Р Е Ш Е Н И
Е
№…………
02.05.2019 г. ГР. П Л Е
В Е Н
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ІІ възз. граждански състав
на СЕДЕМНАДЕСЕТИ
АПРИЛ две хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
Секретар:
ПЕТЪР
ПЕТРОВ
Прокурор: …………………….
като разгледа докладваното от
съдията
ПЕТРАКИЕВ
В.ГР.Д. № 149 по
описа за 2019 година
за да се произнесе взе
предвид следното:
Производство по чл.258 и следващите
от ГПК.
С Решение № 1952/12.12.2018 г.,
Плевенски районен съд по гр. дело № 6444/2018 г. по описа на същия съд е осъдил на
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, В.В.Д.,***, да заплати
на „***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„***” №10, управител Р.В., пълномощник
юрк. Е.Н.Е., съдебен адрес:*** сумата ОБЩО 566,67лв., от която 500лв.-
неплатена главница по Договор за кредит №**********/06.08.2015г. и сумата
66,67лв. – такса за експресно обслужване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 07.09.2018год. до окончателното изплащане
на сумата.
Отхвърлил е предявен
от „ ***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „***”
№10, управител Р.В., пълномощник юрк. Е.Н.Е.,
съдебен адрес:*** против В.В.Д.,***, иск за заплащане на наказателна
лихва в размер 616лв. за периода 06.09.2015г. до 31.01.2018г., като погасен по
давност.
Осъдил е на
основание чл.78 ал.1 от ГПК В.В.Д.,***
да заплати на „***” ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „***” №10, управител Р.В., пълномощник юрк. Е.Н.Е., съдебен адрес:***
направените по делото разноски в размер 143,74лв., съобразно уважената част от
исковете.
Разсрочил е на
основание чл. 241, ал.1 ГПК, изпълнението на решението, с което се осъден ответникът В.В.Д.,*** да заплати ***”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „***” №10,
управител Р.В., пълномощник юрк. Е.Н.Е., съдебен адрес:*** сумата ОБЩО
566,67лв., от която 500лв. - неплатена главница по Договор за кредит
№**********/06.08.2015 г. и сумата 66,67 лв. – такса за експресно обслужване,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.09.2018 год.
до окончателното изплащане на сумата,, на 10 последователни равни ежемесечни
вноски, всяка от които в размер на 56,66лв., платими на всяко пето число на
всеки месец, считано от влизане в сила на решението до окончателното изплащане
на тези съдебно признати с решението вземания.
Постъпила
е въззивна жалба от „***” ЕООД – гр. С. срещу решението на Плевенски районен съд.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлена предявената от ищеца претенция за присъждане на
наказателни лихви, като погасена по давност. Неправилно е и произнасянето в
частта, касаеща разноските относно претендираното юрисконсултско
възнаграждение. В мотивите на своето решение, съдът правилно е приел, че по
отношение на наказателната лихва е приложима кратката тригодишна погасителна
давност по смисъла на чл.111 б.“в“ от ЗЗД. Същата действително е започнала да
тече от 05.09.2015 г. – моментът, в който вземането е станало изискуемо,
съгласно условията на договора за кредит и чл.114 от ЗЗД. Погрешен, обаче, е
изводът, че към подаването на исковата молба този срок е изтекъл. Искът е
изпратен до Районен съд – гр. Плевен на 05.09.2018 г. като препоръчана писмовна
пратка чрез „Български пощи“ ЕАД. По силата на чл.62 ал.2 от ГПК определеният от
съда или от закона срок не се смята за пропуснат, когато изпращането на
съдебните книжа е станало по пощата в указания срок. С оглед на това, са
неправилни изводите на съда относно настъпилата тригодишна погасителна давност,
погасяваща претенцията на ищеца за наказателна лихва. Същата е започнала да
тече на 05.09.2018 г. – денят, в който вземането е станало изискуемо и е
прекъсната с изпращането на исковата молба по пощата до Районен съд – гр.
Плевен на 05.09.2018 г. Молбата е изпратена на последния ден, преди изтичането
на тригодишния давностен срок. На следващо място, в диспозитива на
първоинстанционното решение липсва произнасяне относно претендираното в
исковата молба юрисконсултско възнаграждение. Същото е претендирано и със
становището, изразено от името на ищеца по получения с Определение №
4420/16.11.2018 г. отговор на исковата молба, с което на съда е представен и
списък на разноски, сторени от ищеца. Въззивникът моли Окръжния съд, да отмени
първоинстанционното решение на Плевенски районен съд в частта, с която е
отхвърлена претенцията на ищеца за заплащане на наказателна лихва в размер на
616,00 лв., като погасена по давност, както и да бъде върнато делото на
първоинстанционния съд за произнасяне в частта за разноските, касаещи
претендирано юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения срок е депозиран
писмен отговор от В.В.Д., в който се изразява становище, че въззивната жалба е
допустима, но е неоснователна, незаконосъобразна и недоказана. Счита, че
решението на Плевенски районен съд е правилно и законосъобразно. Съдът е счел,
че уведомлението за извършената цесия е стигнало до длъжника с получаване на
исковата молба. При липса на плащане към датата на подаване на исковата молба,
а с оглед признанието от страна на ответника на датата на падежа, съдът е
приел, че същият дължи изискуемата главница в размер на 500,00 лв., както и
начислената такса за експресно разглеждане на кредит в общ размер от 79,00 лв.
