Р Е Ш Е Н И Е
гр. Монтана, 31.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд - Монтана, VІ граждански състав в
публичното заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и шестнадесета
година в състав:
Председател: Калин Тодоров
при
секретаря С. С., като разгледа докладваното от съдия Тодоров гр. дело № 394 по описа на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по предявен положителен иск за
установяване право на собственост върху недвижим имот, с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК и искане по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт.
В исковата молба ищецът П.П.Г. *** твърди, че през
2000 година с наследодателят на ответниците И.Д.Д. *** и И.Д.П. *** - Димитър П.,
сключил договор да обработва двора му и произвежда земеделска продукция, тъй
като се занимава със земеделие. Поддържа, че през 2001 година наследодателят на
ответниците, който бил възрастен човек и загубил зрението си, го помолил да
остане да живее при него, като се грижи за него и домакинството му, срещу което
последният ще му прехвърли собствеността върху собственият си недвижим имот:
УПИ ІХ от квартал ХVІІ, имот пл. № 31 по
регулационния план на с. Охрид, Община Бойчиновци, целият от 1927 кв.м, ведно с
построените в него масивна жилищна сграда на два етажа, лятна кухня и
второстепенни постройки. Сочи, че уговорката им била след като събере пари, да
извършат и нотариално прехвърляне на този имот. Изтъква, че от установяването
му от 2001 година в процесния имот и до момента на
подаване на исковата молба живее в този имот и го владее за себе си, явно и
несъмнено, повече от десет години, извършвайки в същия трайни подобрения,
заплащайки разходите по поддържане на същия, както и данъци, без някой да му
пречи или оспорва това му владение, поради което е придобил имота по давност и
е негов собственик. Твърди, че приживе на наследодателя се грижил изцяло за
него и за домакинството му, поемайки пълното му обслужване, хранене и грижи,
както и необходимото му лечение; с разрешението на същия извършвал необходимите
преустройства, поправки и ремонти по къщата, двора и селскостопанските
постройки и на практика наследодателят му бил дал пълна свобода да разполага с
имота като свой. Сочи, че Димитър П. живеел напълно сам и изоставен от близките
си, поради което той плащал, давайки пари на брат му, всички данъци и такси за
имота и покривал напълно разходите за ток и вода. Твърди, че след внезапната
смърт на Димитър П. на 14.02.2003 година продължил да живее в имота и да го
свои, извършвайки значителни подобрения в същия - оранжерия от 0,5 дка с парно
и всички необходими съоръжения, баня, ограда, селскостопански постройки и др.
Поддържа, че е виждал ответниците един единствен път - на погребението на баща
им, когато му благодарили, че се е грижил за него, а първата ответница му
заявила, че имотът следва да остане за него в изпълнение на уговорката с баща
й. Поддържа, че пролетта на тази година първата ответница поискала да й плаща
наем за имота, тъй като ответниците имали документ за собственост на същия -
нотариален акт по обстоятелствена проверка за собственост по давност № 165, том
1, рег. № 632, нот. дело № 41/2013 година на нотариус
Яна Яворова, рег. № 579, издаден на 18.02.2013 година (четири дни след изтичане
на десетгодишната давност от смъртта на баща им). Твърди, че последните никога
не са владели процесния имот; приживе и след смъртта
на баща им не са стъпвали в същия, нито са му пречили, нито са оспорвали
владението му, нито са го предупреждавали да не извършва подобрения в същия. Моли съда, след установяване на твърдените обстоятелства да
постанови решение, с което да признае
за установено по отношение на ответниците, че е собственик на следния недвижим
имот: УПИ IX, пл. № 31 от квартал 17 по регулационния план на с.Охрид, обл.Монтана, целият с площ от 1927 кв.м, ведно с
построената в същия двуетажна масивна жилищна сграда, лятна кухня,
второстепенни постройки и други подобрения, при съседи: от две страни улици,
УПИ VIII-30, УПИ 1-23, УПИ II-24 и да
отмени нотариален акт № 165, том I, рег. № 632, нот.
дело № 41/2013 година на нотариус Яна Яворова, рег. № 579, както и да му
присъди направените в производството разноски.
Ответницата
И.Д.Д. *** в писмения отговор на исковата молба оспорва изцяло предявения иск и
моли същия да бъде отхвърлен като неоснователен. Твърди, че процесният имот е
бил собственост на нейния дядо Петко Иванов Върбанов, а след неговата смърт на
22.09.1988 год. и тази на нейната баба Пена Григорова Ценкова - на 15.04.1994
год., в имота останал да живее нейният баща Димитър П. Иванов, който единствен
го владеел. Неговите двама братя и сестра решили имота да остане за баща й,
респективно за неговите деца, тъй като той основно се е грижил за техните
родители. Поддържа, че през лятото на 2002 год. баща й позволил на неговата
съседка Силвия Йорданова, която живеела на съпружески начала с ищеца в дома на
нейната майка, временно да ползва стопанските постройки в имота за отглеждане
на животни, като след време двамата с ищеца започнали да преспиват в една от
стаите на къщата. Отрича твърденията на ищеца, че баща й е бил в безпомощно
състояние и е изпадал в невъзможност да се обслужва и грижи сам за себе си и за
своето домакинство, както и че ищеца се е грижил изцяло за него и за
домакинството му срещу което последният е обещал да му прехвърли собствеността
върху собствения си недвижим имот. Признава, че на погребението на баща си
позволила на ищеца да продължи да ползва имота, но само докато реши какво ще
прави със същия, като недвусмислено го предупредила да не прави никакви
преустройства и ремонти, а след като се снабди с нотариален акт за имота да
сключи с него писмен договор за наем или да говорят за евентуална продажба на
същия. Твърди, че по нейна молба чичо й Дамян П. Иванов, който живее постоянно
в с.Охрид, от смъртта на баща й до 2013 год., ежегодно е заплащал за сметка на
нея и брат й, с предоставените от нея пари всички данъци и такси във връзка с
наследствения имот, а след като се снабдила с нотариален акт за имота данъците
и таксите заплащала лично тя. Изтъква, че от смъртта на баща й до момента със
своя брат не са преставали да се интересуват от имота, че през целия този
период ищецът е бил наясно и се е обръщал към нея, като към собственик на този
имот, че никога не е манифестирал и демонстрирал намерение, че владее имота
като свой собствен и че проведените с ищеца през 2007 и 2009 година разговори
за продажба на имота останали без резултат. Поддържа, че предприела
необходимите действия за изготвяне на нотариален акт за имота, тъй като до
момента такъв нямало, но поради финансови затруднения и отсъствие от страната
това станало възможно през месец февруари 2013 год., когато се снабдила с
констативен нотариален акт за собственост № 165, том I, per. №
632, дело № 41 от 2013 год. Сочи, че впоследствие няколко пъти приканвала ищеца
или да заплаща наем за имота, или да закупи същия, но след като последния не
пожелал нито едното, нито другото отправила покана към същия в десет дневен
срок от получаването й да освободи имота. Твърди също, че по жалба на ищеца
срещу нея и брат й в РП-Монтана била образувана пр. преписка № ********* г. и
ДП 190/2015 г. по описа на ОДМВР-Монтана, като с постановление от 28.04.2016
год. на Петър Петров - прокурор при РП-Монтана наказателното производство е
прекратено.
Ответникът И.Д.П. *** не взема становище по иска, не
прави възражения, не посочва и не представя доказателства и не е поискал
събирането на такива.
Съдът, след като прецени събраните по делото писмени и
гласни доказателства и обсъди доводите на страните, намира за
установено следното:
Установи се по делото, от представените удостоверения
за наследници № 11/15.03.2016 г. (л.19) и № 1 от 02.01.2013г. (л.68-69) на с.
Охрид, общ. Бойчиновци, обл. Монтана, че ответниците И.Д.Д.
*** и И.Д.П. *** са наследници (съответно дъщеря и син) на Димитър П. Иванов,
б.ж. на с.Охрид, починал на 14.02.2003 г.
С оглед предмета на доказване – осъществявано давностно владение, по делото са разпитани ангажираните от
ищеца свидетели Маринела Богданова и Даринка Антова
от с.Охрид, които са работили в процесния имот, Цветко
Костов от същото село и Венцислав Г. – брат на ищеца. От показанията на същите,
които съда цени като преки, непосредствени, обективни и непротиворечиви, се
установи, че през 2001г. бащата на ответниците Димитър П. Иванов е предоставил
дворното място на имота, в който живеел в с.Охрид, на ищеца и съжителстващата
тогава с него жена Силвия Йорданова, за отглеждане на зеленчуци. По-късно през
същата година П. и Силвия се преместили да живеят в къщата на наследодателя на
ответниците. Тъй като Димитър Иванов бил възрастен човек с отслабено зрение П.
