Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 20.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на
петнадесети декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.
съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от
младши съдия Малоселска в.гр.дело № 2827 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 10214 от 13.01.2020 г., постановено по гр. д. № 44779 по описа за 2018г. на
СРС, 74 състав, е признато за установено
че Ю.Й.Д. дължи на „Т.Б.“ ЕАД на основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
79 ЗЗД сумата от 420.57 лева - непогасена главница, от които:
-
230.19 лева – неплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период
15.11.2015 г. – 14.02.2016 г. по Договор за мобилни услуги от 08.09.2015 г. с
предпочетен номер +******и Допълнително споразумение към него от 19.10.2015 г.;
-
19.77 лева – неплатени лизингови вноски за отчетен период 15.11.2015 г. –
14.02.2016 г. по Договор за лизинг от 19.10.2015 г.
-
138.84 лева – неплатени абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период
15.11.2015 г – 14.02.2016 г. по Договор за мобилни услуги от 21.09.2015 г. за
предпочетен номер +******- 31.77 лева – неплатени лизингови вноски за отчетен
период 15.11.2015 г. – 14.02.2016 г.по Договор за лизинг от 21.09.2015 г.,
ведно
със законната лихва от 28.11.2017 г. до окончателното плащане, като са
отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за
сумата от общо 1441.03 лева – неустойки за предсрочно прекратяване на Договор
за мобилни услуги от 08.09.2015 г. с предпочетен номер +******и Допълнително
споразумение към него от 19.10.2015 г.; Договор за мобилни услуги от 21.09.2015
г. за предпочетен номер +******; Договор за лизинг от
19.10.2015 г. за предпочетен номер +******и Договор за лизинг от 21.09.2015 г.,
за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
83645/2017 г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав.
Недоволен
от постановеното решение в частта, с която СРС отхвърлил исковете за неплатени
лизингови вноски по сключените с ответницата два договора за лизинг на обща
стойност 315,83 лв., останал ищецът в първоинстанционното производство, с оглед
което депозирал въззивна жалба срещу тази част на съдебния акт. В жалбата се
излагат оплаквания, че съдът не направил разграничение между факта на
едностранното прекратяване на договорите и обявяването на лизинговите вноски за
предсрочно изискуеми. Обръща внимание, че в чл. 12, ал. 2 от всеки от двата
договора е предвидена възможност за лизингодателя да направи вземането си
предсрочно изискуемо, доколкото ответницата не изпълнявала задълженията си
именно по тези договори – не заплатила дължимите лизингови вноски, за които
били издадени фактури през м. декември 2015 г., м. януари и м. февруари 2016 г.
СРС установил с решението си, че е налице неизпълнение от страна на
лизингополучателя, но не присъдил на ищеца дължимите му лизингови вноски. Счита,
че съдът не е съобразил още факта на настъпване на общата изискуемост на
претендираните вземания. От страна на ответника не били ангажирани
доказателства за заплащане на дължимите съгласно условията на договорите
лизингови вноски, а също и за връщане на взетото по силата на всеки договор
лизингово устройство. Към датата на подаване на заявлението сроковете на
договорите били изтекли, което следвало да се съобрази от СРС при постановяване
на решението.
Не
е подаден отговор на въззивната жалба от страна на ответницата в
първоинстанционното производство. В съдебното заседание пред въззивния съд
депозираната от ищеца жалба се оспорва от назначения на въззиваемата особен
представител адв. Н.. Заявява се искане за потвърждаване на първоинстанционното
решение, като представителят на страната намира за правилна преценката на съда,
че претендираните от оператора неустоечни задължения са нищожни, а предявените
искове – неоснователни.
