ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1243
гр. Пловдив, 01.11.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на
първи ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно частно
гражданско дело № 20215300502605 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 – 278 от ГПК.
Постъпила е въззивна частна жалба вх. № 42876/29.07.2021 г. от Л.
Х. Н., ЕГН **********, от гр. П. ул. „Н. К.“№ ..., ет. ..., ап. ..., против
определение № 4820/08.07.2021 г., постановено по г. д. № 4545/2021 г. по
описа на РС Пловдив, с което е прекратено производството по делото по иск с
правна квалификация чл. 127, ал. 2 от СК, предявен от жалбоподателя против
В. К. С., ЕГН **********, поради неподсъдност на делото на Районен съд
Пловдив и липса на международна компетентност да го разгледа.
С жалбата са релевирани съображения за неправилност и
незаконосъобразност на атакувания акт. Поддържа се да е налице
компетентност на българския съд да разгледа предявения иск, доколкото
страните са български граждани, временно пребивават на територията на
Великобритания, но постоянното им местоживеене, както и това на детето А.
Л. Н., е в Република България. Твърди се, че британският съд е в
невъзможност да разреши спор за пътуване на малолетно дете, както и спор за
издаване на документи за самоличност, което ще лиши от правосъдие
страните, като български граждани. Излагат се съображения, че не е в интерес
на детето да няма контакти с баща си и с бабата и дядото по бащина линия,
1
както и да не познава родината си, на която е гражданин. Съдържат се
оплаквания, че с действията си въззиваемата формира у детето синдром на
родителско отчуждение. Моли се обжалваното определение да бъде отменено
и вместо това да бъде постановено продължаване на съдопроизводствените
действия пред Районен съд Пловдив, като разполагащ с компетентност да
разреши спора.
В срок е постъпил отговор на частната жалба от В. К. С., чрез
адвокат М.Д., с който жалбата се оспорва като неоснователна и се излагат
съображения в подкрепа на обжалваното определение. Моли се то да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира
за установено следното:
Производството по г. д. № 4545/2021 г. по описа на РС Пловдив е
образувано по предявен от Л. Х. Н. против В. К. С. иск с правна
квалификация чл. 127, ал. 2 от СК, за предоставяне на родителските права по
отношение на детето на страните А. Л. Н., ЕГН **********, на бащата, като за
майката да се определи режим на лични отношения с детето и същата да бъде
осъдена да заплаща издръжка на детето.
С обжалваното сега определение производството по делото е
прекратено поради неподсъдност на спора на Районен съд Пловдив и липса на
международна компетентност да го разгледа. За да достигне до този извод
първостепенният съд е приел, че така предявеният иск по чл. 127, ал. 2 от СК,
попада в обхвата на Регламент №2201/2003 г. на Съвета на ЕО. Посочил е, че
от изложеното в исковата молба и отговора, е установено, че ответницата и
детето на страните са устроени в Лондон, Англия, където детето има
обичайното си пребиваване, доколкото там е родено, там е живяло и с двамата
си родители и там живее понастоящем, както и три месеца преди подаване на
исковата молба. Това определя приложимост на разпоредбата на чл. 8, т. 1 от
раздел 2 на Регламент № 2201/2003 г. на Съвета на ЕО, която предоставя обща
компетентност на съдилищата на държава членка по дела, свързани с
2
родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно
местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран.
Намерил е, че не е налице някое от изключенията от посочената
компетентност съгласно чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от същия Регламент, когато
евентуално настоящият съд би могъл да разгледа делото. Приел е, че
българският съд е изправен пред невъзможност да назначи и изслуша
социален доклад, касаещ положението на детето и да изслуша майката и
детето, не може да изследва важни обстоятелства за това къде и при какви
социално – битови условия се отглежда детето, с кой живее понастоящем
майката и какви са отношенията на детето с този човек.
Крайният извод на съда за липса на международна компетентност на
Районен съд Пловдив да разгледа спора, е правилен, но по съображения,
различни от изложените в подложеното на инстанционен контрол
определение.
Страните по делото, както и роденото от съвместното им
съжителство дете – малолетният А. Л. Н., роден на ....... г., са български
граждани. Няма спор, че от момента на раждането си, детето живее в
Обединеното кралство Великобритания. Там то се е намирало и към датата на
депозиране на исковата молба в съда, както и три месеца преди това, като за
наличието на това обстоятелство въззиваемата е подала нарочна декларация.
Във Великобритания страните първоначално са отглеждали заедно сина си.
След фактическата им раздяла в началото на 2020 г., детето е останало във
Великобритания да живее със своята майка, която се грижи за него, а бащата
се е установил в Република България, като от тогава поддържа връзка с детето
по скайп.
Предвид посочения международен елемент по очертания между
страните спор, касаещ родителската отговорност относно роденото от
съвместното им съжителство дете, се налага извършването на преценка за
наличието на компетентност за разрешаването му по същество, определяща
допустимостта на настоящото производство пред българския съд.
Съгласно чл. 67, § 1, б. "в" от Споразумението за оттегляне на
Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския
съюз и Европейската общност за атомна енергия, одобрено с Решение (ЕС) №
3
2020/135 на Съвета от 30.01.2020 г., в държавите членки в ситуации, засягащи
Обединеното кралство, по отношение на съдебни производства, образувани
преди края на преходния период се прилагат разпоредбите относно
компетентността от Регламент (ЕО) № 2201/2003. В чл. 126 от
Споразумението е посочено, че преходният период приключва на 31.12.2020
г. Настоящото производство е образувано пред РС Пловдив по искова молба,
подадена на 11.03.2021 г. – след приключването на този преходен период.
Поради това Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. не
намира приложение в случая.
При това положение, относно споровете по искове за упражняване
на родителски права, режим на лични контакти на детето, при наличие на
международен елемент, какъвто е и настоящият случай, е приложима
Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването,
изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и
мерките за закрила на децата от 1996 г., ратифицирана от Република България
със закон, приет на 18.01.2006 г., доколкото по нея страна е и държавата, в
която детето се намира - Обединено кралство Великобритания. Този извод се
налага от разпоредбата на чл. 3, б. "а" и б. "б" от Конвенцията, доколкото
упражняване на родителски права и режима на лични контакти на детето,
представляват по съществото си мерки за закрила в посочения там смисъл.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от Конвенцията съдебните или
административните органи на договарящата държава, в която детето има
обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила
на личността или имуществото на детето. В Конвенцията липсва легална
дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване“, но такова се съдържа
в чл. 48, ал. 7 от КМЧП, като същото съвпада и с разбирането за
съдържанието му, установено от съдебната практика. Под обичайно
местопребиваване на детето следва да се разбира мястото, в което то е
интегрирано в социална и семейна среда, където е центърът на неговите
интереси, като трябва да се вземат предвид продължителността, редовността,
условията и причините за престоя на територията на тази държава. В случая
детето от раждането си живее във Великобритания, като там се е намирало и
в последните три месеца преди датата на подаване на исковата молба,
включително не се твърди промяна в местоживеенето към настоящия момент.
4
Безспорно, предвид продължителността и причината за престоя, детето е
интегрирано в социалната и семейна среда във Великобритания. Там то е
отглеждано от страните по спора преди фактическата им раздяла и е
останалото след това, като неминуемо за това време е създало трайни връзки
с мястото. Ето защо обичайното местопребиваване на детето е именно във
Великобритания. Този извод не се разколебава от изложените в исковата
молба твърдения за периодични посещения в Република България от страна
на детето и неговите родители, тъй като мястото, където преимуществено то е
установено и отглеждано е именно Великобритания.
Приетото относно обичайното местопребиваване на детето А. Л. Н.,
определя като компетентен за разрешаване на въпросите относно
родителската отговорност, каквито са тези за предоставяне родителски права
и режим на лични отношения, съответния съд в Обединено кралство
Великобритания. Нещо повече, на л. 38 и следващите от
първоинстанционното дело са представени доказателства, че към датата на
предявяване на настоящата искова молба, между същите страни е образувано
дело № ZW21P00199 в Съд по семейни дела – Западен Лондон във
Великобритания, с предмет упражняване на родителските права и други
въпроси относно детето А. Л. Н.. Този факт е показател, че съдът по
обичайното местопребиваване на детето е приел наличието на компетентност
за разглеждане на спора и не е налице отказан достъп до правосъдие.
Без значение е изтъкнатото в жалбата обстоятелство, че родителите
и детето са български граждани и че детето има адресна регистрация в
държавата по произход. От основно значение е защитата на най-добрия
интерес на детето, а за неговото адекватно охраняване би могъл да се
погрижи най – добре съдът по обичайното му местопребиваване. Този съд
може да прецени всички релевантни за спора обстоятелства – може да събере
данни, чрез съответни служби и администрации, в какви условия живее
детето и отглеждащия го родител, адекватни ли са полаганите до момента
грижи за детето, какво е социалното обкръжение, в което детето расте и какво
е отношението към него, включително при необходимост детето може да бъде
изслушано. Поради това не е налице и изключението, предвидено в чл. 9 от
Конвенцията, предоставящо възможност на органа, чийто гражданин е детето
да замоли компетентния по чл. 5 от Конвенцията съд, да му отстъпи
5
компетентност.
Относно задълженията за издръжка, какъвто иск в настоящото
производство също е предявен, Конвенцията е неприложима, като това е
изрично посочено в нейния чл. 4, б. „е“. Приложим е КМЧП. Акцент обаче
следва да бъде поставен върху обстоятелството, че решението по въпросите
на родителската отговорност има обуславящо значение спрямо издръжката на
детето. Поради това, когато искът за издръжка е съединен с такъв за
предоставяне упражняването на родителските права и определяне на режим
на лични отношения, при наличие на международен елемент, какъвто е и
настоящият случай, съдебната практика приема, че подведомствеността на
иска за издръжка следва тази на исковете за родителската отговорност,
поради връзката между делата. В този смисъл са определение №
381/18.10.2017 г. по ч. г. д. № 2912/2017 г., по описа на ВКС, III-то г. о. и
определение № 353/29.07.2019 г. по ч. г. д. № 2229/2019 г., IV-то г. о. по
описа на ВКС.
Настоящият състав споделя посочената практика, като за пълнота е
необходимо да се посочи, че съгласно чл. 87, ал. 1 от КМЧП по правило
задължението за издръжка се урежда от правото на държавата, в която е
обичайното местопребиваване на търсещия издръжка.
Останалите доводи в жалбата касаят спора по същество или са
неотносими към него, поради което и не следва да бъдат коментирани.
Изложеното води до извод, че българският съд не е компетентен да
разгледа и се произнесе както по въпросите за предоставяне на родителските
права и определяне на режим на лични отношения относно детето А. Л. Н.,
така и относно обусловения от тяхното разрешаване въпрос за издръжката на
детето.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция, с
тези на районен съд, частната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с
нея определение следва да бъде потвърдено.
С оглед крайния изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
въззиваемата страна има право на разноски. С отговора на частната жалба
изрично е направено искане в тази посока, а към допълнителна молба с вх.№
6
12393/14.10.2021 г. е представен и договор за правна помощ и защита за
договорено адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. В последния
обаче не е посочено дали възнаграждението е платимо в брой или по банкова
сметка. Това прави невъзможна преценката дали същото е реално платено, с
оглед разликата в доказването на двата вида плащане, а разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат само когато страната е заплатила
възнаграждението (т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълкувателно дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС). Поради това искането за
заплащане на разноски е неоснователно.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 4820/08.07.2021 г., постановено по г.
д. № 4545/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив, IV-ти бр. състав.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба, в едноседмичен
срок от съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК,
пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7