Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на секретаря Дарина
Баева, като разгледа докладваното от съдията
в.т.д.№179/2019г., по описа на ВОС, ТО, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на МОН ВИЛ ЕООД,
ЕИК *********, Варна, представлявано
от Д Н, чрез адв.М.Ж. от ВАК, срещу решение №4243/25.10.2018г., постановено по
ГД №1163/2018г. на 25-ти състав на ВРС, с което съдът е приел за установено в отношенията между страните, че ответникът „Мон Вил“ ЕООД, ЕИК
*********, гр.Варна, ул. „Ангел Кънчев“ № 65, ет. 4, ап. 6, дължи на ищеца Д.Я.К., ЕГН **********,***, следните суми: 500 лева, представляваща
неплатен месечен наем за месец октомври 2017г., дължим по Договор за наем от
01.10.2017г. и сумата от 1 500 лева,
представляващи неустойка, начислена по чл.21, ал.4 и чл.20, ал.3 от договора,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 10065/08.12.2017г., издадена по ЧГД №18112/2017г. по описа на ВРС, 25
състав, като е отхвърлил иска за сумата от 500 лева, представляваща 30-дневно
предизвестие за едностранно прекратяване на договора в размер на един месечен
наем, дължимо по чл.24, ал. 4 от договора, на
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, съответно
разпределил разноските между страните.
В
жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно поради противоречие с
материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Претендира се отмяна на решението в частта, в която
съдът е уважил предявения установителен иск по чл.422 ГПК като същия бъде
отхвърлен. Твърди се, че при постановяване на крайния си акт съдът е тълкувал
селективно фактическата обстановка по делото като са игнорирани съществени за
спора доказателства. Въззивникът сочи че съдът, кредитирайки свидетелските
показания на водените от ищеца свидетели, е игнорирал обстоятелството, че по
време на ползване на помещението от ответното дружество, и трето лице –Златка П.
е имала ключ за същото. Неправилно съдът не е кредитирал показанията на
св.Антонина Б., майка на управителя на ответното ТД, но и счетоводител на същото
като е стигнал по погрешен извод за недоказаност фактът на разваляне на договора
за наем по причина неизпълнението му от наемодателя. Поддържа твърдение, че
наемодателят не е осигурил възможност за безпрепятствено ползване на наетия
магазин както и не е съдействал на наемателя за вярното и редовно счетоводно
отчитане на договора за наем. Съдът не е коментирал разменената между страните
електронна кореспонденция. Поради това съдът не е стигнал до вярна констатация
за наличие на виновно неизпълнение на договора от наемодателя, съответно
основание за разваляне на договорното правоотношение. Прави се довод, че при
прилагане разпоредбата на чл.87 ЗЗД, законодателят не изисква друго освен
качество „кредитор” на развалящия, т.е. не изисква изправност на развалящата
страна. Сочи се, че договорът може да бъде развален от всяка от страните дори
при неизправност и на двете страни. /цит. се решение по т.дело №1970/2013г. на
ВКС, Първо т.о./
В
жалбата не се правят доказателствени искания. Не се твърдят допуснати от
първата инстанция процесуални нарушения.
В
съдебно заседание жалбата се поддържа чрез пълномощника адв.Ж..
В
срока по чл.263 ГПК не е постъпило становище на насрещната страна Д.Я.К., ЕГН **********,***.
В съдебно заседание пълномощникът на страната адв.Ц. оспорва жалбата като
неоснователна.
За
да се произнесе по спора съдът съобрази, че пред РС –Варна е било образувано
исково производство по реда на чл.422 ГПК, за установяване вземане на ищеца Д.Я.К. срещу „Мон Вил“ ЕООД за сумите: 500 лева, представляваща
неплатен месечен наем за месец октомври 2017г., дължими по Договор за наем от
01.10.2017г.; сумата от 500 лева, представляваща 30-дневно предизвестие за
едностранно прекратяване на договора в размер на един месечен наем, дължима по
чл. 24, ал. 4 от договора както и сумата от 1 500 лева, представляваща
неустойка, начислена по чл. 21, ал. 4 и чл. 20, ал. 3 от договора, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
10065/08.12.2017г. по ЧГД №18112/2017 г. по описа на ВРС, 25 състав.
