№ 3399
гр. София, 03.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело
№ 20251100504944 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на З. П. П., действаща в лично качество и като майка
и законен представител на Б. С. Д., роден на 25.09.2015 г., срещу Решение № 5883/02.04.2025
г. по гр.д. № 26867/2024 г. по описа на СРС, ГО, 37-ми състав. В жалбата са развити
оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебното решение, поради допуснати
нарушения на материалния закон и превратно тълкуване на фактите по делото. Желае се
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се уважи молбата за
защита по реда на Закон за защита от домашно насилие (ЗЗДН) и в полза на въззивниците да
бъде издадена заповед за защита срещу С. Е. Д.. Претендира се присъждане на сторените по
делото разноски.
В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН въззиваемата страна С. Е. Д. е депозирал отговор, с който
оспорва подадената въззивната жалба. Претендира разноски.
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от молители в
първоинстанционното производство, притежаващи правен интерес от обжалването,
насочена е срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17
ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на З. П. П., действаща в лично
качество и като майка и законен представител на Б. С. Д., за защита от домашно насилие,
извършено от С. Е. Д. на 06.05.2024 г. и 07.05.2024 г., описано в молбата.
1
Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие.
С Решение № 5883/02.04.2025 г. по гр.д. № 26867/2024 г. по описа на СРС, ГО, 37-ми
състав е оставена без уважение молбата на З. П. П., подадена в лично качество и като майка
и законен представител на Б. С. Д., за издаване на заповед за съдебна защита по ЗЗДН срещу
С. Е. Д. и е отказано издаване на заповед за съдебна защита. З. П. П. е осъдена да заплати по
сметка на СРС държавна такса в размер на 50 лева и сумата от 2 700 лева за възнаграждение
на вещи лица, а на С. Е. Д. – сторените в производството разноски в размер на 400 лева.
Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивният срок по чл.10, ал.1
ЗЗДН от пострадали лица, поради което е налице валидно сезиране на СРС от процесуално
легитимирани страни.
Страните не спорят и въз основна на писмените доказателства по делото се
установява, че въззиваемият е лице, с което З. П. П. е имала сключен граждански брак и
попада в обхвата на чл.3, т.1 ЗЗДН, а С. Е. Д. е баща на детето Б., т.е. лице по чл.3, т.4 ЗЗДН.
В жалбата са изложени доводи за неправилна преценка на събраните доказателства от
първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото.
Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение са неоснователни.
Настоящият съдебен състав споделя установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не
намира за необходимо да преповтаря тези изводи. Районният съд е обсъдил и преценил
относимите по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, за установяване на
релевантните за спора факти.
В допълнение към изложеното в атакувания съдебен акт и във връзка с доводите във
въззивната жалба следва да се посочи, че представената със сезиращата молба декларация по
чл.9, ал.3 ЗЗДН се явява негодно доказателствено средство за установяване на твърдените
актове на домашно насилие по отношение на пълнолетния въззивник, доколкото не съдържа
индивидуализация на същите. От друга страна, декларация за извършено насилие спрямо
малолетно дете, подадена от неговия законен представител, е недопустимо доказателствено
средство (арг. от чл.9, ал.3 вр. чл.8, т.1 ЗЗДН). Законодателят е предвидил възможността за
прилагане на декларация чл.9, ал.3 ЗЗДН единствено по отношение на лицата по чл.8, т.1
ЗЗДН - пострадалото лице, ако е навършило четиринадесетгодишна възраст или е поставено
под ограничено запрещение. В случая детето Б. не попадал в този кръг лица към момента на
сезиране на съда и липсва правна възможност да декларира обстоятелства по реда на чл.9,
ал.3 ЗЗДН посредством своята майка, въпреки представителството по закон (чл.28, ал.4
ГПК). Наказателната отговорност е лична, а като малолетно лице, Б. не е носел наказателна
отговорност, респективно не разполагал с възможността да декларира извършеното насилие
под страх от отговорност по реда на чл.313 НК за невярно деклариране, включително чрез
законен представител.
Твърденията на З. П. П., че в проведен на 06.05.2024 г. телефонен разговор
въззиваемият я нарекъл „мърлява майка, която не може да се грижи за детето“ не намират
2
опора в доказателствената съвкупност по делото.
