Р Е Ш Е Н И Е
04.01.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД ,Гражданско отделение, ІV-А състав на четвърти декември през две хиляди и
седемнадесета година в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.с.ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
При секретаря Е.Вукадинова като
разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА гр. дело N9876 по описа З.2017 година, З.да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
– 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу
решение от 31.05.2017 г.по гр. д. №71707
от 2014 г. на Софийски районен съд, 145 състав,с което се ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.А.К.,
срещу „Б.Б.З.Р.“ АД частичен осъдителен иск с правна
квалификация чл. 79, ал.1, пр. 1 вр. чл. 242, ал. 6 ТЗ .
Въззивникът
излага подробни съображения З.неправилност на атакувания съдебен акт.
Жалбоподателят поддържа, че изводите на съдебния състав по отношение на липсата
на валидно съглашение между страните З.заплащане на обезщетение при предсрочно
прекратяване на договора З.управление са в противоречие с разпоредбата на чл.
221, т.5 ТЗ. Съгласно сочената норма общото събрание на акционерите на
дружество с двустепенна система на управление е компетентно да определи размера
на възнагражденията на членовете на надзорния съвет, а процесното
вземане касае обезщетение за предсрочно прекратяване на облигационната връзка
между ищеца и ответника. Жалбоподателят сочи, че клаузата по чл. 9, ал. 2 от
договора с член на надзорния съвет на „Б.Б.З.Р.“ АД от 18.07.2014г. не попада в кръга на сделки, които
съгласно чл. 236, ал. 2 ТЗ могат да бъдат сключвани
единствено по решение на общото събрание на акционерите на
дружеството. Въззивникът поддържа, че по отношение на
претендираното от ищеца обезщетение не намират
приложение ограниченията, предвидени в Наредба № 4/21.12.2010 г. З.изискванията
към възнагражденията в банките /Наредбата/, издадена от Българска народна
банка, тъй като членовете на надзорния съвет не са сред лицата по чл. 2 от
подзаконовия нормативен акт. С оглед релевираните оплаквания
е направено искане З.отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг,
с който исковата претенция бъде уважена в цялост.
В законоустановеният
срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият поддържа, че оплакванията на жалбоподателя З.неправилност
на атакувания съдебен акт са неоснователни. В отговора се сочи, че ищецът
попада сред кръга лица, по отношение на чиито възнаграждения се прилагат
ограниченията установени с Наредбата, поради което клаузата на чл. 9, ал. 2 от процесния договор е нищожна.
Привлеченото в хода
на първоинстанционното производство трето лице помагач
на страната на ответника поддържа, че конституирането му в процеса е
недопустимо поради липса на правен интерес З.привличащата страна. По съществото
на спора Д. Е.С. поддържа, че ищецът не попада сред кръга лица, по отношение на
които имат действие правилата на Наредбата, поради което неправилно първоинстанционният съд е приел, че клаузата на чл. 9, ал.
2 от процесния договор е нищожна.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните в
жалбата доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба от Д.А.К. срещу „Б.Б.ЗА Р.“
АД, в която са изложени твърдения, че ищецът е избран за член на надзорния съвет
на ответника с решение на общото събрание на акционерите на дружеството от
04.07.2014г. В изпълнение на взетото решение между ищцовата
страна и ответника действащ чрез упълномощения изпълнителен директор Д. Е.С. е
сключен договор от 18.07.2014г., регламентиращ правата и задълженията на
страните. Ищецът поддържа, че съгласно съглашението при предсрочно прекратяване
на правоотношението от страна на дружеството ответникът дължи на ищеца
обезщетение в размер на деветмесечното му брутно възнаграждение. В исковата
молба се излагат твърдения, че с решение взето на извънредно общо събрание на
акционерите на „Б.Б.ЗА Р.“ АД проведено на
30.09.2014г. ищецът предсрочно е освободен от длъжността член на надзорния
съвет на дружеството, поради което съгласно чл. 9, ал. 2 от договора ответникът
му дължи сумата в размер на 21 491.78 лева частично вземане от общия размер
на претенцията 96 713.01 лева.