В исковата молба се твърди, че на
01.10.2017г. ищецът сключил договор за наем с ответното дружество с предмет
собствения му недвижим имот - магазин, състоящ се от две помещения, с обща площ
от 64 кв. м., находящ се в гр. Варна, ул.„Цани Гинчев“№14, при наемна цена от
500 лева месечно, за срок от 1 година, считано от 03.10.2017г. Твърди, че
наемателят не платил нито една наемна вноска като при проведените разговори по
телефона управителя на ответното дружество го успокоявал да не се безпокои за
наема, тъй като в двора на имота на съхранение е оставена хладилна витрина,
която може да счита за оставена в залог. Опитите на ищеца да се срещне лично с Д
Н, управител на ответното дружество, не били осъществени, тъй като тя отсъствала от наетия магазин до около
25.10.2017г. Излага, че с имейл от 08.11.2017г. наемателят прекратил договора
като на 13.11.2017г. било извършено приемо-предаване на обекта на наемодателя.
Твърди, че поради неизпълнение на договора и предсрочното му прекратяване,
ответникът дължи както наемната цена за м.октомври 2017г., така и обезщетение
за неспазено предизвестие в размер на едномесечна наемна цена, а така също и предвидената
в договора съгласно чл.20, ал.3 неустойка в размер на тримесечния наем. В
съдебно заседание исковете се поддържат.
В
срока по чл. 131 ГПК ответното
дружество „Мон вил“ ЕООД е
депозирало отговор на исковата
молба, в който изразява становище за неоснователност на исковете. Не оспорва
факта, че страните са били обвързани от договор за наем с предмет търговски
обект – магазин в гр.Варна, ул. „Цани Гинчев“ № 14 с месечна наемна цена от 500
лева и срок на действие от 03.10.2017г. за една година. Обектът бил нает с цел
извършване на търговия на дребно с хранителни стоки. Твърди се оборудване на
помещението с необходимия инвентар /хладилни витрини, стелажи, касов апарат и
стока/. Твърди се, че след предаване владението на имота, в него били
установени вещи на наемодателя. Наемателят твърди, че в обекта се съхранявали
книжа на търговското дружество, печат, фискален апарат, поради което
установеното влизане на трети лица в имота било крайно притеснително. Оспорва
представения от ищеца договор за наем като излага съображения, че същият
представлява неистински документ с преправено съдържание – договорът бил с дата
01.10.2017г. и съдържал чл.7 както и първата страница била подписана само от
ищеца. Държаният от наемателя екземпляр не отговарял в съдържателно отношение на
този представен с исковата молба. Твърди се, че били водени разговори с
наемодателя да осигури безпрепятствено ползване на имота, но тъй като това не
било сторено, наемателят прекратил договора. Причината била, че посочените в
чл. 6 от договора задължения на наемодателя били системно нарушавани. Ищецът
бил уведомен за развалянето с електронно писмо от 08.11.2017г. На 13.11.2017г.
обектът бил предаден на ищеца, като между страните бил изготвен и подписан
приемо-предавателен протокол. В същия представителят на дружеството г-жа
Неделчева уточнила т.1 от същия, че причина за разваляне на договора е посочена
в електронната кореспонденция – неизпълнение задължение на наемодателя. В т.3
от протокола било записано, че договорът се прекратява съгласно чл.21 от същия.
Наемодателят не посочил, че има претенции за дължими наемни вноски или други искания.
Твърди се, че на 03.10.2017 г. г-жа Неделчева платила сумата от 500 лева,
представляваща депозит за наетия обект, за което между страните била подписана
разписка. Тази сума се намирала в наемодателя и не била връщана на дружеството
или на негов представител, поради което следвало да служи като обезпечение при
прекратяване или разваляне на договора. Твърди, че наемът за месец октомври бил
платен в брой пред свидетели, но не била издадена разписка тъй като ищецът
отказал да подпише такава. Твърди, че дружеството не е извършило действия,
които да нарушават клаузите в договора, поради което не дължи неустойка. Оправя
искане за отхвърляне на претенциите и присъждане на разноски.
Въззивният
съд, въз основа на събраните доказателства, твърденията и възраженията на
страните, в пределите на въззивното производство, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
При
преценка редовността на ВЖ настоящият състав констатира, че същата е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страна, чрез упълномощен процесуален
представител.
