О П Р Е Д Е Л
Е Н И Е
№……………/……….07.2019г.
гр.Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско
отделение, в закрито
съдебно заседание на двадесет и пети юли през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
П. АТАНАСОВ
като разгледа докладваното от съдията Атанасов
търговско
дело №1213 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “Профи Кредит
България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.“В“, действащо чрез ю.к.Р.И., против Решение №1286 от 28.03.2019г. по гр.д.№9462/2018г.
на PC Варна, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя, против П.Р.И., иск с правно основание чл.422
от ГПК за приемане на установено, че въззиваемия
дължи на въззивника разликата над 983.63лв. до 3361лв., представляваща главница по
Договор за потребителски кредит №********** от 09.06.2014г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в
съда-02.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане, за което вземане по
ч.гр.д.№3216/2018г. на РС Варна е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, и иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за
осъждане на въззиваемия да заплати на въззивника сумата от 7222.98лв., представляваща договорно
възнаграждение /лихва/ за периода от 15.07.2014г. до 15.10.2018г. по посочения
договор за кредит.
В жалбата се
излага, че решението на РС Варна е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Оспорват се изводите на първоинстанционния
съд, че уговореният размер на годишния процент на разходите се явява нищожен,
като противоречащ на законовите ограничения визирани в чл.19, ал.4 от ЗПК.
Поддържа се, че в случая следва да бъде съобразен прокламирания в чл.9 от ЗЗД
принцип на свободното договаряне, съгласно който всеки е свободен да встъпва в
правни и договорни връзки и сам да определя, и се съгласява със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Поддържа се, че с оглед посочения
принцип, страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен
процент на разходите в размер на 157.76 %. Твърди се, че кредитополучателя
се е съгласил с тази цена на кредита, по време на преддоговорния
етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, към момента на сключването на договора и с погасяването на
месечните вноски. Поддържа се, че паричният ресурс на небанковите
институции, е многократно по-скъп от този на банките, с оглед на факта, че не
могат да осъществяват влогонабиране, както и с оглед риска, който поемат да
отпускат финансов ресурс на кредитополучатели, които
не могат да получат такъв от банките, поради ниска кредитоспособност. Ето защо
се поддържа, че случая меродавна, е пазарната цена на кредитите в сектора, а не
законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите
от потребителя лихви. Твърди се, че понастоящем няма нормативно определен
размер на договорната лихва, поради което същия може да бъде уговарян свободно
между страните до определеният с ПМС №72 от 08.04.1994г. на МС 5-кратен размер
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Предвид
посоченото се поддържа, че в случая не е налице нищожност на уговорения лихвен
процент, поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва. На
следващо място се сочи, че уговорения годишен процент на разходите в размер от
157.76 %, не накърнява добрите нрави, тъй като попада в границите на посочените
от БНБ лихвени проценти, на които останалите небанкови
финансови институции предлагат потребителски кредити и които са установени в
обществото по повод потребителското кредитиране от небанкови
финансови институции. Сочи се, че не е налице противоречие с добрите нрави на
уговорения ГПР и защото законодателната промяна-изменението на ЗПК, в сила от
23.07.2014г., въвеждащо максимален размер на ГПР до пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС, е настъпила след сключване на процесния
договор. Наред с това се сочи, че не може да е налице недействителност, поради
противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна
правна норма. Ето защо се поддържа, че критерии за накърняване на добрите нрави
при лихвените равнища на небанковото финансово
кредитиране, не следва да е размерът на законната лихва, двукратния или
трикратния размер на същата. На последно място се сочи, че процесния
договор за потребителски кредит, има характеристиките на търговска сделка за
кредитора при условията на чл.286 ТЗ, което на основание чл.287 от ТЗ
обосновава приложимостта на разпоредбите за търговските сделки и за другата
страна. Сочи се, че според разпоредбата на чл.430, ал.2 от ТЗ, заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката,
чийто размер законодателят не е ограничил с добрите нрави, каквото ограничаване,
е изрично посочено в други разпоредби на ТЗ. В този смисъл се поддържа, че при процесният тип сделки на изследване подлежи логиката на
отношенията между страните на пазара на “бързите кредити“ и мотивите за
законодателните изменения в ЗПК, влезли в сила на 23.07.2014г., което
изследване би установило, че уговорения лихвен процент не влиза в противоречие
с добрите нрави. Сочи се още, че задължението за плащане на възнаградителна
лихва по кредит, следва от нормите на закона, тъй като по правило договорите за
потребителски кредити, са възмездни. Ето защо се поддържа, че страните по
договорите за потребителски кредит могат да уговарят размера на
възнаграждението за ползване на финансовия ресурс, в т.ч. възнаградителна
лихва, но не могат да уговорят дали да има такова възнаграждение въобще. С
оглед изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната му част и
уважаване изцяло на предявените претенции.
В срока по чл.263
от ГПК въззиваемата страна не е депозирала отговор на
въззивната жалба.
Страните не са обективирали искания по
доказателствата.
С оглед горното и тъй като постъпилата въззивна
жалба е редовна и отговоря на изискванията на чл.260 от ГПК, като подадена в
срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и съдържаща останалите
необходими приложения, и на основание чл.267 от ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА ЗА
разглеждане въззивната жалба
на “Профи Кредит България“ ЕООД, против Решение №1286 от 28.03.2019г. по гр.д.№9462/2018г.
на PC Варна, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя, против П.Р.И., иск с правно основание чл.422
от ГПК за приемане на установено, че въззиваемия
дължи на въззивника разликата над 983.63лв. до 3361лв., представляваща главница по
Договор за потребителски кредит №********** от 09.06.2014г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в
съда-02.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане, за което вземане по
ч.гр.д.№3216/2018г. на РС Варна е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, и иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за
осъждане на въззиваемия да заплати на въззивника сумата от 7222.98лв., представляваща договорно
възнаграждение /лихва/ за периода от 15.07.2014г. до 15.10.2018г. по посочения
договор за кредит.
НАСРОЧВА производството по
в.т.д.№1213/2019г. на ОС Варна в открито съдебно заседание на 23.10.2019г. от 13.30 часа, за която
дата и час да се призоват страните, ведно с препис от настоящото определение.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.