РЕШЕНИЕ
№ 22371
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:.....................
при участието на секретаря ...................
като разгледа докладваното от ..................... Гражданско дело №
20231110155455 по описа за 2023 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ.
Ищецът ...................... твърди, че на 21.09.2018 г. ответникът М. М. Х.,
ЕГН ********** издал запис на заповед, с който безусловно се е задължил да
заплати на ищеца сумата от 3234 лева, с падеж на плащането 21.04.2019 г.
Преди настъпване падежа на задължението, ответникът платил сумата от 245
лева, отразени на гърба на ценната книга. За остатъка от вземането на ищеца в
размер 2989 лева била издадена заповед за изпълнение на основание чл. 417
ГПК по ч. гр. дело № 25916/2019 г. на СРС, 119 състав, срещу която
ответникът депозирал възражение. Моли съда да постанови решение, с което
да признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 1255 лева –
непогасена част от главница, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението в съда – 10.05.2019 г., до окончателното плащане. Претендира
разноски.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът М. М.
Х. оспорва предявения иск. Счита, че процесният запис на заповед е
нередовен от външна страна. Твърди, че е издаден за обезпечение на
вземанията на ищеца, произтичащи от договор за потребителски кредит №
...................., като била задължена да подпише същия при сключване на
договора за кредит. Излага, че записът на заповед не е бил предявяван за
плащане. Счита, че договорът за кредит е нищожен, респ. че са нищожни
клаузите на чл. 11 от него, като излага подробни съображения. Счита, че
уговореният в чл. 3 фиксиран годишен лихвен процент в размер на 39 %
нарушава добрите нрави. Твърди, че е извършвала и други доброволни
1
плащания освен признатото от ищеца. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Въз основа на заявление от 10.05.2019 г., подадено от ищеца, е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК от 05.09.2019 г. по ч. гр. д. № 25916/2019 г. по описа на СРС, ГО, 119
състав, срещу ответника за сумата от 2989 лева – непогасено задължение по
запис на заповед от 21.09.2018 г., платим на 21.04.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от 10.05.2019 г. до изплащане на вземането. В срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК е депозирано възражение срещу постановената заповед от
длъжника. Исковата молба е депозирана в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. Ищецът
претендира единствено сума в размер 1255 лева – непогасена част от
главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда до окончателното плащане. За останалата част от вземането над сумата от
1255 лева (сумата, за която е предявен искът) до размера от 2989 лева (сумата,
за която е издадена заповед за изпълнение) заповедта за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 05.09.2019 г.
по ч. гр. д. № 25916/2019 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав е обезсилена на
основание чл. 415, ал. 5 ГПК, както и пропорционално в частта за разноските.
Видно от представения в заповедното производство запис на заповед от
21.09.2018 г. ответникът неотменимо и безусловно се е задължил да плати на
ищеца на 21.04.2019 г. сумата от 3234 лева. Като място на плащане е
посочено: гр. ......................... След менителничното волеизявление е положен
подпис на издателя. Мястото, посочено до името на издателя за място на
издаване е гр. .....................
Върху гърба на ценната книга е удостоверено извършването на плащане
на сумата от 245 лева на дата 22.10.2018 г.
Страните не спорят, че записът на заповед е издаден във връзка с
договор за потребителски кредит № ...................., сключен между ищеца и
ответника. От приетия като писмено доказателство по делото договор се
установява, че на 21.09.2018 г. между ..................... и М. М. Х. —
кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № ....................
при следните параметри: размер и цел на кредита: 1 500,00 лв., за
задоволяване на текущи потребителски нужди; срок: 12 месеца; на 12
последователни вноски с краен срок за издължаване 21.09.2019 г. ГЛП
/годишен лихвен процент/:........................... + договорна лихва/. При забава на
плащане, на която и да е част и/или цяла погасителна вноска от кредита,
кредитополучателят дължи обезщетение за забава /наказателна лихва/ в
размер на законната лихва. В случай на допуснато просрочие на част и/или
цяла погасителна вноска по кредита с повече от 30 дни, кредитополучателят
дължи обезщетение/неустойка на сторените административни разходи в
размер на 15,00 лв., дължимо за всеки 30 дневен период, през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено повече от 30 календарни дни,
но не повече от 70 лева за целия срок на договора за кредит, което
2
автоматично се начислява към общия размер на дължимото по договора за
кредит и се заплаща заедно със следващата погасителна вноска. Съгласно т. 11
от договора в 7-дневен срок от подписването му, КП се задължава да
предоставя на ФИ някоя от следните гаранции относно изпълнение на
задълженията му по договора: ................... Банкова гаранция, издадена от
търговска банка, със седалище в Р България, валидна до 30 дни след крайния
срок на договора и гарантираща всички плащания по главницата, лихвата,
неустойка и разходите по договора за сума не по-малка от 1835,40 лв.; 11.2.
Застрахователна полица за сключен в полза на ФИ договор за застраховка с
одобрен застраховател срещу риск от неизпълнение на финансовите
задължения от страна на КП във връзка с договора, както и да поддържа
валидна застраховка за срока на договора. 11.3 В случай, че КП не изпълни
задължението си по т. 11 от договора, същият дължи на ФИ неустойка в
размер на 1104.60 лева. Неустойката се заплаща на части, заедно с всяка от
погасителните вноски по Приложение № 1, съгласно погасителен план.
Месечната вноска е 245,00 лв. и се формира от вноска по главницата, вноска
по договорна лихва и вноска за неустойка 92,50 лв.; 11.4. КП има право, по
всяко време от действие на договора, да предложи изпълнение на
задължението си по т. 11.1 или т. 11.2, въпреки че неустойката по т. 11.3 е
станала изискуема и дължима. В този случай, КП дължи заплащането само на
тази част от неустойката, разпредена по погасителните вноски до датата на
изпълнението на условието по т. 11.1. или т. 11.2.; 11.5. Страните приемат, че
договореният размер на неустойката по т.11.3. е съразмерен на вредите, конто
КП би причинил на ФИ при неизпълнение на условието за гаранции; 11.8.
Страните се споразумяват, че вземането на ФИ по договора може да бъде
обезпечено със запис на заповед, издаден от КП в полза на ФИ, за сума,
включваща заемната сума, лихви и евентуално дължими неустойки такси и
разноски при изпълнението, респ. неизпълнението на договора за
потребителски кредит, увеличена с 10 %, който запис на заповед СД при
съгласие авалира/ат. Съгласно т. 15 ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, определени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (включва разходите за лихви и таксата за разглеждане
Предложението за кандидатстване за потребителски кредит). 15.1.
Първоначалното изчисление на годишния процент на разходите по кредита се
извършва като се приема, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо
техния първоначален размер и се прилагат най-малко в този размер до
изтичане на срока на договора. Съгласно т.16 в годишния процент на разходи
по кредита не се включват: 16.1. разходите за обезщетения, които КП/СД
дължи при неизпълнение на задълженията по договора; 16.2. разходите за
такси за извършване на превода на средства и за поддържане на банкови
сметки предназначени да обслужват погасяването на кредита, на лихвите и
другите разходи по него, както и събирането на дължимите вноски или за
извършването на други плащания, независимо дали сумите се събират в брой
или по друг начин; 16.3. разходите, свързани с обезпеченията; 16.4. разходите
за неустойки, които КП/СД дължи при неизпълнение на задълженията си по
договора.
3
Страните не спорят, относно извършените от ответника доброволни
плащания – 245 лева преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и 230 лева
след подаването му и преди образуване на изпълнителното дело на 28.09.2019
г., което се потвърждава и от приетото по делото заключение на ССчЕ.
От заключението на вещото лице по приетата съдебно – счетоводна
експертиза се установява, че съгласно т. 6 от договора ГПР по кредита е в
размер 47,22%, изчислен при следните допускания: срок на договора от 12
месеца, ГЛП 39,00% и договорна лихва 335.40 лв. или общо дължима сума в
размер на 1 835,40 лв. при отпусната сума 1 500,00 лв./ главница/.
Експертизата изчислява ГПР в размер на 46,78%. Неустойката по т. 11.3 не е
включена в изчислението на ГПР по кредита. Съобразно предоставена
Разписка № ................ за получени суми в брой, кредита е усвоен на
21.09.2018 г. лично, в брой, в търговски офис сфЗ. Усвоената сума по
разписката е 1 500,00 лв. - равна на посочената в Договора за кредит главница.
За сумата от 1500,00 лв., при изплащане на 12 бр. месечни погасителни
вноски, се дължи лихва в размер на 335,40 лв. (ГЛП 39%). По договора са
начислени и неустойки по т. 11.3 за непредоставяне на обезпечение в размер
на 1 104,60 лв. (или по 92,05 лв. на месец).
Експертното заключение не е оспорено от страните. Съдът го
възприема като компетентно дадено и обосновано. По делото не са
ангажирани доказателства, които да разколебаят или опровергаят
доказателствената му стойност.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 4 ГПК срок.
Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата
страна съществуването на част от вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК.
Записът на заповед съставлява абстрактна, формална, едностранна
сделка, за която законът допуска да поражда права. За да породи записът на
заповед правно действие, следва да се установи, че е съобразен с реквизитите,
установени в нормата на чл. 535 ТЗ.
В представената по делото ценна книга се съдържа наименованието
„запис на заповед”, както в заглавието на акта, така и в контекста на същата.
Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 3234
лева. Падежът на записа на заповед е уговорен, съобразно нормата на чл. 537
ТЗ вр. чл. 486, т. 4 ТЗ – на определен ден: 21.04.2019 г. В записа на заповед
като място на плащане е определен гр. .................... Като ремитент (поемател)
е посочен ..................... Менителничният ефект е издаден на ..................... . и е
положен подпис на издателя М. М. Х.. Същият е издаден в гр. ............
Тъй като представеният по делото запис на заповед съдържа всички
законоустановени реквизити, същият е действителен и е породил валидно
менителнично задължение.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г.
4
по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 17, предметът на делото по иска,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се определя от правното твърдение на
ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение
вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Вземането по запис на
заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън
съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е
длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод или
във връзка с което е издаден записът на заповед. В случая ищецът не е въвел
каузалното правоотношение с издателя на менителничния ефект. С
въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е
издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото
задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази
хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и
каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа
на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които
основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор
между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение,
чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда
заявените от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за
невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на
основанието по каузалното правоотношение.
С писмения отговор на исковата молба, ответникът е релевирал довод,
че вземанията на кредитора произтичат от каузално правоотношение по
договор за потребителски кредит № .................... Ето защо въпросът относно
основанието на поетото задължение за плащане и съществуването на вземане
по каузалното правоотношение, във връзка с което е издадена процесната
ценна книга, е включен в предмета на делото. Страните не спорят относно
връзката на процесния запис на заповед и горепосоченото каузално
правоотношение, която при съвкупната преценка на събраните доказателства
е и доказана по делото. Спори се относно обстоятелството дали договорът за
потребителски кредит е валиден.
Страните в производството са сключили договор за потребителски
кредит № .................... За валидността и действието му приложение намират
специалните правила, регламентирани в ЗПК, в ЗЗП, както и общите правила
на ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
5
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което кредиторът
се задължава да предостави на потребителя – физическо лице, кредит
/потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични нужди/,
като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът
приема, че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
Настоящият съдебен състав счита, че в разглеждания случаи са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК,
доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е
било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен
лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява,
че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и
погасителен план, които съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и
разпределение на вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал. 1,
т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и предупреждение за последиците
за потребителя при просрочие на вноските, както и наличието на право на
отказ на потребителя от договора, срока, в които това право може да бъде
упражнено, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата, с което са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 20 ЗПК. По въпроса дали срочният договор за потребителски
кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски,
трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата и лихвата изчислена на базата на лихвения
процент, когато не е налице искане на потребителя по чл. 11, ал. 1, т. 12 от
Закона за потребителския кредит, както и дали трябва договорът за
потребителски кредит, по отношение на който не са приложими различни
лихвени проценти, трябва да съдържа посочване отделно на главницата и
лихвите, които се погасяват с погасителната вноска, е постановено решение №
106 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021 г., III ГО, разрешенията в
6
което се споделят от настоящия съдебен състав. В посоченото решение е
прието, че разрешенията на тези въпроси следва да бъдат дадени въз основа на
тълкуването на нормите на чл. 11, ал. 1, точки 11 и 12 от Закона за
потребителския кредит. Съгласно § 2 от ДР този закон въвежда разпоредбите
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. В т. 10, параграф 2, буква "з" от Директивата се предвижда, че в
договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и
периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът
на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл. 10,
параграф 2, буква "и" и параграф 3 от Директивата само при наличие на
искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на решението на Съда на
Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-4215 Home credit Slovakia a. s.
срещу Klara Biroova е дадено тълкуване на чл. 10, параграф 2, букви "з" и "и"
от Директивата. Тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния
договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен
план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази
главница. Според чл. 633 от ГПК това решение на Съда на Европейския съюз е
задължително за настоящия състав. Ето защо, само при наличие на искане от
потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под
формата на погасителен план. Когато не са приложими различни лихвени
проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване
отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска.
В случая, както бе посочено по-горе, в процесния договор се съдържа
погасителен план, посочен е размер на кредита, размер на неустойката, броя
погасителни вноски, размер на всяка на погасителна вноска, обща стойност на
плащанията, годишен процент на разходите и фиксиран годишен лихвен
процент. Погасителните вноски съставляват изплащане на главницата по
кредита, ведно с надбавка, покриваща разходите и печалбата на кредитора,
лихвеният процент е фиксиран, а началната дата за изчисляване на годишния
процент от разходите е датата на подписване на договора, като се приема, че
годината има 360 дни. Предвидено е право на потребителя от отказ от
договора при конкретно посочени условия. Следователно договорът за
потребителски кредит е сключен при фиксиран, а не при променлив лихвен
процент. В този случай не е необходимо да се разграничава каква част от
месечна погасителната вноска е предназначена да погаси главницата и каква
част - лихвата. Потребителят е получил още при сключване на договора
погасителен план, който не се променя. Ето защо разпоредбите на чл. 11, ал. 1,
т. 11 и т. 12 от ЗПК не са нарушени. Спазени са и нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10
и 20 от закона, тъй като са посочени годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит и е предвидено право на отказ на
потребителя от договора, като са посочени условията, при които се упражнява
това право. Ето защо, договорът за потребителски кредит не е недействителен
7
на това основание.
От приетата по делото СТЕ се установява, че големината на текста на
Договора за потребителски кредит N 8000144/21.08.2018 е 12, и отговаря на
изискването на закона да не е по-малък от 12.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената в
процесния договор неустойка по т.11.3, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото
оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на
чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
В частност общото задължение на ответника е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания,
в които се включва и задължението за неустойка по т.11.3 от договора в общ
размер на 1104, 60 лева. Месечният размер на вноската е определен като сбор
от части от главница и договорна лихва, както и горница ежемесечно дължима
неустойка. Тази неустойка за непредставяне на обезпечение в определения
срок обаче не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР от
47,22 %, въпреки че е включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин
на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1
ЗПК. При отчитането на неустойката по т.11.3 от договора като несъмнен
разход, действителният ГПР би бил значително завишен, доколкото в този
случай общата дължима сума по кредита възлиза на 3 234 лева или повече от
два пъти от взетата сума – 1500 лева. Настоящият съдебен състав приема, че с
уговорената в т.11. 3 от договора клауза се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.
нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от
специфичността и краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение
на което е уговорена неустойката, видно от което кредиторът нито е очаквал,
нито е желал изпълнение на задължението. Клаузи в договор за потребителски
8
кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за
неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за
кредит (каквито са посочените вземания), съществува обоснована вероятност,
че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните
разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. По същество описаната
претенция за неустойка излиза извън присъщите функции и е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите
законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се
престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи
по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на
справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Отделно от
изложеното, по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само
обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още
едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са за това, че вземането
няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава,
компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съдебен състав счита, че макар формално процесният
договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. За пълнота следва
да се отбележи, че доколкото тази недействителност се установява в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено именно задължението на потребителя
9
за връщане на чистата сума по кредита – Решение №50174/26.10.2022г. по
гр.д. №3855/2021г., ІV ГО на ВКС, в случая 1500 лева.
Както се посочи по-горе, страните не спорят относно извършените от
ответника доброволни плащания – 245 лева преди подаване на заявлението по
чл. 417 ГПК (които не се претендират от заявителя) и 230 лева след
подаването му, но преди образуване на изпълнителното дело на 28.09.2019 г.,
което се потвърждава и от приетото по делото заключение на ССчЕ.
Кредиторът обаче не би могъл да отнесе посочените плащания към
несъществуващите задължения за договорна лихва и неустойка, поради което
със заплатените от ответника суми е възможно погасяване само на валидно
възникналото задължение за връщане на чистата стойност на кредита
/главницата/.
Съгласно разясненията, дадени с т. 9 от ТР 4 от 18.06.2014 г. по т.д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС с разпоредбата на чл. 422, ал.1 ГПК, според която
искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е
създадено изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от
постъпване на исковата молба в съда съгласно чл. 125 ГПК, като посоченият в
нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК момент, от който искът се смята за предявен, не
следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на материалното право се
установява единствено и само към този минал момент, без да се съобразяват
фактите от значение за съществуването му към момента на формиране на
силата на пресъдено нещо – приключване на съдебното дирене. По общото
правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от
значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на
иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска,
предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. 415, ал.1 ГПК, като съдът не следва да
съобразява единствено принудително събраните суми по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение по
чл. 418, ал. 1 ГПК.
При съобразяване на гореизложеното, по делото се установява, че
чистата стойност на кредита е сума в размер 1500 лева, получена от
ответника, като последното обстоятелство не е спорно, а и се установява от
приетите доказателства – ССчЕ и разписка за получена сума. Ищцовото
дружество признава, което се установявява и от ССчЕ, че доброволно платена
от ответника е сума в общ размер 475 лева, от която 245 лева преди подаване
на заявлението по чл. 417 ГПК (които не се претендират от заявителя) и 230
лева в хода на делото (след подаване на заявлението, но преди образуване на
изпълнителното дело), която сума следва да се отнесе към погасяване само на
валидно възникналото задължение за връщане на чистата стойност на кредита
/главницата/, която е в размер 1500 лева. Следователно ищецът се легитимира
като кредитор на вземане в размер на 1025 лева, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК – 10.05.2019 г. до плащането. Искът следва да бъде
отхвърлен за сумата над 1025 лева до пълния предявен размер от 1255 лева
10
(сумата от 230 лева) поради плащане в хода на делото.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищецът в общ размер от 1025, 10 лева за настоящото
производство – за държавна такса, възнаграждение на вещи лица и адвокатско
възнаграждение, което е действително платено от ищеца на адв. П. Г., видно от
представения по делото договор за правна зашита и съдействие от 22.05.2024
г.
За производството по чл. 417 ГПК от 05.09.2019 г. по ч. гр. д. №
25916/2019 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, ищецът има право на разноски
в размер 25, 10 лева – за държавна такса. На ищеца не следва да се присъжда
адвокатско възнаграждение, тъй като по заповедното дело няма данни такива
разноски да са направени.
При определяне на разноските не следва да се вземе предвид
отхвърлянето на иска за сумата от 230 лева поради извършеното в хода на
процеса плащане, тъй като отговорността за разноски се основава на идеята за
санкциониране на неоснователното възбуждане на съдебния процес, поради
което и отговорност за разноски следва да възникне всякога, когато страната
неоснователно е отричала/претендирала съдебно предявеното право. Съдът е
длъжен да отчете извършеното в хода на процеса плащане само във връзка с
постановяване на решение относно дължимостта на дълга, но не и при
определяне тежестта за разноските.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ, че М. М. Х., ЕГН ********** дължи на
...................... сумата от 1025 лева – непогасено задължение по запис на
заповед от 21.09.2018 г., платим на 21.04.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от 10.05.2019 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК от 05.09.2019 г. по ч. гр. д. № 25916/2019 г. по описа на СРС, ГО, 119
състав, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 1255 лева,
поради извършено в хода на делото плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. М. Х., ЕГН ********** да
заплати на ...................... сумата от 1025, 10 лева, представляваща разноски в
исковото производство, както и сумата от 25, 10 лева, представляваща
разноски в заповедното производство по чл. 417 ГПК от 05.09.2019 г. по ч. гр.
д. № 25916/2019 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11
12