Предмет
на въззивната
жалба е единствено решението, в което съдът е уважил предявения установителен
иск с правно основание чл.422 ГПК, т.е. за сумата от 500 лева -неплатен месечен
наем за м.10.2017г. както и за сумата от 1 500 лева, представляващи
неустойка в размер на тримесечния наем за обекта. Въпреки непрецизно
формулиране петитума от ответника, същият няма интерес да обжалва решението в
отхвърлителната му част, поради което и въззивният състав е докладвал предмета
на въззивния спор в тези граници, чието определение не е оспорено от
въззивника. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а относно
правилността на решението е обвързан от оплакванията във въззивната жалба.
Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки. По отношение
неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбите оплаквания,
които се изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решение,
а именно че съдът е формирал неправилен извод за частичната доказаност на
претенцията, основавайки извода си единствено на свидетелските показания на
водените от ищеца свидетели без да вземе предвид електронната кореспонденция и
при неправилно прилагане разпоредбите на закона.
Страните не спорят относно
предпоставките за предявяване на иска по чл.422 ГПК за установяване вземане, за
което е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ЧГД № 18112 по описа за 2017 г. на ВРС, 25 състав.
Не спорят, че между страните е било подписан
договор за наем на процесния имот, по който ищецът е наемодател, а ответното
дружество – наемател. Не се спори, че договорът е прекратен предсрочно, преди
изтичане на срока по искане на наемателя, отправено с предизвестие от
08.11.2017г. /месец след началото на договора/ както, че държането на имота е
предадено от наемателя на наемодателя, за което е подписан приемо-предавателен
протокол от 18.11.2017г. Не се спори, че в договора, в чл.20, ал.3, е
договорена неустойка при прекратяване на договора преди изтичане на срока му,
по отношение на която и да е от страните по него. Спорно е основанието за
прекратяване действието на договора, респ. изправността на страните и
дължимостта на договорна неустойка за предсрочно прекратяване. Не се спори, че
наемателят е заплатил 500 лева депозит при сключване на договора. Въззивникът
поддържа неизправност по договора на наемодателя /ищеца/, в който смисъл е
възражението му за неоснователност на претендираната неустойка.
Твърдението в отговора на исковата молба, че
наемателят е заплатил на ръка /без разписка от ищеца/ месечния наем за
м.октомври не се установява и съдът правилно е приел, че наемна цена не е
заплащана по договора. От друга страна, заплатената сума в размер на 500 лева,
за която е представена разписка от ответното дружество, има друго
предназначение, а именно покриване на консумативните разноски за имота като при
неизползването и, същата подлежи на връщане при представяне и на квитанции за
заплатените текущи разходи за ползването на имота. /чл.24 вр.чл.18 от договора/
Тези отношения, произтичащи от прекратяване на договора, не са въведени като
предмет на спора. Основното възражение във въззивната жалба е начина, по който
първата инстанция е ценила гласните и писмени доказателства както и извода за
качеството на страната, която упражнява потестативното право на разваляне на
договора на изправна страна. Въззивникът поддържа твърденията си за
неизпълнение на договора от страна на наемодателя както, че при неизправност и
на двете страни по договора, всяка от тях може да упражни правото на разваляне
по реда на чл.87 ЗЗД. В този смисъл, очевидно е, че въззивникът /ответник/ не
твърди сам той да е изправна страна по договора, а отделно че това не се
установява и от събраните доказателства.
От същите се установява безпротиворечиво, че
договорът за наем е прекратен едностранно по искане на наемателя. Съобразно
подписания двустранно протокол от 13.11.2017г., това е именно датата на която е
преустановено действието на договора и предадено държането на имота. Съдът намира, че не може да се приеме
разваляне на договора от наемателя съгласно чл.87 ЗЗД поради виновно
неизпълнение на договора от страна на наемодателя, изразяващо се в нарушение на
чл.6 от същия, тъй като не се установява наемателят д е изправна страна по
договора. Към датата на отправяне на уведомлението за прекратяване на договора
– на 08.11.2017г., не е била заплатена дължима наемна цена за м.10.2017г., а
така също и цената за м.11.2017г., дължима към 5 число на текущия месец
съгласно договора.
В
разпоредбата на чл.87 ЗЗД са предвидени предпоставки за едностранно
преустановяване на двустранен договор при неизпълнение от страна на длъжника,
по причина, за която последният отговаря. С изявлението за извънсъдебно
разваляне на договора изправната страна упражнява свое потестативно право, като
е необходимо изявлението да достигне до неизправния длъжник. Упражняването
правото на изправната страна по договора да отправи волеизявление за
едностранното му разваляне, следва да се разграничава от възможността за
едностранно прекратяване на договора, както и от настъпване последиците от
развалянето – отпадане с обратна сила на договорната връзка – чл.88 от ЗЗД.