и Силвия се грижили за него. През годините приживе на наследодателя и след
неговата смърт през 2003г. двамата изградили оранжерии в имота, в които
произвеждали зеленчуци за пазара. Наред с това направили баня, сушини за
складиране на продукцията и пътеки в двора, укрепили оградата и ремонтирали
покрива. Според свидетелката Маринела Богданова,
която от 2001г. е работила в кметството и понастоящем живее с ищеца на съпружески
начала в имота, в процесния период и понастоящем П. е
плащал консумативите за имота – ток и вода. Свидетелите не са виждали
ответниците да посещават имота, в който е живеел баща им, нито приживе, нито
след смъртта му.
За
посещения на имота от ответниците свидетелстват ангажираните от ответната
страна свидетели - Наташа Тодорова и Иван Иванов, братовчеди на ответниците и
Роза И. от гр.Вълчедръм, съседка на ответницата И.Д.. Според показанията им ответницата
е ходила при баща си до смъртта му и е идвала на погребението му, а ответникът
през 2005 г. е взел от къщата медни тенджери и тигани. Първите двама свидетели
твърдят също, че Димитър Иванов е бил предоставил имота си за ползване на П. и
Силвия срещу заплащане на наем от 10 лева, като вместо пари през 2005г. ищецът
е доставил на брата на наследодателя Дамян П. Иванов дърва за огрев.
Показанията на свидетелите относно този факт са опосредени,
тъй като свидетелите предават това, което са чули от починалия вече брат на
наследодателя и от ответницата, същите не се подкрепят от никакви други
доказателства, поради което съдът не ги приема за достоверни.
Установи се
също, от представените от ответната страна приходни квитанции на Кметство с.
Охрид (л.39 и л.65), че процесният имот е деклариран
от наследодателя на ответниците Димитър П. Иванов и за него редовно са
заплащани данък недвижими имоти и такса смет, както приживе на наследодателя,
така и след смъртта му, като до 2012г. имотът не е бил предеклариран.
Според свидетелите Наташа Тодорова и Иван Иванов данъка за имота е заплащан от
брата на наследодателя Дамян П. Иванов със средства на ответниците, получени
като рента, а свидетелят К.И. *** твърди, че преди да почине бащата на
ответниците е имало случай, при който ищецът е доставил дърва на Дамян П.
Иванов с уговорка последния да плати данъка за имота от името на ищеца.
Видно от материалите по
представеното в копие нотариално дело № 41/2013 г. по описа на Яна Яворова,
нотариус рег. № 579 по регистъра на Нотариалната камара с район на действие
Районен съд-Монтана, на 22.01.2013 г. ответницата в настоящото производство И.Д.
подала молба-декларация, чрез кмета на община Бойчиновци, с която декларирала,
че притежава недвижим имот в землището на село Охрид, обл.
Монтана - дворно място от 1927 кв.м, представляващо УПИ ІХ
в кв.17, пл. № 31 заедно с построените в него жилище на 2 етажа, лятна кухня и
второстепенни постройки, за който няма документ за собственост и поискала, след
извършването на обстоятелствена проверка за придобиване на собствеността им, да
бъде призната за собственик по давностно владение и
наследство. На гърба на молбата-декларация се съдържа удостоверение, издадено
от гл. инспектор "Местни приходи" при община Бойчиновци, че описаният
имот е деклариран и записан на името на И.Д. и И.П., а в приложената към
нотариалното дело скица на декларирания имот е отразено, че в разписния лист имота
е записан на името на наследниците на Петко Иванов Върбанов. По реда на чл. 587,
ал.2 ГПК е бил проведен разпит на трима свидетели, посочени от кмета на община Бойчиновци,
видно от Протокол от 18.02.2013 г. по нотариално дело № 41/2013 г. - Н.Г., Първолетка Вълова и Я.И.,***
(л.87). В хода на проверката трите свидетелки заявили, че познават молителите И.
и И. и имота, че последните 10 години същите владеят
имота непрекъснато, постоянно, явно и несъмнено, че никой не е имал претенции
към имота и че не са чули да има спорове и съдебни дела за имота. Свидетелката Я.И.
е заявила също, че не познава други собственици на имота, освен бащата на И. и И. и че двамата молители си поддържат къщата, правят
подобрения в нея и че те си плащат данъците. В протокола свидетелките са удостоверили
съдържанието на показанията си с подпис и собственоръчно изписване на трите си
имена. Въз основа на доказателствата нотариусът се е произнесъл с
постановление, с което е признал молителите, ответници в настоящия процес, за
собственици по давностно владение на описания по-горе
имот и издал Нотариален акт за собственост на недвижим имот № 165, том І, рег.
№ 632, дело № 41 от 18.02.2013г. Видно от последния, на основание чл. 587, ал.2
от ГПК, ответниците И.Д. и И.П. са признати за собственици по давностно владение на недвижим имот: УПИ IX, в кв. 17,
който е образуван от имот с пл. № 31 по регулационния план на с.Охрид, общ.
Бойчиновци, обл.Монтана, целият с площ 1927 кв.м,
ведно с построените в него масивна жилищна сграда на 2 етажа, лятна кухня и
второстепенни постройки, при граници и съседи: УПИ VIII-30, улица, УПИ 1-23, УПИ II-24, улица (л.80 по делото).
По делото е разпитана, в качеството й на свидетел Я.И.
- една от свидетелките, които са били разпитани в нотариалното производство. В
показанията си същата твърди, че трите свидетелки са разпитани заедно от
нотариуса, че показанията, които трите са дали пред него, не са отразени вярно
в протокола и че са се подписали без да са прочели показанията си и без да са
им прочетени от нотариуса. Свидетелката заявява, че пред нотариуса е казала, че
П. и първата му жена Силва са живеели дълги години в
дома на бащата на И., че са гледали Димитър, че са направили в имота оранжерии
и ремонти, че двамата не са имали някакви спорове с други хора и че И. не е идвала
в имота.
Установи се също, че по жалба на ищеца П.Г. *** е била
образувана пр. преписка № 1669/2015 г. и ДП № 190/2015 г. по описа на
ОДМВР-Монтана (копие от която е приложено по делото), срещу ответниците И.Д. и И.П.,
за това че в началото на 2013г. в гр.Монтана подбудили Н.Г., Първолетка Вълова и Я.И.,***
устно и писмено, пред нотариус Яна Яворова, съзнателно да потвърдят неистина по
нотариално дело № 41/2013г., относно обстоятелството, че П. и Д. са владели и
ползвали непрекъснато, явно, постоянно и несъмнено през последните 10 години,
имота, предмет на НА № 165 от 18.02.2013г., както и
че са поддържали имота в този период. По досъдебното производство е извършена
проверка по случая, в която са снети сведения от участвалите в нотариалното
производство лица и други такива, вкл. и от жалбоподателя-ищец в настоящото
производство (л.28 по ДП), като тези лица са разпитани и като свидетели (протокол
на л.57-58 по ДП). С постановление от 28.04.2016 год. на Петър Петров -
прокурор при РП-Монтана наказателното производство по ДП № 190/2015 г. по описа
на ОД-МВР-Монтана, преписка № 1669/2015 г. по описа на Прокуратурата, е
прекратено.
Основният спорен въпрос от фактическа страна, имащ
отношение към субективния елемент на владението, е дали през периода, в който
ищецът твърди, че е осъществявал фактическа власт върху имота, са водени
разговори за закупуването му между него и ответницата И.Д.. В тази насока по
делото са събрани гласни доказателства – показанията на свидетелите Роза И. и
Наташа Тодорова, обясненията на ищеца и ответницата, дадени в съдебно заседание
на 08.09.2016г. (л. 75-76), както и писмени - сведение от П.Г. от м.08.2016г. и
протокол за разпит на свидетел от 28.09.2015г., приложени по ДП № 190/2015 г.
по описа на ОД-МВР-Монтана, преписка № 1669/2015 г. по описа на РП-Монтана.
От разпита на свидетелката Роза И., съседка на ответницата в гр.Вълчедръм, през 2007г. ищецът заедно с жена си е посетил И.Д. *** и е провел разговор с нея, на който е присъствала и свидетелката, в който разговор е изявил желание да закупи къщата, а ответницата му отговорила, че няма необходимите документи за покупко-продажба и че трябвало да се снабди с нотариален акт за имота. В тази насока са и обясненията на ответницата И.Д.. Свидетелката Наташа Тодорова споменава за телефонен разговор с братовчедка си И., в който последната й казала, че ищецът заедно със Силвия са ходили в гр.Вълчедръм, за да се споразумеят за имота. В обясненията си ищецът П.Г. твърди, че наистина през 2007 г. заедно с бившата си съпруга (приятелка) Силвия и по нейно искане са посетили ответницата И.Д., като двете са провели разговор за около 10 минути, на който той не е присъствал и не знае за какво са говорили. Ищецът отрича да е познавал свидетелката Роза И. и твърди, че същата не е присъствала на разговора между приятелката му с ответницата.
В сведението, което ищецът П.П.Г. е дал през месец
август 2015г. пред разследващия орган във връзка с преписка №
301000-13935/2015г. по описа на ОДМВР-Монтана (л. 28 от приложеното досъдебно
производство), е отразено: "През 2009 г. - 2010г. И. се свърза с мен по
телефона и ми предложи да купя къщата. Аз се съгласих и се договорихме за
цената. Тя поиска 5000 лв. Трябваше ми време да събера сумата, а на нея да си
извади документи за къщата, поради което мина около година време, но въпреки
това И. не си беше извадила документи. Когато събрах парите се обадих на И.,
при което тя отказа да я продаде.". В Протокола за разпит на свидетел (л.
57 и 58 от ДП) П.П.Г. е заявил: „През 2007 год. говорих с И., тя поиска да купя
къщата и да им платя 5000 лева. Каза, че ще оправим документите и да закупя
къщата. Така аз се почувствах като собственик, те не претендираха за имота и
къщата и искаха да ми го продадат. След две години 2009 год. пак се чух с И. и
тя ми каза, че вече не иска да ми продава имота. Не е идвала при мен, аз съм
ходил при нея в гр.Вълчедръм. Като се разбрахме за сумата аз я нямам, събрах я
за около година и половина и като поисках да я платя, тя ми каза, че няма да ми
я продаде.”. В сведението ищецът дава информация и за една среща между него и
наследниците на Димитър Иванов, осъществила се на погребението на наследодателя
през 2003г. Тогава всички наследници му казали, че нямат претенции към къщата и
че може да остане да живее с жена си, включително И. и И.
му казали, че нямат намерение да идват да живеят в с.Охрид и нямали против да
живее в къщата.
Сведението и протокола
за разпит на свидетел, обективират обяснения, респ. показания на ищеца П.Г.,
дадени в предварително наказателно производство и имат значението на частен
свидетелстващ документ. Същите имат материална доказателствена сила, тъй като обективират
изявления за факти, които са неизгодни за издателя - че на погребението на
наследодателя Димитър Иванов през 2003г. ответниците разрешили на ищеца да
продължи да живее в имота им и че през 2007г. и 2009г. ищецът е водил разговори
с ответницата за закупуването на процесния имот. Тези
документи имат това значение само в частта, която материализира изявлението на ищеца
/подписаните от него обяснения, респ. показания/. Следователно съдът е длъжен
да ги приеме за верни - да приеме, че обясненията, респ. показанията на ищеца
съответстват с действително осъществените факти.
От съвкупния анализ на посочените доказателства, които
са пряко относими към предмета на доказване в
настоящето производство, се установява, че показанията на свидетелите Роза И. и
Наташа Тодорова и обясненията на ответницата, относно спорния факт за водени
разговори между ищеца и ответницата за закупуването на имота, кореспондират с
казаното от ищеца през 2015г. пред разследващите органи във връзка с преписката
и досъдебното производство, поради което съдът кредитира показанията на
свидетелите и обясненията на ответницата като обективни, логични и достоверни.
Въз основа на приетите по делото констатации, съда
намира за обосновани следните правни изводи:
С оглед извънсъдебното оспорване на правата на ищеца,
което ответниците са осъществили, снабдявайки се с нотариален акт за
собственост, издаден по обстоятелствена проверка, съгласно който са признати за
собственици по давностно владение на поземления имот
и сградите, построени в него, и оспорването на правата на ищеца в настоящото
производство, съдът намира, че е налице правен интерес от защита на неговите
права, поради което предявеният положителен установителен
иск е допустим. Прекият интерес от установяването произтича от възникналия спор
за правата на собственост на страните в процесния
имот.
При положителния установителен
иск за право на собственост предмет на иска, а оттук и на доказване, е правото
на собственост на ищеца. Ищецът е този, който съгласно разпределението на
доказателствената тежест, следва да установи това свое право. При положителен установителен иск правото на собственост на ответника не е
предмет на делото, като евентуалното му установяване е само с оглед отблъскване
собственическата претенция на ищеца.
С оглед разпоредбата на чл.77 от ЗС правото на
собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини,
определени в закона. В случая ищецът претендира, че е придобил правото на
собственост върху процесния имот по силата на изтекла
в негова полза придобивна давност, поради което съдът
изследва наличието на предпоставките на това придобивно
основание.
Съгласно императивната разпоредба на
чл.79, ал.1 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, поради което в
тежест на ищеца в настоящото производство бе да установи непрекъснато владение
на процесния имот в продължение на 10 години.
Владението е едно фактическо състояние, характеризиращо се с
упражняване на власт върху една вещ (недвижим имот), която владелеца държи,
лично или чрез другиго, като своя (чл. 68, ал.1 ЗС). Владението се характеризира с два
основни признака: обективен - упражняване
на фактическа власт върху вещта /corpus/ и субективен - намерението да се държи
вещта като своя /animus domini/. Държането е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя (ал.2). При държането фактическата власт се упражнява за
друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Разликата между двете хипотези на упражняване на фактическа
власт, съответстваща по съдържание на определено вещно право, на които законът
придава правна релевантност – държане и владение, е в
субективния елемент от фактическия състав, т.е. в намерението, с което се
упражнява фактическата власт – владелецът свои вещта, а държателят няма
намерение за своене.
Относно наличието на обективния елемент на владението по
делото се установи, че от 2001г. ищецът е ползвал имота или по смисъла на ЗС е
държал същия. Това обстоятелство се доказа от разпита на свидетелите Маринела Богданова, Даринка Антова, Цветко Костов,
Венцислав Г. и Роза И., чиито показания съда кредитира изцяло. Свидетелите
установиха, че през 2001г. ищецът П.Г. и съжителстващата тогава с него жена
Силвия Йорданова били допуснати от бащата на ответниците Димитър П. Иванов да
обработват дворното място на имота му в с.Охрид, а впоследствие, през същата
година, двамата се преместили да живеят в дома му. Според свидетелите от тогава
и понастоящем ищецът живее в имота и го използва за отглеждане на зеленчуци. С
оглед на изложеното съдът приема, че обективният елемент на владението -
държането на процесния имот от ищеца, е категорично
доказан.
Установи се също, че фактическата
власт е придобита от ищеца и съжителстващата тогава с него жена на правно
основание - сключен с наследодателя на ответниците договор, на който ищецът се
е позовал още в исковата молба. По делото не се събраха доказателства за възмездност на този договор /твърденията на ищеца, че
имотът му е предоставен за ползване, за да бъдат възмездени грижите му за
възрастния човек и на ответниците, че за ползването на имота ищецът е плащал
наем, не се доказаха/, поради което фактът, че П.Г. и Силвия Йорданова са били
допуснати от Димитър Иванов в собствения му имот, съотнесен
към разпоредбата на чл. 243 ЗЗД, сочи наличие на договор за заем за послужване,
при който вещта се предоставя за ползване, т. е. ползувателят
упражнява фактическа власт като държател.
След като веднъж фактическата власт
върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и
да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да
доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени
намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да
тече придобивна давност. Но за да се приеме, че е
налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да
се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна
проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния
собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е
установено по скрит начин. В такава хипотеза в тежест на този, който се
позовава на придобивната давност е да установи, че
такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. Общият
принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната
давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато
засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. В този
смисъл са решение № 270/20.05.2010 г., по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС,
решение № 291/9.08.2010 г., по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС, решение №
145/14.06.2011 г., по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС, всички постановени
по реда на чл.290 ГПК.
В хипотеза, при която фактическата
власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за
заем за послужване по чл. 243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за
промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно
владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Същата намира приложение
само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява
владение още от момента на установяването си (в този смисъл е решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 1840/2013 г., I г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК).
По настоящото дело, не се събраха
доказателства, от които да се установи, че ищецът, като държател на процесния имот, е демонстрирал промяна в намерението
/interversio possessionis/ за своене на имота, която
открито да е демонстрирал спрямо собственика - Димитър Иванов, а впоследствие и
спрямо неговите наследници - ответниците по делото.
За краткия период, в който ищецът е живял заедно с наследодателя
в дома му (2001-2003г.), той е упражнявал фактическата власт върху имота заедно
със собственика. В този случай ищецът е могъл да владее имота за себе си, само
ако владението му е било предадено от собственика с фактически или правни
действия. В разглеждания случай по делото не са доказани факти, от които може
да се заключи, че ищецът е установил владение върху имота преди смъртта на
наследодателя с негово съгласие. Напротив, в исковата молба същият твърди, че
двамата са имали уговорки за евентуално сключване на договор за гледане
и издръжка, в изпълнение на които ищецът е полагал грижи за собственика и за
домакинството му, както и че с разрешението на собственика е извършвал
необходимите преустройства, поправки и ремонти по къщата, двора и
селскостопанските постройки. Следователно, след като ищецът е имал намерение да
придобие собствеността на имота на деривативно
основание и е извършвал необходимите действия за поддръжката на имота с
разрешението на собственика, то изобщо в този период не може да се приеме, че е
имало завладяване, тъй като не е налице промяна в намерението фактическата
власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си.
Не се установи такава промяна в
намерението у ищеца и след смъртта на Димитър Иванов. На погребението на
последния неговите наследници - ответниците по делото, са заявили
собственическите си права по отношение на имота, като разрешили на ищеца да
продължи да живее с жена си в къщата (видно от сведението, което ищецът е дал
пред разследващия орган). Няма данни по делото на тази среща ищецът да е
обективирал каквото и да е намерение да упражнява фактическата власт върху
имота изключително за себе си. След като наследниците - ответници по делото са
разрешили на ищеца да продължи да ползва имота им и последния не е обективирал
пред тях намерение за своене на този имот, то отношенията
между страните по делото и след смъртта на Димитър Иванов са били като при договор
за заем за послужване, при който ползувателят-ищец
упражнява фактическа власт като държател.
Липсата на намерение у ищеца да свои имота се
установява и от друг категорично доказан по делото факт - воденето на разговори
с ищцата И.Д. и приемането на предложението й за закупуването на имота през
2007г. и 2009г. Приемайки това предложение на ответницата ищецът всъщност е
признал правото й на собственост върху имота, което изключва възможността към
този момент да е променил намерението си и да е превърнал държането на имота
във владение.
Изтъкнатите в писмената защита доводи
на ответната страна, че ответниците се били дезинтересирали
от своя баща и от имота, че същите не са гонили ищеца от имота и не са имали
претенции към него, че не са възразили срещу извършваните от него подобрения в
имота, са ирелевантни за владението, тъй като, както
бе изтъкнато по-горе, от значение за наличието му е субективното отношение на
лицето, което твърди, че е владелец, а не отношението на собственика към имота
му и към това лице. Обстоятелството, че собственикът не владее имота си, а
позволява на трето лице да осъществява едно от неговите правомощия, ведно с
факта, че собственикът не извършва никакви действия, за да си възвърне
владението, не са индиция, която би могла да обоснове
извод, че третото лице владее за себе си.
Не може да бъде споделено становището на ищцовата страна, че ищецът е демонстрирал намерението, че
владее имота за себе си, като е заплащал данъците за същия по уговорка с брата
на наследодателя Дамян П., на когото вместо пари е предоставял дърва, тъй като
в процеса не се събраха убедителни доказателства, че именно ищеца е заплащал
данъците за имота. Показанията на свидетеля К.И. в тази насока са неубедителни
и изолирани и касаят един-единствен случай на доставяне на дърва още приживе на
бащата на ответниците. От друга страна показанията на свидетелите Наташа
Тодорова и Иван Иванов, че данъка за имота е заплащан от брата на наследодателя
Дамян П. Иванов със средства на ответниците, получени от последния като рента,
са логични и непротиворечиви. Същите кореспондират и с факта, че приходните
квитанции на Кметство с. Охрид (л.39 и л.65), удостоверяващи плащането на данък
недвижими имоти и такса смет, както приживе на наследодателя, така и след
смъртта му, са представени като доказателство по делото от ответниците, а не от
ищеца. Израз на нормална житейска логика е когато едно лице извършва някакво
плащане чрез другиго, да изисква, да получи и да съхранява при себе си
документа, удостоверяващ плащането. Но дори и да беше доказано в процеса, че
ищецът е заплащал данъците за имота, този факт сам по себе си не установява
(или отрича) намерението за своене като елемент на
владението по чл. 68, ал. 1 от ЗС - то се извежда от всички относими
доказателства по делото. А в настоящия случай доказателствата по делото сочат,
че ищецът не е имал (или поне не е демонстрирал) намерение за своене.
Ако собственикът е предоставил вещта
за ползване другиму, той по установеното в чл. 68, ал. 2 ЗС правило /доколкото
наличието на договор за ползването изключва приложението на установената в чл.
69 ЗС презумпция/ владее вещта чрез този, на когото я е предоставил. В такава
хипотеза следователно владението му не е изгубено, нито застрашено до момента,
в който държателят не го уведоми, че установява самостоятелна фактическа власт
за себе си. В случая до месец август 2015 г., когато ищецът П.Г. е подал жалба,
въз основа на която е образувана преписка № 301000-13935/2015г. по описа на
ОДМВР-Монтана и с която е заявил права върху имота, не е установено ответниците
И.Д. и И.П. да са били уведомявани за промяна на намерението, с което П.Г. е
ползвал имота, нито е установено да е извършвал такива действия, които да
обективират подобно намерение.
Изложените съображения обосновават извода на съда, че
поради липсата на субективния елемент на владението за претендирания период
ищецът П.Г. е бил обикновен държател на имота и не е владял същия, поради което
и правото му на собственост на заявеното основание - придобивна
давност, не се доказа.
Доколкото предмет на
установяване в производството по предявен положителен установителен
иск е правото на собственост на предявилото иска лице, то обстоятелството дали
ответникът по предявения иск се легитимира като собственик на имота, предмет на
заявената претенция, е ирелевантно. Следователно, в
настоящия случай установяваните от свидетелите факти за неупражнявана
фактическа власт върху имота от страна на ответниците и ангажираните
доказателства за допуснати нарушения в нотариалното производство при издаването
на Нотариален акт за собственост на недвижим имот № 165 от 18.02.2013г. са без
правно значение. Както бе посочено по-горе, тези факти са от значение само до
толкова, до колкото изключват твърдените от ищеца
факти, на които същият се позовава за придобиване правото на собственост. В
случая, при липса на положително установяване от страна на ищеца, че е владял процесния имот, то е безпредметно обсъждането на факти,
касаещи придобиването на правото на собственост на ответниците.
Поради изложеното съдът приема, че предявеният от
ищеца иск за установяване правото му на собственост върху процесния
урегулиран поземлен имот с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, е недоказан,
поради което същият следва да се отхвърли, като неоснователен.
По искането по
чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт:
Според чл. 537, ал.2 ГПК, когато охранителният акт засяга
правата на трети лица, породеният от това спор за гражданско право
се разрешава по общия исков ред, като при уважаване на иска
издаденият акт се отменява или изменява. В този смисъл снабдяването
с нотариален акт за собственост на чужд имот обуславя правния интерес на
действителния собственик на имота да защити правото си чрез иск - установителен
по чл. 124, ал.1 ГПК или осъдителен по чл.108 ЗС, съобразно това, дали
лицето, в чиято полза е издаден нотариалният акт, владее имота. В
случай, че искът бъде уважен, издаденият в полза на ответника
нотариален акт подлежи на отменяване по силата на чл. 537,
ал.2 ГПК. По съществото си тази отмяна е законна последица от
уважаване на иска за собственост, която съдът присъжда служебно, дори и ищецът
да не е направил искане в този смисъл.
Видно от изложеното, в настоящото производство не са
налице предпоставките за отмяна на Нотариален
акт за собственост на недвижим имот № 165, том І, рег. № 632, дело № 41 от
18.02.2013г. на Яна Яворова, нотариус рег. № 579 по регистъра на Нотариалната
камара с район на действие Районен съд-Монтана, с който ответниците в
настоящото производство И.Д. и И.Д. са признати за собственици на процесния имот, тъй като предявеният срещу тях иск за
собственост не е уважен. А след като този иск не е
уважен, то не може да настъпи и съответно да бъде призната от съда законната
последица от уважаване на иска за собственост – отмяната на посочения
нотариален акт.
По отношение на отговорността за разноски, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, с оглед изхода на делото, ищецът следва да заплати
на ответницата И.Д. направените разноски в размер 600 лева за адвокатско
възнаграждение.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.П.Г. с ЕГН **********
*** ПРОТИВ И.Д.Д. с ЕГН ********** *** Д.П. с ЕГН ********** ***, по реда на
чл. 124, ал. 1 ГПК, иск за признаване за установено като придобито по давност
на правото на собственост върху недвижим имот: УПИ IX, в кв. 17, който е
образуван от имот с пл. № 31 по регулационния план на с.Охрид, общ. Бойчиновци,
обл.Монтана, целият с площ 1927 кв.м, ведно с
построените в него масивна жилищна сграда на 2 етажа, лятна кухня и
второстепенни постройки, при граници и съседи: УПИ VIII-30, улица, УПИ 1-23, УПИ II-24,
улица, като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ искането с правно
основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на Нотариален акт за собственост на
недвижим имот № 165, том І, рег. № 632, дело № 41 от 18.02.2013г. на Яна
Яворова, нотариус рег. № 579 по регистъра на Нотариалната камара с район на
действие Районен съд-Монтана.
ОСЪЖДА П.П.Г. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на И.Д.Д.
с ЕГН ********** *** сумата 600 лева, представляваща направените разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва чрез Районен съд –
Монтана пред Окръжен съд - Монтана в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :