Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 04.04.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на четиринадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 2138 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от „Н.М.Г.“
АД, чрез упълномощения представител - адв. Р.С. от САК, срещу решение № 239065
от 15.10.2017г., постановено по гр. дело № 73530/2015г. по описа на Софийския
районен съд (СРС), ІІІ ГО, 82 състав.
С обжалваното решение е осъден „Н.М.Г.“
АД да заплати на А.Н.З. по предявения осъдителен иск с правна квалификация
чл.49 от ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД, вр. чл.52 от ЗЗД сумата от 5000 (пет хиляди)
лева, като частичен иск от пълния размер от 20 000 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на публикуваната
статия във вестник „Уикенд“, бр. № 41 от 17-23.10.2015 година със заглавие: „В.уличава
топ полицай в търговия с дрога“, както следва: „Заместник-директорът на СД на МВР
А.З. е покровителствал мастити дилъри на дрога“, „Разполагаме с данни, че
комисар А.З. е сътрудничил на осъдения за търговия с дрога Л.К.- Л.М., тартор
на хулиганската групировка „София Запад“, а по-рано е подпомагал наркодейността
на Х.В.“, А.З. е спускал „заповеди да не бъдат закачани видни членове на
групировката „София запад“, макар за тях да имало данни, че търгуват с
наркотици на стадиона по време на мачовете на Левски. Нещо повече - по
нареждане на А.З. за международни футболни срещи на „Левски“ били командировани
полицаи от отдел „Охрана на масови мероприятия“, които придружавали автобусите
с организираните фенове на „сините“. Рейсовете били използвани от Л.М. и
свитата му за трафик на дрога и контрабанда на цигари, които се складирали в
багажните отделения на автобусите“, ведно със законната лихва за забава от
27.11.2015 година, до окончателното заплащане. Със същото решение „Н.М.Г.“ АД е
осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и разноски по
делото в размер на 800 лева - за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Във въззивната жалба са изложени твърдения
за неправилност на решението поради съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи и допуснати нарушения на материалния закон. Въззивникът
твърди, че районният съд неправилно е приел, че дружеството е осъществило
деликт. Поддържа, че е проведено пълно и всеобхватно журналистическо проучване
при спазване на трайно установените правила в бранша, като са ползвани
независими един от друг източници на информация. Твърди, че иска е останал
недоказан, а обезщетението не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52
от ЗЗД. Счита, че определеното обезщетение е крайно завишено, несправедливо,
произволно и в пълно противоречие със съдебната практика на съдилищата в Р.
България. Излага, че вредите са останали недоказани. Иска от съда да отмени
обжалваното решение, както и ако са налице достатъчно основания да се уважи
частично иска, като се намали размера на присъденото обезщетение, съгласно
трайно установената и разумна практика на съдилищата и закона, като се съобрази
размера с финансовата ситуация в страната. Не сочи доказателства и не претендира
разноски.
В открито съдебно заседание,
въззивникът редовно призован, не изпраща представител.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна - А.Н.З..
В открито съдебно заседание, чрез
представителя си по пълномощие, въззиваемата страна оспорва въззивната жалба. В
хода на устните състезания пледира за оставяне без уважение въззивната жалба. Представя
писмена защита в която развива доводи за правилност и законосъобразност на
обжалваното съдебно решение. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 от ГПК.
Страните не сочат доказателства и във
въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Софийският градски съд, в настоящия
си състав, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните към спора правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното
от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по предявения
осъдителен иск, с който е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече
от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът
приема следното:
Въззивната жалба е неоснователна.
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В
тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно,
като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените
от ищеца А.Н.З. срещу ответника „Н.М.Г.“ АД, обективно съединени искове с
правно основание чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди в размер на сумата от 5000 лв.,
предявен като частичен иск от пълния размер от 20 000 лева. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да
разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за наличие на
предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника и за
размера на дължимото обезщетение, като на основание чл.272 от ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в обжалвания съдебен акт констатации. Доводите в жалбата са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
Съгласно приложимата разпоредбата на
чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за
вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да
бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа; 2)
осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице - пряк
изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда - имуществена или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина);
3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на
възложената му работа - чрез действия, които пряко съставляват извършването на
възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко свързани с него (в този смисъл е Постановление
№ 9 от 28.12.1966 г. на Пленум на ВС).
Отговорността за вреди на
юридическите лица е по чл.49 от ЗЗД, която по съществото си е гаранционно-
обезпечителна, тъй като ответното дружество не отговаря за своя вина, действие
или бездействие, а за такива на негови работници или служители. Те трябва да са
причинили вредите – в случая неимуществени, при или по повод възложената им
работа, както и те да се дължат на техни противоправни действия или
бездействия, които да са извършени виновно. Предмет на доказване е както
наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане, а така също и факта
на възлагане на работата. В случая по чл.49 от ЗЗД, законодателят е възложил
репариране на вредите на правен субект, който отговаря на основание, различно
от това на деликвента. Отговорността по чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа на
правната норма, чиито фактически състав изисква установяването на определени
предпоставки. При осъществяването им се достига до ангажиране на отговорността
на възложителя на работата.
В настоящия случай се претендира
ангажиране на отговорността на издателя на вестник „Уикенд“ за публикувана в
него статия, уронващи името, честта и достойнството на въззиваемата страна -
ищец, за причинените неимуществени вреди вследствие на разпространените чрез
същите лъжи, обиди и клевети, подробно описани в обстоятелствената част на
исковата молба. С оглед характера на отговорността по чл.49 от ЗЗД,
възложителят на работата, какъвто е издателят на вестника, не извършва с
възлагането на работата противоправно деяние. Но той отговаря за такова,
извършено от този, на когото е възложил работата. Възложителят може да се освободи
от отговорност, ако докаже, че този, комуто е възложена работата не е причинил
вреда и действията му не са виновни и противоправни или ако вредата не е
причинена при или по повод на възложената работа (в този смисъл е Постановление
№ 7 от 29.12.1958 г. на Пленум на ВС). В тежест на въззиваемата страна - ищец е
да установи, че в резултат на публикуваната статия в брой № 41 от 17-23.10.2015
година на вестник „Уикенд“ със заглавие „В.уличава топ полицай в търговия с
дрога“, е претърпял неимуществени вреди. В тежест на ответника е да докаже, че
изнесените в статията факти отговарят на истината. В конкретния случай от
ангажираните по делото доказателства настоящият въззивен състав приема, че в
хода на делото се установява по безспорен начин, че фактите и обстоятелствата,
отразени в цитираната статия във вестник „Уикенд“, съдържат обидни и
клеветнически твърдения по отношение на ищеца. С оглед събраните по делото
доказателства въззивният съд приема, че изнесената информация, касаеща ищеца в
публикуваната процесна статия във вестник „Уикенд“, представлява клеветническо
и обидно твърдение спрямо него, както и че сочените факти и обстоятелства не
отговарят на обективната истина. Този извод се извежда от факта, че изнесената
информация засяга обществено значим интерес, отнасящ се до корупция и е
свързана с публична личност на ръководен пост в системата на МВР, която
институция отговаря за противодействие и превенция на корупцията, съгласно
плана за изпълнение на националната стратегия, приета от Националния съвет по
антикорупционни политики. От друга страна по делото не е доказано изложените
фактически твърдения в статията, разпространена чрез печатното издание на
ответника, да са проверени за достоверност, тъй като адресатът е засегнат
неблагоприятно, без да има данни да му е дадена възможност да изрази позицията
си.
Съдът съобрази, че в цитираната
статия се препредава чуждо изявление (твърдения за позорящи ищеца факти).
Препредаващият чуждо твърдение не носи отговорност ако посочи точно и ясно
лицето, което твърди позорящите обстоятелства или приписва престъпление.
Неговият автор следва да носи отговорност при наличие на законовите
предпоставки за това, но в случая такова конкретно лице не е посочено. Статията
препредава твърдения на активисти от определена политическа партия:
„привърженици и симпатизанти на „Атака“, „източник от обкръжението на белокосия
националист“, но без да ги цитира поименно. Статията не обективира интервю с
конкретно лице, тъй като не цитира такова лице, а възпроизвежда на места
твърдения на неидентифицирани лица, обединени в събирателен и неперсонифициран
образ на активисти от „Атака“ и привърженици и симпатизанти от „Атака“. Нито
пред районния съд, нито във въззивното производство не се доказа изнесената в
статията информация за ищеца, да отговаря на действителността. Не се събраха и
данни за проведено добросъвестно журналистическо разследване по повод на
цитираната статия, както и дори опит да се събере информация от различни
източници за проверка на изложеното в нея. Не се твърди и не се установи да има
образувана проверка от надлежните компетентни органи, нито наказателно
производство по повод на предоставената в статията информация. Следва, че в
настоящия случай от събраните доказателства се установи, че са налице всички
предпоставки по чл.49 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника, като
издател на вестник „Уикенд“.
Другият спорен въпрос по делото е
относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпените от него
неимуществени вреди, по който съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението за неимуществените вреди по справедливост.
Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат вида и
характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания и др. (в този смисъл е Постановление № 4 от 23.12.1968
г. на Пленум на ВС г.). При определянето му съдът следва да отчете характера и
вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност,
всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за
справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от
значение за номиналния размер на обезщетението - така т. ІІ от Постановление №
4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС.