Софийски градски съд,
IV-Д въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства, взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното от фактическа и правна
страна:
Предмет
на въззивното производство е единствено частта от решението на СРС, с която
частично са отхвърлени предявените от ищеца по реда на чл. 422 ГПК
установителни искове за стойност на лизингови вноски по сключени между страните
договор за лизинг от 19.10.2015 г. и договор за лизинг от 21.09.2015 г. в общ
размер на 315,83 лв.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
В конкретния случай с въззивната жалба ищецът въвежда
оплакване, че неправилно предявените искове за дължимост от страна на
ответницата на лизинговите вноски до края на срока на двата договора, са
разгледани от районния съд като искове по чл. 92 ЗЗД. Ищецът ги претендирал на
онование сключените договори, настъпила предсрочна изискуемост на вземанията му
по същите, като добавя, че по отношение на всички лизингови вноски са настъпили
и падежите, с оглед изтичане във времето на сроковете, за които са сключени.
Ето защо въззивният съд следва да даде отговор на въпроса каква е правната
квалификация на предявените искове, като в зависимост от последното да извърши
собствен анализ на събраните по делото доказателства и да се произнесе по
основателността на въззивната жалба.
Със заявление от 28.11.2017 г. „Т.Б.“ ЕАД е поискало
издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу
длъжника Ю.Й.Д., като претендира дължимостта на сумата от 222,39 лв. въз основа
на договор за лизинг от 21.09.2015 г., дължими за отчетен период 15.11.2015 г.
– 14.04.2016 г., както и на сума в размер на 144,98 лв. на основание сключен на
19.10.2015 г. договор за лизинг, като период за който се претендира
задължението е посочен 15.11.2015 г. – 14.04.2016 г. Заявителят е индивидуализира
вземанията си като такива за лизингови вноски, а в заявлението други задължения
на длъжника, произтичащи от договорите за лизинг, не са претендирани.
С исковата молба, по реда на чл. 422 ГПК, ищецът сочи
като основание на претенциите си отново двата договора за лизинг, като
пояснява, че сумите по всеки един от договорите представлява сбор от лизингови
вноски, начислени в периода 15.11.2014 г. – 14.04.2016 г., който сбор се
равнява на оставащите и незаплатени от ответницата лизингови вноски до края на
срока на договора. Сочи се на следващо място, че ищецът лизингодател, на
основание чл. 12 от общите условия към договорите за лизинг, начислил накуп
съответния брой лизингови вноски /19 по договора от 19.10.2015 г. и 18 по
договора от 21.09.2015 г./, поради неплащане на предходните такива /тези, за
които вече са били издадени фактури и по отношение на които СРС е приел с
решението си, че исковете са основателни/. По нататък с исковата молба ищецът
твърди, че на 15.03.2016 г. отправил писмена покана за доброволно плащане до ответницата,
с която я уведомил за общата стойност на нейните задължения, в това число и че ако
не погаси наличните си задължения, оставащите лизингови вноски ще станат
предрочно изискуеми съгласно условията на договорите за лизинг.
Същевременно с исковата молба ищецът ясно посочва
какви вземания за неустойки
претендира от ответницата – такива, произтичащи от сключените помежду им договори
за мобилни услуги, като стойността на
тези неустойки е формирана от стандартните месечни абонаментни такси до изтичане на сроковете на
договорите. Тези вземания не са предмет на въззивна проверка, доколкото
решението по отношение на същите не е обжалвано.
В петитума на исковата молба ищецът е заявил, че
претендира дължимостта на лизингови вноски по сключените с ответницата два
договора за лизинг.
При така изложените твърдения, въззивният съд приема,
че СРС е бил сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 228 ЗЗД – за стойността на лизинговите
вноски, дължими до края на срока на всеки договор за лизинг, сключени с
ответницата, следователно дадената с решението правна квалификация на исковете
като такива по чл. 92 ЗЗД е неправилна.
Погрешната правна квалификация не води до
недопустимост на решението, тъй като основанието на иска не е правната му
квалификация, а фактите, на които се основава. Обжалваното първоинстанционно
решение обаче е неправилно, като при постановяването му е допуснато нарушение
на материалноправни норми на закона, като същият е квалифициран като такъв по
чл. 92 ЗЗД. При положение, че първата инстанция се е произнесла по предявения
иск, но е дала грешна правна квалификация на спорното право, въззивният съд,
като съд по съществото на правния спор, е задължен да даде вярната квалификация
и да реши делото по същество. Въззивният съд следва да определи сам точната
квалификация, произнасяйки се по съществото на предявения иск /в този смисъл
решение № 359 от 16.01.2014 г. по гр. дело № 1209/2013 г., Г. К., ІV Г. О. на
ВКС/.
В конкретния случай съдът приема, че е сезиран с искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 228 ЗЗД,
предявени за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
По предявените искове в тежест на ищеца е да установи,
че страните са обвързани от валидно сключени договори за лизинг, по които в
качеството си на лизингодател се явява изправна страна, че е предал на лизингополучателя
лизинговите вещи, като последният е поел задължение за заплащане на лизингови
вноски, възлизащи на претендираната сума, че лизингодателят е трансформирал на
основание уговорка в договора вземането си за лизингови вноски в предсрочно
изискуемо. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е бил изправен и е погасявал редово задълженията си за заплащане на
лизинговите вноски или че е върнал вещта на лизингодателя.
Във връзка с наличието на облигационни правоотношения
по договор за лизинг по делото е представен договор за лизинг от 19.10.2015 г.,
от съдържанието на който се установява, че срещу сума от 151.57 лв., платима на
23 равни месечни вноски по 6.53 лв. всяка, ищецът предоставя за временно и
възмездно ползване на ответницата устройство марка Lеnovo, модел А6000 Black, с телефонен номер +******. С
чл. 4 от договора за лизинг е уговорено, че с подписването на същия от
лизингодателя, последният декларира и потвърждава, че устройството му е
предадено в уговорения с договора вид. Договорът съдържа погасителен план, сочещ
падежите на задълженията на лизингополучателя за заплащането на лизинговите
вноски, както и техния размер.
С аналогично съдържание е и договор за лизинг от
21.09.2015 г., съгласно който срещу сума от 243.57 лв., платима на 23 равни
месечни вноски по 10.59 лв. всяка, ищецът предоставя за временно и възмездно
ползване устройство марка Samsung Galaxy Grand Neo Plus Dual Black, с телефонен номер +******. С чл. 4 от договора за
лизинг е уговорено, че с подписването на същия от лизингодателя, последният
декларира и потвърждава, че устройството му е предадено в уговорения с договора
вид. Договорът съдържа погасителен план, сочещ падежите на задълженията на
лизингополучателя за заплащането на лизинговите вноски, както и техния размер.
Представени са общите условия към договорите за
лизинг, като същите са подписани в поле „за лизингополучател“ от ответницата Ю.
Динкова.
С клаузата на чл. 12 от същите, наименована „предсрочна
изискуемост и принудително изпълнение“, страните са уговорили в случай на
неизпълнение на задължение от страна на лизингополучателя право за
лизингодателя с писмено уведомление до лизингополучателя да се откаже
едностранно от изпълнение на задължениета си по договора и/или да обяви
месечните вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други суми,
посочени в договора за лизинг, и/или да поиска връщане на устройството и да
удовлетвори вземането си чрез продажба, прехвърляне, последващо отдаване на
лизинг на устройството или да се удовлетвори принудително от предоставения като
обезпечение запис на заповед.
С покана за доброволно плащане, адресирана до
ответницата, операторът отправя изявление, че общата стойност на задълженията
за предоставени услуги възлиза на 420,57 лв. с ДДС. Поканата съдържа
предупреждение, че при неплащане на сума в посочения размер, договорите за
предоставяне на мобилни услуги ще бъдат прекратени, към посочената в поканата
сума ще бъде добавена неустойка в размер съгласно договорите, а всички оставащи лизингови вноски ще станат
предсрочно изискуеми съгласно условията на договора за лизинг. Посочено е,
че размерът на оставащите лизингови вноски по сключените с ответницата договори
за лизинг е в размер на 315,83 лв.
Относима към разрешаване на правния спор, пренесен за
разглеждане пред въззивния съд, е представената с исковата молба и приета като
писмено доказателство по делото фактура №
**********/15.04.2016 г. за период 15.03.2016 г. – 14.04.2016 г., съгласно
която ищецът е начислил вноски за лизинг в размер на 315,83 лв.
Във връзка с направеното от страна на ответницата с отговора
на исковата молба оспорване на автентичността на подписите, положени договорите за лизинг, в хода на
първоинстанционното производство е изслушано заключението на вещо лице по съдебно-графическа
експертиза. Същото настоящият състав на съда кредитира като компетентно
изготвено от специалист, притежаващ необходимите знания из тази област на
науката, а с оглед че заключението е отговорило пълно на поставените задачи и
не възникват съмнения относно неговата правилност, приема за установено по
делото, че подписите, положени в процесните два договора за лизинг, са изпълнени
от ответницата Ю.Д..
В първоинстанционното производство е прието и
заключение по съдебно-счетоводна експертиза, по отношение на което съдебният
състав на въззивния съд също намира, че следва да даде вяра и да използва при
изграждането на изводите си относно правнорелевантните по делото факти.
Установява се от същото, че по издадените от ищеца фактури за процесните суми
не са извършвани плащания. Последното плащане, което ответницата е направила е
на 07.12.2015 г., с което са погасени задължения по фактура за предходен месец,
издадена на 15.11.2015 г., не и процесните.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че между страните са възникнали облигационни правоотношения, породени от процесните два договора за лизинг с предмет предоставяне на посочените в същите мобилни устройства за временно и възмездно ползване - срещу заплащане на цена за ползването съгласно погасителните планове, съдържащи се в договора.
Договорът за лизинг представлява договор, по силата на
който едната страна, лизингодател, се задължава да предостави за ползване вещ
на другата страна, лизингополучател, срещу възнаграждение. В настоящия случай,
доколкото от договореностите между страните не може да се направи извод, че се
касае за финансов лизинг, съдът приема, че страните са обвързани от договори за
оперативен лизинг, по силата на които на ответницата са предоставени описаните
в същите устройства срещу договорена и посочена цена за ползването им.
Същевременно, както се посочи и по-горе, в качеството
си на лизингополучател ответницата е подписала и е приела приложимите към
договорите общи условия на търговеца, с оглед което въззивният състав приема,
че са изпълнени изискванията на чл. 298 ТЗ за обвързване на потребителя с
предварително изготвените от насрещната страна общи условия. Видно от двете
попълнени при сключване на договорите декларации, съдържащи се в договорите, на
ответницата са предоставени екземпляри от общите условия към договорите за
лизинг, както и представените общи условия са подписани от нея, поради което и
двете кумулативни предпоставки са налице. По делото не са ангажирани
доказателства за изразено несъгласие от потребителя с предварително
подготвените общи условия, поради което и се налага изводът, че същите са част
от договора.
Установява се на следващо място, че ищецът е изпълнил
задължението си за предаване във фактическата власт на ответницата на
лизинговите вещи, доколкото от една страна в качеството си на лизингополучател същата
е положила подписи в договорите за получаването им, а от друга страна е
заплащала първите вноски съгласно уговореното в погасителните планове. Следователно
за нея е възникнало задължението за заплащане на лизинговите вноски,
представляващи цена за ползването на вещите в размерите и сроковоте, уговорени
с договорите.
Не се твърди от страна на ответницата, като не се и
установява от доказателствата по делото, да е погасила задълженията си за
заплащане на лизинговите вноски, формиращи договорената цена на ползването им,
нито вещта да е върната на лизингодателя. Ето защо въззивният съд приема за установено,
че лизингополучателят не е изпълнявал своите задължения по договорите – не са
заплащани лизинговите вноски, дължими в периода 15.11.2015 г. – 14.02.2016 г.,
които задължения ищецът е включил в издадените и представни по делото фактури. С
оглед неизпълението на поетите от абоната-потребител и лизингополучател
задължения, ищецът е съставил адресирана до ответника и представената и по
делото покана за доброволно изпълнение с посоченото по-горе съдържание, като не
са налице доказателства същата да е получена от адресата.
Не се установява на следващо място, ищецът да е
уведомил ответницата, че упражнява правото си съгласно чл. 12 от общите
условия, приложими към договорите за лизинг, да е направил вземанията по същите
предсрочно изискуеми.
В тази връзка следва да се подчертае, че настоящият
съдебен състав не установява по делото да са налице доказателства сключените
между страните договори за лизинг да са прекратени преди изтичането на срока на
същите. Видно е от съдържанието на чл. 10 от общите условия, че страните са
уговорили, че всяка от тях може да развали договора в случай на неизпъление от
другата страна чрез отправяне на едностранно писмено изявление. В полза на
лизингодателя е уговорено право на разваляне на договора за лизинг и в случай
че не се изпълняват задълженията и по други договори за мобилни услуги, по
които лизингодателят и лизингополучателят са страни. Не се установява от
доказателствата по делото лизингодателят да е упражнил правото си на разваляне
на договора – писмено изявление в този смисъл не е отправено до насрещната
страна, а в представената покана /за която не са налице данни да е получена от
ответницата/ единствено се съдържа изявление, че лизингодателят ще упражни
правото си да направи оставащите до края на договора за лизинг вноски
предсрочно изискуеми.
Извод, че правото съгласно чл. 12 от общите условия, е
упражнено от страна на ищеца, се съдържа в изявлението му, обективирано в
представената фактура № **********/15.04.2016 г. за период 15.03.2016 г. –
14.04.2016 г., съгласно която ищецът е начислил вноски за лизинг в размер на
315,83 лв. Не са налице данни обаче, лизингополучателят да е уведомен за
предсрочната изискуемост на задълженията му по договора за лизинг, с оглед
което въззивният съд намира, че същата не е надлежно обявена на насрещната
страна по договора – длъжника за цената на ползването на вещите.
В случая заявителят-ищец претендира стойността на
лизинговите вноски на основание сключените с ответника договори за лизинг. Въззивният
състав на съда приема, че не може и не следва да се игнорира факта на
съществуваща валидна облигационна връзка по договора за лизинг при условията,
договорени между страните. Вземането произтича от договорите за лизинг с
определени срокове за плащане на отделните лизингови вноски.
Липсата на точно изпълнение, съобразно договореното по
актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението,
следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно
обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора. Длъжникът –
ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази част от задължението,
по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните. Дори когато в
производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо
поради предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на
вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно установено
неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски /в
този см. ТР № 8/2017 г. ОСГТК, ВКС/.
В светлината на гореизложеното и с оглед конкретиката
на казуса, съдът съобразява, че лизинговите договори са сключени за срок от 23
месеца, като по отношение на договора от 19.10.2015 г. този срок е изтекъл на
19.09.2017 г., а по отношение на договора от 21.09.2015 г. – срокът е изтекъл
на 21.08.2017 г. Договорите за лизинг не са били надлежно развалени, нито пък
предсрочната изискуемост на лизинговите вноски е била съобщена на длъжника за
същите. Настъпили са падежите на всички лизингови вноски по договорите, като
ответникът не доказва в хода на производството погасяване на задължението си за
заплащането им.
Ето защо въззивният съд намира, че предявените от
страна на ищеца искове са доказани по своето основание и размер. Ответницата
дължи на ищеца сума в размер на 125,21 лв.,
представляваща сбор на лизинговите вноски по договор за лизинг от 19.10.2015
г., дължими за периода 19.02.2016 г. – 19.09.2017 г., както и сума в размер 190,62
лв., като сбор от лизингови вноски по договор за лизинг от 21.09.2015 г.,
дължими за периода 21.02.2016 г. – 21.08.2017 г. Възприемането от страна на
районния съд на различна правна квалификация е довело до отхвърляне на
предявените искове, като с оглед изложените по-горе съображения, решението в
обжалваната част е неправилно и следва да бъде отменено.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските. Съобразно
изхода от спора в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се
присъди сумата от още 67,49 лв. – разноски за заповедното производство, както и
сумата от още 189,95 лв. – разноски за исковото производство. Решението следва
да се отмени в частта, с която в тежест на ищеца на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
е възложена сумата над 181,33 лв. до сумата от 252,93 лв., представляваща
разноски, заплатени от бюджета на съда.
Като взе предвид изхода от въззивното производство – основателност на
подадената от ищеца въззивна жалба, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените от
тази страна разноски в размер на 325 лв. за държавна такса и възнаграждение за
особен представител следва да се възложат в тежест на въззиваемата.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 10214 от 13.01.2020 г., постановено по
гр. д. № 44779 по описа за 2018г. на СРС, 74 състав, в частта, с която са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.Б.“
ЕАД срещу Ю.Й.Д. искове за признаване за установено, че ответницата дължи
на ищеца сумата до 315,83 лева, представляваща сбор от лизингови вноски по договор
за лизинг от 19.10.2015 г. и по договор за лизинг от 21.09.2015 г., както и
в частта за разноските, с която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Т.Б.“ ЕАД е
осъдено да заплати в полза на Софийски районен съд сумата над 181,33 лева до сумата от 252,93 лева –
разноски, заплатени от бюджета на съда, и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу Ю.Й.Д.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 228 ЗЗД, сумата от общо 315,83 лева, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /28.11.2017 г./ до
окончателното плащане, която сума представлява сбор от лизинговите вноски по
договор за лизинг от 19.10.2015 г., дължими за периода 19.02.2016 г. –
19.09.2017 г., възлизащи в размер на 125,21 лева, както и от лизинговите вноски
по договор за лизинг от 21.09.2015 г., дължими за периода 21.02.2016 г. –
21.08.2017 г., възлизащи в размер на 190,62 лева, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 83645/2017 г. по описа на
СРС, 74 състав.
ОСЪЖДА Ю.Й.Д., ЕГН **********, да заплати на „Т.Б.“ ЕАД,
ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 67,49 лева – разноски за
производството по ч.гр.д. № 83645/2017 г. по описа на СРС, сумата от още 189,95 лева – разноски за
производството по гр.д. № 44779/2018 г. по описа на СРС, както и сумата от 325 лева – разноски за
производството пред СГС.
Първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от „Т.Б.“
ЕАД срещу Ю.Й.Д. искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД за сумата
от 420,57 лева - непогасена главница, от които 230,19 лева – неплатени
абонаментни такси и използвани услуги за отчетен период 15.11.2015 г. –
14.02.2016 г. по Договор за мобилни услуги от 08.09.2015 г. с предпочетен номер
+******и Допълнително споразумение към него от 19.10.2015 г.; 19,77 лева –
неплатени лизингови вноски за отчетен период 15.11.2015 г. – 14.02.2016 г. по Договор
за лизинг от 19.10.2015 г.; 138,84 лева – неплатени абонаментни такси и
използвани услуги за отчетен период 15.11.2015 г – 14.02.2016 г. по Договор за
мобилни услуги от 21.09.2015 г. за предпочетен номер +******; 31,77 лева –
неплатени лизингови вноски за отчетен период 15.11.2015 г. – 14.02.2016 г. по
Договор за лизинг от 21.09.2015 г., ведно със законната лихва от 28.11.2017 г.
до окончателното плащане, както и в частта, с която са отхвърлени искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за сумата над 315,83 лева до
отхвърления с решението размер от 1441.03 лева – неустойки за предсрочно
прекратяване на Договор за мобилни услуги от 08.09.2015 г. с предпочетен номер
+******и Допълнително споразумение към него от 19.10.2015 г.; Договор за
мобилни услуги от 21.09.2015 г. за предпочетен номер +******, като
необжалвано е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.