Първоинстанционният съд е конституирал в
качеството на трето лице помагач на страната на ответника Д. Е.С..
Между страните не е
спорно, че с решение на общото събрание на акционерите на ответното дружество
от 04.07.2014г. ищецът е избран за член на надзорния съвет на „Б.Б.ЗА Р.“ АД. Безспорно е и обстоятелството, че с решение
взето на извънредно събрание на общото събрание на акционерите на дружеството
от 30.09.2014г. ищецът е освободен от заеманата
длъжност преди изтичане на уговерения между страните
петгодишен срок. Страните не спорят, а и от представеното ведно с исковата молба
удостоверение издадено от ответника се
установява, че размерът на последното получено от ищеца възнаграждение като
член на надзорния съвет е в размер на 10 745.89 лева.
Спорен по делото въпрос е дали
между страните е възникнало правоотношение с предмет сочената от ищеца уговорка
по чл. 9, ал. 2 от договора от 18.07.2014г., съгласно която ответникът се
задължава да заплати обезщетение в размер на деветмесечното брутно
възнаграждение на члена на надзорния съвет при предсрочно прекратяване на
правоотношението.
С взето от общото събрание на акционерите на
ответното дружество решение от 04.07.2014г. за избор на ищеца, което е вписано
в Търговския регистър към Агенция по вписванията, ведно с което е представено и
нотариално заверено съгласие и декларация от ищцата съгласно чл. 234, ал. 3 ТЗ,
правоотношението между страните с мандатен характер е възникнало. Правната
връзка между страните е с възмезден характер, тъй като със соченото решение на
основание чл. 221, т. 5 ТЗ е приет и размера на възнаграждението на членовете
на надзорния съвет. Съгласно разпоредбата на чл. 242, ал. 6, изр. 1 ТЗ
отношенията между дружеството и членовете на надзорния съвет се уреждат с
договор. Страните не спорят, че изпълнителният директор на дружеството Д. Е.С.
е упълномощен да сключи мандатни договори с новоизбраните членове на надзорния
съвет. От представения по делото протокол от общо събрание проведено на
04.07.2014г. се установява, че не са взети никакви решения детайлизиращи
клаузите на бъдещия договор, нито ограничаващи представителната власт на
изпълнителния директор Д.С. при сключване на съглашението. От обстоятелството,
че акционерите в дружеството са приели размера на дължимото възнаграждение на
членовете на надзорния съвет не може да се изведе аргумент, че това е
единствената клауза, която е следвало да съдържа бъдещето съглашение между
дружеството и ищеца. Договорът по чл. 242, ал. 6 ТЗ за разлика от съглашението
с член управителния съвет на акционерно дружество по чл. 241, ал. 6 ТЗ не
изисква писмена форма за действителност. Задължението на дружеството за
заплащане на възнаграждение на ищцата за възложената й работа произтича от
решението на общото събрание на акционерите, поради което безпредметно се явява
сключването на договор уреждащ единствено този въпрос. Още повече от
съдържанието на протокола от заседание на общото събрание на акционерите на „Б.Б.ЗА Р.“ АД не може да се изведе, че изпълнителният
директор на дружеството е упълномощен да сключи договор с членовете на
надзорния съвет с определено от събранието съдържание.
Съгласно чл. 241, ал. 1 ТЗ вр. чл. 235, ал. 1 ТЗ акционерното дружество с двустепенна
система на управление се представлява от членовете на управителния съвет, които
действат колективно, като разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ТЗ предвижда, че
управителният съвет разполага с правомощието да упълномощи лице от състава си,
което да представлява търговеца. По делото не е налице спор по отношение на
обстоятелството, че към момента на сключване на процесния
договор Д. Е.С. е бил упълномощен да представлява „БЪЛГАСКА Б.ЗА Р.“ АД. Следва
да се посочи, че съгласно чл. 235, ал. 4 ТЗ ограниченията на представителната
власт на овластеното лице нямат действие по отношение
на третите лица. Клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора не попада под предметния
обхват на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ТЗ, съгласно която определени сделки
могат да бъдат сключвани единствено след решение на общото събрание на
акционерите на дружеството. От изложеното следва, че изпълнителният директор Д.С. е разполагал с представителна власт да
сключва от името и за сметка на дружеството сделки, включително и такива
създаващи з.дължение в тежест на „Б.Б.ЗА Р.“ АД за заплащане на обезщетение при предсрочно
прекратяване на договорната връзка между страните.
Правоотношението
между член на надзорния съвет и акционерното дружество е мандатно, а не трудовоправно и като такова по отношение на него намират
приложение разпоредбите на глава X от ЗЗД и ТЗ. Съгласно принципът за свобода
на договарянето страните по съглашението разполагат с възможност да уговарят
съдържанието на правоотношението, в което встъпват в пределите на разрешеното
от закона и добрите нрави съгласно чл. 9 ЗЗД.
Съгласно § 2 от
Допълнителните разпоредби на Наредба № 4/21.12.210г. за изискванията към
възнагражденията в банките с подзаконовия нормативен акт са транспонирани
разпоредби на Директива 2013/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
26.06.2013г. относно достъпа до осъществяването на дейност от кредитните
институции и относно пруденциален надзор върху
кредитните институции и инвестиционните посредници.
Нормата на чл. 2 от Наредбата посочва кръга лица, по отношение на чиито
възнаграждения се прилагат правилата на подзаконовия нормативен акт. Съдът
намира, че членовете на надзорния съвет на банката попадат в кръга лица по
чл.2, т.4 от Наредбата, като субекти чийто дейности оказват съществено влияние
върху рисковия профил на банката. Посоченото становище намира подкрепа и в
разпоредбата на чл. 3, т.2 от Делегиран регламент № 604/2014 на Комисията за
допълване на Директива 2013/36/ЕС, съгласно която се счита, че лицата имат
съществено въздействие върху рисковия профил на дадена институция, когато
лицето е член на управителния орган в неговата контролна функция, какъвто е
разглеждания случай. Формален аргумент в полза на разбирането, че членовете на
надзорния съвет попадат под обхвата на чл.2, т.4 от Наредбата може да се
извлече от Указанията за изискванията към възнагражденията в банките приети от
БНБ. Съгласно отчетни форми НАР № 4/1, НАР № 4/2, НАР № 4/3, НАР № 4/4 дружествата по чл.1, ал. 1 от подзаконовия нормативен акт
са длъжни ежегодно да представят информация на БНБ относно възнагражденията на
лицата по чл. 2 от Наредбата, сред които членовете на надзорния съвет са
изрично посочени.
Правилно е възприетото от първоинстанционния
съд становище за нищожност на клаузата
на чл. 9, ал. 2 от договора, като противоречаща на закона, поради следните
съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 4,
ал. 5 от Наредбата обезщетенията, свързани с предсрочно прекратяване на договор
трябва да отразяват постигнатите с течение на времето резултати на съответните лица
и да са определени така, че да не възнаграждават неуспех. Видно от Указания за
изискванията към възнагражденията в банките приети от БНБ споразумения,
осигуряващи големи плащания, при които не са отчетени по никакъв начин рискът и
резултатите от дейността, по отношения на лица, чиито правоотношения се
прекратяват са недопустими. Клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора предвижда
безусловно задължение на дружеството за заплащане на обезщетение на ищеца при
предсрочно прекратяване на облигационната връзка без да е предоставена възможност на банката да определи размера на
престацията, съобразно обективни фактори каквито биха
били прослужено време, конкретни постигнати резултати, бъдеща забрана за
заемане на сходна длъжност в конкурентна институция и т.н. Правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не са
ангажирани доказателства, че уговореното обезщетение е съобразено в
съответствие с риска и резултатите, които ищецът би постигнал като член на
надзорния съвет на ответника. Забраната на чл. 4, ал. 5 от Наредбата тълкувана
в контекста на Указанията на БНБ е в обществен интерес, тъй като е насочена към
гарантиране на банковата сигурност чрез ограничаване на възможността
дружествата да поемат риск от заплащане на обезщетения на ръководни кадри,
които не са съобразени с обективни фактори. В подкрепа на изложеното са и
приетите от Европейския банков орган ( ЕБО), чиято дейност е насочена към
