Решение по дело №35/2022 на Окръжен съд - Монтана

Номер на акта: 84
Дата: 11 април 2022 г. (в сила от 7 април 2022 г.)
Съдия: Аделина Тушева
Дело: 20221600500035
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 януари 2022 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 84
гр. Монтана, 07.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на четиринадесети
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Елизабета Кралева

Таня Живкова
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно гражданско дело №
20221600500035 по описа за 2022 година
Делото е образувано пред МОС по реда на чл. 258 и сл. от ГПК по жалба на С. М. от
гр. *, подадена чрез пълномощник адвокат Ж.В. против решението на РС Монтана от
14.10.2021г. , постановено по гр. дело № 1346/2021г. по описа му , с което е отхвърлен като
неоснователен предявения от С.Ф. срещу К.И. И.БГ ЕАД иск за установяване недължимост
на вземания , обективирани в изпълнителен лист от 02.04.2013г. като погасени по давност и
са присъдени разноски .
Твърди се във въззивната жалба , че решението е неправилно поради нарушение на
материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения . Изложени са
съображения, че съдът не е взел предвид всички доводи на ищцата в първоинстанционното
производство , като не е съобразил настъпило по силата на закона прекратяване на
основание чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК . Неправилно се е позовал на ППВС № 3/1980г. , вместо да
приложи тълкуването , дадено в ТР 2/2013г. на ОСГТК на ВКС . Неправилно е приложил
разпоредбите на чл. 110 и сл. ЗЗД , включително относно погасяване по давност вземанията
за лихва, за които е приложима тригодишна погасителна давност, както и относно
основанията за спиране и прекъсване на давността . Подробни съображения в тази насока са
изложени във подадената въззивна жалба, като се иска от съда да отмени обжалваното
решение и постанови ново, с което уважи предявения иск , ведно с присъждане на
разноските за двете инстанции .
С подаден в срок писмен отговор въззиваемата страна К. И.И. БГ ЕАД, чрез
1
пълномощник юрисконсулт Н. В. оспорва жалбата като неоснователна с доводи за
правилност на обжалваното решение , подробно развити в подадения отговор. Претендира
разноски .
Въззивният съд , при преценка редовността и допустимостта на въззивната жалба по
реда на чл. 267,ал.1 от ГПК , прие следното :
Жалбата е подадена от страна по делото при наличен правен интерес и в
предвидения двуседмичен срок за обжалване, считано от връчване постановеното от РС
решение , поради което е допустима .
Във въззивното производство не са допускани доказателства.
Окръжният съд, като провери атакуваното по реда на въззивното обжалване решение
на РС Монтана във връзка с оплакванията в жалбата, предвид събраните по делото
доказателства и съобразно правомощията по чл. 269 от ГПК , приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на С. М. от гр.
*срещу К.И.И.БГ ЕАД гр. *с твърдения, че вземането , удостоверено с изпълнителен лист
от 02.04.2013г. , издаден от СГС на основание арбитражно решение по арб.дело №
168/2012г. , с което наследодателката й е осъдена да заплати на П.К.Б. ЕООД главница в
размер на 2851.74 лева и разноски , цедирано на ответника е погасено по давност. За
събиране на това вземане е образувано през 2019г . изп.дело № 2011 по описа на ЧСИ М.И.,
като на ищцата е връчена покана за доброволно изпълнение за сумата 6708 лева, от които
2851.74 лева главница , 2373.80 лева законна лихва за периода 24.08.2012г.-02.11.2020г.,
446.10 лева присъдени разноски, 155 лева разноски по изп.дело и 882.16 такси по Тарифата
към ЗЧСИ.
С влязло в сила определение № 176/24.06.2021г. първоинстанционния съд е
прекратил като недопустимо производството по иска относно вземанията за разноски и
такси по изпълнителното дело № 2011/2019г. на ЧСИ М.И., както и относно вземанията по
изпълнителни лист над 1/3 с оглед отговорността на ищцата като наследник , съобразно дела
й от наследството, като предмет на производството са вземания в размер на 956.58 лева
главница, 791.27 законна лихва за периода 24.08.2012г. -02.11.2020г. и 148.70 лева разноски
по изпълнителния лист, по отношение на които е постановено и обжалваното решение.
При заявените в исковата молба твърдения следва да се приеме за предявен
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,ал. 1 във връзка с чл. 439 от ГПК
за установяване недължимост на вземане поради изтичане на давностен срок.
С обжалваното решение съдът е приел, че по отношение процесното вземане не
изтекъл предвидения в закона 5 годишен давностен срок, поради което и е отхвърлил
предявения иск като неоснователен .
Така постановеното решение е валидно и допустимо при наличие на правен интерес
от страна на ищцата, конституирана като длъжник по висящо изп.дело № 2011/2019г. по
описа на ЧСИ М.И. да установи недължимост на вземането, претендирано за плащане от нея
с връчената й покана за доброволно изпълнение с позоваване на факт, настъпил след
2
издаване на изпълнителния лист, а именно изтекла погасителна давност.
Установено е от фактическа страна следното:
По делото не се спори и е установено, че по издадения на 02.04.2013г. изпълнителен
лист срещу М. М., починала на 22.12.2015г. , чийто наследник по закон е ищцата, и М. В. е
образувано по молба на П. К. Б. ЕООД от 06.07.2013г. изп.дело № 1136/2013г. по описа на
ЧСИ Р. А. за събиране на сумата 2851.74 лева главница , ведно със законна лихва от
24.08.2012г. и 446.10 лева разноски . В хода на делото, по молбата на взискателя ЧСИ са
наложени запори върху вземания със запорни съобщения от 04.09.2013г. . С постановление
от 10.10.2018г. това изпълнително дело е прекратено на основание чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК ,
като ЧСИ е посочил 21.10.2013г. за дата на последно извършено действие. Преди
прекратяване на делото с постановление е подадена молба от 26.09.2018г. от ответното
дружество за конституирането му като взискател поради цедиране на вземането по ИЛ от
първоначалния взискател, което искане е уважено от ЧСИ . С молбата като способ за
изпълнение е посочен опис на движими вещи на длъжника. Поради прекратяване на
изп.дело с постановление от 10.10.2018г., ЧСИ е върнал на новоконституирания взискател
ИЛ, удостоверено с протокол от 26.11.2018г.. На 07.10.2019г. ответното дружество е подало
молба до ЧСИ М.И. за образуване на изпълнително дело срещу длъжниците по ИЛ от
02.04.2013г., като в молбата е посочен способ за изпълнение – опис на движими вещи.
Образувано е изп.дело № 2011/2019г. по описа на ЧСИ М.И.. В хода на делото е установено,
че длъжникът М. В. е починала, като са конституирани на основание чл. 429 от ГПК като
длъжници законните й наследници, един от които е ищцата . С изпратената й покана за
доброволно изпълнение , връчена на 29.10.2020г. са посочени задълженията на
наследодателката й по изп.дело - сумата 6708.80 лева, от които 2851.74 лева главница ,
2373.80 лева законна лихва за периода 24.08.2012г.-02.11.2020г., 446.10 лева присъдени
разноски, 155 лева разноски по изп.дело и 882.16 такси по Тарифата към ЗЧСИ.
При така установената по делото с оглед събраните доказателства фактическа
обстановка, от правна страна съдът приема следното:
С предявения отрицателен установителен иск ищцата цели да установи недължимост
на вземане, за събирането на което са предприети принудителни изпълнителни действия по
изп.дело № 2011/2019г. , като се позовава на изтекла погасителна давност. Твърдените от
фактическа страна обстоятелства и искане за защита обосновават правно основание на иска
чл. 439 от ГПК , според който длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението въз основа
на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството , по което е
издадено изпълнителното основание. Защитата на длъжника по реда на чл. 439 от ГПК е
срещу материалната незаконосъобразност на принудително изпълнение, като предмет на
установяване е липсата на изпълняемо срещу него право . Последица от уважаване иска по
чл. 439 от ГПК е прекратяване изпълнението – чл. 433,ал.1,т. 7 от ГПК, от което се извежда
правния интерес от исканото установяване.
Ищцата се позовава на изтекъл след ноември 2013г. пет годишен давностен срок,
довел до погасяване на вземането, с което обосновава твърдението си за недължимост на
3
процесното вземането .
Давността като институт на материалното право представлява изтичане на
определен в закона срок от време, през който кредиторът бездейства , последица от което е
погасяване правото да иска принудително изпълнение на вземането си. Самото вземане
продължава да съществува като естествено право и може да бъде изпълнено доброволно от
длъжника, аргумент за което е разпоредбата на чл. 118 ЗЗД
От събраните по делото доказателства е установено, че по изп.дело № 1136/2013г.
последното валидно предприето от ЧСИ изп.действие е налагане на запор върху вземания
със запорно съобщение от 04.09.2013г. , след което до 26.09.2018г., когато е подадена
молбата от ответника за конституирането му като взискател извършване на изп.действия не
са искани и такива не са предприемани от съдебния изпълнител. При така установените
обстоятелства , съдът приема, че на основание чл. 433,ал.1,т. 8 от ГПК изпълнителното
производство е прекратено по силата на закона с изтичане двегодишен срок, считано от
04.09.2013г. , през който взискателят не е искал извършване на изпълнителни действия или
прекратяването на изпълнителното дело е настъпило на 04.09.2015г.. Изпълнителният лист
е издаден на основание арбитражно решение на арбитражен съд, поради което и на
основание чл. 117,ал. 2 от ЗЗД приложимият давностен срок по отношение на вземанията,
удостоверени с него –главница , законна лихва и разноски , е пет години. Спорен е въпросът
кой е началният момент, от който тече нов давностен срок след прекъсването му с
предприетите по принудителното изпълнение действия – последното извършено
изпълнително действия 04.09.2013г. или датата , когато изпълнителното производство е
прекратено по силата на закона – 04.09.2015г. . Съгласно чл. 116,б.“в“ от ЗЗД давността се
прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Разпоредбата е била
предмет на тълкуване от Пленума на ВС, като с Постановление № 3/1980 г. е прието, че
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането. С Тълкувателно решение от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г.
ОСГТК на ВКС прие ново тълкуване на тази норма , според което , когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие, като обяви за изгубило сила Постановление №
3/1980г. на Пленума на Върховния съд. Новото тълкуване обаче, дадено с ТР от 26.06.2015г.
е приложимо към висящите към обявяването на решението изпълнителни производства,
като ППВС№ 3/1980 г. се счита отменено с обявяване на решението по т.д.№ 2/2013г. на
26.06.2015г. , съответно от тази дата следва да намери приложение новото тълкуване на
разпоредбата на чл. 116,б.“в“ от ГПК . Нормата на чл. 116,б.“в“ от ЗЗД е материалноправна
и преди постановяване на ТР от 2015г. въз основа на нея са се осъществили факти , които
са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили
правните си последици, поради което и тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед
на тълкувателното ППВС, което е било действащо към момента на настъпването на
4
последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР,
което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз
основа на изрична разпоредба за това. В тази насока съдът съобрази решение №
170/17.09.2018г. по гр.дело № 2382/2017г. , IV-то г.о. на ВКС , постановено в състав
съдиите Б. Б., Б. И. и Д.Д. , с което даден отговор на правния въпрос за приложението по
време на даденото в т. 10 на ТР от 2015г. тълкуване относно давностния срок при
предприето принудително изпълнение , като е прието, че извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на
ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на ТР и даденото
с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и
то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и
към тези, които са приключили преди това.
Предвид гореизложеното , съобразявайки ППВС № 3/1980 г. според което по време
на висящността на изпълнителния процес давност не тече , то до 26.06.2015г. при наличие
на висящо изпълнително производство по изп.дело № 1136/2013г. давност не е текла. От
26.06.2015г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок , който към 26.09.2018г. ,
когато ответникът е поискал от съдебния изпълнител конституирането му като взискател с
посочен способ за изпълнение –опис на движими вещи 5-годишеният давностен срок не е
изтекъл . Дори и да се приеме, че с тази молба като подадена по прекратено по право на
04.09.2015г. изпълнително дело, течението на давността не е прекъснато, то към
07.10.2019г., когато е подадена молбата на ответника като взискател пред ЧСИ М. И. за
образуване на ново изпълнително производство с посочен изпълнителен способ, 5-годишния
давностен срок, считано от 26.06.2015г. също не е изтекъл, поради което и процесното
вземане не е погасено по давност и е дължимо. Предявеният иск за установяване
недължимост на вземането като погасено по давност неоснователен .
Поради съвпадане изводите на въззивния и първоинстанционния съд относно
неоснователността на иска по чл. 439 от ГПК, то първоинстанционното решение като
правилно следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора неправилно се явява решенето на РС Монтана и в частта за
разноските, поради което и следва да бъде отменено в тази част , като на ответника се
присъдят на основание чл. 78,ал. 3 от ГПК направените в първоинстанционното
производство разноски в размер на 300 лева платено адвокатско възнаграждение .
С оглед изход на въззивното производство и на основание чл. 78,ал. 8 от ГПК ,
предвид изричното искане за присъждане на разноски, то на въззиваемата страна,
защитавана от юрисконсулт , се следват разноски за възнаграждение, което съдът определя
в размер на 200 лева, съобразно чл. 37 от ЗПП и чл. 25,ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
С оглед цената на иска, която е под 5000 лева, то на основание чл. 280,ал.3,т.1 от
ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Водим от гореизложените мотиви, Окръжен съд – Монтана
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 136 от 14.10.2021г. на Районен съд Монтана ,
постановено по гр. дело № 1345/2021 г. по описа на същия съд КАТО ПРАВИЛНО.
ОСЪЖДА С. М. от гр. *да заплати на К. И.И.БГ ЕАД сумата 200 лева въззивни
разноски .
РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6