Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева – Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия Ташева гр. д. № 5022 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 295531 от 06.12.2019 г., постановено по гр. д. № 32152/2019 г. по
описа на СРС, ІІІ ГО, 140 с-в е отхвърлен иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, предявен
от И.Е.А., ЕГН ********** за осъждане на ответника да заплати в полза на ищцата
сумата в размер на 3548 лв„ ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата
молба - 06.06.2019 г. до погасяването, представляваща разходи – за пътуване до
Тайланд, за зъболечение, за наем на жилище, включително и разходите за
консумативи, свързани с използването на наетата вещ, за сметките за мобилен
телефон, за пътуване до гр. Варна, както и текущи разходи за храна, алкохол,
цигари, фитнес, дрехи и др., извършени от ищцата в полза на ответника в периода
м.02.2017 г. до м.04.2017 г„ в който страните са живеели като партньори в общо
домакинство и ищцата И.Е.А. е осъдена да заплати на ответника И.Ц.И. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 500 лв. – разноски по производството.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от И.Е.А. /ищца в
първоинстанционното производство/, подадена чрез адв. А.И., в която се обжалва
изцяло постановеното решение като неправилно, незаконосъобразно и необосновано,
постановено при противоречие на материалния закон и при допуснати процесуални
нарушения. В жалбата се навеждат доводи, че в решението на първоинстанционния
съд е налице непоследователност и вътрешна противоречивост на мотивите. Излага
се, че от една страна като безспорно обстоятелство между страните е установен
фактът, че същите са били в отношения тип „отворена връзка“, чиято основна
характеристика е липсата на взаимен ангажимент и обвързаност между страните. В
тази връзка се сочи, че „Отвореността“ на една връзка е характеристика на
интимни отношения, която подчертава контрапункта на такъв тип взаимоотношения
спрямо взаимното обвързване, което е в основата на брачното съжителство, на
което при определени предпоставки се приравнява и обвързващо фактическо
съжителство, с оглед правна квалификация на имуществени отношения между тях.
Твърди се, че въпреки безспорността на факта, че страните никога не са били
партньори в едно домакинство, а просто съквартиранти с интимни отношения, но
без какъвто и да е взаимен ангажимент, първоинстанционният съд при
постановяването на решението си е приравнил правния им статус на този на
съпрузи, за да отхвърли претенцията за връщане на извършени в полза на ответника
разходи, които според съда представлявали задължения от „етичен характер“.
Излага
се, че в писмената комуникация между страните дължимостта на процесното вземане
е била многократно потвърдена от ответника, който в нито един момент не е намекнал
за някакъв етичен, морален, благотворителен или друг характер на вземането. В
тази връзка, въззивницата счита, че тази квалификация на вземането не намира
опора в никой от установените факти по делото и открито им противоречи и представлява
изкривяване на фактическата обстановка от първоинстанционния съд.
Навеждат
се доводи, че в случая първоинстанционният съд фактически е приел, че самият
факт на интимност между двама човека следва да се приравни на брак между тях за
целите на квалификация на имуществените им отношения, но въззивницата сочи, че подобна
теза няма материалноправна опора. В тази връзка се поддържа, че за всички тези
отношения водещ си остава принципа на свободата на волята на страните, а в
конкретния случай съдът е постановил решение против ясно изразената им и
доказана с писмени доказателства воля за дължимост на процесната сума.
На
следващо място се излага, че освен необосноваността на решението, при
постановяването му първоинстанционният съд е допуснал и процесуално
нарушение, изразяващо се в това, че в
мотивите на решението е прието, че ищцата не е ангажирала годни доказателства
по отношение на естеството на извършваните разходи и фактът, че същите са били
направени в полза на ответника. В тази връзка сочи, че от нейна страна са били
поискани четири свидетеля за установяване на конкретно посочени факти, но
разпит на тези свидетели не е бил допуснат от съда, като решението е мотивирано
с липса на доказаност на факти, за които са поискани и не са допуснати
доказателства, в нарушение на процесуалните правила.
Предвид
изложеното се моли съда да отмени първоинстанционното
решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск,
като осъди въззиваемия И.Ц.И. да й заплати претендираната сума от 3548 лв., както и всички разноски в
производството пред двете инстанции.
Въззиваемата
страна И.Ц.И. е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, подаден чрез адв.
Д.М., в който се поддържа становище за неоснователност и незаконосъобразност на
подадената въззивна жалба. Счита, че изводите на първоинстанционния съд,
обективирани в мотивите на обжалваното съдебно решение са правилни, обосновани
и законосъобразни, а твърденията, изложени във въззивната жалба са изцяло
неоснователни, поради което моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде
отхвърлена като неоснователна.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявен иск от И.Е.А., ЕГН ********** срещу И.Ц.И., ЕГН **********
с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати в полза на
ищцата сумата в размер на 3548 лв„ ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба - 06.06.2019 г. до погасяването, представляваща
разходи – за пътуване до Тайланд, за зъболечение, за наем на жилище,
включително и разходите за консумативи, свързани с използването на наетата вещ,
за сметките за мобилен телефон, за пътуване до гр. Варна, както и текущи
разходи за храна, алкохол, цигари, фитнес, дрехи и др., извършени от ищцата в
полза на ответника в периода м.02.2017 г. до м.04.2017г., в който страните са
живеели като партньори в общо домакинство.
В исковата
молба ищцата твърди, че за периода от м. 02.2017 г. до м. 04.2017 г. е
съжителствала с ответника И.Ц.И. като партньори в общо домакинство, с договорка
да си поделят разходите. Излага, че поради временни финансови затруднения на
ответника, тя е заплащала в негов интерес различни разходи с изричната
уговорка, че той ще й ги възстанови след като отминат затрудненията му. Сочи,
че за периода от м.02.2017 г. до м.04.2017 г. е извършила разходи в полза на
ответника за сумата в общ размер на 3548 лв., като е заплатила разходите му за
пътуване до Тайланд, за зъболечение, за наем на жилище, включително и разходите
за консумативи, свързани с използването на наетата вещ, за сметките му за
мобилен телефон, за пътуване до гр. Варна, както и текущи разходи за храна,
алкохол, цигари, фитнес, дрехи и др. Твърди, че за сметка на извършените от нея
плащания, с които е обедняла, ответникът се е обогатил, тъй като е спестил
заплащането на разходите му в размер на 3548 лв. за периода от м.02.2017 г. до
м.04.2017 г., поради което моли съда да осъди ответника да заплати в нейна
полза сумата от 3548 лв., ведно със законна лихва.
Ответникът
И.Ц.И. в депозиран отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК е оспорил
иска по основание и размер, с твърдението, че не дължи връщане на
претендираната от ищцата сума. Оспорва обстоятелството, че ищцата е извършила
разходи в негова полза за сумата в размер на 3548 лв., а освен това счита, че
не дължи възстановяване на изразходваните от ищцата средства за общото им
домакинство при наличието на лични и имуществени отношения, характерни за
обвързаните в граждански брак съпрузи, поради което моли искът да бъде отхвърлен.
Съобразно
направени уточнения от страните, в доклада по чл. 146 ГПК, съдът е отделил като
безспорно между страните обстоятелството, че в периода м. 09.2015 г. – ч.
04.2017 г., страните по делото са били в интимни отношения от тип „отворена
връзка“, като спорадично са живеели заедно в общо домакинство.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
Съдът
намира с оглед изложените твърдения в исковата молба и петитума на същата, че
предявеният иск е с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Съгласно правилото на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му
върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Фактическият
състав на чл. 59 ЗЗД, визиращ обогатяването без основание включва следните
елементи: 1) обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2) обедняване на това
лице, свързано с обогатяването на първото; 3) връзка между обедняването и
обогатяването; 4) липса на основание за обогатяването; и 5) липса на друг иск
(вещен, деликтен, договорен), с който обеднелият да се защити.
В
тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е да докаже както своето
обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които
произтичат обедняването и обогатяването. Съществени условия за възникване на
претенцията за неоснователно обогатяване е отсъствието на правно основание
/конкретен източник на права и задължения/ за преминаване на имуществените
блага от патримониума на обеднялото в патримониума на обогатеното лице.
Съобразно твърденията на ищцата по
делото, в периода м.02.2017 г. - м.04.2017г. същата е направила в интерес на ответника
различни разходи, а именно: 1. Заплащане на разходи за пътуване до Тайланд в
периода 02.03.2017 г., включващи заплащане на сумата от 872 лв. – хотели,
круиз, вътрешни полети, храна, плащани с карта; 2. Зъболечение през м.03.2017г.
в размер на сумата от 250 лв.; Припадаща се част от наема за 3 месеца (м.02 -
м.04.2017г.) – 450 лв.; 4. Припадаща се част от сметки за ток, вода (м.02 -
м.03.2017г.) – 120 лв.; 5. Сметки за телефон – 75 лв.; 6. Пътуване до Варна
(1-3.04.2017г.) – 85 лв; 7. Заплащане на текущи разходи: храна, алкохол,
цигари, фитнес, дрехи и подобни (м.01 - м.03.2017г.).
Настоящият
състав намира, че на първо място, от страна на ищцата по делото, чиято е
доказателствената тежест за установяване на този факт, не са представени
никакви доказателства по делото, които да установят обстоятелството, че
ответникът е пътувал до Тайланд в периода 02.03.2017г., както и че разходите за
такова пътуване са били заплатени именно от нея, в т.ч. че същата е направила
разходи в негова полза за хотели, круиз, вътрешни полети, храна в посочените
размери. В тази връзка, съдът намира, че представените
с исковата
молба извлечения от кредитна карта в „Първа инвестиционна банка“ АД не могат по
категоричен начин да установят, че сочените в тях преводи касаят плащания,
направени в полза на ответника по делото, доколкото в същите са посочени само
основания за плащане /покупка/ на определени стоки и/или услуги, но не е и в
чия полза са били направени тези разходи. По отношение на твърдените разходи за
зъболечение през м. 03.2017 г. в размер на сумата от 250 лв., по делото не са
събрани също така доказателства, които да установят факта, че през сочения
период от време, ответникът е провеждал зъболечение, което е било заплатено от
ищцата в негова полза и в посочения размер. В първоинстанционното производство,
по делото не са ангажирани и никакви доказателства, които да установят
твърденията на ищцата, че същата е реализирала разходи в полза на ответника по
делото за наеми (в периода м.02 - м.04.2017г.), в т.ч. не са представени
доказателства, които да установят, че ищцата и ответникът са били в наемни
отношения по сключен договор за наем с трети лица, по силата на който в
патримониума и на двете страни да е възникнало задължение за заплащане на месечен наем за
ползван съвместно от тях недвижим имот. Липсват доказателства по делото и за начислени
за този период сметки за ток и вода, както и че ищцата е осъществила заплащането
на такива разходи в сочения период м.02 - м.03.2017 г.), а още по-малко, че същите са били
заплатени от името на ответника или в негова полза, както и за заплащани от
нея, начислени на името на ответника сметки за телефони и за други текущи
разходи, направи от него в периода м.01 - м.03.2017 г. По отношение на твърдените
разходи за пътуване до гр. Варна в периода м.01 - м.03.2017г., по делото не са
събрани каквито и да е доказателства, че ответникът е пътувал до гр. Варна в
периода м.01-м.03.2017г., както и че ищцата е заплатила разходи по такова
пътуване в негова полза.
Във
връзка с изложеното, въззивният съд намира за правилни изводите на
първоинстанционния съд, че по делото не са ангажирани никакви годни доказателства за вида на извършените
разходите, средствата за които ищцата претендира да й бъдат възстановени от
страна на ответника, както и дали същите действително са били изразходвани с
цел да бъдат задоволени лични нужди на ответника.
В
този смисъл, единственото представено доказателство по делото, което би могло
да се приеме като индиция за поет от ответника ангажимент за възстановяване на ищцата
на заплатени от нея средства е приложената онлайн кореспонденция между страните,
но съдът намира, че на първо място от същата не би могло да се направи
категорично заключение за вида на направените разходи от ищцата, за техния
действителен размер, както и категоричен извод, че същите действително са били изразходвани
в полза на ответника с цел да бъдат заплатени негови задължения или да бъдат задоволени
негови лични нужди.
На
следващо място, съдът намира за правилен и изводът на първоинстанционния съд,
че дори и да се приеме, че в приложената към исковата молба онлайн кореспонденция
между страните е налице индиция за това, че ответникът е поел ангажимент за
възстановяване на ищцата на заплатени от нея средства, то това обстоятелство не
може да се квалифицира като правно задължение, което се основава на фактическия
състав на неоснователно обогатяване. Това е така, доколкото по делото е прието
като безспорно, че страните са били в интимни отношения, като спорадично са живеели
заедно в общо домакинство в периода м.
09.2015 г. – м. 04.2017 г.. Поради изложеното и правилен се явява и изводът на
съда, че именно поради обстоятелството, че страните са били в интимни
отношения, включващи и съвместно живеене в общо домакинство, следва да се
приеме, че извършването на посочените разходи от страна на ищцата, без да е налице
друго основание за имущественото разместване (договор за заем, договор за наем
или др.), е било по повод на отношенията между страните и общата грижа един за друг,
според възможностите им, поради което и не е налице юридическо задължение за
ответника да възстанови в полза на ищцата на изразходваните от нея средства за
общата им връзка, в това число и за него самия, в качеството му на лице, с
което ищцата е била в интимни отношения. В тази връзка, въззивният съд намира
за неоснователни възраженията във въззивната жалба, че страните по делото са
били в отношения тип „отворена връзка“, чиято основна характеристика е липсата
на взаимен ангажимент и обвързаност между страните, поради което и неправилно
правният статус на този тип връзка е бил приравнен от първоинстанционния съд на
този на съпрузи, за да отхвърли претенцията за връщане на извършени в полза на
ответника разходи, като е прието, че същите представляват задължения от „етичен
характер“. Това е така, тъй като на първо място не е налице законова дефиниция
на понятието отношения тип „отворена връзка“, в която да е регламентирано по
юридически начин какво точно включват посочените отношения, както и при
положение, че е налице съвместно съжителство на две лица в едно домакинство
през определен период от време - по какъв начин следва да бъдат регламентирани
отношенията между тях. Поради изложеното, въззивният съд намира за правилни
мотивите, изложени от първоинстанционния съд, че поради съвместното живеене на
страните в едно домакинство през посочения период от време м. 09.2015 – м.
04.2017 г. и при липсата на юридическо основание за имущественото разместване на
благата, то следва да се приеме, че задълженията на страните един към друг,
включително и финансовите такива, имат по-скоро етичен характер, но не и
правен, поради което и претенцията на ищцата се явява неоснователна. Само за
пълнота на изложеното, въззивният съд следва да посочи, че дори и да се приеме
тезата на въззивницата, че при този тип отношения, поради липсата на взаимен
ангажимент е налице основание за връщане на заплатени от ищцата в полза на
ответника суми, както вече бе изложено от настоящия съдебен състав, по делото
не са ангажирани никакви годни
доказателства за вида на извършените разходите, средствата за които ищцата
претендира да й бъдат възстановени от страна на ответника, както и дали същите
действително са били изразходвани с цел да бъдат задоволени лични нужди на
ответника, поради което и само на това основание претенцията на ищцата следва
да се отхвърли като неоснователна и недоказана.
Въззивният
съд намира за неоснователни и твърденията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения, изразяващо се в недопускане от съда на поисканите от
ищцата свидетели за установяване на извършени от нея плащания на посочените
по-горе суми. В тази връзка следва да се посочи, че в първоинстанционното
производство по отношение на извършено от ищцата плащане във връзка с
пътуването й до Тайланд са представени като писмени доказателства - извлечения
от кредитната й карта в „Първа инвестиционна банка“ АД, поради което искането
за събиране на гласни доказателствени средства за установяване на този факт се
явява неоснователно. По отношение на направеното искане за установяване на
извършени от ищцата плащания за наем на жилище и разходи за консумативи, с
оглед на приетото за установено в първоинстанционното производство, че отношенията
между страните са били от типа „отворена връзка“ като същите „спорадично“ са живеели
заедно, то фактът дали са извършвани плащания от ищцата на наемна цена и
консумативни разноски за ползване на недвижим имот се явява неотносим към
правния спор поради изложените по-горе мотиви, като в тази връзка искането за
събиране на гласни доказателствени средства също се явява неоснователно, още
повече предвид обстоятелството, че по делото не са събрани каквито и да е
доказателства за наличие на наемни отношения между ответника и трети лица за
посочения период. По отношение на искането за установяване на извършени от
ищцата плащания за зъболечение и пътуване до гр. Варна, по делото не са събрани
доказателства, че по отношение ответника е било провеждано зъболечение през
м.03.2017 г., както и че същият е пътувал до гр. Варна в периода 1-3.04.2017
г., поради което искането за събиране на гласни доказателствени средства за
установяване на плащане от страна на ищцата на разходи във връзка с това също
се явява неоснователно.
Поради
изложеното, въззивният съд намира, че по делото от страна на ищцата по делото
не са доказани елементите от фактическият състав на непозволеното увреждане,
поради което и предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява
неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящото съдебно производство, въззивницата дължи на
въззиваемата страна разноски по делото, която е претендирала разноски съобразно
представен списък с разноски по чл. 80 ГПК в размер на 300 лв. – адвокатско
възнаграждение, поради което на въззиваемата страна следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 295531 от
06.12.2019 г., постановено по гр. д. № 32152/2019 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140
състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.