гарантиране на ефективно и последователно равнище на пруденциално
регулиране и надзор в европейски банков сектор, насоки за определяне на
възнагражденията съгласно чл. 74, § 3 и чл. 75, § 2 от Директива 2013/36/ЕС,
съгласно чл. 450 от Регламент № 575/2013г. Указанията на ЕБО ( т. 144 - т. 155
) изясняват съдържанието на чл. 4, ал. 5 от Наредбата, а именно принципната забрана
з. определяне на обезщетения при предсрочно прекратяване на правоотношение
между Б.и висш ръководен кадър, които не почиват на обективни критерии. В
светлината на изложеното уговорка между Б.и
субект по чл. 2 от Наредбата, която не предвижда възможност дружеството да
определи обезщетение при предсрочно прекратяване на правоотношението въз основа
на конкретните обстоятелства на случая, а предвижда безусловно задължаване на
банката е недействителна. С оглед изложеното, правилно първоинстанционният
състав е приел, че клаузата на чл.9, ал. 2 от договора е нищожна, поради което
въз основа на нея за „Б.Б.ЗА Р.“ АД не е възникнало
задължение за заплащане на процесното вземане.
Неоснователни са релевираните
от третото лице помагач на страната на ответника за недопустимост на
производството по отношение на него. Привличането на трето лице в процеса като
подпомагаща страна се извършва по почин на една от главните страни, съгласно
нормата на чл. 219, ал.1 ГПК. То е средство за защита на привличащата страна,
която подчинявайки привлеченото лице на силата на мотивите към решението (чл.
223, ал. 2 ГПК), цели да обезпечи своето правно положение при неблагоприятен за
нея изход в един бъдещ процес между нея и третото лице с предмет преюдициално притез.ние на
правото, предмет на иска, воден срещу подпомаганата страна. Съпътстваща цел на
привличането е и процесуалното съдействие на привлеченото лице в процеса, в
който участва привличащата страна. Правото на участие на привлеченото трето лице
се обосновава с интереса на привличащия - главна страна в процеса ( чл. 219,
ал. 1 вр. чл. 218 ГПК). Правният интерес от
привличане на трето лице помагач в процеса произтича от правните твърдения на
страната. В посочения смисъл е постановена задължителна за настоящата инстанция
съдебна практика по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, обективирана
в Определение № 250/28.04.2011 год. по ч.гр.д. № 167/2011 год. по описа на ВКС,
IV ГО. Ответникът е обосновал правният си интерес от участието на трето лице
помагач в производството с обстоятелството, че Д. Е.С. при сключване на процесния договор е действал без представителна власт,
поради което при постановяване на неблагоприятно решение за „Б.Б.ЗА Р.“ АД, дружеството би имало интерес от предявяване на
осъдителен иск срещу изпълнителния директор за претърпените вреди. Соченото от
третото лице обстоятелство, че при прекратяване на правоотношението му с
ответника е освободено от отговорност е въпрос по същество на евентуален бъдещ
спор между подпомагана и подпомагаща страна, а не за допустимост на
конституирането му в настоящото производство.
С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че крайните изводи на въззивната инстанция по съществото на правния спор съвпадат
с тези на първоинстанционния съд, атакуваният съдебен
акт следва да бъде потвърден.
Предвид изхода на спора и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят - ищец следва да понесе сторените от въззиваемия — ответник съдебни разноски в размер на 100
лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение на
процесуалния представител на „Б.Б.ЗА Р.“ АД.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.05.2017 г.по гр. д. №71707 от 2014 г. на Софийски районен съд, 145 състав
ОСЪЖДА Д.А.К., ЕГН ********** да заплати на „Б.Б. ЗА Р.“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***0,сумата 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.