Съгласно споделяната от настоящия
състав практика на ВКС - решение № 253 от 29.01.2014г. по гр.д.№ 1251/2012г. на
ВКС, ІІІ ГО, при искове по чл.49 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди
от публикации, съдържащи обидни или клеветнически твърдения, правнорелевантни
обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са
въздействието на противоправния акт на издателя върху здравето на ищеца,
субективните му негативни преживявания, отражението на противоправния акт върху
социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца
със семейството и приятелите му, както и други подобни обстоятелства, видът на
противоправния акт - дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите
норми за етика и морал. Като база за определяне на обезщетението служи още
икономическият растеж и стандарта на живот в страната към датата на деликта. Справедливо
по смисъла на чл. 52 от ЗЗД
обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент
на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само
отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен
период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви
в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните
неимуществени вреди.
Съдът
приема, че на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в
пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и
характера им, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е
съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат
парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно
убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл
справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се
извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни
характеристики - характер и степен на увреждане, начин и
обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на
интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение.
Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите
на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички
тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице
неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие
с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното
решение на СРС е постановено в съответствие с принципа на справедливост.
От събраните
по делото гласни доказателства се установи наличие на продължителен стрес у ищеца,
предизвикан от съдържанието на процесната публикация. От показанията на
свидетеля Т.Т.– колега на ищеца, се установи, че стресовото състояние на ищеца
е продължило месеци след статията, а от показанията на св. Б.Г., че след
статията ищецът е бил умислен, притеснен и не искал да ходи в кварталното
кафене, където се събирал с приятели (лист 34-35 от делото на СРС). Следва да
се приеме, че с процесната статия са накърнени честта и доброто име на ищеца,
както и професионалната му репутация на ръководен служител от МВР.
В
настоящия случай съдът намира, че присъденото от първоинстанционния съд
обезщетение на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди в размер на
сумата от 5000 лв. отговаря на изискването на чл.52 от ЗЗД за репариране на
вредите по справедливост. При определяне размера на това обезщетение съдът
намира, че следва да бъдат взети предвид следните обстоятелства, релевантни в
конкретиката на процесния случай, а именно: 1) характера на противоправното
деяние, изразяващо се в разпространяване на неверни твърдения и факти,
опозоряващи доброто име, честта и достойнството на ищеца А.Н.З.; 2)
обстоятелството, че позорящите ищеца неверни твърдения са изразени публично,
чрез средство за масова информация (седмичен вестник), и са станали достояние
на широк кръг лица; 3) негативните емоционални преживявания и дискомфорт на ищеца,
установени с показанията на свидетелите Б.Г. и Т.Т.- стрес, тревожност,
притеснение, безпокойство, затвореност и ограничение на контактите с приятели и
колеги; 4) обстоятелството, че се установи наличие на продължителен стрес у ищеца,
предизвикан от съдържанието на процесната публикация; 5) обществено-икономическите
условия в страната към момента на осъществяване на деликта.
При
съобразяване на относимите
към спора обстоятелства, по преценка на настоящия въззивен състав,
на ищеца А.Н.З. следва да бъде определено обезщетение за претърпените неимуществени
вреди в размер от 5000 лв., съставляващо справедлив паричен еквивалент на
претърпените от него неимуществени вреди, с който същите да бъдат съразмерно
компенсирани. Съдът намира, че присъждането на сумата от 5000 лв. би било
справедливо по размер обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди,
отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Обезщетение в по-нисък размер би довело до нарушение на критериите на
чл.52 от ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния вид,
характер и интензитет. Първоинстанционният
съд, след като е достигнал до същия правен извод и е приел, че отговорността на
ответника по чл.49 от ЗЗД следва да бъде ангажирана по справедливост в размер
на сумата от 5000 лв., е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Други
възражения във въззивната жалба не се излагат, а въззивният съд не установи да
е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване
на оспореното първоинстанционно решение.
При така
изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции правни
изводи, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Предвид
цената до която е
предявен частичният иск, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По
разноските:
Разноски
във въззивното производство са претендирани своевременно от страната, която има
право на такива при този изход от спора, поради което съдът дължи произнасяне
за разноските пред СГС. Видно от представеното доказателство и списъка по чл.
80 от ГПК, във въззивното производство въззиваемият е направил разноски в размер
от 600 лева (лист 14 и лист 49 от делото) – реално платено адвокатско
възнаграждение за един адвокат. Не е направено възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение, поради което и съдът го присъжда в пълен
размер. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът осъжда „Н.М.Г.“ АД да заплати
на А.Н.З. сумата от 600 лв. – разноски по делото пред въззивната инстанция.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 239065 от 15.10.2017г., постановено по гр. дело № 73530/2015г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 82 състав.
ОСЪЖДА „Н.М.Г.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на А.Н.З., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 600 (шестстотин) лева, представляваща разноски по въззивно гр. д. № 2138/2018г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.