Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 12.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 14.12.2018г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 430 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 204/22.12.2017г., постановено
по гр.д. № 295/2017г. по описа на Елинпелинския
районен съд, е признато за установено по отношение на общ. Г. М., че И.Д.К. и Д.И.К.
са собственици на имот № 000062 по картата на землището на с. Б.с площ 2015
кв.м., а ответната община е осъдена да заплати на ищците разноски в размер на
1079 лв.
С допълнително постановено определение на
14.05.2018г. първоинстанционният съд е намалил тези
разноски в частта им за присъденото адвокатско възнаграждение от 1000 лв. на
500 лв.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на о.Г.М. срещу
горното решение, както и по частни жалби и на двете страни срещу допълнително
постановеното определение за намаляване на размера на адвокатското
възнаграждение.
Във въззивната
жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо поради липса на правен
интерес, както и неправилно поради противоречие с материалния закон и
необоснованост. Жалбоподателят изтъква, че не оспорва правото на собственост на
ищците К.върху процесния имот, както и че за
последния няма съставен акт за общинска собственост. Позовава се на ТР №
8/2012г. и на показанията на св. П.. Подчертава, че не той, а общинската служба
по земеделие е отказала на въззиваемите да им издаде
скица на имота, а тя не е общинска структура, поради което изложените от нея
съображения за собствеността върху имота не означават претенция на
жалбоподателя върху последния. Счита, че не е дал повод за завеждане на делото
и не е засегнал правата на въззиваемите. Моли съда да
обезсили обжалваното решение като недопустимо, а при условията на евентуалност
– да го отхвърли като неоснователно. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемите, с който жалбата се оспорва. Същите
излагат съображения, аргументирани с процесуалното поведение на жалбоподателя,
че същият оспорва претендираното от тях право на
собственост върху имота. Считат, че нямат друга възможност да инициират промяна
на погрешно вписаните обстоятелства. Молят съда да остави жалбата без уважение.
Претендират разноски.
В частната жалба на общ. Г. М. срещу
допълнителното определение по делото се твърди, че този жалбоподател не дължи
заплащане на разноски на насрещната страна, тъй като не е дал повод за
завеждане на делото. При условията на евентуалност моли съда да намали
адвокатското възнаграждение до нормативно установения минимум съгласно
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно – 300
лв. Изразява мнение, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Моли
съда да отмени обжалваното определение и да възложи разноските върху ищците, а
евентуално – да ги намали до минимума по Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Постъпил е отговор на тази частна жалба,
с който същата се оспорва и се изразява становище за нейната недопустимост,
респ. неправилност. Оспорват се изложените в нея доводи.
С частната жалба на И.К. и Д.К. се
обжалва допълнителното определение по делото в частта му, с която е намален
размерът на заплатеното от тях адвокатско възнаграждение от 1000 лв. на 500 лв.
Считат, че цитираната от районния съд разпоредба на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК
има значение за определяне само на цената на иска, но не и на размера на
адвокатското възнаграждение. Позовават се на чл. 36, ал. 4 от ЗА. Считат, че
процесуалният им представител е извършил множество процесуални действия по
делото. Молят съда да присъди изплатения от тях адвокатски хонорар в пълен
размер – 1000 лв. Претендират разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция о.Г.М. редовно призована, се представлява
от упълномощения си представител - адв. Тодоров, който
поддържа подадените от него жалби и оспорва жалбата на насрещните страни. Моли съда да
постанови решение, с което да уважи неговите жалби по изложените в тях
съображения. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещните страни,
както и на внесената държавна такса.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция И.К. и Д.К., редовно призовани, не се явяват. Представляват се от
адв. В., която оспорва въззивната
и частната жалба на общ. Г. М. и поддържа частната жалба на доверителите си.
Сочи, че именно жалбоподателят ги възпрепятства да получат данъчна оценка и
скица за имота си. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Представя писмена защита.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск с
правна квалификация чл. 124 от ЗС.
Неоснователни
са доводите на о.Г.М. че предявеният срещу нея иск бил недопустим, тъй като не
била оспорвала правото на собственост на ищците.
На
първо място, следва да се има предвид, че допустимостта и правната квалификация
на предявения иск се извличат от твърденията, изложени в исковата молба. В
конкретния случай ищците са изложили именно твърдения за оспорване на правото
им на собственост от страна на общината. Дали това съответства на обективната
действителност или не, е въпрос по съществото на спора и, в зависимост от
отговора му, може да доведе до отхвърляне на иска като неоснователен, но не и
до оставянето му без разглеждане като недопустим.
На
второ място, на л. 35 и л. 36 от първоинстанционното
дело се намират скица и данъчна оценка на процесния
имот като и в двата документа за собственик на имота е посочена именно о.Г.М.
При това, данъчната оценка е издадена от самата община, което свидетелства, тя
се счита за собственик на този имот. Също така, видно от удостоверение изх. №
РД-21-034/29.05.2017г., както и от писма № ВС-31-019/04.11.2016г. и №
ВС-31-013/20.06.2012г. и (л. 49, л. 10 и л. 11 от първоинстанционното
дело), в ОСЗ- Г. М. общината също фигурира като собственик на този имот. Следва
да се има предвид и обстоятелството, че, видно от съдебните удостоверения на л.
27 и л. 28 от първоинстанционното дело, същите са
били необходими на ищците за снабдяване с данъчна оценка и скица на имота,
което не би било необходимо, ако в регистрите на съответните служби те
фигурират като негови собственици. При тези данни, съдът намира, че общината
действително оспорва правото на собственост на ищците, което обуславя правния
им интерес от предявения положителен установителен
иск срещу нея. В този смисъл е съдебната практика, обективирана
в Решение № 487 от 5.12.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1087/2010 г., I г. о., ГК, съгласно която е допустим такъв иск
дори в случай, че отказът на общината да издаде легитимиращ документ на ищеца е
мотивиран с това, че според нея собственик на имота е трето лице. Поради това и
по аргумент от по- силното основание, установителният
иск срещу общината следва да е допустим и когато самата община претендира да е
собственик на имота, за който е отказала да издаде такъв документ.
ІІI. По същество
1. По въззивната жалба
Предявен е иск по
124 от ЗС. В тежест на ищците по него е да докажат правото си на собственост
върху процесния имот чрез представяне на доказателства
за претендирания от тях придобивен
способ.
В случая ищците
твърдят, че са придобили процесния имот по наследство
от Ц.К., а тя го е владяла по силата на предварителен договор за период от
19.11.1993г. до смъртта си на 15.06.2016г., като е била призната за негов
собственик с н.а. № 011/29.09.2010г., т. ІІ, рег. № 2019, дело № 184/2010г.
Този нотариален
акт, издаден на основание чл. 587, ал. 3 от ГПК, е приложен на л. 7 от първоинстанционното дело, и от него се установява, че Ц.К.К. и съпругът й И.Д.К. са били признати за собственици на
основание давностно владение на поземлен имот, находящ се в землището на с. Б., о.Г.М. ***, съставляващ
имот № 000062 по картата на землището, с площ 2015 кв.м. и начин на ползване –
друга селскостопанска територия.
Съгласно Тълкувателно решение № 11 от
21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК,
констативният нотариален акт по чл. 587
от ГПК има легитимиращо действие относно принадлежността на правото на
собственост и притежава обвързваща доказателствена
сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в
акта лице е собственик на имота. При това, правният извод на нотариуса за
съществуването на правото на собственост се счита за верен до доказване на
противното с влязло в сила решение, а ако то се оспорва, тежестта за доказване
се носи от оспорващата страна.
В конкретния случай о.Г.М. не е оспорила
горния нотариален акт, поради което и с оглед представеното удостоверение за
наследници, съдът намира, че той легитимира ищците като собственици на процесния имот.
Същевременно, както се обоснова по- горе,
действията на ответната община са форма на оспорване на правото им на
собственост.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че
искът е основателен и правилно е бил уважен. Като е достигнал до същия извод, първоинстанционният съд е постановил правилно решение,
което следва да бъде потвърдено.
2.
По частните жалби
Неоснователно жалбоподателят о.Г.М.
претендира, заплатеното от насрещните страни адвокатско възнаграждение да бъде
намалено от вече намаления размер от 500 лв. до нормативно предвидения минимум
от 300 лв. На първо място, с оглед приетото от съда, че действията на ответника
съставляват оспорване на правото на собственост на ищците, той е дал повод за
завеждане на делото. На второ място, съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските
възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение за защитавания във въззивното производство материален интерес от 194,70 лв. наистина
е в размер на 300 лв. Същевременно, обаче, всяка страна има право да избере
такъв адвокат, за когото счита, че по най- добър начин би защитил интересите й,
като не може да се очаква, предпочетеният адвокат задължително да оценява труда
си по минималните цени от Наредбата. Възможно и нормално е, с оглед
предоставяното качество на услугата, адвокатът
да изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според
настоящия съдебен състав, с оглед настоящия стандарт на живот в страната и
определените минимални възнаграждения, такава граница е 50% над размера,
определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго
специфични казуси, респ. за уникална квалификация на адвоката. Поради това
възнаграждението би следвало да бъде намалено до размер от 1,5*300=450 лв. В
конкретния случай, обаче, адв. В. е осъществявала
процесуално представителство на две лица, поради което размерът от 500 лв., до
който ЕПРС е намалил действително заплатеното възнаграждение от 1000 лв.,
следва да се приеме за оправдан.
Неоснователно жалбоподателите И.К. и Д.К.
претендират за отмяна на обжалваното определение в частта му, с която
заплатеното от тях адвокатско възнаграждение от 1000 лв. е било намалено до
размер от 500 лв. На първо място, както се обоснова по- горе, според възприетия
от настоящия съдебен състав критерий, този размер на адвокатското
възнаграждение е оправдан от гледна точка на закона и справедливостта. Не
следва да се споделят доводите на жалбоподателите за неприложимост на
разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК при определяне на защитавания
материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от цитираната по- горе Наредба. От
една страна, съгласно чл. 68 от ГПК „паричната оценка на предмета на делото е
цена на иска“. От друга страна, историческото тълкуване на разпоредбата на чл.
72 от ГПК сочи, че под понятието „интерес“ (което е използвано като релевантно
и в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения) законодателят разбира
същата парична оценка, но без да я обвързва с отделен конкретен иск.
Следователно, и в двата случая (държавна такса и адвокатско възнаграждение) става
въпрос за паричния еквивалент на защитаваното право, т.е. няма пречка, той да
се определя по реда, предвиден само за първия случай, доколкото за втория няма
отделни разпоредби. Поради това правилно ЕПРС е определил минималния размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лв. въз основа на данъчната оценка на процесния имот по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК.
ІV. По
разноските
С оглед неоснователността на двете
частни жалби, никоя от страните няма право на разноски по тях, нито дължи
заплащане на такива на съответната насрещна страна.
С оглед изхода на делото по въззивната жалба и направено в този смисъл искане,
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите направените от
тях разноски пред въззивния съд. Такива се
установяват в размер на 1000 лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено от пълномощника
на въззиваемите, съгласно договора за правна защита и
съдействие на л. 45 от делото и фактура
и касова бележка на л. 44 от делото. С оглед направеното възражение за неговата
прекомерност, и по съображения, аналогични на изложените по- горе, обаче, то
следва да бъде намалено до размер от 500 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 204/22.12.2017г., постановено по гр.д. № 295/2017г. по описа на Елинпелинския районен съд.
ОСЪЖДА о.Г.М. с ЕИК ** и адрес
***, пл. „Р.“ № 1, да заплати на И.Д.К. с ЕГН ********** и Д.И.К. с ЕГН **********, двамата с
адрес ***, направените
от тях разноски в производството пред въззивния съд в
размер на 500 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.