Решение по дело №1113/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 150/12.01.2012 г., постановено по гр.д. № 1406 по описа за 2011 г., Кърджалийският районен съд е осъдил ЧСИ Р. С., рог. № *** на КЧСИ, с район на действие ОС – Кърджали, с адрес Г., Б.Б.” № **, .4, офис **, да заплати на А. Н. Г. от Г., кв.”В”, бл.27, вх.”Г”, ап.50, с ЕГН *, сумата в размер на 416.58 лв., представляващи обезщетение за нанесени имуществени вреди, в следствие на извършени незаконосъобразни процесуални действия по изп. дело № ***/2010 г., изп. дело № ***/2010 г., изп. дело № ***/2012 г. и изп. дело № ***/2010 г., които вреди се изразяват в заплатените от ищеца такси и разноски по изпълнението в повече от действително дължимите такива, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 13.09.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, както и деловодни разноски в размер на 244.44 лв., от които 50 лв. държавна такса и 194.44 лв., адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска, като е отхвърлил иска в останала‗а му част и за разликата до претендирания размер от 642.76 лв., като неоснователен и недоказан. Решението е постановено с участието на третото лице – помагач Д. “О. З.” Е. – Г..

Недоволен от така постановеното решение, в частта, с която частично е уважен предявеният иск, е останал въззивникът Ч. С. И. Р. С., с рег. № ***, с район на действие ОС -– Г., който го обжалва. В жалбата се излагат съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.221, ал.3 от ГПК, предвид наличието на специален закон, регламентиращ действията на ЧСИ, диспозитивно начало и други специални разпоредби – чл.11 от Наредба № 4 за служебния архив на ЧСИ, която разпореждала, че въз основа на всеки акт, подлежащ на изпълнение се образувало отделно изпълнително дело, освен ако взискателят поиска друго. След като законодателят давал примат на диспозитивното начало в действията на ЧСИ в зависимост от волята на взискателя, било преодоляно изискването на чл.221, ал.3 от ДОПК, което можело да се тълкува, че налага служебно обединяване на дела, въпреки волята на взискателя. Липсвали обосновани мотиви на районния съд в тази насока, както и относно възражението, че ако имало вреда, то тя се дължала на поискани от взискателя действия и липсвало виновно поведение на въззивника, от което да са последвали вреди. Алтернативно се излагат съображения относно размера на присъдените вреди и разноски, поради наличие на неточности в мотивите на съда, което водело до необосновано увеличаване на присъдените суми. Твърди се, че за сумата от 8.80 лв. нямало предявен иск и било налице произнасяне свръх петитум. Съдът неправилно изчислил таксите по изп.дело № ***/2012 г., като нямало причинена вреда, тъй като получената разлика от 5.48 лв. представлявала 2 лв. за банков превод и 3.48 лв., пощенски разходи, за което имало доказателства в констативните протоколи. Не била начислявана допълнителна пропорционална такса по т.26 върху събраните разноски в размер на 62 лв., която била 7.44 лв., с което се опровергавал извода на съда за настъпили вреди за длъжника. Оспорва се вредата в размер на 407.78 лв., като се твърди, че събраната сума, върху която се изчислява пропорционалната такса по т.26 от ТТР към ЗЧСИ следвало да се увеличи най-малко със 150 лв., т.е. в размер на 354 лв., върху която се дължала такса от 48.48 лв., или с 14.40 лв. в повече от приетото от съда. По трите изпълнителни дела били извършвани по три банкови превода, тъй като една от сумите била превеждана на части. Налице били доказателства, че направените банкови преводи били 9 бр. за 18 лв., а не 12 лв. Допълнително по дела 553 и 599 имало и пощенски разходи по 3.48 лв. По тази част от решението били налице допълнително направени разноски в размер на 27.36 лв., които били правомерно събрани и не били вреда за ищеца, поради което искът следвало да се отхвърли и за тези 27.36 лв., а вредата да се редуцира до 380.42 лв. Обжалва се и решението в частта за разноските, тъй като размера на присъдената сума следвало да се намали от 416.58 лв. на 380.42 лв. Моли съда да уважи жалбата като отхвърли иска или ако не уважи това искане да приеме възраженията за размера на присъдените вреди и да измени решението в тази част, както и в частта за разноските. Претендира разноски в размер на 25 лв. за въззивната жалба. В съдебно заседание, въззивникът, редовно призован не се явява и не взема становище по въззивната жалба.

Постъпила е и насрещна въззивна жалба от въззивника А. Н. Г., представляван от процесуалния си представител, срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение. В жалбата се сочи, че неправилно било прието, че таксата за изготвяне на сметка за размера на дълга била начислена основателно. По делото нямало доказателства за връчване на сметка по чл.79, ал.1 от ЗЧСИ, поради което съдебният И. не изпълнил това свое задължение, като нарушил и правото на защита на длъжника. Твърди се също, че публичният възложител не заплатил авансово начислените на основание т.12 от ТТР към ЗЧСИ такси, което допълнително опорочавало извършеното процесуално действие – изготвяне на сметка за размера на дълга. Неоснователно било прието, че следвало да се образуват две изпълнителни дела, по които да се начислят две такси по т.12 от ТТР към ЗЧСИ и неоснователно искът бил отхвърлен в тази част за сумата в размер на 72 лв. Излагат се съображения за приложимост на ДОПК при събиране на публични задължения, като съгласно чл.5 от ДОПК основният принцип, който следвало да съблюдава публичният И. бил принципът на служебното начало. М¯ли съда да измени решението на Кърджалийския районен съд в частта, с която се приемала за неоснователна претенцията за възстановяване на имуществени вреди в размер на 72 лв., представляващи незаконосъобразно начислени такси по т.12 от ТТР към ЗЧСИ и да осъди ЧСИ Р. С. да заплати обезщетение в този размер, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, както и съответно да измени решението в частта за разноските. Претендира разноски за въззивната инстанция. В съдебно заседание въззивникът, представляван от процесуалния си представител поддържа насрещната въззивна жалба по изложените в същата съображения.

Въззиваемият по насрещната въззивна жалба ЧСИ Р. Р. С., оспорва насрещната въззивна жалба в представен отговор на основание чл.263, ал.3 от ГПК. В отговора се излагат съображения, че въпрос на преценка от страна на частния С. И. е дали да събере дължимите такси авансово съгласно чл.33 от ТТР или накрая съгласно чл.79, ал.2 от ГПК. Таксите на частните съдебни изпълнители нямали характер на държавни такси, а били възнаграждение на частно лице, упражняващо частна юридическа професия, като този начин на събиране не бил във вреда на взискателя, длъжника или обществото. Авансовото плащане било възнаграждение за труда на ЧСИ, който можел да прекрати производството, но можел и да го продължи и да събере такси по-късно. Ако законодателят искал при всяка липса на авансово плащане от взискателя изпълнителното дело да се прекратява, той нямало да приеме чл.79, ал.2 от ГПК и нямало да измени чл.79, ал.3 от ЗЧСИ. ЧСИ действал в производството по ДОПК като публичен И. и следвало да води служебно изпълнителното производство и предприема действия, присъщи на взискателя. В интерес на длъжника било да се изготви сметка, без която сумата не можело да се разпредели. Моли съда да остави без уважение насрещната въззивна жалба и да потвърди решението на Кърджалийския районен съд в частта, с която се приема за основателна претенцията за възстановяване на имуществени вреди в размер на 72 лв., начислени по т.12 от ТТР към ЗЧСИ.

Третото лице помагач “Д. О. З.” Е. – Г., представлявано от процесуалния си представител изразява становище за основателност на въззивната жалба на ЧСИ Р. С. и моли съда да отмени решението на РС – Кърджали, като постановено в нарушение на закона и необосновано , като остави без уважение насрещната въззивна жалба.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателите констатира:

Жалбите са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Решението на Кърджалийския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Предявен е иск по чл.441 от ГПК във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на имуществени вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение. Ищецът сочи в исковата молба, че претърпял вреди от незаконосъобразни действия на ответника, изразяващи се в образувани четири изпълнителни дела за събиране на публични вземания вместо едно и начисляването на такси за четири дела. Ответникът оспорва иска като сочи, че следвало да се образуват четири изпълнителни дела предвид волята на взискателя и съгласно разпоредбите на ЗЧСИ, който бил приложим в случая.

С три броя искания за събиране на публични вземания от 12.07.2010 г. Община Кърджали възложила на ЧСИ Р. С. събирането на три публични вземания срещу А. Н. Г., на основание чл.2, ал.2 и 3 от ЗЧСИ, във вр. с чл.163, ал.1 от ДОПК. Частният С. И. образувал три изпълнителни дела съответно № ***/2010 г., № ***/2012 г. и № ***/2010 г., като за всяко от тези изпълнителни дела начислил съответните такси. По искане на Община Кърджали от 02.10.2010 г. за събиране на публично вземане срещу А. Н. Г., на основание чл.2, ал.2 и 3 от ЗЧСИ, във вр. с чл.163, ал.1 от ДОПК, частният С. И. образувал и изпълнително дело № ***/2010 г., по което също били събрани съответните такси.

При тези данни съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.441 от ГПК, във вр. с чл.45 от ЗЗД е основателен и доказан до размера на 416.58 лв., както е приел и Кърджалийския районен съд, чието решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло. Съгласно разпоредбата на чл.441 от ГПК, в редакцията й от ДВ бр.50, в сила от 01.03.2008 г., частният С. И. отговаря при условията на чл.45 от ЗЗД за вредите причинени на длъжника от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Разпоредбата на чл.74 от ЗЧСИ предвижда аналогично разрешение относно отговорността на частния С. И.. В случая на частния С. И. са възложени за събиране публични вземания като редът за събираните им е по ДОПК. Това е така защото чл.163, ал.1 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс, предвижда публичните вземания да се събират по реда на този кодекс, освен ако в закон е предвидено друго. В тази връзка следва да се посочи, че в Закона за частните съдебни изпълнители не е предвидено „друго” при събиране на публичните вземания от частните съдебни изпълнители при възлагане, респективно, не е предвидено в тези случаи частните съдебни изпълнители да събират публични вземания по реда на ГПК или по реда на ЗЧСИ. Относно цитирания от жалбодателя чл.11 от Наредба № 4 за от 06.02.2006 г. за служебния архив на частните съдебни изпълнители, то този текст има предвид случаите, когато съдебният И. прилага ЗЧСИ, а не ДОПК. Освен това цитираният текст не би могъл да дерогира законовата разпоредба на чл.221, ал.3 от ДОПК. Що се касае до изложения довод за наличието на специален закон и диспозитивно начало, то следва да се посочи, че в случая специалният закон за частния С. И. е ДОПК, а не ЗЧСИ, който за него е общ. А, относно диспозитивното начало, то този принцип няма връзка с процесуалния ред за събиране на публични вземания. Впрочем, в отговора на насрещната въззивна жалба въззивникът сам посочва, че частният С. И. действа в производството по ДОПК като публичния И.. Т.е., самият ответник приема приложението на ДОПК в настоящия случай.

С други думи, обстоятелството, че на частния С. И. може да се възлага събиране на публични вземания не изменя процесуалния ред за събиране на публичните вземания – този по ДОПК. Ето защо съдебният И. е длъжен да прилага ДОПК и по конкретно чл.221, ал.3 от цитирания кодекс, и когато са налице няколко отделни изпълнителни основания за различни публични задължения е длъжен да образува едно изпълнително дело. Като е образувал три изпълнителни дела, вместо едно частният С. И. е причинил на ищеца имуществени вреди, изразяващи се в начислените такси за две изпълнителни дела в повече от дължимите. Неоснователни са в тази връзка доводите, изложени от въззивника Р. С., че вредите са настъпили от действия на взискателя, а не от негови действия. Съдебният И. не е длъжен да изпълни всяко искане на взискателя, а следва да съобрази императивните законови разпоредби и ако взискателят е поискал образуването на три изпълнителни дела, то той е следвало да образува едно изпълнително дело като приложи чл.221, ал.3 от ДОПК. Затова и настъпилите имуществени вреди са пряка и непосредствена последица от действията на частния С. И. и се изразяват в начислените такси за две изпълнителни дела в размер на 407.78 лв., както обосновано и правилно е приел и първоинстанционният съд.

По отношение на изпълнително дело № ***/2010 г., то същото е образувано след като другите три дела са били приключени с изплащане на дължимите суми, поради което съдебният И. не е имал основание да присъедини това дело към вече прекратените. Изложеният във въззивната жалба на Р. С. довод за техническа грешка при изчисление на разноските по това дело от първоинстанционният съд е основателен. Действително в мотивите си районният съд е допуснал техническа грешка при сбора на разноските като е приел, че те са 144.60 лв. вместо 147.22 лв., което обаче не се отразява на правилността на решението. Това е така, защото таксите, които е следвало да събере Ч. С. И. по това дело са в размер на 139.06 лв., както следва: по т.1 за образуване на изпълнително дело 20 лв.; по т.3 за извършване на справка 3х5=15 лв.; по т.4 за изпращане по пощата на ПДИ 10 лв.; по т.12 за изготвяне на сметка за размера на дълга 30 лв.; по т.4 за изпращане на съобщения 2х10 лв.=20 лв.; по т.31, б.”б” за два банкови превода по 2 лв. О. 4 лв., или О. 99 лв. без ДДС, а с начислен ДДС О. в 118.80 лв., върху която сума се начислява такса по т.26 в размер на размер на 20.26 с ДДС. Така общият размер на таксите по това дело е 139.06 лв. с ДДС. Т.е., Ч. С. И. е събрал такси в размер на 153.40 лв., вместо 139.06 лв., или с 14.34 лв. в повече, но решението не е обжалвано от ище÷а тази част, поради което съдът не може да влоши положението на обжалващия. В тази връзка следва да се посочи, че по изп. дело № ***/2010 г. Ч. С. И. е събрал такса за 7 боя справки в размер на 35 лв. без ДДС, но по делото се установява, че са извършени само три справки, за което се дължи такса в размер на 15 лв. Също така неправилно е събрана такса за пощенски такси в размер на 2.90 лв., тъй като таксата за изпращане по пощата е 10 лв. и тя е събрана. Т.е., за пощенки разходи са събрани допълнителни такси в размер на 2.90 лв., които не се дължат.

Насрещната въззивна жалба също е неоснователна, а решението в обжалваната част правилно. За изготвяне на сметка за размера на дълга съгласно т.12 от ТТР към ЗЧСИ се дължи такса в размер на 30 лв. О. за трите изпълнителни дела № ***/2010 г., № ***/2012 г. и № ***/2010 г. и 30 лв. по изп.дело № ***/2012 г., както правилно е приел и първоинстанционния съд. Сметката е изготвена, видно от констативните протоколи, приложени по изпълнителните дела, поради което такса се дължи за две дела по 30 лв. или О. 60 лв., а с начислен ДДС 72 лв. Обстоятелството, че сметката не е била връчена е ирелевантно, тъй като съгласно т.12 от ТТР към ЗЧСИ таксата се събира за изготвяне, а не и за връчване.

Имайки предвид изложеното, следва да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдено решение № 150/12.01.2012 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 1406 по описа за 2011 г. на същия съд. При този изход на делото разноските за въззивната инстанция следва да бъдат поети от страните, така както са направени.

Ето защо и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 150/12.01.2012 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 1406 по описа за 2011 г. на същия съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

Председател: Членове: 1. 2.