Номер 23623.10.2020 г.Град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Стара ЗагораII Граждански състав
На 13.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Пламен С. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
Секретар:Катерина И. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20205500503033 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Л. Г. Г. , против
решение № 634/17.06.2020 г., постановено по гр.д. № 5970/2019 г. на
Старозагорския районен съд, в частта, с която предявеният иск е отхвърлен
над сумата от 239,52 лв. до размера на исковата претенция от 12 000 лв.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния
извод на районния съд за неоснователност на исковата претенция в
отхвърлителната част. Излагат се съображения по правото, касаещи правната
квалификация на иска. Моли, съдът да отмени решението в обжалваната част
и да уважи предявения от него иск съобразно заключението на приетата по
делото експертиза.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от ответника в първоинстанционното производство, с който тя се
оспорва.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения
съдебен акт:
1
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима,
а по същество - неоснователна.
Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск по чл.31, ал.2
ЗС – за присъждане на сумата от 12 000 лв. за обезщетение поради
лишаването на ищеца от ползването на съсобствения с ответника недвижим
имот за времето от 15.11.2014 г. до 15.11.2019 г. В исковата си молба ищецът
Л. Г. Г. , сега въззивник, е твърдял, че с ответника към момента на подаване
на исковата молба били съсобственици на самостоятелен обект, подробно
описан в исковата молба. Твърдял е, че този имот се ползвал от години от
ответника, като той бил лишен от възможността да го обитава за свои нужди.
С влязло в сила решение по гр.д. № 2385/2016 г. на Старозагорския районен
съд била допусната делба на имота при равни квоти. С нотариална покана,
изпратена до ответника и получена от него, ищецът му определил да му
заплаща на основание чл. 31, ал. 2 ЗС поради невъзможността му да ползва
имота съобразно нуждите му обезщетение в размер на 250 лева месечно.
Ответникът му изпратил отговор от 13.08.2019 г., с който отказал да му плаща
искания наем под претекст, че претенцията му била завишена, както и че не
бил посочил банкова сметка, по която да се превежда претендираната сума.
Твърдял е, че, тъй като до момента на получаване на поканата ответникът не
му бил плащал нито наем, нито обезщетение, се обогатил неоснователно
негова сметка. Искал е съдът да постанови решение, с което да осъди
ответника да му заплати сумата от 12 000 лв.
Ответникът (сега въззиваем) Е. Г. Г. е заел становище, че
предявеният иск за плащане на обезщетение за лишаване от ползване на
съсобствена вещ за периода 15.11.2014 г. до 15.11.2019 г., е неоснователен.
Не е оспорил обстоятелството, че с ищеца са братя и съсобственици на
процесния имот. Твърдял е, че по силата на влязло в законна сила решение №
1104/19.10.2017 г. по гр.д. № 2385/2016 г. на Районен съд Стара Загора, този
имот бил поделен между тях чрез изнасянето му на публична продан, при
равни права. Не оспорил обстоятелството, че пред ЧСИ Гергана Илчева е
било образувано изпълнително дело, по което недвижимият имот бил изнесен
на публична продан. Не оспорил, че на 08.08.2019 г. ищецът е отправил към
2
него нотариална покана с искане за обезщетение за лишаването му от
ползване на съсобствената вещ в размер на 250 лева месечно, считано от
получаване на нотариалната покана до прекратяване на съсобствеността на
имота. Оспорвал изцяло дължимостта на претендираното от ищеца
обезщетение за лишаването му от ползване на процесния имот за периода от
15.11.2014 г. до 08.08.2019 г., когато получил нотариалната покана.
Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че
страните са съсобственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор
– ***, с адрес на имота: ***, който имот бил с предназначение - жилище,
апартамент, брой нива на обекта: 1, със застроена площ от 57.40 кв.м, с
прилежащи части: избено помещение № 9, при съседни самостоятелни
обекти: на същия етаж: ***.55, ***.32, под обекта: ***.30 и над обекта ***.36,
при равни квоти, като имотът е бил изнесен на публична продан по
изпълнително дело № 20197650401659 по описа на ЧСИ Гергана Илчева.
Приел е, че с нотариална покана, рег. № 13630/03.07.2019г. по описа на
нотариус Денчо Недялков, връчена на ответника на 08.08.2019 г., ищецът е
поискал ответникът да му заплаща обезщетение за лишаване от ползване на
съсобствения им апартамент в размер на 250 лева месечно. В отговор
ответникът е оспорил размера на претендираното обезщетение. Приел е за
безспорно, че за процесния период апартаментът е бил ползван само от
ответника.
От правна страна районният съд е приел, че когато общата вещ се
използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
То (писменото поискване) е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и
след получаването му съсобственикът изпада в забава. Веднъж отправено,
писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Затова
ответникът дължи на ищеца заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване на неговата ½ ид.ч. от имота за периода от 08.08.2019 г. до
15.11.2019 г., което възлиза в размер на 239,52 лв. Искът е уважен за този
период и в този размер, а за останалата част - отхвърлен като неоснователен.
Районният съд е приел за неоснователни съображенията на ищеца, че за
периода от 15.11.2014 г. до 08.08.2019 г. му се дължи също обезщетение за
3
лишаване от ползване на основание чл.59 ЗЗД, тъй като хипотезата на чл. 31,
ал. 2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД и това препятства
възможността съсобственик да предяви иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползване срещу друг съсобственик – хипотеза,
изрично регламентирана в чл. 31, ал.2 ЗС. Позовавайки се на разясненията на
фактическите състави на неоснователното обогатяване в Постановление № 1
от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., на Пленума на ВС, е приел, че с иска по чл.
59, ал. 1 ЗЗД разполага само този, който въобще не може и не е могъл да
защити своето право с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но
е пропуснал да стори това.
Решението е правилно.
От фактическа страна делото не е спорно. Страните са
съсобственици, независимо, че производството за съдебна делба между тях е
приключило с влязло в сила решение, с което съсобственият им имот е
изнесен на публична продан, доколкото по делото няма данни тя да се
осъществена в процесния период и вещнотранслативният ефект на
публичната продан да е настъпил, правото на собственост да се придобие от
друг, при което съсобствеността между страните ще бъде ликвидирана – арг.
чл.99 ЗС.
По делото не е спорно и това, че вззиваемият Е. Г. Г. ползва
еднолично съсобствения имот. Съгласно чл.31, ал.2 ЗС, когато общата вещ се
използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени. Задължението за плащане
възниква с получаване на писменото поискване. Хипотезата на чл.31, ал.2 ЗС
е частен случай на общата забрана по чл.59 ЗЗД за облагодетелстване на едно
лице за чужда сметка. Това становище е отдавна утвърдено както в теорията,
така и в съдебната практика. Като частен случай на общия състав на
неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, правото да се търси обезщетение
за лишаване от ползване по чл.31, ал.2 ЗС се предявява с иск, който е „друг“
по смисъла на чл.59, ал.2 ЗЗД. Затова, разполагайки с иска по чл.31, ал.2 ЗС,
съсобственикът, който е лишен от възможността да ползва общата вещ, не
може да предявява иск по чл.59 ЗЗД.
Неоснователно е възражението, изложено във въззивната жалба,
4
че посоченото по-горе, че искът по чл.31, ал.2 ЗС е частен случай на общата
забрана за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, не може да се извлече, че
исковата претенция следва да се квалифицира като такава по чл.31, ал.2 ЗС.
Правната квалификация на един иск се извършва от съда, като той е длъжен в
тази дейност да вземе предвид и да изходи само и единствено от основанията,
изложени в исковата молба (фактите и обстоятелствата), както и от петитума
й. В случая, след като в исковата молба на въззивника се твърди се двамата с
ответника са съсобственици на имот, който еднолично се ползва само от
ответника, то това е иск по чл.31, ал.2 ЗС. Общата хипотеза на
неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице
несобственик ползва недвижимия имот без правно основание за това и
препятства собственикът да го ползва съобразно неговото функционално
предназначение в обема на правата, които има.
Неоснователно е и възражението на въззивника, че
първоинстанционният съд не е съобразил т.11 на ППл на ВС № 1/1979 г. и
тази неоснователност е продиктувана от неразбирането на изложеното в това
постановление и по-конкретно на второто изречение от т.11. Пленумът на ВС
е приел, че правилото на чл.59 ЗЗД намира приложение само в случаите,
когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно
обогатилия се. Действително във второто изречение е прието, че
възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание
(непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице не го
лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на
полученото от него до размера на обедняването, като посочената възможност
на неоснователно обеднелия не може да означава, че обогатилият се е
освободил от своето задължение. Но това не означава, че ППл на ВС визира
случаите, в които едно лице е имало възможност да предяви иск на конкретно
правно основание, но по една или друга причина не е сторил това, защото
исковете, с които ищецът може да се защити и заедно с това да предяви и иск
за неоснователно обогатяване, са изрично посочени – за непозволено
увреждане и договорно отношение, а искът по чл.31, ал.1 ЗС не е нито иск за
непозволено увреждане, нито иск, породен от договорно правоотношение.
Както бе посочено по-горе, този иск е за присъждане на обезщетение за
еднолично ползване на един съсобствен имот и почива на общия принцип за
5
забрана на неоснователното обогатяване на едно лице за сметка на друго.
Несъстоятелно е твърдението във въззивната жалба, че за да се
отправи искане за заплащане на обезщетение и впоследствие предявяване на
иск по реда на чл.31, ал.2 ЗС, е необходимо у искащия да е налице увереност,
че няма да получи такова доброволно от ползващия имота друг съсобственик,
както и че процесуалното поведение на ползвателя на съсобствения имот дава
основание на лишения от правото да ползва имота да отправя искане за
заплащане на обезщетение. Фактическият състав на правната норма не
съдържа такава предпоставка. За предоставяне на защитата по чл.31, ал.2 ЗС е
необходимо да е налице съсобственост през исковия период, за който се
претендира обезщетението; един или няколко съсобственика да си служат с
общата вещ и лишеният от ползването съсобственик да е отправил към този,
който си служи с вещта, писмено искане за заплащане на обезщетение за
ползата, от която е лишен.
С оглед на тези съображения въззивният съд намира, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено. На въззиваемия следва да бъде присъдена сумата от 800 лв. за
направените от него разноски за възнаграждение за един адвокат пред
настоящата инстанция.
Воден от горните мотиви въззивният съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 634 от 17.06.2020 г., постановено по гр.д. №
5970/2019 г. по описа на Старозагорския районен съд, в обжалваната част, с
която предявеният от Л. Г. Г. от гр. Стара Загора иск по чл.31, ал.2 ЗС е
отхвърлен за сумата над присъдените 239,52 лв. до пълния размер на
претендираните 12 000 лв. за периода от 15.11.2014 г. до 08.08.2019 г.
ОСЪЖДА Л. Г. Г. от ***, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на Е. Г.
Г. от ***, ЕГН **********, сумата от 800 лв., представляваща направените
разноски пред въззивната инстанция за възнаграждение за един адвокат.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при
6
условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7