Относно разноските по делото и юрисконсултско възнаграждение, съдът правилно се
е произнесъл и обосновал, че искането за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение с въззивната жалба е неоснователно. Изложеното искане е
недопустимо, поради това, че същото се прави по реда на чл.248 от ГПК.
Въззиваемият моли Окръжния съд, да отхвърли въззивната жалба, като
неоснователна и недоказана и да потвърди решението на Плевенски районен съд.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и доказателствата
по делото, намира за установено следното от фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от активно легитимирана страна, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
В тази връзка следва да се
отбележи, че решението в частта, в която
е уважен иска по отношение на сумата 566,67лв., от която 500лв.-
неплатена главница по Договор за кредит №**********/06.08.2015г.
и сумата 66,67лв. – такса за експресно обслужване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.09.2018год. до окончателното изплащане на сумата не е
обжалвано и не е предмет на настоящето
производство.
Правилно
въз основа на събраните по делото доказателства районният съд е възприел и
изложил фактическата обстановка, която накратко е следната:
Безспорно е, че на 06.08.2015г. между „***“ ЕООД, с
търговска марка „Вивус“ и въззиваемия е
сключен Договор за кредит №**********, по реда на чл. 6 от ЗПФУР. Сключеният
договор е оформен съгласно разпоредбите на чл.3 във вр. с чл.2 от ЗЕДЕУУ.
Не се спори, че на 06.08.2015г.
страните сключват договор за кредит, явяващ се трети по ред между тях. На тази
дата е отпусната сумата от 300лв. Кредитът е отпуснат за период от 30 дни, с
падежна дата - 05.09.2015г. Съгласно условията по кредита, към главницата са
начислени лихви и такси, както следва: договорна лихва в размер BGN 10,10,
начислена въз основа на т. 6.1 от Общите условия, приложими към Договор за
кредит №********** за следния период: от 06.08.2015г. (дата на отпускане на
кредита) - до 05.09.2015г. (падежна дата на кредита) и такса за експресно
разглеждане в размер BGN 46,90лв.
Също така не се спори, че на 06.08.2015г. Д. заявил искане за отпускане на допълнителен кредит в размер
BGN 200,00 лева, като отново
заявява и услугата експресно разглеждане на заявката. Съгласно т. 8.2 от Общите
условия, кредитополучателят има право да кандидатства за допълнителен кредит,
преди да е върнал първоначално отпуснатия. При отпускане на допълнителен
кредит, съществуващият Договор за кредит се изменя чрез подписване на нов, като
всички условия по съществуващия договор, с изключение на размера на дължимите
суми, остават непроменени и се прилагат съответно и за допълнителния кредит.
Договорът е изменен на същата дата - 26.08.2015г. Съгласно клаузите на изменения договор за кредит и
на основание т. 8.3 от Общите условия, за всеки изтеглен допълнителен кредит се
дължат пропорционално лихви и такси, съгласно разпоредбите на изменения договор
за кредит и остатъчния срок до падежа. На 26.08.2015г. кредитодателят отпуска исканата сума на името на
кредитополучателя чрез „Алфа Банк“. С тегленето на допълнителната сума и при точно
спазване на уговорените срокове, В.В.Д. се задължава да върне на кредитодателя
сума в общ размер BGN 579,00 (петстотин седемдесет и девет лева), от които:
главница в общ размер BGN 500,00 (петстотин лева), договорна лихва в общ размер
BGN 12,33 (дванадесет лева и тридесет и три стотинки), дължима за периода от
06.08.2015г. (датата на отпускане на кредита) до 05.09.2015г. (падежната дата
по кредита) и такса за експресно разглеждане - BGN66,67 (шестдесет и шест лева
и шестдесет и седем стотинки). Съгласно клаузите на договора и т.
13.3 от Общите условия, от 06.09.2015г., „***“ ЕООД (Вивус) започва да
начислява наказателна лихва, формирана чрез надбавяне на основния лихвен
процент, определен от БНБ - 10,01% към договорния лихвен процент - в конкретния
случай -40,70%, върху неизплатената главница за периода на просрочието. От
„Вивус“ изпращат три броя напомнителни писма до ответника на адреса му, посочен
в Договора за кредит. В тези писма се съдържа информация за просрочения кредит
- актуален размер на задължението, дни просрочие, начислена наказателна лихва.
