Р Е Ш Е
Н И Е
21.01.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II А въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи
октомври през двехиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.А
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 12429 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на „К.– ГП” ЕООД срещу решение от 01.08.2016г. по гр.д. №
49147/2014г. на СРС, 42 с-в, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от
дружеството – жалбоподател срещу В.И.И. иск с правно
основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата 3 333. 33 лв. – неустойка,
уговорена на основание чл. 5 от предварителен договор от 16.12.2013г., ведно
със законната лихва от 09.09.2014г. до окончателното
изплащане на вземането, както и в ЧАСТТА,
с която е осъдено дружеството – жалбоподател да заплати на основание чл.
92 ЗЗД на М.Г.И., Н.И.И. и В.И.И.
сума от по 6 666. 66 лв. на всеки – неустойка, уговорена на основание чл. 8 от
предварителен договор от 25.04.2013г., ведно със законната лихва от
14.10.2014г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сума
от по 872. 31 лв. на всеки – мораторна лихва за
периода 01.07.2013г. – 13.10.2014г.
Въззивникът – ищец по
първоначалните искове „К.– ГП“ ЕООД обжалва решението в горепосочената част, с
доводи за неправилност и необоснованост, поради неправилно приложение на
материалния закон и нарушения на процесуалните правила. Твърди, че СРС необосновано
е приел, че ответникът В.И. не е страна по процесния
предварителен договор от 16.12.2013г.,
тъй като заключението на вещото лице З. дава извод за автентичност на
положения от негово име подпис. Твърди, че дори да се кредитира заключението на
тройната СГрЕ в обратния смисъл, следва да се приеме,
че ответникът В.И. е бил запознат с факта на сключване на договора и неговото съдържание, поради
което дължи връщане на даденото по предварителния договор и на процесната неустойка за неизпълнение. Поради изложеното,
поддържа, че ответникът В.И. дължи уговорената в чл. 5 от договора неустойка.
По отношение на решението в обжалваната част за уважаване на насрещните искове
по чл. 92 и чл. 86 ЗЗД на основание сключен между страните предварителен
договор от 25.04.2013г., твърди, че срокът му е продължен с последващите
договори от 02.07.2013г. и 16.12.2013г., независимо че договорите не са оформени
като анекси към първия договор. Сочи, че е налице едно и също правоотношение по
отношение на един и същи имот, като е променена само продажната цена чрез
нейното намаляване и съответно продължаване на сроковете за сключване на
окончателен договор. Сочи, че причините за липса на сключен окончателен договор
са установени пречки и усложнения за застрояване на имота, вкл. липса на
регулация, неизпълнено отчуждаване за „инженерна инфраструктура“ и др., поради
виновно поведение на ответниците, като са водени
преговори за продължаване на срока между законния представител на дружеството и
ответника Н.И., които са довели до сключване на последващите
два договора. Поради изложеното твърди, че не са налице предпоставките на чл. 8
за присъждане на претендираната неустойка, поради
липса на негово виновно поведение, в качеството му на купувач. Жалбоподателят моли
съда да отмени решението в обжалваните части и да уважи предявения срещу В.И.
иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 3333. 33 лв. и да отхвърли предявените срещу него насрещни
искове с правно основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, с присъждане на разноски.
Въззиваемият В.И.И. оспорва жалбата в депозирано писмено становище и моли
съда да потвърди решението в обжалваната част, с присъждане на разноски.
Въззиваемата М.Г.И. е депозирала
писмено становище, с което моли съда да потвърди решението на СРС в обжалваната
част и да й присъди разноски.
Въззиваемият Н.И.И. не заявява становище.
Решението от
01.08.2016г. в частта, с която са уважени
изцяло първоначално предявените от „К.– ГП“ ЕООД срещу М.Г.И. и Н.И.И. искове с правно чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД, отхвърлен е
иска на „К.– ГП“ ЕООД срещу В.И.И. с правно основание
чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД; отхвърлен е иска на „К.– ГП“ ЕООД срещу ответниците М.Г.И., Н.И.И. и В.И.И. с правно основание чл. 92 ЗЗД за солидарно заплащане на
сумата 20 000 лв. и са уважени евентуалните искове на „К.– ГП“ ЕООД за
заплащане на неустойка срещу М.Г.И. и Н.И.И., е
влязло в сила.
С
влязло в сила решение от 12.05.2017г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, е
допълнено решението от 01.08.2016г., като е уважен евентуално предявения от „К.–
ГП“ ЕООД срещу Н.И.И. иск с правно основание чл. 55,
ал.1 пр. 3 ЗЗД, поради отхвърляне на същия иск срещу В.И. за сумата 3911. 66 лв.
С
определение от 27.11.2017г. на основание чл. 248 ГПК е допълнено основното
решение по делото в частта за разноските, като ответниците
И.са осъдени да заплатят на „К.“ ЕООД сумата 3061. 19 лв. – общо разноски по
делото съобразно уважените искове от дружеството. Разноски по отношение на
исковете, предявени от ответниците – физически лица,
не са присъдени за първоинстанционното производство.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение във връзка с наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
При извършената служебна
проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в
обжалваните части.
По същество жалбата е частично основателна.
По жалбата в частта срещу решението за отхвърляне на иска по чл. 92 ЗЗД
срещу В.И.И. за сумата 3333. 33 лв.:
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД от „К.– ГП“ ЕООД срещу ответниците М., Н. и В. И.за
солидарно заплащане на сумата общо 23 469. 96 лв., представляваща левовата
равностойност на заплатен депозит от 12 000 евро по развален предварителен
договор от 16.12.2013г. и за сумата 20 000 лв. – неустойка, уговорена в
чл. 5, т. 2 от договора, евентуално за
разделното им заплащане при посочени в уточнителна
молба цени на отделните искове.
По отношение на ответниците М. и Н. И.исковете
по чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД са уважени с влязлата в сила част на
атакуваното решение. С обжалваната в настоящото производство част на решението по
отношение на В.И.И., СРС е приел, че същият не е
страна по процесния договор, поради което е отхвърлил
иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за предявената сума от 3 911. 66 лв. С
влязлото в сила допълнително решение от 12.05.2017г. на СРС е разгледан и
уважен евентуално предявения срещу Н.И. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за
сумата 3 911. 66 лв., за която искът срещу В.И.И. е
отхвърлен, поради липса на пасивна легитимация.
При така изложеното следва, че със сила на присъдено нещо е отречено наличието
на правопораждащия главното вземане фактически състав
срещу ответника В.И. по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради липса на пасивна материалноправна легитимация, тъй като същият не е страна
по процесния предварителния договор от 16.12.2013г.
Ето защо само на това основание въззивният съд намира, че с оглед липсата на
обжалване на допълнителното решение от 12.05.2017г., е налице процесуална пречка
за приемане на различни изводи по отношение на пасивната материалноправна
легитимация на ответника В.И. и само на това основание акцесорната
претенция по чл. 92 ЗЗД срещу посочения ответник подлежи на отхвърляне.
Независимо от изложеното, съдът намира за успешно проведеното оспорване
на процесния договор от 16.12.2013г. по реда на чл.
193 ГПК досежно подписа за продавач, положен от В.И..
Съгласно заключението на приетата в първоинстанционното
производство тройна СПочЕ, оспореният подпис за
продавач не е положен от В.И., като съгласно в.л. Л. Г., същият вероятно е
положен от Н.И.. Поради това няма основание да се кредитира заключението на
в.л. З., който дава извод, че подписът е положен от В.И.. При категорични
изводи на трите вещи лица от тройната експертиза няма основание да се кредитира
заключението на единичната експертиза. Отделно от изложеното, от показанията на
разпитания в хода на въззивното производство свидетел Георги Петров, едноличен
собственик на капитала на въззивното дружество, безспорно се установява, че
ответникът В.И. не е присъствал при подписване на договора на 16.12.2013г., а
ответникът Н.И. е „ходил да вземе подпис“ от брат си – ответника В.И., т.е
налице е признание на неизгоден за въззивника факт. Тази теза – че ответникът
не е присъствал при подписване на договора, се твърди и поддържа и от самия въззивник.
Неоснователен е поддържания в жалбата довод, че ответникът В.И. е узнал
за сключения договор впоследствие и потвърдил действията по сключването му. В
случая не е налице търговска сделка, за да се приложи хипотезата на чл. 301 ТЗ
по отношение на физическо лице – страна по предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот, нито може да се ангажира договорна
отговорност за неизпълнение на предварителен договор спрямо страна, която не го
е подписала. Не се твърди и да е налице упълномощаване от страна на ответника
на лице, което да сключи договора, нито е налице такова отбелязване в него. Ето
защо ответникът В.И. не е пасивно легитимиран по иска по чл. 92 ЗЗД и решението
в обжалваната част за отхвърлянето му следва да бъде потвърдено.
По жалбата в частта срещу решението за уважаване на исковете по чл. 92 и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от М.Г.И., Н.И.И. и В.И.И. срещу „К.“ ЕООД по гр.д. № 55200/2014г. на СРС, 25 с-в,
присъединено към гр.д. № 49147/2014г. на СРС, 42 с-в, за разделно присъждане на
сума от по 6 666. 66 лв. на всеки – неустойка, уговорена на основание чл. 8 от
предварителен договор от 25.04.2013г. и на сума по 872. 31 лв. – мораторна лихва:
По делото е безспорно
установено, че с предварителен договор от 25.04.2013г. ищците М.Г.И., Н.И.И. и В.И.И. са се задължили да
продадат на „К.– ГП“ ЕООД описания в договора недвижим имот в срок до
30.06.2013г., срещу насрещното задължение на купувача да заплати цена в размер
на 200 000 евро. Този договор е подписан от тримата продавачи, като
съгласно т. 3.1 от същия, при сключването му въззивното дружество е заплатило
сумата 5000 евро.
Съгласно чл. 8 от
договора, в случай на неоснователен отказ от страна на купувача да закупи
недвижимия имот, продавачът разполага с една от следните алтернативни
възможности: да предяви иск по чл. 19,
ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор за окончателен;
неизправната страна дължи на изправната страна неустойка в размер на
20 000 лева и да се откаже от договора. След изтичане срока на процесния предварителен договор на 30.06.2013г., между
страните е сключен предварителен договор от 02.07.2013г. със срок на действие до
30.09.2013г., за същия имот и цена и с абсолютно идентично съдържание. Впоследствие
на 16.12.2013г. е сключен последният трети предварителен договор между
страните, с определен нов срок за сключване на окончателен договор и е намалена
цената на 195 000 евро, като в последния договор даденото от купувача
капаро е отразено като сума в размер на 12 000 евро, предмет на уважените
искове по чл. 55, ал.1 , пр. 3 ЗЗД.
Ищците по насрещните
искове по чл. 92 ЗЗД поддържат в исковата молба, че договорът от 25.04.2013г.,
въз основа на който претендират процесната неустойка
в общ размер от 20 000 лв., е развален с представената по делото
нотариална покана, връчена на 13.06.2013г. на ответното дружество. Ответното
дружество поддържа в хода на процеса, че е налице новация
на задълженията на страните със сключването на последващите
договори; отделно е поддържало, че е налице едно договорно правоотношение с предоговорен срок, но за досежно
същия имот и страни, поради което е налице виновно неизпълнение на продавачите,
довело до несключване на окончателен договор.
Въззивният съд
споделя изводите на първоинстанционния за липса на обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Съобразно константната
практика на ВКС, няма новация, ако страните са
изменили само срока на договора, при липса на ясно изразена воля за погасяване
на старото задължение и заменянето му с ново, различно по основание и предмет
/решение № 118/08.06.2016г. по т.д. № 729/2015г. на ВКС, І ТО/. В случая липсва
изразена воля в следващия нов договор, страните да са уговорили неточно
изпълнение и ново престиране при нов предмет на
задължението, а само промяна на срока на договора. Определеният нов срок на
договора е модалитет, а не съществен елемент на
договора – така и решение І 19/22.03.2017г. по т.д. № 3349/2015г. на ВКС, І ТО.
Ето защо задължението за плащане на неустойка по чл. 8 от договора от
25.04.2013г. не е погасено чрез подновяването му.
Независимо от
изложеното, съдът намира, че в случая не са доказани предпоставките на сочената
неустоечна клауза на чл. 8 за присъждане на претендираната неустойка, а именно – неоснователен отказ на
купувача по договора. За уважаване на предявения иск ищците следва да докажат
при условията на пълно доказване, че са изправна страна по договора и наличието
на предпоставките на неустоечната клауза, т.е., в
случая виновно поведение на ответника, довело до липсата на сключен окончателен
договор. Това не е направено по делото.
При тълкуване
действителната воля на страните по реда на чл. 20 ЗЗД, следва да се приеме, че
с оглед сключените два последващи договора за
продажба на същия имот, не е налице неоснователен отказ на въззивното дружество
по смисъла на чл. 8 от договора от 25.04.2013г., което да ангажира договорната
му отговорност за плащане на уговорената глобална неустойка за пълно
неизпълнение. По делото е установено, че до изтичане на последващите
срокове на договорите, последният изтекъл на 05.03.2014г., купувачът е искал
сключването на окончателен договор за същия имот, като е отправил покана за
сключване рег. № 1685/21.02.2014г. до ответниците с
посочен нотариус и адрес за явяване за сключване на окончателен договор, а
съгласно съставения констативен протокол от 05.03.2014г. на нотариус Николов, ищците –продавачи не са се явили в нотариалната кантора.