Хипотезите, при които се касае за упражняване на право за прекратяване на
договора, принципно не изискват да е налице виновно неизпълнение на договорни
задължения от страна на длъжника. Определянето на характера и правната
квалификация на волеизявлението, като правно действие, е от компетентността на
съда, като същият не е обвързан от наведените от страните квалификации. При
определяне на характера на волеизявлението, съдът дължи преценка на
обстоятелствата, сочени като основание за преустановяване на облигационната
връзка и съобразно тази преценка следва да изведе извод дали в полза на
изправната страна е възникнало потестативното право да развали договора и то
към момента на упражняването на това право. В горния смисъл са постановени по
реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, Търговска колегия – решение по т. д. №
60/2010 г., решение по т. д. № 1109/2012 г., решение по т. д. № 2804/2015 г. и
решение по т. д. № 1037/2016 г., послужили като основание за допускане на
обжалването. Въпреки формално посоченото
основание на разваляне на договора /в отговора на исковата молба/, съдът
намира, че не се установява прекратяването му на това основание тъй като
наемателят не е имал право да го упражни. Потестативното право за извънсъдебно
разваляне на двустранен договор се упражнява с едностранно волеизявление от
изправната страна по договора, което може да се направи преди завеждане на
делото, или с исковата молба, вкл. и когато с последната се претендират
последици от разваляне на договора. Подписването на протокола от 13.11.2017г.
от двете страни, сочи на конклудентните им действия за преустановяване на
облигационната връзка занапред. В този смисъл, съдът намира, че доколкото
ответникът не е можел да развали договора едностранно, то при съгласие на
наемодателя /ищец/, следва да се приеме, че е постигнато съгласие от двете страни
за прекратяване на действието на договора. Определянето на характера и правната
квалификация на волеизявлението на изправната страна, като правно действие, е
от компетентност на
съда.
От изслушаните свидетели не се установява
неизпълнение на наемодателя по чл.6 от договора, т.е. основание за разваляне на
договора от другата страна. Свидетелите П. и Г. ясно сочат, че не са влизали в
имота по време на действие на договора за наем без присъствие на наемателя. Св.Г.
е влизал еднократно за отстраняване на повреда, възникнала по време на
ползването на имота от него като наемател. Другата свидетелка е виждала имота
празен, като потенциален наемател. От друга страна, св.Б., не излага преки и
непосредствени впечатления относно нарушаване необезпокояваното ползване на
имота – поставянето на лични вещи на наемодателя в имота и влизането му в
отсъствие на наемателя. Показанията на този свидетел въззивният съд намира за
неубедителни. Св.Б. е майка на управителя на ответното дружество, която водила
и счетоводството на дружеството. Същата излага, че е била в наетия обект за
около половин или един час докато дъщеря и си свърши някаква работа. Същата не
помни през кой месец е ходила в имота. Не може да изложи конкретни факти и
обстоятелства както относно този имот, така и относно намиращия се в
непосредствена близост друг нает от фирмата имот. Не може да посочи дата и
период на ползването.
От друга страна, от показанията на св.Б. не следва,
че наемодателят е извършил някакво нарушение на договора за наем, пряко волята
на наемателя. Показанията и са принципни и представляват по-скоро разсъждения
относно естеството на наемното правоотношение, без оглед конкретните уговорки.
От същите не се установява по какъв начин наемодателя е препятствал търговската
дейност на ответника, отказал ли е снабдяване с препис от договора за наем с
коректно посочена в него дата. Показанията за отправеното искане за корекция на
договора от страна на управителя на дружеството, са опосредствани и непреки,
базират се на разказаното от Д Н.
Не се установява от друга страна безпротиворечиво
какво е било състоянието на наетия обект – дали същия е бил оборудван с касов
апарат и зареден изцяло със стока. От показанията на св.Б. се установява, че в
него се продавали само плодове и зеленчуци. /хладилната витрина за млечни
продукти не могла да влезе в обекта поради размерите си и след престой в двора
била преместена в другия нает от ответника магазин/ Св.П. не е влизала в имота
след наемането му от ответника. Сочи, че когато минавала покрай обекта същия
бил заключен. Св.Г. също сочи, че не през цялото време имало човек в магазина
/едва в средата на октомври 2017г./ В магазина имало стока, но никой не влизал
в него докато свидетеля бил в имота. И при двете посещения на свидетеля, същия
сочи, че в обекта имало представител на наемателя като втория път това била
управителката.
