№ 595
гр. Казанлък, 24.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20235510101088 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от М. С. З., ЕГН
**********, с постоянен адрес: ****, чрез пълномощника й, адв. Х. П. Й.,
САК, преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано
в регистър БУЛСТАТ под № ****, фирмено дело № **** г. по описа на ****,
с адрес на упражняване на дейността: ****, представлявано от Д. М. М. -
Управител, съдебен адрес за призоваване: ****, e-mail: **** срещу „Б. Е. Д.
К.“ ООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****,
представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и поотделно.
Процесуалният представител на ищцата твърди, че на 12.06.2019 год. същата
е сключила потребителски договор за кредит № **** с „Б. Е. Д. К.“ ООД за
сумата от 700,00 лева (седемстотин) лв. В договора било посочено, че
искането за кредит щяло да бъде разгледано при „експресно обслужване“, за
което се дължало сума в размер на 245,08 лева или 38,7 % от размера на
главницата. Заплащането на допълнителната такса било включено към
месечните погасителни вноски по договора за кредит № ****. Счита, че
клаузата по чл. 10, ал. 2, с която било договорено допълнително плащане към
кредитора от Договора, е неравноправна, следователно и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
като задължавала потребителя да заплати суми, в размер на 38,7 % за услуги,
които не били извършени. Също така счита, че тази клауза не била
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като фигурирала в
Общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на
интернет страницата на „Б. Е. Д. К.“ ЕООД. Сочи, че съгласно т. 7.4. от
1
Общите условия, експресното обслужване означавало, че клиентът имал
предимството да бъде обслужен приоритетно пред останалите клиенти, като
за целта Кредиторът осигурявал възможност Кредитополучателят да
осъществява контакт с него на специален безплатен телефон, като
телефонният номер изрично се посочвал в индивидуалния Договор за кредит.
При ползване на тази възможност Кредитополучателят щял да бъде третиран
приоритетно и щял да бъде обслужен преди всички останали клиенти, които
не се били възползвали от тази възможност, като всички въпроси, свързани с
Договора, щели да започнат да се разглеждат в срок до 1 (един) час, в рамките
на работното време на Кредитора, считано от момента, в който при него е
постъпило запитването. Кредиторът не можел да бъде държан отговорен за
забавяния, поради невъзможност за контакт с Кредитополучателя (например
при изключен мобилен телефон или неотговаряне при телефонно
позвъняване), както и но не само при технически проблеми. Счита, че
клаузата касаеща експресно обслужване и услугата приоритетно свързване на
телефон с кредитодателя била абсолютно излишна и нелогична, тъй като този
телефон не бил индивидуален за всеки кредитополучател, а общ такъв, което
правило излишно и начисляването на изрична такса за бързина и приоритет,
още повече, че небанковите институции за кредитиране били известни като
фирми именно за бързи кредити. От друга страна, ако с този вид услуга се
целяло приоритетното (уж) обслужване на кредитоискатели, то възниквал
въпросът доколко логично изглеждало човек, изпаднал в очевидна нужда,
доброволно да се съгласи да увеличи дълга си с още 245, 08 лева или 38,7 %
от сумата на заема си. Счита, че тази договорка била изцяло против
икономическия интерес на кредитоискателя, тъй като допълнително
увеличавала дълга му към кредитора с 38,7% от главницата. Твърди
нищожност на клаузата на чл. 10, ал. 2 от Договора, където именно било
задължението за заплащане на допълнителната такса за експресно обслужване
в размер на 245, 08 лева. Твърди, че тази клауза била нищожна и поради
противоречие с добрите нрави. Така договореното заплащане на суми и такси,
водели до оскъпяване на кредита, за което не се предоставяла каквато и да
била услуга, а се целяло допълнителна печалба. Сочи, че с чл. 10, ал. 2
страните били договорили такса експресно обслужване, съгласно която
доверителката й следвало да заплати сумата в размер на 245, 08 лева.
Съгласно чл. 10а ал. 2 от Закона за потребителския кредит, кредиторът не
можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Тоест уговорената такса била в пряко
противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК била да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Сочи, че освен това
горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с
уговарянето му се заобикаляло императивното изискване, установено в
2
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на
разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означавало, че лихвите и разходите
по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 , били нищожни на основание чл. 19, ал.
5 ЗПК. Допълнителното възнаграждение обуславяло извода, че
горепосоченото ограничение било превишено /в този смисъл и § 1, т. 1 и 2 от
ДР на ЗПК/. Следователно клаузите на чл. 10 ал. 1 и ал. 2 начисляващи
допълнително възнаграждение за кредитора, били нищожни – чл. 26, ал 1,
предл. 1 ЗЗД. / В този смисъл било Решение № 264073 от 18.06.2021 г. по в.
гр. д. № 7007 / 2020 г. на Възз. ІІІ-б. състав на Софийски градски съд/. Смята,
че посочената клауза от процесния договор била нищожна и на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД,
като накърнявала и добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП
поради неравноправност. Моли съда да постанови решение, с което да
прогласи нищожността на клаузата по чл. 10, ал. 2, предвиждаща заплащането
на такса за експресно обслужване от Договор за паричен заем № ****,
сключен между доверителката й и „Б. Е. Д. К.“ ООД, с ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: ****, представлявано от управителите
Б.К.Б. и С.И.Г. като нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с
чл.10, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендира разноски в
производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
ответника „Б. Е. Д. К.” ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление
****, представлявано от Б.К.Б. - управител, чрез Г.Д.И. - юрисконсулт.
Счита, че всички изложени в исковата молба твърдения не отговаряли на
обективната истина, а предявеният иск бил неоснователен. Нелогично било
твърдението в исковата молба, че клаузата на чл. 10, и ал. 2 от договор №
****/**** г. била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Сочи, че с
тази клауза не се накърнявали добрите нрави. Тя не била в противоречие с
общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с
правилата за поведение, установени в обществото. Сочи, че дейността на
финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг
контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантира
пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Сочи, че принципите за
доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД
договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на
договарящите при двустранните договори не били етични, а правни
принципи, които били скрепени с правни норми, и евентуалното
противоречие с тези принципи би могло да доведе до нищожност на договора
поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност
поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
3
ЗЗД. Сочи, че в практиката съществували решения, които аргументирано
приемали изложената от него постановка (напр. Решение № 272 от 31.03.2009
г. по гр. д. № 1115/2008 г. на Апелативен съд - София, ГК, I състав). Сочи, че
в решенията, които приемали, че нееквивалентността на престациите
противоречи на добрите нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави,
на кои разбирания в обществото, на кои морално-етични правила подобна
сделка противоречала. Просто лаконично се посочвало, че сделката била
нищожна, като се обяснявали теоретичните конструкции за добрите нрави
или пък се преценявала еквивалентността въз основа на критерии, които се
определяли за всеки конкретен случай. В депозираната искова молба
неоснователно се твърдяло, че предлаганите от кредитора доброволни
действия представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се
заобикалял закона. Сочи, че изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК било да бъде
наличен Годишния процент на разходите (ГПР), което било сторено в
договора. Твърдението на жалбоподателя, че този процент не отговарял на
истината и не бил изчислен съгласно методиката, посочена в закона, било
неоснователно. Счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че с
уговореното възнаграждение за допълнителни услуги се прикривали разходи,
които по своето същество следвало да са включени в ГПР. Те не се
калкулирали в ГПР, защото в допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно
и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита: „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Твърди, че ищеца,
като страна по договор за потребителски кредит сам бил пожелал
допълнителните действия. Всяко действие, което кредиторът бил предоставил
е било по желание на потребителя. Никога допълнителното действие не е
било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Б. Е. Д.
К.” ООД, т.е договорът за кредит е можел да се сключи и без него. Пакетът от
действия присъствал в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена,
т.е не можело да се твърди, че ищеца не бил разбрал за него. Присъствайки в
преддоговорната информация и факта, че ищеца сам бил пожелал да го
ползва, отхвърляло и твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално
от кредитора и била неравноправна по смисъла на чл.144, т.9 от ЗЗП. Моли
съда, да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявения от ищеца
М. С. З. иск като неоснователен. Претендира разноски в производството.
Страните, редовно призовани за датата на съдебно заседание, в писмени
4
становища поддържат изложеното в исковата молба и в отговора.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, под евентуалност чл. 26, ал. 1,
пр. 2, пр. 3 от ЗЗД:
По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за потребителски кредит № **** между
страните, както и твърденията си, че процесната разпоредба противоречи и
заобикаля закона, накърнява добрите нрави, а в доказателствена тежест на
ответника е да установи спазването на изискванията за валидност на клаузата.
Относно наличието на облигационно правоотношение между
страните на 12.06.2019г. е сключен договор за потребителски кредит № ****.
Страните Договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 700 лева, видът
на вноската била месечна. В чл. 10, ал. 2 от договора е договорено, че при
кандидатстването си за кредит кредитоискателят изрично е заявил желание за
Експресно обслужване по своя кредит при условията на т. 7.4 от раздел V от
Общите условия, което обезсилва действието на чл. 7 от настоящия Договор.
Кредитополучателят следва да осъществява контакт с Кредитора на
специалния безплатен телефон ****, на който ще бъде обслужен приоритетно.
Паричната сума за Експресно обслужване по Кредита е в размер на 350,02 лв.
и е дължима на равни части през периода на Кредита, съразмерно добавени
във всяка една погасителна вноска от погасителния план по Кредита,
заложен в настоящия Договор. От изложеното от фактическа страна,
безспорно по делото е, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по повод предоставяне на паричен заем в размер на 700 лева.
Не се спори също, че заемодателят – настоящ ответник е небанкова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със
средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г.
по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.
5
д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда
без от страните да е наведен такъв довод. В случая заемателят се позовава на
нищожност. Систематичното тълкуване на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК разкрива
целта на законодателя да разграничи таксите, дължими за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, и таксите, предвиждани
за действия по усвояване и управление на кредита, като разрешава първите и
забранява вторите. В аспекта на горното следва да се посочи, че таксата за
експресно обслужване е свързана с управлението на кредита, поради което
такса не се дължи. Включването на същата като задължение за потребителя
по договора за кредит се явява в пряко противоречие с нормата на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, с оглед което и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Освен
това посочената клауза се явява и неравноправна, доколкото възлага
допълнителна финансова тежест за потребителя, оскъпява "цената на
кредита" и по съществото си представлява реализирана за кредитора печалба
извън уговорената по съглашението възнаградителна лихва. В допълнение
следва да бъде отбелязано, че цената на т. нар. такса е в размер на 50 % от
отпусната в заем сума, т. е. налице е едно значително оскъпяване на кредита.
С Решение № 119 от 22.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. по описа на ВКС, I
ГО, е разяснено, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала.
Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в
насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за
противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Съдът намира, че така
уговорената клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй
като неравноправно третира икономически по-слабата страна в оборота по
начин облагодетелстващ търговеца. Касае се отново за възнаграждение в
полза на кредитора по договора извън уговорената възнаградителна лихва, а
не за допълнителна услуга. Уговарянето на възнаграждение макар и
наименувано такса има за единствена цел заобикаляне разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а съгласно чл. 21, ал. 1
ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвид изложеното съдът намира, че исковата претенция е
основателна.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на
ответника следва да бъдат възложени направените от ищеца съдебни
разноски в размер на 50 лева, представляваща внесена държавна такса за
разглеждане на спора.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана
безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в
6
размер не по – нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. С
Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на
ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото
да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на
някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо
страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското
възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл.
80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е
обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При
безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,
както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи
хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на
страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния
акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от
съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че
възнаграждението ще се дължи от насрещната страна по правилата на чл. 78,
ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото, а минимумът на
дължимият адвокатски хонорар е определен в чл. 38, ал. 2 ЗА - не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Предвид изложеното съдът
намира, че не е обвързан от представения от процесуалния представител на
ищеца списък, съдържащ искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 1200 лева с ДДС, а същото следва да се определи
предвид цената на иска в размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 400
лева. Тъй като по делото се твърди, че адвокатът е регистриран по ДДС,
върху горепосочената сума се дължи и сумата от 80,00 лева /20 % ДДС/. С
оглед предходното, ответникът следва да заплати на адв. Й. адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв. Адвокатското възнаграждение в
посочената хипотеза се формира, като задължително включва и ДДС, без да
провежда разграничение дали то е определено по договора между адвоката и
клиента или от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв /Определение № 309 от
30.09.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 1065/2020 г., I т. о., ТК, Определение № 82
от 18.02.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 104/2020 г., I т. о., ТК, Определение №
699 от 18.12.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 2908/2018 г., II т. о., ТК,
Определение № 306 от 6.06.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2559/2016 г., II т. о.,
ТК и др. /. Това разрешение на поставения и по настоящето дело правен
въпрос се дължи на буквалното тълкуване на нормата на § 2а от ДР на
Наредба № 1/2004 г., според която за регистрираните по ДДС адвокати
дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се
счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Отделно от
7
изложеното вкл. логическото и систематично тълкуване на обсъжданата
правна норма във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. и чл. 2, т. 1 ЗДДС
предпоставят същия правен извод, предвид че предоставените от адвоката
правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение
дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително
заплатено или е определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв ред.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. С. З., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ****, чрез пълномощника й, адв. Х. П. Й., САК,
преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ****, фирмено дело № **** г. по описа на ****, с
адрес на упражняване на дейността: ****, представлявано от Д. М. М. -
Управител, съдебен адрес за призоваване: ****, e-mail: **** срещу „Б. Е. Д.
К.“ ООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****,
представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и поотделно, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, нищожността на чл. 10, ал. 2 от
сключения между страните договор за потребителски кредит № ****/
12.06.2019 г..
ОСЪЖДА „Б. Е. Д. К.“ ООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и
поотделно, да заплати на М. С. З., ЕГН **********, с постоянен адрес: ****,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 50 лева, представляваща
сторени по делото съдебни разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Б. Е. Д. К.“ ООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г., заедно и
поотделно, да заплати на адвокат Х. П. Й., САК, преупълномощена от
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под
№ ****, фирмено дело № **** г. по описа на ****, с адрес на упражняване на
дейността: ****, представлявано от Д. М. М. - Управител, съдебен адрес за
призоваване: ****, e-mail: ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2
ЗА, сумата в размер на 480 лева, с включено ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца М. С. З.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ****.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС – Стара
Загора в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
8