От събраните в хода
на въззивното производство гласни доказателства се установява, че причина за
липсата на сключен окончателен договор до изтичане срока на първоначалния
договор не е негово поведение, а застроителния и
регулационен статут на имота, включително установен сервитут
на водопровод. Свидетелетят Петров дава показания, че
е търсена комуникация от дружеството - продавач, като на среща с продавачите са
уговорили продължаване срока на договора, с цел допълнителни проучвания. Твърди,
че комуникацията е прекратена от продавачите около 10 дни след сключване на
договора от 16.12.2013г. При така изложеното съдът намира, че независимо от
непрецизното оформяне на последващите договори като
анекси, е налице облигационно правоотношение по всеки договор с идентично
съдържание досежно съществените белези на
окончателния договор. От събраните по делото доказателства не може да се
приеме, че ищците – продавачи са изправна страна по договора от 25.04.2013г., а
ответното дружество – неизправна страна по правоотношението, за да се уважат
предявените искове с правно основание чл. 92 ЗЗД от ищците – физически лица.
Предвид изложеното,
неоснователни са и акцесорните претенции по чл. 86 ЗЗД.
С оглед изложеното, жалбата
в тази част е основателна и решението в частта за уважаване на насрещните
искове по чл. 92 ЗЗД следва да бъде отменено и вместо него постановено ново
отхвърлянето им.
С оглед изхода на
спора, на въззивника следва да се присъдят сторените и доказани пред настоящата
инстанция разноски, които са в общ размер на сумата 2 152. 06 лв. – държавна
такса и адвокатско възнаграждение, дължими от тримата въззиваеми
съобразна уважената част на жалбата. С оглед изхода на спора, на въззивника
следва да се присъдят претендираните и доказани
разноски и за първоинстанционното производство съобразно
отхвърлените срещу него искове, които са в размер общо на сумата 2960. 93 лв.,
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата по делото.
На въззиваемия В.И. следва да се присъдят разноски за
настоящата инстанция в размер на 256. 90 лв. – заплатено в брой адвокатско
възнаграждение, съобразно отхвърлената част на жалбата по отношение на иска
срещу него.
Въззиваемите М. и Н. И.не
претендират разноски.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.08.2016г. по гр.д. №
49147/2014г. на СРС, 42 с-в, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от „К.– ГП“ ЕООД срещу В.И.И. иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата
3 333. 33 лв. – неустойка, уговорена на основание чл. 5 от предварителен
договор от 16.12.2013г., ведно със законната лихва от 09.09.2014г.
до окончателното изплащане на вземането.
ОТМЕНЯ решение от 01.08.2016г. по гр.д. №
49147/2014г. на СРС, 42 с-в, в останалата обжалвана ЧАСТ, с която е осъдено „К.– ГП“ ЕООД да заплати на основание
чл. 92 ЗЗД на М.Г.И., Н.И.И. и В.И.И., сума от по 6 666. 66 лв. на всеки – неустойка,
уговорена на основание чл. 8 от предварителен договор от 25.04.2013г., ведно
със законната лихва от 14.10.2014г. до окончателното изплащане и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сума от по 872. 31 лв. на всеки – мораторна
лихва за периода 01.07.2013г. – 13.10.2014г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М.Г.И., ЕГН **********, Н.И.И., ЕГН ********** и В.И.И., ЕГН ЕГН ********** срещу „К.– ГП“ ЕООД, ЕИК *******искове с правно чл. 92 ЗЗД за разделно заплащане
на сума от по 6 666. 66 лв. на всеки – неустойка, уговорена на основание
чл. 8 от предварителен договор от 25.04.2013г., ведно със законната лихва от
14.10.2014г. до окончателното изплащане и искове с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за разделно заплащане на сума от по 872. 31 лв. на всеки – мораторна лихва за периода 01.07.2013г. – 13.10.2014г.,
като неоснователни.
ОСЪЖДА М.Г.И., ЕГН **********, Н.И.И., ЕГН ********** и В.И.И.,
ЕГН ********** да заплатят на К.– ГП“ ЕООД, ЕИК *******на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 2 152. 06 лева
- разноски по делото пред въззивния съд, както и
сумата 2960. 93 лв. – разноски пред СРС.
ОСЪЖДА „К.– ГП“ ЕООД, ЕИК *******да
заплати на В.И.И., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 256. 90 лв. – разноски за въззивното
производство.
Решението в
останалата част е влязло в сила.
Решението в отменителната и отхвърлителна
част подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от съобщенията до страните
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а в останалата част – по иска за
сумата 3333. 33 лв. не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.