гр.С.,
18.04.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, I гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и шести март през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар:
Милена Кюркчиева
като
разгледа докладваното от съдията
Георгиева
гражд.дело №
10379 по описа за 2018 година, съобрази, че:
Предявен
е иск по чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането, във вр. чл. 477 КЗ, чл.
498, ал.3 КЗ, обн. ДВ бр.102/2015 г.
вр. с чл.45 и сл. от ЗЗД.
С исковата си молба Н.Ж.Ж. против З. „Л.И.“
АД твърди, че на 06.03.2018 г. около 08, 20 часа в гр.С. ***
и бул.“Христо Ботев“, при слизане от трамвай № 7 е пострадала като пешеходец
при ПТП, настъпило по вина на водача на лек автомобил „Дачия Сандеро“
с рег. № *******, чиято отговорност била застрахована със задължителна
застраховка „ГО“ при ответника. В резултат на произшествието ищцата
получила травматични увреждания, изразяващи се в контузия на главата,
сътресение на мозъка със загуба на съзнание, голяма разкъсно – контузна рана на
брадата, кървене от ляво ухо, контузия на таза и счупване на четири дъвкателни
зъба. Твърди, че след инцидента изпитвала силни болки в главата, в лявото ухо и
контузените области на тялото и зъбите. Все още възстановяването й не било
приключило, продължавало главоболието и невъзможността за концентрация, изпитвала
болки и затруднения при хранене, а за възстановяване на счупените зъби били
необходими и допълнителни интервенции.
С исковата молба се твърди,
че виновният за настъпилото ПТП водач попада в кръга на лицата, чиято
отговорност за причинени вследствие на ПТП вреди се покрива от застраховката
„Гражданска отговорност”, сключена с ответното застрахователно дружество -
застрахователна полица № BG/22/117001498902,
валидна от 24.05.2017 до 23.05.2018 г., поради което и при наличие на
процесуалната предпоставка по чл.380, ал.1 от КЗ, тъй като не й било определено
обезщетение от застрахователя предявява иска си пряко спрямо него.
Поддържа се, че са налице
всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД,
пораждащи основание за отговорността на прекия причинител- застрахован, спрямо
увредения за обезщетяване на причинените вреди. Също така, че са налице и
предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя на делинквента по
задължителната застраховка „ГО“, за заплащане на обезщетение в справедлив
размер за претърпените вреди, в действителния им размер, но не повече от лимита
от 10 000 000 лв.
ИСКАНЕТО
е ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 26 000 лв. за обезщетение
за претърпените от нея неимуществени вреди, в резултат на описаното ПТП, ведно
с лихва за забава върху тази сума, считано от 06.03.2018 г. (датата на
деликта), до окончателното й изплащане. Претендира се присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. Сочи доказателства.
В срока по чл.367, ал.1 от ГПК,
ответникът оспорва исковите претенции по основание и размер; не оспорва, че е
налице сключен застрахователен договор по застраховка „ГО“ за увреждащия лек
автомобил към датата на произшествието; оспорва вината на водача за настъпилото
ПТП, настъпването на посочени по вид и размер вреди в исковата молба и
наличието на причинно следствена връзка с ПТП. Ответникът оспорва главния иск
по размер, а претенцията за лихва по основание и размер, като твърди, че не е
налице забава на застрахователя. С писмения отговор е се прави евентуално възражение за съпричиняване
от страна на пострадалата, с твърдения
че е допуснала нарушение на чл.113, ал.1, т.1 и т.2 от ЗДвП и чл.114, т.1 и т.2
от ЗДвП, с което допринесла за настъпването на вредоносния резултат.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид всички събрани по делото доказателства и доводите
на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, прие за установено
от фактическа страна следното:
От събраните по делото писмени и гласни
доказателства – констативен протокол №К-152 от 06.03.2018г. на СДВР Отдел „ПП“,
който не се оспорва, свидетелските показания на свид.В. и свид.Т., преценени в
съвкупност със заключението на допуснатата и изслушана в настоящето
производство съдебно-автотехническа експертиза, се установи настъпването на ПТП
на 06.03.2018 г. около 8, 20 часа в гр.С., в района на кръстовището на
ул.“Пиротска“ и бул.“Христо Ботев“. Трамвай №7 се е движел в посока към
бул.“Сливница“ и приближавайки кръстовището и спирка №2113 е намалил скоростта
и спрял на спирката. В същия момент в дясната лента от платното за движение на
автомобили, успоредно на трамвайните релси,
се движел лек автомобил такси „Дачия Сандеро“ с
рег. № *******. Водачът на лекия автомобил не спрял и не пропуснал да премине
слизащата от трамвая пешеходка, вследствие на което е настъпил удар между нея и
автомобила. Контактният удар е между левия калник и страничното огледало и
дясно-лицевата част на тялото на пострадалата, след което тя е паднала на
пътната настилка. Мястото на удара е по ширина на пътното платно на около 4,
00-4, 50 метра от трамвайната мотриса и
отляво на дясно спрямо посоката за движение на автомобила, а по дължина в
района на спирката на градския транспорт. От показанията на свид.Т., който е
очевидец на произшествието и е възприел тези обстоятелства, чакайки на
спирката, категорично се установи, че трамваят е бил спрял на спирката и ищцата
е слязла и предприела пресичане на пътното платно. Също така, че лекият
автомобил е продължил движението си в района на спирката, което наложило самия
свидетел да го изчака преди да тръгне да се качва на превозното средство. Обстоятелството,
че автомобилът не е спрял, а се е движел, се потвърждава и от показанията на водача
на таксиметровия автомобил свид.В.. Този свидетел с показанията си сочи, че управлявал
автомобила със скорост не повече от
10-15 км/час, но не бил спрял. Дадените от него показания, че трамваят не е
спрял на спирката и е продължил са нелогични и в противоречие с установените по
делото данни относно месторазположението на спирката спрямо светофарната уредба
на кръстовището. Освен това същите се опровергават от показанията на свид.Т., които
съдът кредитира като незаинтересовани и обективни. От свидетелските показания
на самия водач - свид.В., несъмнено се установи, че той се е движел в крайната
дясна лента (най-отдалечената от трамвайната мотриса), че е възприел факта на
спирането на трамвая и отваряне на вратите. В този смисъл е и компетентното и
неоспорено заключение на САТЕ, от което е видно, че водачът е могъл да
възприеме пешеходката в момента, в който тя е слязла от превозното средство и е
стъпила на пътното платно. В този момент автомобилът се е намирал на 4, 5 метра
от мястото на удара. Опасната му зона на спиране при движение с 10 км/част е 4,
46 метра. Поради това, като взе предвид и констатациите и изводите в
експертното заключение, съдът приема за
установено, че от техническа гледна точка водачът на лекия автомобил е имал
възможност да избегне удара, ако е бил предприел аварийно спиране. От
показанията на свид.Т. се установява, че пешеходката се е движела със спокоен
ход. От заключението на вещото лице по САТЕ е видно, че тя също е имала
обективна възможност при повишено внимание да възприеме приближаващия отдясно
лек автомобил. Не се установи видимостта на пешеходката или на водача да е била
ограничена по някакви причини.
За
произшествието е било образувано административно наказателно производство и на
водача на лекия автомобил е бил съставен АУАН за нарушение на чл.67 от ЗДвП и
НП № 18-4332-005226 от 20.04.2018 г., влязло в сила на 05.06.2018 г.
Постановените в хода на административно наказателно производство актове, макар
и да са официални документи, не представляват доказателство за механизма на
пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него и нямат
задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието. Такава сила е придадена единствено на влязлата в сила присъда на
наказателния съд и то само относно това дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. Всички останали факти, които имат
отношение към гражданските последици от деянието, в т. ч. и съпричиняването на
вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните
доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на
гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните
в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд
независимо дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на друго
производство, като доказателствената тежест относно същите се разпределя
съгласно разпоредбата на чл.154 от ГПК.
Като съобрази изложеното, съдът намира за установено от събраните и обсъдени по-горе доказателства настъпването на ПТП, механизма на произшествието и причиняването му по вина на водача на лекия автомобил. Същият е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата в чл.5, ал.2, чл.65, чл.66, ал.1 и чл.67 от ЗДвП, задължаващи го да бъде внимателен към уязвимите участници в движението вкл.пешеходците; своевременно да намали скоростта при движение в пътна лента покрай спиращо, спряло или потеглящо пътно превозно средство от означена с пътен знак трамвайна, тролейбусна или автобусна спирка, за да може в случай на необходимост да спре; да осигури възможност на пътните превозни средства от редовните линии за обществен превоз на пътници да извършат необходимите маневри, свързани с потеглянето им от обозначените спирки; при приближаване от дясната страна на трамвай, спиращ или спрял на означена с пътен знак спирка водачът е длъжен да спре на един метър зад трамвая, за да позволи на пешеходците безопасно да преминат през платното за движение. По делото не се установи извършването на нарушение на пешеходката на чл.113 и чл.114 от ЗДвП. Тя е предприела пресичане на пътното платно в района на спирката и след спирането на трамвая с цел да премине към тротоара. От страна на ответника, чиято е доказателствената тежест, не се установи ищцата да е допуснала нарушение на правилата за движение по пътищата, или с поведението си сама да се е поставила в опасност от увреждане. От показанията на свид.Т. и заключението на САТЕ се установи, че тя се е движела със спокоен ход и в посока направо към тротоара. Макар и да не е бил спрял на един метър зад трамвая, водачът е могъл да я възприеме от момента на стъпването й на пътното платно и е имал техническа възможност да спре и предотврати произшествието.
От медицинската документация и заключението на
СМЕ с вещо лице неврохирург се установи, че при ПТП на ищцата са причинени Черепно-мозъчна
травма, преценена след болнично лечение в неврохирургична клиника като мозъчно
сътресение; Разкъсно-контузна рана в областта на брадичката; Разкъсно-контузна
рана на отвора на външния слухов проход на лявото ухо. Непосредствено след
инцидента й е била оказана спешна медицинска помощ в УМБАЛСМ „Пирогов“, проведени
са й необходимите изследвания и консултации и раната в областта на брадичката е
обработена хирургично и е зашита. След три дни тя е била приета за лечение в
Клиника по неврохирургия на УМБАЛ „СофияМед“, където са и извършени
допълнителни изследвания, вкл. компютърна томография на главен мозък, проведено
е комплексно медикаментозно и инфузионно лечение и е отчетено подобряване на
състоянието. В резултат на получените травматични увреждания ищцата е
претърпяла значителни болки и страдания за срок от 25 дни и умерени - до 45
дни. В тази насока са и показанията на свид. Гергински, който установява, че
ищцата се оплаквала от главоболие в период около един месец след инцидента, в
последствие тези оплаквания отшумели. От заключението на вещото лице -
неврохирург се установи, че ищцата е излекувана напълно от полученото мозъчно
сътресение, без остатъчни явления. Останал й е белег в областта на брадичката,
който е ясно видим и причинява загрозяване. От медицинските документи по делото
– амбулаторни листа 2 бр., и заключението на вещото лице – лекар по дентална
медицина, се установи, че в резултат на ПТП ищцата е получила травматичен
периодонтит на зъбите в ляво и повърхностно счупване на четири зъба, вследствие
на което е имала тъпи болки на зъбите вляво и затруднено хранене. Сега
състоянието на зъбите й е добро, няма затруднения при хранене и изпитва единствено
лека болка при перкусия на горните зъби с прогноза постепенно да отзвучи. Вещото
лице изяснява, че получените фрактури на зъбите са повърхностни и засягат емайла,
а само на един от зъбите е засегнат и дентина. Също така се установява, че
фрактурите категорично са настъпили в резултат и в момента на удара. Вещото лице
е категорично, че такъв тип фрактури едновременно на четири зъби от лявата
страна, не могат да се получат при друг механизъм и, или, при нормална
дъвкателна дейност и че уврежданията са в резултат на ПТП.
С определение по чл.146,
ал.1 от ГПК съдът е признал за безспорно обстоятелството, че за увреждащия лек
автомобил „Дачия Сандеро“ с рег. № ******* е имало сключен застрахователен
договор по застраховка „ГО“ с ответното дружество, към датата на ПТП.
По отправената от ищеца претенция
за заплащане на застрахователно обезщетение от 25.04.2018 г. ответникът твърди
да е била образувана щета № 0000-1000-03-18-7330 от 26.04.2018 г., но няма
представени за това доказателства. Същественото обаче е липсата на
доказателства, че застрахователят е определил и изплатил застрахователно
обезщетение, а и не са изложени такива твърдения.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.432,
ал.1 от Кодекса за застраховането, предявен пряко срещу застрахователя, която
възможност е предоставена на увреденото лице от закона. За да бъдат уважени
преките искове на пострадалите срещу застрахователя на деликвента следва да се
установят с предвидените в ГПК доказателствени средства две групи факти. От
една страна трябва да се установи наличието на застрахователно правоотношение
между ответника в качеството на застраховател и прекия причинител на
увреждането в качеството на застрахован. От друга страна следва да са налице
кумулативно всички елементи от сложния фактически състав на непозволеното
увреждане съгласно чл.45, ал.1 от ЗЗД-извършено виновно от деликвента
противоправно деяние, от което да са настъпили в причинно- следствена връзка
вреди за пострадалия.
От събраните по делото доказателства,
съдът приема за установено, че водачът на лекия автомобил е допуснал нарушение
на правилата за движение установени в чл.5, ал.2 и чл.116, ал.1 от ЗДвП и в
чл.65, чл.66, ал.1 и чл.67 от ЗДвП и по
непредпазливост е причинил телесни увреди и болки и страдания на ищцата. От цитираните разпоредби на ЗДвП и в
съдебната практика е установено принципно положение, че отговорността на водача
на превозно средство за осигуряване на безопасността на движението е по-голяма
в сравнение с тази на пешеходците. То важи в още по-голяма степен в районите
със спирки на градския транспорт, където обичайно скоростта на движение следва
да е по-малка и от шофьорите се изисква да управляват с повишено внимание. В случая
се установи и нарушение на ал.1, тъй като той не е бил спрял зад трамвая (един
метър), а се е движел успоредно с него и е реализирал ПТП на мястото в района
на спирката – между трамвайната мотриса и тротоара. На второ място - въведеното с разпоредбата на чл.66, ал.2 от ЗДвП задължение на водачите не обвързва същото с наличието на спряло превозно
средство, т.е. наличието на спирка и, или, остров на платното за движение, е
единственото условие, което изисква от водача да намали скоростта и при
необходимост да спре, за да гарантира възможността за безопасно преминаване (в
този смисъл е Решение №
106/19.06.2017 по гр.д.№60353/2016 III г.о. на ВКС). Следователно, дори и само поведението
на водач на лекия автомобил такси, при което не е спрял и не е гарантирал
безопасното преминаване на пешеходката, се явява противоправно и поражда деликтна
отговорност.
Установи се, че в резултат на ПТП ищцата е претърпяла болки и страдания от описаните в исковата молба травматични увреждания при настъпилото ПТП, както и в хода на лечебния и възстановителен период и че са настъпили в причинно следствена връзка с извършеното виновно деяние. Съдът намира, че от така събраните и обсъдени доказателства бе установено по несъмнен начин настъпването на деликта и вината на водача, както и вида и характера на причинените в резултат на деянието увреждания, като същите се явяват пряка последица от процесния инцидент.
По делото се установи и кумулативно наличие на застрахователно правоотношение между ответника в качеството на застраховател и прекия причинител на увреждането в качеството на застрахован по см. на чл.477, ал.2 от КЗ, чието проявление е настъпило с настъпването на застрахователно събитие. Управляваният от виновния водач автомобил е бил застрахован по риска гражданска отговорност при ответника по застраховка “Гражданска отговорност”, валидна за релевантния период към момента на настъпване на ПТП. Обект на застраховане по посочената задължителната застраховка е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят, съгласно чл.477, ал.1 КЗ. Застрахователното правоотношение е възникнало и съществуващо към датата на конкретното ПТП, поради което застрахователят носи риска при настъпване на застрахователното събитие. В тази връзка съдът счита, че на ответника е възложен застрахователния риск при настъпване на застрахователното събитие, както и че същият дължи обезщетение по застраховка срещу гражданска отговорност за вредите, претърпени от трети увредени лица, при управление на МПС от причинителя на увреждането.
Съгласно разпоредбата на чл. 498, ал.3 от КЗ, увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда, само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение, като в случая е налице и тази процесуална предпоставка за предявяване на иска. С оглед на изложеното, ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено на основание чл. 432, ал.1 от Кодекса за застраховането да заплати ищеца обезщетение за тези вреди в пълен обем на отговорността на водача.
По размерът на неимуществените вреди
съдът намира следното:
Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т.ІІ от ППВС
№ 4 от 23.12.1968 год. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на
обезщетението. Такива обстоятелства при телесни увреждания са характерът и
тежестта на увреждането, в т.ч. броя на нанесените телесни повреди, неговата
трайност, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено,
влошаване състоянието на здравето, включително допълнителното, причинените
страдания, физически и психически. При определяне на обезщетението съдът следва
да вземе предвид тези обстоятелства, включително дали и в каква степен
пострадалият се е възстановил след извършени интервенции и проведено лечение,
като по този начин приложи критериите „продължителност
на болките и страданията” и „последици от получените увреждания”. От
доказателствата по делото съдът намира за установено, че в резултат на
пътно-транспортното произшествие пострадалата е получила мозъчно сътресение,
разкъсно – контузни рани на брадичката и външния слухов проход на лявото ухо, както фрактури (повъхностни)
на четири зъба, болки и страдания през лечебния и възстановителния период, негативни психически изживявания от остатъчните лицеви
белези, както и обичайното отражение върху психиката на лица, претърпели или
участвали в пътно-транспортни произшествия. Също така, съдът взе предвид, че
лечението е приключило и ищцата се е възстановила от травматичните увреждания и
зъбния й статус е добър, няма затруднения
и изпитва единствено лека болка, прогнозата за която е, че ще отзвучи напълно.
Съдът, след като се съобрази с тези
обстоятелства и икономическото състояние в страната, преценени съобразно
момента на увреждането и с оглед критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, счита, че претърпените от пострадалия неимуществени вреди следва да бъдат
обезщетени със сумата от 26 000 лв. Освен това съдът взе предвид момента на
настъпване на инцидента (2018 г.) и обществено икономическите условия, принципа
за справедливост в чл.
52 ЗЗД.
Неоснователно е възражението на
ответника за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на ищцата. Възможността за намаляване на
обезщетението за понесени вреди, пряка и непосредствена последица от
увреждането, когато увреденото лице е допринесло за настъпването на вредите е
предвидена от закона в чл.51, ал.2 от ЗЗД. За приложението на тази норма е
необходимо да се установи наличието на
причинна връзка между поведението на пострадалия, с което обективно да е създал предпоставки и/или възможност
за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между
неговите действия и вредоносния резултат. За наличието на съпричиняване не се
изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за
настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година
от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е
наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия
вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия. То следва да е обективно,
изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, и то
следва да бъде доказано. Тъй като доказването на такова възражение би довело до
намаляване на обема на отговорността на ответника по предявения иск за обезщетение
за вреди от непозволено увреждане, по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият
носи доказателствената тежест за установяване на факта на съпричиняването. В този
случай не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и непълно, а
ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на
главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на
предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък
само на част от събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да
бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото
факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на
съпричиняване, както и на събраните във връзка с тях доказателства. В този
смисъл е и постановеното решение № 18 от 17.09.2018 година Върховният
касационен съд, Четвърто гражданско отделение, гр.дело № 60304 по описа за 2016
година.
Като взе предвид това и събраните и
обсъдени доказателства, настоящият съдебен състав счита, че в конкретния
случай, по делото не се установи категорично допуснато от ищцата противоправно поведение и
нарушение на правилата за движение по пътищата установени в ЗДвП и ППЗДВП, нито
поведение, което без да е противоправно, обективно да допринася или способства
настъпването на вредите. В конкретния случай дори не са касае за хипотеза на
съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, при което деянието на увредения да е
обусловило това на деликвента. В конкретната пътна обстановка, слизайки от
спрял трамвай с отворени врати, за ищцата е било неочаквано преминаването на
автомобил и вниманието й би могло да е занижено. Това обаче не може да се
квалифицира като игнориране на съществуващ риск и това нейно поведение не е
довело до извършването на вредоносното деяние.
Относно претенцията за законна лихва, съдът прие от фактическа и правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите делинквентът се счита в забава от деня на непозволеното увреждане. Със специалните разпоредби на чл. 497 вр. чл. 496 от Глава 47 – "Задължителна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" от КЗ обаче се установява отговорността на самият застраховател за плащане на законни лихви, върху дължимо обезщетение, при предявена пряко към него претенция по чл.380 от КЗ от трето лице по см. на чл.477 от ГПК, която отговорност е резултат от неговата собствена забава.
Със специалната разпоредба на чл. 497, ал.1 на КЗ е регламентирана материята относно лихвата за забава върху дължимото се застрахователно обезщетение при този вид застраховки, ако застрахователят не го е определил и заплатил в срок, като е предвидил, че същата се дължи, считано от по-ранната от двете дати: 1. изтичането на 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал.3 КЗ и 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.1, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.3 КЗ. Така застрахователят изпада в забава от датата на уведомяване на застрахователя и изтичане на определения в кодекса срок по чл. 496, ал. 1 за произнасяне на застрахователя или от датата на отказа да бъде платено застрахователно обезщетение.
В дадения казус документи за установяване на основанието и размера на предявената от ищцата претенция са представени с предявяването й на 25.04.2018 г. Застрахователят не е могъл да откаже да се произнесе при представянето на доказателства по чл.496 ал.3 т.1 от КЗ, каквито пострадалият е представил още с предявяване на претенцията си. Ето защо, съдът намира, че следва да се осъди ответника да заплати законна лихва върху дължимото застрахователно обезщетение от изтичането на 15 дневния срок за произнасяне (18.05.2018 г.). Поради това, акцесорната претенция за лихви е основателна за периода от деня, следващ тази дата до датата на предявяване на исковата молба. Същата следва да се отхвърли за периода от датата на увреждането – 06.03.2018 г., до 18.05.2018 г.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78,
ал.1 от ГПК, следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1040
лв. разноски за ДТ и 1110 лв. разноски по делото. На основание чл.38 от ЗАдв,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат С.Н. възнаграждение в
нормативно определения минимален размер на адвокатските възнаграждение по чл.7,
ал.2, т.4 от Наредба №1/2014 г. – 1310 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА
Застрахователна компания „Л.И.“ АД с ЕИК *******да заплати на Н.Ж.Ж.
с ЕГН ********** сумата от 26 000 (двадесет
и шест хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на ПТП, настъпило на 06.03.2018 г. в
гр.С. *** и бул.“Христо Ботев“ по вина на водача на лек
автомобил „Дачия Сандеро“ с рег. № *******, застрахован по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.05.2018 г. до
окончателното им изплащане, както и 1040 лв. разноски за внесена държавна
такса и 1110 лв. разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за лихва върху
сумата за обезщетение от 26 000 лв., за периода от 06.03.2018 г. до 18.05.2018
г., като неоснователна.
ОСЪЖДА Застрахователна
компания „Л.И.“ АД с ЕИК *******да заплати на адвокат С.К.Н. от САК сумата от 1310 лв. за адвокатско възнаграждение, на основание
чл.38 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на
страните.
СЪДИЯ: