РЕШЕНИЕ
№ 202
гр. Първомай, 31.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100409 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Р. К. М. срещу
„Вивус.БГ“ ЕООД за заплащане на сумата от 259,06 лв., представляваща платена без
правно основание сума по недействителен Договор за кредит №
********************* от 19.01.2024 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 05.06.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ако бъде отхвърлен главният иск, при условията на евентуалност предявява иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 226,94 лв., представляваща такса за бързо разглеждане.
Ищецът Р. К. М. твърди, че сключил с ответника Договор за кредит №
********************* от 19.01.2024 г., по силата на който му била предоставена
главница в размер на 1100 лв., при годишен лихвен процент в размер на 40,99 % и ГПР
в размер на 49,70 лв. Също така заемополучателят дължал такса за бързо разглеждане
на документи за отпускане на паричен заем в размер на 226,94 лв. Посочено е, че на
14.02.2024 г. ищецът заплатил на ответника сумата от 1359,06 лв., с което предсрочно
погасил задължението си по договора. Въпреки това счита, че сключеният с ответника
договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Излага съображения, че посоченият в договора ГПР не отговарял на действителния,
тъй като следвало да бъде включена таксата за бързо разглеждане на документите,
която съставлявала разход по кредита. По тези съображения счита, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, като платеното над главницата в размер на
259,06 лв. подлежи на връщане от ответника. Ако съдът счете, че договорът не е
недействителен на посоченото основание, твърди, че клаузата за бързо разглеждане
била неравноправна, тъй като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора
за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Също така тази
1
такса представлявала скрит разход по кредита, като с нея се целяло заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това евентуално, ако съдът приеме, че
договорът за кредит е действителен, претендира връщане на платеното за такса за
бързо разглеждане в размер на 226,94 лв. По тези съображения моли да бъдат уважени
предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Вивус.БГ“ ЕООД, в който излага съображения за неоснователност на
предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит, по
силата на който предоставил в заем на ищеца сумата от 1100 лв. Твърди, че ищецът се
възползвал от правото си да заяви допълнителна незадължителна услуга за бързо
разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит. Не оспорва и че
задължението по договора за кредит било погасено предсрочно, като на 14.02.2024 г.
длъжникът заплатил сумата от 1359,06 лв. Счита, че не са допуснати нарушения на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изразява становище, че заявяването на
процесната допълнителна услуга не представлявала условие за сключване на договора
и отпускане на кредита. Същата не била част от основната кредитна услуга, поради
което не следвало да се включва в ГПР, който обхващал само цената на
задължителните компоненти, нужни за предоставяне на кредита. Счита, че таксата за
бързо разглеждане съответствала на законовата възможност, предвидена в
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, съгласно която кредиторът могъл да събира такси
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. По тези съображения моли да
бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че на 19.01.2024 г. между страните бил сключен договор
за кредит № ********************* съгласно Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. По силата на процесния договор ответното дружество
предоставило на ищеца сумата от 1100 лв. със задължение да я върне в срок от 30 дни
при лихвен процент от 40,99 % и ГПР от 49,70 %. В договора е уговорена и такса за
бързо разглеждане в размер на 226,94 лв., като общата дължима сума по договора за
кредит е в размер на 1364 лв. Съгласно чл. 4 от общите условия към договора за
кредит кредиторът предоставял възможност на кредитополучателя да заяви изрично
бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит. Услугата бързо
разглеждане била допълнителна незадължителна услуга, която се предоставяла при
изрично искане от страна на кредитополучателя и гарантирала обработка на искането
и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му. Когато искането
постъпило извън работното време на кредитора, в неработен ден или на официален
празник, се допускало забавяне в обработката извън посочените 15 минути, но при
всички случаи се гарантирало приоритетно разглеждане и ускорена процедура за
отговор в срок до 2 часа от началото на първия следващ работен ден. За заявката на
допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит
кредитополучателят дължал такса за бързо разглеждане, която се изчислявала спрямо
сумата на кредита и срока на договора.
Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищеца, който е извършил по
договора плащания в общ размер на 1359,06 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
2
следното:
Тъй като ищецът и ответникът „Вивус.БГ“ ЕООД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посоченият ГПР обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща такса за бързо разглеждане, при което като краен резултат
следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 1364 лв., неправилно не е
калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тази такса
представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата
сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с
принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без
да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по
договора е в размер на 1100 лв., при лихва в размер на 37,06 лв. за целия срок на
договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената
възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора заедно с
таксата не съответства на годишния процент на разходите от 49,70 %. В случая
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е
3
формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя
за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че
договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до
посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
същият следва да се приеме за недействителен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е
възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума
по договора в размер на 1100 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от
ищеца на ответника при начална липса на основание. Тъй като той е заплатил по
договора общо сумата от 1359,06 лв., то разликата от 259,06 лв. се явява получена без
основание от ответника. По тези съображения искът с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се уважи до пълния
предявен размер от 259,06 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 05.06.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
С оглед обстоятелството, че е уважен главният иск, съдът не дължи
произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
4
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. Р. не е присъствал и в хода на което са приети
единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият
размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца
възлиза на сумата от 300 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при
присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). В тази връзка съдът намира за несъстоятелно възражението на ответника, че
следвало да заплати само едно адвокатско възнаграждение по настоящото
производство и друго гр. д., което има за предмет друг сключен договор за кредит
между страните, доколкото те касаят действителността на отделни договорни
правоотношения, а не на отделни клаузи от един и същ договор за кредит, поради
което не може да се приеме, че предявяването им в различни производства
представлява злоупотреба с права. По тези съображения ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адв. Р. сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение. Също
така, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от
50 лв., представляваща дължима държавна такса върху иска.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *********************, със седалище и
адрес на управление: *********************, да заплати на Р. К. М., ЕГН:
**********, с адрес: *********************, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД сумата от 259,06 лв., представляваща платена без правно основание сума
по недействителен Договор за кредит № ********************* от 19.01.2024 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.06.2025 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *********************, със седалище и
адрес на управление: *********************, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК
Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 300 лв. за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *********************, със седалище и
адрес на управление: *********************, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 50 лв., представляваща
дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Първомай: __________п_____________
5
РХ/ЕД
6