Писмата, съгласно т. 13.5. от Общите условия към Договор за кредит № **********
се таксуват по BGN 10.00 (десет лева) за всяко и са за сметка на изпадналия в
просрочие кредитополучател.
Не се оспорва и извършената цесия на зъдължението по този
кредит от „***“ ЕООД на настоящия
въззивник „***” ЕООД.
Спорен по делото е въпроса дължи ли
се наказателна лихва върху главницата за периода 06.09.2015г. до 31.01.2018г.?
За да отхвърли така предявения иск
РС-Плевен е приел, че същият е погасен по давност, тъй като давността за лихва
е три години и е започнала да тече от датата на падежа по договора -
05.09.2015г., като е изтекла на 05.09.2018г., а искът е предявен на
07.09.2018г.
Този извод на първоинстанционния съд не се споделя от настоящия въззивен
състав, тъй като видно от приложената искова молба, същата е подадена по пощата
на 05.09.2018г. /вложен е пощенския плик с надлежно клеймо/. При това положение
искът се явява подаден преди изтичането на три годишния давностен срок, защото
съгласно чл.62 ал.1 и ал.2 от ГПК последният ден на срока продължава до края
на двадесет и четвъртия час, но ако трябва да се извърши действие или представи
нещо в съда, срокът изтича в момента на приключване на работното време, като
срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по
пощата. С изпращането на молбата на 05.09.2019г. по пощата е извършено
действието, което спира теченето на погасителната давност и поради това правото
не е погасено.
Искът обаче е неоснователен, тъй като клаузата за начисляване на наказателна
лихва е в противоречие с чл.18 ал.5 ЗПУФР вр. с чл.143-148 ЗЗП и поради това е
недействителна. Съгласно с чл.18 ал.5 ЗПУФР за договора за финансова услуга,
която в случая е кредитиране се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона
за защита на потребителите, в които разпоредби е
регламентирана защита на потребителите срещу неравноправните клаузи в
договорите за потребителски кредити. Според чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като в т. 1 до 18 се съдържа
неизчерпателен списък на видовете неравноправни договорни клаузи, измежду които
попадат и клаузите, които задължават потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5
ЗЗП). В конкретния случай се твърди, че на
заемателя е предоставен заем в размер на 500 лева. Той е поел задължението в
посочените в договора срокове да върне сумата. Неизпълнението на горното
задължение било обвързано със санкция – наказателна лихва с характера на
неустойка - в размер на 50. 71% /40.70% + 10.01/ върху незаплатената сума,
което за периода, посочен в исковата молба възлиза на 616 лева.
Съдът приема, че цитираната клауза има неравноправен характер в
съответствие с чл. 143, т. 5
от ЗЗП, тъй като предвижда заплащане на
необосновано висока неустойка, която е видно, че надхвърля размера на заетата
сума. Евентуалните вреди от неизпълнение на задължение по договор за кредит
следва да бъдат изведени на база стойността на кредита, поради което определянето
им в размер над реалната му стойност, при положение че за компенсацията им са
начислени и други такси противоречи на критериите за добросъвестност и води до
явно неравновесие в правата и задълженията на страните по договора. Съгласно чл. 146, ал.
1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, като тази нищожност, се явява основание за отхвърляне на иска.
За тази нищожност съдът следи служебно. Неравноправните клаузи се намират в
пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба
в икономическо отношение страна.
Съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от
Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ решенията на Съда на ЕС имат задължителен характер
относно тълкуването на нормите на общностното право. С Решение на
Съда от 14.06.2012 г. по дело C-618/10 е дадено задължително тълкуване на реципираната в националното ни
законодателство Директива
93/13/ЕИО, според което същата не допуска правна
уредба на държава – членка, която не дава възможност на съда, в който и да е
етап на производството, макар да е установил всички необходими за това правни и
фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на
клауза в договор, ако потребителят не е подал възражение – в този смисъл са и
решенията по дела С-473/00, С-137/08 и С-415/11. Следователно, съдът е длъжен дори и без да е налице
възражение от длъжника - потребител да извърши служебно проверка за това дали
предявеното със заявлението вземане не произтича от неравноправна клауза и ако
такава клауза бъде констатирана следва да отхвърли искането. В настоящия случай
такова възражение е възведено с отговора на въззивната жалба.
Поради това съдът счита, че искът се явява неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен. Като е достигнал до крайния правилен резултат, Плевенски районен съд е постановил едно
валидно и допустимо решение, което следва да бъде потвърдено, но според
изложените от настоящия състав мотиви.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
на осн. чл.272 от ГПК № 1952/12.12.2018г., постановено
от Плевенски районен съд по гр. дело № 6444/2018 г., като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: