Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
14.12.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети
декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13972 по описа за
2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Т.“ ЕООД, ***, подадена чрез управителя И.И.К., срещу
решение № 158809 от 23.07.2020 год., постановено по гр.дело № 29884/2017 г. на СРС,
ІІ Г.О., 71 състав, в
частта, с която е осъдено „Т.“ ЕООД, ЕИК ******, със съдебен адрес:***, да
заплати на Р.В.М., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, на основание чл.128 КТ сумата 6141,45 лв. представляваща
неизплатени трудови възнаграждения за периода от м.07.2016 г. до м.11.2016 г.,
вкл.; на основание чл.224, ал.1 КТ сумата 1065,60 лв. - неизплатено обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск за 2016 г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от подаване на исковата молба в съда – 11.05.2017 г.
до окончателното изплащане, а на основание чл.78, ал. 1 ГПК сумата 841,40 лв. – разноски за производството по
главните искове; в частта, с която е осъдено „Т.“ ЕООД, ЕИК ******, със съдебен
адрес:***, да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса и разноски в размер на 447,11 лв., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло предявения от „Т.“
ЕООД, ЕИК ******, със съдебен адрес:***, срещу Р.В.М., ЕГН **********, със
съдебен адрес: ***, иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ за заплащане от
М., заемащ отчетническа длъжност при дружеството „Т.“ ЕООД, на сумата от 5010
лв., представляваща пълна имуществена отговорност за вреда, причинена от липса
на поверено имущество /служебно предоставени авансово парични суми/ за периода
от 22.04.2016 г. до 10.09.2016 г., ведно с искането за присъждане на законна
лихва и разноски за насрещния иск. В жалбата се излагат доводи, че решението е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона и процесуалните
правила. Прави
се искане решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените осъдителни искове с
правно основание чл.128, т.2 от КТ и с правно основание чл.224, ал.1 от КТ,
както и да бъде уважен предявения насрещен осъдителен иск с правно основание
чл.207, ал.1, т.2 от КТ. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец Р.В.М., чрез пълномощника си адв.Г.Г. оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение в обжалваната част -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество
въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предмет на
разглеждане във въззивното производство са предявените от ищеца Р.В.М. срещу ответника „Т.“ ЕООД, ***,
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.128, ал.1, т.2 от КТ и с правно основание чл.224, ал.1 от КТ, както и предявения от ответника „Т.“
ЕООД, *** срещу ищеца Р.В.М., насрещен осъдителен иск с правно основание
чл.207, ал.1, т.2 от КТ.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо
в обжалваната част, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като настоящата въззивна инстанция
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за основателност на предявените от ищеца Р.В.М.
срещу ответника „Т.“ ЕООД, ***, обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.128, т.2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение в размер на
сумата от 6141,45 лв. за периода от м.07.2016 г. до м.11.2016 г. вкл. и с
правно основание чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2016 г. в размер на сумата от 1065, 60 лв., както и за
неоснователност на предявения от „Т.“ ЕООД, *** срещу Р.В.М., насрещен
осъдителен иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 от КТ за заплащане на
сумата от 5010 лв., представляваща невърнати и неотчетени парични средства. Настоящият
съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272
от ГПК препраща към тях, защото са съобразени с доказателствата по делото и са
постановени при правилно приложение на материалния закон. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:
По предявения иск с
правно основание чл.128, т.2 от КТ:
В разпоредбата на чл.128 от КТ е установено по императивен
начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника /служителя/ уговореното в трудовия
договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана
работна сила на служителя. При предявен иск по чл.128 от КТ в тежест на работника /служителя/ е да докаже, че претендираното от него неизплатено
възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал
реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно
работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да
докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. В
конкретната хипотеза правилно и в съответствие със събраните по делото
доказателства първоинстанционният съд е приел, че за исковия период от време
между страните е съществувало валидно трудово правоотношение и
въззиваемата страна-ищец е
престирала работна сила, като работодателят не е доказал изпълнение на
основното си задължение да заплати уговореното трудово възнаграждение за
периода от м.07.2016 г. до м.11.2016 г.
включително. В тази връзка съдът счита, че са налице основанията в закона за ангажиране
на отговорността на ответника-работодател да заплати на ищеца сумата от 6141,45
лв.,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за
периода от м.07.2016 до м.11.2016 г.
включително,
чийто размер е установен от приетото,
като неоспорено заключение/ основно и допълнително/ на вещо лице по допусната
съдебно- счетоводна експертиза. Приетото и
неоспорено заключение/ основно и допълнително/ на вещото лице по допуснатата
съдебно- счетоводна експертиза е компетентно изготвено и обосновано, по
поставените му от съда задачи, с отговорите на които спорният въпрос по
предмета на експертното изследване
е изяснен. Ето защо няма основание
същото да не бъде кредитирано от съда. При приемането на основното и
допълнително заключение в открити съдебни заседания проведени по делото от
първата съдебна инстанция, пълномощника на ответника не ги е оспорил относно
истинността на съдържащите се в тези заключения констатации за релевантни за
спора факти, нито е поискал в срока по чл.200, ал.3 от ГПК повторно заключение
по същите въпроси, поради съмнение в тяхната правилност. В тази връзка съдът приема,
че предявеният
иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ се явява основателен и
доказан до размер на сумата от 6141,45
лв. и като
такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд.
По предявения
иск с правно основание чл.224,
ал.1 от КТ:
В
процесния случай, макар въззивната жалба
на въззивника- ответник, да е насочена срещу първоинстанционното съдебно
решение и в частта, с която е уважен предявения от ищеца осъдителен иск с
правно основание чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 1065,60 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2016 г.,
жалбоподателят не е навел конкретни доводи за неправилността на решението по
този иск, в обжалваната от него част /единствените фактически и правни доводи в
жалбата на ответника са свързани с предявените искове с правно основание чл.128,
т.2 от КТ и чл.207, ал.1, т.2 от КТ/. С оглед на това, при липсата на допуснато
от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при
съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия
ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението,
въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на
първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира
собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния
акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело
№ 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбата на ответника, във връзка с незаконосъобразността
на обжалваното решение в посочената му част, въззивната проверка следва да се
ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение
в посочената му част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
предявения от ответника„Т.“ ЕООД, *** срещу ищеца Р.В.М., насрещен осъдителен иск
с правно основание чл.207, ал.1, т.2 от КТ, съдът приема следното:
В своята практика Върховния касационен съд
неизменно приема, че пълната имуществена отговорност по чл.207, ал.1, т.2 КТ е
приложима само за отчетниците /материално-отговорните лица/ - за работника/
служителя, на когото е възложено по трудово задължение да събира, съхранява,
разходва или отчита парични или материални ценности /решение № 493/ 23.11.2011
г. по гр.дело № 586/ 2011 г. на ІV г.о., решение № 252/ 18.05.2011 г. по
гр.дело № 1531/ 2009 г. на ІV г.о., решение № 152/ 01.06.2015 г. по гр.дело №
6083/ 2014 г. на ІV г.о. и други/.
Според
приетото в решения: решение № 493 от 23.11.2011 г. по гр.дело №586/2011 г. на
ВКС, IV г.о., решение № 252 от 18.05.2011 г. по гр.дело №1531/2009 г. на ВКС,
IV г.о. и решение №1 от 31.01.2011 г. по гр. дело №158/2010 г. на ВКС, I. г.о.
пълната имуществена отговорност по чл.207, ал.1, т.2 КТ за липса е приложима
само за отчетници. Този състав на увреждане се отнася само за отчетническите
трудови функции и е недопустимо прилагането му за работници или служители с
други трудови функции. Това следва както от императивния характер на
разпоредбата, така и от самата същност на липсата като състояние на неотчетност
и недостиг на парични или материални ценности с неустановен произход.
Служителите, които нямат задължения, свързани със събиране, съхраняване,
разходване или отчитане на финансови и материални ценности, независимо че
реално имат достъп до тях, не носят отговорност за липси. Това следва от
естеството на имуществената отчетническа отговорност, която е създадена за
обезщетяване на работодателя за този недостиг, чиито произход не може да бъде
установен. Именно поради това отговорността за ценностите е на лицата, които
трябва пряко да боравят с тях и това е сърцевината на длъжностното им качество.
Липсващите ценности не могат да бъдат търсени от някой, на който те не са
връчени за управление и пазене, макар че е имал досег до тях. Що се касае до
лицата, които упражняват непосредствен контрол върху други работници с
отчетнически функции, те също не носят отговорност за липси по смисъла на
чл.207, ал.1, т.2 от КТ. Те могат евентуално да носят отговорност по чл.203,
ал.2 от КТ тогава, когато са извършили умишлени действия, увреждащи или
подпомагащи увреждането на работодателя.
По делото е безспорно
установено обстоятелството, че ищецът Р.В.М./ ответник по предявения насрещен
осъдителен иск/ е работил по трудов договор в „Т.“ ЕООД, ***, като е заемал
длъжността „ръководител транспорт“. Не се установява по делото с оглед
ангажираните доказателства, ответникът по предявения насрещен осъдителен иск да
е имал задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане
на финансови и материални ценности. Заеманата от него длъжност, респективно
изпълняваните от него трудови функции, във връзка с длъжността „ръководител
транспорт“ не може да обоснове извод за отговорност за липси по смисъла на
чл.207, ал.1, т.2 от КТ. В писмения отговор на исковата молба по предявения
насрещен осъдителен иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 от КТ, ответникът
изрично е оспорил обстоятелството, че са му били възложени твърдените от ищеца-
работодател отчетнически функции, във връзка със заеманата от него длъжност.
Ангажираните от страна на ищеца по предявения насрещен осъдителен иск
доказателства по делото не водят до обоснован извод, че по трудово
правоотношение на ответника са му били възложени и задължения да събира,
съхранява, разходва и отчита пари в касата на дружеството. По делото не са
ангажирани доказателства от страна на ищеца по предявения насрещен осъдителен
иск, относно обстоятелството, че ответникът Р.В.М., като ръководител транспорт
в „Т.“ ЕООД, *** е имал задължения, свързани със събиране, съхраняване,
разходване или отчитане на финансови и материални ценности. По делото липсват
твърдения, че ответникът е извършил умишлени действия, увреждащи или
подпомагащи увреждането на работодателя, нито е предявен иск за обезщетение за
вреди от такива действия. С оглед на изложеното следва да се приеме, че ответникът
Р.В.М., като ръководител транспорт в „Т.“
ЕООД, гр.София не носи пълна имуществена отговорност за причинени вреди по
чл.207, ал.1, т.2 КТ, в размер на сумата от 5010 лв. Ето защо изводът на първоинстанционния
съд, че искът е неоснователен е правилен.
По изложените съображения и поради съвпадане
на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за
въззивното производство.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1
от ГПК на въззиваемата страна-ищец следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1000 лв. за въззивната
инстанция по договор за правна защита и съдействие от 02.12.2020 г., като
направеното в писмена молба от 16.12.2021 г. от въззивника-ответник, чрез
неговия пълномощник адв.С.Д.възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност,
съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното
от ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 158809 от 23.07.2020 год., постановено по
гр.дело № 29884/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 71 състав, в частта, с която е осъдено „Т.“ ЕООД,
ЕИК ******, със съдебен адрес:***, да заплати на Р.В.М., ЕГН **********, със
съдебен адрес: ***, на основание чл.128 КТ сумата 6141,45 лв.
представляваща неизплатени трудови
възнаграждения за периода от м.07.2016 г. до м.11.2016 г., вкл.; на основание
чл.224, ал.1 КТ сумата 1065,60 лв. - неизплатено обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2016г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от подаване на исковата молба в съда – 11.05.2017 г. до окончателното
изплащане, както и в частта, с която
е отхвърлен изцяло предявения от „Т.“ ЕООД, ЕИК ******, със съдебен адрес:***, срещу Р.В.М., ЕГН **********, със
съдебен адрес: ***, иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ за заплащане от
М., заемащ отчетническа длъжност при дружеството „Т.“ ЕООД, на сумата от 5010
лв., представляваща пълна имуществена отговорност за вреда, причинена от липса
на поверено имущество /служебно предоставени авансово парични суми/ за периода
от 22.04.2016 г. до 10.09.2016 г., ведно с искането за присъждане на законна
лихва и разноски за насрещния иск.
ОСЪЖДА „Т.“
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Р.В.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1000 лв./ хиляда лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РешениеТО
в частта, в която е уважен предявения
иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК, а в
останалата част може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.