Показанията на свидетеля П.М.П., очевидец на описаните в молбата по чл.9, ал.1
ЗЗДН актове на насилие, съдът преценява с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, отчитайки
близката му родствена връзка с въззивниците. Изнесеното от същия при разпита му пред
първоинстанционния съд, че детето е било тормозено на 06.05.2024 г. от въззиваемия в
многократни телефонни разговори и настройвано срещу майка му и свидетеля П. не се
подкрепят от заключението на приетата по делото Комплексна съдебна психологична и
психиатрична експертиза. Последната е констатирала силна привързаност и лоялност на
малолетния Б. към неговия баща и стремеж на подрастващия към любовта и одобрението на
този родител.
В показанията си свидетелят П. посочва, че на 07.05.2024 г. детето Б. е било
насилствено отведено от въззиваемия от дома на дядото по майчина линия, след като е
възприело действията на бащата по разбиване на входната врата и бутането на прародителя.
При преценка на тези показания съдът съобразява, че в снетите същия ден сведения пред
служител от 02 РУ – Плевен свидетелят П. не твърди вратата на дома му да е била разбита
от въззиваемия, а единствено блъсната от него. Въз основа на изготвената по делото
докладна записка на старши инспектор Н.Е., посетил дома на свидетеля П. по подаден от
пълнолетния въззивник сигнал за неизпълнение на съдебно определен режим на лични
отношения на въззиваемия със сина му Б., се установява, че пред полицейските служители
свидетелят П. не е съобщавал същия ден С. Е. Д. да е разбил вратата на дома му, за да
отведе детето със себе си. В докладната записка е отразено изказаното от детето Б.
нежелание да остане в дома на дядо си по майчина линия и искането му да бъде при баща
си. В горната насока съдът отчита, че при изслушването си двете вещи лице поясняват, че в
случай на възприемане от детето на агресия и физическо насилие от страна на бащата, то би
го интерпретирало като насилнически акт, но при детето данни за подобна травматизация не
са констатирали.
Изследваните от първоинстанционния съд аудио записи от повиквания до
„Национална система 112“ съдържат твърдения на телефониращия, за когото страните не
спорят, че е пълнолетният въззивник. Същевременно от доказателстваната съвкупност по
делото, изявленията на страните и показанията на свидетеля П. се установява, че З. П. П.
към двете дати на твърдените актове на домашно насилие същата не се е намирала на
територията на гр.Плевен, поради което изнесеното от нея не представлява непосредствено
нейно възприятие за начина, по който въззиваемият е взел сина си от дома на дядо му.
Анализът на доказателствената маса по делото не дава основание на съда да направи
единствено възможен и непораждащ съмнение извод, че поведението на въззиваемия,
свързано с нарушаване на установения режим на лични отношения със сина му Б. на
06.05.2024 г. и 07.05.2024 г. представлява умишлен акт на силно изразена доминанстност,
насочена към поставяне на въззивниците инцидентно или трайно в зависимо и подчинено
положение и целяща настъпване на неблагоприятни вредни последици за тях, изразяващи се
в нараняване, унижение, тормоз или отнемане на свобода. Установява се, че бащата е взел
3
детето от дома на дядото по бащина линия на горепосочените две дати, макар същите да не
попадат в съдебно определения му режим на лични контакти с подрастващия, без да
съгласува това с майката, когато последната е оставила болното дете на грижите на
прародителя и при изразено нежелание на малолетния да остане в дома на дядо си и искане
да бъде с въззиваемия.
По изложените съображения обжалваното решение на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се остави в сила. При постановяването му не са допуснати
нарушения на императивни правни норми. Събраните от въззивния съд доказателствени
материали не разколебават убеждението в правилността на атакувания съдебен акт.
При този изход от спора въззивникът П. дължи такса в размер на 12,50 лева за
разглеждане на въззивната жалба.
За разглеждане на въззивната жалба по отношение на малолетния Б. С. Д. държавна
такса не се следва (арг. от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН).
Въззиваемият е претендирал присъждане на сторените разноски в размер на 1 000
лева за заплатено адвокатско възнаграждение, за чието получаване е представен договор за
правна защита и съдействие от 22.04.2025 г., служещ като разписка.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 5883/02.04.2025 г. по гр.д. № 26867/2024 г. по описа на
СРС, ГО, 37-ми състав.
ОСЪЖДА З. П. П., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд
държавна такса в размер на 12,50 лева.
ОСЪЖДА З. П. П., ЕГН **********, да заплати на С. Е. Д., ЕГН **********, сумата
от 1 000 лева, представляваща сторени във въззивното производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4