Въз основа на свидетелските показания съдът намира,
че не се установява неизпълнение на договора от наемодателя. Показанията на св.Б.,
с оглед качеството/свидетелката и майка на управителя/, следва да бъдат ценени
по чл.172 ГПК. Те са такива и с оглед съдържанието им доколкото не са ясни,
точки и пълни. Не се установява пречка за ползването на имота да представлява
липсата на снабдяване на наемателя с екземпляр от договора с коректно нанесени
данни /при сключване на договора бил използван стар договор за обекта/ както и
това да е препятствало упражняваната от ответника търговска дейност в имота.
Същевременно, от съвкупния анализ на показанията на двете групи свидетели се
установява ползването на имота за процесния период и до освобождаването му на
13.11.2017г. като същевременно не се установява да е заплатено на наемодателя
друго освен депозита съгласно чл.24 от договора. Поради това, искането за
присъждане на наемната цена за м.10.2017г. е
основателно съгласно чл.228 ЗЗД.
Въпреки че не се установява основание за разваляне
на договора от наемателя съгласно чл.87 ЗЗД, договорът е прекратил действието
си именно по искане на наемателя преди изтичане на срока му. Разпоредбата на
чл.20, ал.3 от договора изрично предвижда основание за неустойка при
прекратяване на договора преди срока му без да визира виновно неизпълнение на
някоя от страните. В случая, неустойката е предвидена да покрие вредите на
наемодателя от предсрочното освобождаване на имота му.
Доколкото във въззивната жалба се поддържа
оплакването за несъответствие на представения екземпляр от договора с този на
ответника, съдът следва да обсъди установеното разминаване в съдържанието на
договора. Действително, при сравнение на двата екземпляра на договора,
представени с исковата молба и отговора, се установява различие при оформяне на
текста и полагане подписите на страните. При липса на оспорване на
правоотношението и положените под договорите подписи на страните, установеното
формално разминаване не е съществено за предмета на спора тъй като не засяга
съществените уговорки по договора.
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора същият се
сключва за срок от една година, считано от 03.10.2017 г. В ал. 3 е посочено, че
в случай че една от страните прекрати договора едностранно преди изтичане на
неговия срок, тя дължи неустойка в размер на тримесечната наемна цена.
Доколкото
уговорката в чл.20 от договора касае всички случаи на предсрочно прекратяване
на договора от страна на наемателя, то процесната хипотеза попада именно под
действието и. Съгласно чл.20 ЗЗД, договорите имат сила на закон за тези, които
са ги сключили. Поради това, ответникът дължи заплащане на неустойката, предвидена
именно при предсрочно прекратяване на договора, в размер на тримесечната наемна
цена. До тези изводи е стигнала и първата инстанция, поради което решението и
следва да бъде потвърдено.
В
останалата част, относно заплащане на предизвестието за прекратяване на
договора, решението на ВРС не е предмет на жалбата, поради което същото е
влязло в законна сила в отхвърлителната си част.
Съобразно
изводите, на въззиваемата страна се следват сторените във въззивното
производство разноски, установени в размер на 486 лева, на основание чл.78,
ал.3 вр.чл.80 ГПК.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№4243/25.10.2018г., постановено по ГД №1163/2018г. по описа на 25 състав на ВРС
в обжалваната от МОН ВИЛ ЕООД част, с която е прието за установено в
отношенията между страните, че „МОН ВИЛ“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Ангел Кънчев“ № 65, ет. 4,
ап. 6, дължи на ищеца Д.Я.К., ЕГН **********,***, сумите: 500 лева,
представляваща неплатен месечен наем за месец октомври 2017г., дължим по
Договор за наем от 01.10.2017г. и сумата от 1 500 лева, представляваща
неустойка, начислена по чл. 20, ал.3 от договора, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 10065/08.12.2017
г., издадена по ч. гр. д. № 18112/2017 г. по описа на ВРС, 25 състав.
В
останалата отхвърлителна част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Мон Вил“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Ангел Кънчев“ № 65, ет. 4,
ап. 6, да заплати на
Д.Я.К., ЕГН **********,***, сумата от 486,00 лева, представляваща
сторени във възизвното производство разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: