15
ал.4 т.14 от ЗК). Такова правомощие на ОС може да е предвидено и в устава на
кооперацията. Ако обаче нито уставът, нито решение на ОС определя в
изключителна компетентност на ОС на кооперацията да определя размерът на
възнаграждението на председателя, то това може да стори управителния съвет на
същата (УС). Това следва от общата законова разпоредба по чл.21 ал.1 от ЗК,
натоварваща УС да изпълнява решенията на ОС и да направлява дейността на
кооперацията. Като колективен изпълнителен орган на кооперацията УС има
отговорността да взема решения за всички действия, свързани с управление на
делата на юридическото лице, които не са в изключителна компетентност на ОС,
включително въпросът за размера на възнаграждението на председателя на
кооперацията“.
В настоящия случай не било налице взето решение нито
от ОС, нито от УС на Кооперацията, с което да е определено претендираното от
ищцата възнаграждение, нещо повече – в исковата молба самата ищца посочвала, че
„оценява положения труд в размер на 1000 лв.“, следователно можело да се
направи обоснован извод, че претендираното с исковата молба възнаграждение не е
договорено между страните. Твърди се, че договорът за поръчка по чл. 280 и
следващите от ЗЗД може да е безвъзмезден по своя характер. Като вид договор за
поръчка, и договорът за управление следователно може да бъде безвъзмезден.
Твърденията за наличието на неизползван платен
годишен отпуск също били неоснователни. Ищцата в исковата молба твърдяла, че в
следствие на трудовия договор между нея като председател на кооперацията и
самата кооперация, тя има право на платен годишен отпуск в размер на
предвидения минимален по КТ. Между страните обаче не бил налице сключен трудов
договор, както вече били посочено. След като в договорът за управление между К.
„Д.– Д“ и М.Р. не били предвидени подобни уговорки, то последната не можела да
се ползва от права, които не се прилагат по отношение на създаденото от нея и
ответната кооперация правоотношение.
Предвид липса на договорено възнаграждение,
необоснован се явявал и размерът на претендираното обезщетение.
С оглед изложеното ответната кооперация моли съда да
остави исковете без уважение, като ѝ присъди разноските по делото.
В хода на производството ищецът е поискал (л.49) и е
допуснато на основание чл. 214 от ГПК, изменение в размера на исковете, като
същият се счита предявен от ищцата срещу
ответната кооперация по следния начин:
1. да ѝ заплати на основание чл. 128, вр. с
чл. 270, ал. 2 от КТ сумата от 585.33 лева, представляваща дължимо и
неизплатено трудово възнаграждение за м. април 2018 год., ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба – 11.08.2019 г., до окончателното
плащане, като за разликата над тази сума до първоначално предявения размер съдът
е прекратил производството на осн. чл.232 ГПК;
2. да ѝ заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 71.54 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 585.33
лева, считано от 10.05.2018 г. до датата на предявяване на исковата молба –
11.08.2019 г., като за разликата над тази сума до първоначално предявения
размер съдът е прекратил производството на осн. чл.232 ГПК;
3. да ѝ заплати на основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 992.21 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 21 дни /15 за 2017 г. и 6 за 2018 г./, ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба – 11.08.2019 г., до окончателното
плащане, като за разликата над тази сума до първоначално предявения размер
съдът е прекратил производството на осн. чл.232 ГПК;
4. да ѝ заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 121.27 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 992.21
лева, считано от 22.04.2018 г. до датата на предявяване на исковата молба –
11.08.2019 г., като за разликата над тази сума до първоначално предявения
размер съдът е прекратил производството на осн. чл.232 ГПК.
От събраните по делото доказателства, отделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са обективно съединени искове за заплащане
на неплатено трудово възнаграждение и за заплащане на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск, както и лихвите върху тези суми. Въпросът за
наличието или липсата на трудово правоотношение между страните е въпрос по
съществото на спора и касае основателността на исковете, като съдът не споделя
доводите в тази връзка на пълномощника на ответната кооперация за тяхната
недопустимост /Решение №312 от 03.10.2013г. на ВКС по гр. д. №1460/2012 г., ІV
г.о/.
По делото са представени като доказателства заверени
преписи на трудова книжка серия **, №****** на М.К.Р., заповед за прекратяване на трудово
правоотношение № ***/22.04.2018 г., допълнително споразумение № **** от 10.08.2010 год.,
трудов договор от 30.09.2005 г., допълнително споразумение от 31.07.2006 год.,
допълнително споразумение № *** от 01.01.2010 год., допълнително споразумение №
**** от 01.01.2011 год., длъжностна характеристика, заявление с вх. № **** от
2018 год., заявление без входящ номер от 23.07.2018 год., ведомости за заплати
за периода 2010 – 2018 г.; молба на М.Р. за приемането ѝ като член –
кооператор, Протокол от Общо събрание на УС на Кооперацията от 24.03.2010 г. и
Протокол от Общо събрание на УС на кооперацията 29.04.2010 г.
От писмените
доказателства се установява по несъмнен начин, че ищцата през 2005 г. е заемала
в ответната кооперация длъжността „А.“, а на 29.04.2010 с решение на Общото
събрание на член-кооператорите на К. „Д.– Д“ е избрана за Председател. Правоотношението
е прекратено със заповед № *****/22.04.2018 г., в която е посочено като
основание „прекратяване на трудовия договор, възникнал от избор, с изтичане на
срока – избиране на нов Председател на Кооперацията на проведено Общо събрание
на 22.04.2018 година“.
Основният и релевантен за изхода на спора въпрос е
дали между страните е било налице трудово правоотношение или се касае за
сключен договор за поръчка, по който ищцата е заемала изборна длъжност съгласно чл. 26 от ЗК,
каквито са възраженията на ответната страна.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото не е
установено наличието на трудово правоотношение между страните, при наличието на
което да се преценява основателността на исковите претенции на ищцата. В случая
следва да бъде съобразена практиката на ВКС, че е допустимо възникналите от избор
отношения между председателя и кооперацията да бъдат уредени като трудови, но
само ако това е предвидено в самия Устав на кооперацията. Съгласно Решение №
268/15.10.2013г. по гр. дело № 1301/2012 г. на ВКС, IV г. о., „Видът
на договора следва да се установи с оглед неговото съдържание, като не са
определящи цитираните в него правни норми и даденото му от самите страни
наименование. Принципно възможно е член кооператор да е и в трудово
правоотношение с кооперацията, в който случай основанията за прекратяване на
двете правоотношения се уреждат в различни нормативни актове. Допустимо е също
така, отношенията между председателя и кооперацията да бъдат уредени като
трудови. В случаите, когато председателят на кооперацията се избира от общото
събрание е възможно отношенията му да бъдат уредени като трудови, възникнали от
избор, но само ако това е предвидено в самия устав. Съгласно разпоредбата на
чл. 83, ал. 1 КТ , длъжностите по трудово правоотношение, които се заемат въз
основа на избор, се установяват в закон, в акт на Министерски съвет или в
устав. Изборът като основание за възникване на трудово правоотношение не може
да се провежда спрямо всяка длъжност. Това е наложено от самата специфика на
основанието, която не дава възможност за осъществяването му без изрична уредба.
В Закона за кооперациите /ЗК/ липсва изричен текст, който да урежда възможност
за възникване на трудово правоотношение между председателя и самата кооперация.
Липсва уредба и в акт на МС. Следователно, такава възможност би съществувала само,
ако в устава на кооперацията изрично е предвидено, че с председателя на
кооперацията се сключва трудов договор“. В същия смисъл са и Определение № 1385/03.12.2015 г. постановено по гр. дело № 4749/2015
г. на ВКС, IV г. о.,
Решение №312 от 03.10.2013г. на
ВКС по гр. д. №1460/2012 г., ІV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК,
Определение №739 от 29.11.2010г. на ВКС по т. д. №438/2010 г. и др.
Ищцата е била избрана за Председател на кооперация с
решение на Общото събрание, който избор не е равнозначен на избора по смисъла
на чл. 83 от КТ. С разпоредбата на чл.83 ал.1 от КТ е предвидено,че
длъжностите,които се заемат въз основа на избор, се установяват в закон, в акт
на МС или в устав. В случая нито в Закона за кооперациите, нито в акт на МС или
Устава на ответната кооперация е предвидено, че между кооперацията и
председателя следва да възникне трудово правоотношение въз основа на избора на
последния. След като в посочените актове няма изрично предвиждане на избор на
председател като основание за възникване
на трудово правоотношение (чл.41 и чл.42 от устава не са в този смисъл), то не
може да се приеме, че такова правоотношение е възникнало. Създаденото въз
основа на избора от ОС правоотношение между председателя и кооперацията не е
трудово по смисъла на чл.357 от КТ, независимо от представените по делото
трудова книжка, трудов договор и допълнителни споразумения към него, и независимо от
прекратяването на трудовия договор със заповед за прекратяване на трудово
правоотношение .Така
представените доказателства не обуславят извода за наличие на възникнало между страните трудово
правоотношение, въз основа на избор, след като в устава на кооперацията или в друг нормативен акт не съществува
такава норма.
В случая съдът счита, че и нормите на КТ, регламентиращи
избора като специфично основание за възникване на трудово правоотношение са неотносими
към разглежданото правоотношение. Действително разпоредбата на §2 от ДР на КТ
предвижда кодексът да се прилага и към трудовите правоотношения на
членовете-кооператори в производствени кооперации, доколкото в закон или в
устав не е предвидено друго. Посочената разпоредба, обаче е относима за
редовите член-кооператори, които работят в кооперацията по трудов договор, но
не и за председателя на кооперацията, чието правоотношение не е трудово.
В този смисъл е и приетото в Тълкувателно решение
№4/2005 от 05.04.2006 г. на ВКС по т.д.№4/2005г.на ОСГТК, което е приложимо към
членовете – кооператори, които работят в кооперацията по трудов договор, но не
и за председателя на кооперацията. Председателят на кооперацията е председател
и на управителния съвет и се избира между членовете на кооперацията /чл.26 ал.1
ЗК/. Той е орган на кооперацията, представлява я, организира изпълнението на
решенията на общото събрание и на управителния съвет и ръководи текущата й
дейност /чл.26 ал.2 ЗК/. Решенията и действията на органите на кооперацията,
включително решенията за избор и освобождаване на председателя на кооперацията
и за определяне на възнаграждението му, подлежат на обжалване по реда на чл. 58
- 61 ЗК. Тези спорове не са трудови /в този смисъл Решение №705 от
08.06.2006г.по гр.д.№2518/2003 г., ІІІ г.о. и Определение №715/13.03.2004г.по
гр.д. №1677/2002г., ІІІ г.о./ При нарушение на права на председателя на кооперацията, като орган на
кооперацията, защитата следва да се осъществи по реда на специалния ЗК с иск по
чл.58 от ЗК или чл.60 от ЗК. С този иск обаче не може да се реализира
претенцията на ищцата за заплащане на трудово възнаграждение и обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск, както и и лихвите върху тези суми, доколкото
същите са последица от прекратяване на съществувало между страните трудово
правоотношение, каквото в случая не е налице.
По изложените съображения исковете се явяват
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3
от ГПК разноски се дължат на ответната страна. Искане в тази насока обаче не е
направено, нито са представени доказателства за направени разноски, поради
които и такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни и недоказани,
предявените от М.К.Р., ЕГН:
**********, адрес: *** искове за осъждане на К. „Д.– Д“ с ЕИК: **********, адрес на
управление:***, представлявано от председателя А. Н. К.:
1. да ѝ заплати на основание чл. 128, вр. с чл.
270, ал. 2 от КТ сумата от 585.33 лева, представляваща дължимо и неизплатено
трудово възнаграждение за м. април 2018 год., ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба – 11.08.2019 г., до окончателното
плащане, като за разликата над тази сума до първоначално предявения размер
съдът е прекратил производството на осн. чл.232 ГПК;
2. да ѝ заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 71.54 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 585.33
лева, считано от 10.05.2018 г. до датата на предявяване на исковата молба –
11.08.2019 г., като за разликата над тази сума до първоначално предявения
размер съдът е прекратил производството на осн. чл.232 ГПК;
3. да ѝ заплати на основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 992.21 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 21 дни /15 за 2017 г. и 6 за 2018 г./, ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба – 11.08.2019 г., до окончателното
плащане, като за разликата над тази сума до първоначално предявения размер съдът
е прекратил производството на осн. чл.232 ГПК;
4. да ѝ заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 121.27 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 992.21
лева, считано от 22.04.2018 г. до датата на предявяване на исковата молба –
11.08.2019 г., като за разликата над тази сума до първоначално предявения
размер съдът е прекратил производството на осн. чл.232 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Ц.Ч. РАЙОНЕН СЪДИЯ: